Джо Дереске
Убийства в библиотеката (8)

Глава 8
Посещение в моргата

— Да не си посмяла да ме оставиш сама — каза Рут на Хелма.

Пак се обърна към двамата полицаи и ги повика с показалец.

— Елате да ме почакате вътре. Можете да изпиете чаша кафе или уиски, както желаете.

— Благодаря, госпожо — отвърна полицаят Леман, — но ще останем отвън, докато се приготвите.

Рут вдигна рамене.

— Щом искате. Така обаче не ще ме накарате да побързам, да знаете.

Полицаите се дръпнаха от отворената врата, но Рут докосна ръката на Хол.

— Чуйте ме добре. Няма да дойда с вас, ако не ме придружи и моята приятелка Вилхелмина Зукас. Без нея няма да гледам никакъв труп.

— Мис Уинтръп, това не е проблем. Мис Зукас може да ви придружи.

— Добре тогава — изрече Рут, сякаш бе спечелила точка и тръшна вратата.

— Рут — започна Хелма и посегна към дръжката на вратата, — въобще нямам желание да видя още един труп. Първият ми беше предостатъчен.

— Разбира се, че ще го видиш — Рут смъкна чантата от рамото на Хелма и я остави на масата. — Спомни си, че този тип прояви доста похотлив интерес към тебе. Не искаш ли да научиш как изглежда? Може да го познаеш.

— Ако е мъртъв, едва ли има някакво значение.

Оживеното лице на Рут сякаш остаря отведнъж.

— Не бих могла да отида сама. За Бога, Хелм. Бил е в багажника на колата ми! — Тя притисна ръце към тялото си, трепереше. — Вече никога няма да карам тази кола. Щом отворя багажника, ще го виждам вътре, гушнал резервната гума. В моя багажник. Моля те, Хелма!

Хелма плъзна ръка по масата към чантата си.

— Приятелки сме, Хелма, нали? Винаги сме били. Кой знае, може и винаги да си бъдем приятелки. Две малки призрачета на старици, които си клюкарстват в пусто гробище. Ти нали не искаш да пропуснеш такова приключение, а? Моля те.

Хелма дръпна ръката си от чантата и махна към банята.

— Обличай се. Ще дойда с тебе.

Рут й се усмихна с благодарност и оголи големи равни зъби чак до венците.

— Само секунда — обеща тя и изприпка от кухнята, като пътьом пусна халата си на пода.

Хелма въздъхна и го вдигна, слушаше как приятелката й си тананика в банята. Метна халата върху стол и седна да чака. Рут беше права — Хелма беше любопитна кой е този мъж, разпитвал за нея. Библиотекарите общуваха с много хора в работата си и това често ги правеше обект на фантазиите в главите на някои от по-неуравновесените жители на града. Но още един труп… Още едно убийство в Белхавън…

— Според тебе дали са ми намерили обувката? — викна Рут от банята.

Хелма трепна гузно и забеляза, че несъзнателно бе разделила списанията и писмата на масата по размери в три спретнати купчинки. Здраво стисна ръце в скута си. Хелма Зукас нямаше навика да крещи на хора в други стаи, затова не й отговори.

Рут пак запя и Хелма се зачуди дали не беше някаква песен на „Бийтълс“. Можеше да познае само тяхната „Искам да държа ръката ти“. Всяка друга песен на „Бийтълс“ й звучеше като поредния вариант на „Искам да държа ръката ти“.

Оттатък се тряскаха чекмеджета, шуртеше вода. Две убийства в Белхавън за някакви си три дни. Хелма си спомни, че последното убийство стана преди почти година. Класически случай — обезумяла от ярост съпруга бе намушкала с кухненски нож своя склонен към любовни приключения мъж. Запита се безучастно дали при този вид убийства домакинските прибори стават оръжие не по-рядко от пистолетите. Би могла да провери.

— Да тръгваме — подкани я приятелката й от вратата на кухнята.

— Ох, Рут! Що за тоалет си избрала?

— Това, скъпа моя, са дрехите ми за оглед на трупове. Моментът не е подходящ да се издокарвам.

Рут се бе облякла в черно — черна кърпа, вързана на главата й като тюрбан, черен пуловер и твърде дълга черна пола, черен чорапогащник и малко зловещи черни сандали на висок ток. Извисяваше се над Хелма. Ангелът на възмездието, Мрачният жътвар, Дарт Вейдър.

— Мисля, че е малко прекалено.

— Следователно не се чувствай задължена и ти да обличаш такива дрехи — изрече Рут и се понесе към външната врата. — Ооох! — изпъшка от дневната светлина и вдигна ръка да предпази очите си.

Двамата полицаи стояха до високата върба, надвесила клони над пътечката. Леман стъпка цигарата си на бетона.

— Готови сме, господа — заяви Рут и хвана под ръка двамата.

Хелма мислено ги похвали за невъзмутимостта — веднага тръгнаха в крак. Вървяха от двете страни на Рут — и двамата по-ниски от нея.

Хелма ги последва до черно-бялата патрулна кола, паркирана до нейния „Буик“.

Рут и Хелма седнаха отзад, метална мрежа ги отделяше от полицаите на предната седалка. Колата беше толкова чиста, сякаш някой я бе измил с ароматизиран препарат за дезинфекция.

— Дори само като се возя в тази кола, вече се чувствам виновна за нещо — прошепна Рут. — Като че съм хваната в супермаркет крадла.

— Представи си, че е такси — посъветва я Хелма.

— Въображението ми не е чак толкова развинтено. Според тебе какво са направили на оня тип, когото трябва да разпознаваме? И как е попаднал в багажника на моя „Сааб“?

— Вероятно не по свое желание.

Хелма тупна с длан по мрежата.

— Извинете. Моля ви, обяснете ни как е умрял този мъж?

— Застреляли са го — отвърна Хол.

— В багажника?! — възкликна Рут.

— Не — Леман извърна глава към тях. — Както изглежда, застреляли са го на друго място, а после са го оставили в багажника на вашата кола.

— Много ли беше… ъ-ъ, оплескано? — попита Рут.

Вкопчи ръце една в друга, после приглади полата по коленете си.

— Там имаше вестници — каза Хол. — Попили са онова, което би могло да ви съсипе багажника.

— Слава Богу, че не ги предадох за вторични суровини — промълви Рут.

— Знаете ли кой е той? — попита Хелма.

— Няма документи.

— Също като убития в библиотеката, нали?

Никой от полицаите не отговори. Остатъка от пътя изминаха в мълчание. Рут си гризеше ноктите и гледаше през прозореца.

„Бей Хоспитъл“, по-малката и по-непопулярната сред пациентите от двете болници на окръга, се намираше срещу полицейското управление, само на една пресечка от Обществената библиотека. Когато минаваха край библиотеката, Хелма закри лицето си с ръка, за да не я познае случайно някой от читателите.

Хол спря в ъгъла на паркинга, където личеше надпис „САМО ЗА ПОЛИЦЕЙСКИ КОЛИ“. Влязоха в болницата през отделението за спешни случаи.

Във фоайето седяха десетина души. Всички те, както и дежурната сестра на гишето се взряха в новодошлите. Всъщност само Рут прикова вниманието им. Черните й одежди — всички други бяха по къси ръкави. Нейният ръст. Нейната небрежна, но чувствена походка. Нейното лице, изразяващо откровено любопитство.

— Амазонка от джунглата — присмя се мъжки глас откъм столовете край стената.

— Дрисльо, който не излиза от клозета — отвърна весело Рут, без дори да го погледне.

Подът на фоайето беше облицован с плочки, а стените — голи. Звуците отекваха. Тракане на пишещи машини, гласове в най-различна степен на притеснение или професионално спокойствие. Болно момиченце с отпуснато тяло и зачервено от треската лице се бе облегнало на майка си. Един мъж седеше неподвижно и притискаше окървавена кърпа към коляното си.

— Ще се качим със служебния асансьор — заяви Леман и тръгна към коридора.

Хелма изпитваше неприязън към асансьорите — самата тя не би нарекла чувството си страх, по-скоро дълбоко вкоренено притеснение, когато се озоваваше затворена в пространство с размерите на гардероб, движещо се нагоре-надолу. Няма дръжки, няма прозорци, няма как да се измъкнеш, само ти остава да вярваш, че някакъв отдалечен от тебе механизъм ще си свърши работата да те издърпа и накрая ще благоволи да отвори вратата само защото натискаш бутонче колкото капачка на бутилка.

— Не може ли по стълбите? — попита тя.

— Не се дръж като гъска — Рут я прихвана за ръката. — Защо да ходим, щом можем да се возим?

„САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“ гласеше надписът на асансьорната врата, изпъкнал върху квадрат флуоресцентна боя.

— Жълто с ярка видимост — отбеляза Хелма, докато полицаят Леман натискаше бутона до вратата.

— Какви ги говориш, Хелм? Май започна да бълнуваш.

— На такъв фон е надписът — обясни тя. — Нарича се „жълто с ярка видимост“. Боята е разработена специално за автомобили на аварийните служби и предупредителни обозначения. Не е цвят, който се среща в природата, и затова на теория би трябвало повече да се набива в очи. За съжаление хората твърде много са свикнали с червеното като символ на тревога и не реагират правилно на този жълт цвят.

— От него ме боли главата — съобщи Рут. — А червеното ме кара да се сещам за кръв. Задейства всички първобитни тревоги в мен.

Вратата се дръпна и откри широка празна кабина. Стените бяха тапицирани с дебела мека тъкан. Влязоха и Хол натисна бутона за трети етаж.

— Моргата не е ли долу? — попита Хелма.

— На третия етаж е — осведоми я Хол.

— Това ми се струва неподходящо. Подземието се охлажда с по-малко разходи, отколкото третия етаж.

Вратата се затвори като окото на гущер. Четирима в една тапицирана кутия.

— Обяснете това на ония, които решават какво как да се прави — неохотно отвърна полицаят Хол.

— Високата резултатност и икономиите би трябвало да са цел на всяка служба, особено на онези, които работят със средства на данъкоплатците — заяви мис Зукас.

Асансьорът ги понесе нагоре. Хелма стисна ръце, за да не се подпре на стената.

— Аха, така си е. По това сме на едно мнение — каза Хол.

Леман оправи гънките на синята си риза под колана.

— Забелязахте ли да липсват вещи от апартамента ви?

Хелма поклати глава. Защо такова дълго пълзене само два етажа нагоре?

— Не. Нищо. Само е ровено.

Рут се отлепи от тапицираната стена, на която се облягаше, и изграчи:

— Липсващи вещи ли? За какво говорите? От твоя апартамент ли, Хелми? Някой да не го е разбил? Защо не ми каза?

Цифрата 3 над вратата светна, кабината леко се разтресе и вратата се плъзна встрани. Хелма избърса ситните капчици пот около устните си.

— Не беше нещо страшно — обърна се към Рут. — После ще ти обясня.

— Непременно.

На стената пред тях имаше табела — „МОРГА“.

Под нея показалецът на нарисувана ръка сочеше вляво. Гърдите на Рут се надигнаха от дълбокото вдишване.

— Налага ли се да влизам там? — тихо измънка тя.

— Ще ни помогнете — увери я полицаят Хол. — Няма да се бавим, обещавам ви.

— А къде са го… искам да кажа, в лицето ли са го гръмнали? Обезобразен ли е?

— Нищо подобно няма да видите.

— Да бе, нищо — недоверчиво измърмори Рут.

Тъмнокос младок с наметната лабораторна престилка седеше зад дървено бюро в канцеларията на моргата и попълваше формуляри с изгризана химикалка.

— Искаме да видим трупа, условно регистриран като „Джон Доу“ — съобщи му Хол.

Служителят остави химикалката и кимна.

— Единственият ни гост в момента. Последвайте ме.

Влязоха в доста хладна зала, но не чак ледена. Хелма подуши миризмата на химикали и се постара да не диша дълбоко. Очакваше да види стена с големи камери от сребрист метал, като във филмите по телевизията, но вътре имаше само един покрит с чаршаф мъртвец върху висока количка. До бялата стена отсреща бяха наредени още три колички. Друга стена беше заета от шкафове, рафтове и две мивки. За миг се замисли какво ли е станало с тялото на Ърни Ларсен. Дали някъде разтревожено семейство все още го чакаше да се върне?

Рут стисна ръката на Хелма. Пръстите й бяха студени като стомана.

— Мис Уинтръп, готова ли сте? — попита полицаят Хол.

Застанаха до количката, върху която чаршафът очертаваше изпънато тяло — Рут и Хелма от едната страна, полицаите от другата. Служителят стоеше до главата на трупа с бележник в едната ръка, с другата докосна чаршафа.

Рут вдигна поглед към тавана и стисна още по-силно ръката на Хелма.

— Заклевам се — прошепна тя. — Заклевам се от този миг нататък да внимавам повече, сега и завинаги.

— Амин — добави Хелма и опита да размърда пръсти, за да възстанови кръвообращението в тях.

Леман кимна. С леко, ловко движение служителят отметна чаршафа от главата на трупа, който остана открит като класически бюст — само до раменете.

Нямаше кръв. Кожата беше толкова бледа — дали вече бяха източили кръвта? Светлината от високо разположен прозорец подчерта косъмчетата по лицето, сякаш моделирано от восък. Мъжът не беше много едър или поне изглеждаше смален от смъртта. На средна възраст, с посивяла коса по слепоочията, с остър нос и тънки устни.

— Той е — потвърди Рут почти веднага и вдигна очи към стената зад полицаите. — Тоя дребен досадник ми отмъкна обувката. Ако може да направи такова нещо на една непозната, кой знае с какви други мръсотии се е занимавал?

— Знаете ли името му? — попита Леман.

Рут поклати глава.

— Представи ми се, но забравих. Все едно, каза си само малкото име. Нещо най-обикновено, Джон или Том.

— Колко време прекарахте с него?

— Час-два. Срещнах го в „Спат“, пихме по две-три. После попита дали искам да ме откара вкъщи.

— Със собствената ви кола?

— Ами така беше най-лесно.

Двусмисленият отговор на Рут накара полицаите да не задълбават повече.

— Може ли вече да се махнем оттук? — помоли тя.

— Какво се случи после?

— Спряхме замалко при поста на Бреговата охрана. Той имаше бутилка „Лафроейг“ в колата си, взехме я. Пийнахме по малко и си приказвахме. После той нещо превъртя, аз изскочих от колата и се обадих на Хелма да ме прибере. Тогава го видях за последен път.

— Кога откарахте мис Уинтръп? — Хол се обърна към Хелма.

— Рут ми се обади в един часа и четиридесет и седем минути сутринта, намерих я до телефонните автомати в търговския център на Скуобли Харбър между два и десет и два и дванадесет минути.

Рут пак улови ръката й.

— Хелма винаги запомня точно. Ако казва два и дванадесет, можете да заложите последната си кутия черна вакса за обувки, че това е било точното време.

Хелма се изкашля неодобрително.

— Госпожо, не се съмняваме в паметта ви — побърза да я увери полицаят Леман.

— Нямате никакви причини да се съмнявате — озъби се Хелма. — Искам само да заявя, че вече съм виждала този мъж. Вчера по обяд дойде в библиотеката и попита какви справочници за колежите имаме. Видях го още веднъж, когато обядвах в закусвалнята на Сол. Канеше се да влезе, но си тръгна.

Другите трима впиха погледи в Хелма. Служителят се облегна на стената, драскаше в бележника си, без да се заслушва в разговора.

— Говорихте ли с него?

— Само колкото да му покажа къде са търсените от него справочници.

— С нищо ли не намекна откъде е или с какво се занимава?

Хелма се вгледа във восъчно неподвижното лице. Рут го наричаше скапаняк, досадник, какъв ли още не. Сега той беше нищо. Приличаше на скулптурна фигура, а не на човек, на манекен, лишен от личност, безжизнен, без минало и бъдеще. Тя пак се прокашля.

— Бихте могли да потърсите в района на пристанището тъмносиня или черна кола, взета под наем, с регистрационен номер HRZ 417 — добави Хелма.

— Кола, взета под наем? — недоумяващо повтори Хол.

— Какъв номер казахте? — попита Леман, зает да пише припряно в бележника си.

— HRZ 417. Мисля, че достатъчно се нагледахме на това тук — Хелма дръпна Рут по-далече от количката.

— Намерихте ли обувката ми? — попита Рут през рамо.

— На задната седалка намерихме кремава дамска обувка, единадесети номер.

— Хубаво. Ако нямате нищо против, донесете ми я по-късно днес.

Двамата полицаи излязоха от моргата след Хелма и Рут.

— Мис Зукас, мис Уинтръп. Ще ви затрудни ли да дойдете до управлението, за да ни разкажете малко повече за контактите си с убития?

— И защо смятате, че трябва да търсим онази кола? — попита Хол.

— Не сега — твърдо отсече Хелма. — Искам да… Имам важна работа за довършване в библиотеката. Проверете паркингите и ми се обадете, ако откриете колата. Тогава ще говорим. Нали запомнихте — HRZ 417.

— Мис Уинтръп, нямате намерение да напускате града, нали? — обади се Леман.

— Не, защо? — Тя се извъртя към него, подпряла юмруци на хълбоците си. — Ей, момчета, да не мислите, че аз…

— Просто могат да възникнат още въпроси — припряно отвърна Хол. — Това е всичко.

Хелма поведе Рут към стълбата, но тя се запъна.

— А, няма да стане, Хелми. Краката не ме слушат толкова, че да пъпля по стъпалата. Или с асансьора, или ме остави тук.

Хелма преглътна на сухо и натисна бутона за повикване на кабината, най-сетне издърпа ръка от пръстите на приятелката си и си оправи якичката.

— Да знаеш, че има много да ми обясняваш — изсъска Рут, когато вратата се отвори.

— Мога да споделя с тебе каквото зная, но не съм сигурна, че се налага да давам „обяснения“ — каза й Хелма.

Натисна бутона „Фоайе“ и изгледа печално плъзгащата се врата, скрила полицаите Хол и Леман.

— Защо не ми каза за взлома? И откъде знаеш за тая кола под наем?

Асансьорът спря. Заседнаха ли? Над вратата светеше цифрата 2 — едва втори етаж. Вратата се отвори и Хелма видя трима чакащи мъже — двама полицаи и затворник в зелен анцуг с гипсова превръзка на десния крак. Окованите му китки бяха прибрани с къси вериги към широкия кожен пояс на кръста. Полицаите го държаха за лактите.

Мис Зукас вдигна ръка.

— Моля, изчакайте — сребърните монетки звъннаха в гласа й. — Така за всички ще бъде по-удобно.

Единият полицай отвори уста, но Хелма непоколебимо натисна бутона „Фоайе“, после още веднъж и каза:

— Благодаря ви.

— Който и да е влизал в дома ми, бил е доста безобиден — обърна се към Рут, докато вратата се затваряше. — Вероятно някакви пубертети. А ако те интересува колата под наем, видях убития да се качва в нея пред закусвалнята. Стори ми се, че случайно взе едно листче, което бях оставила на справочното бюро, затова си записах регистрационния номер.

— Значи случайно си записала номера, после случайно са ти разбили апартамента, а същият този тип случайно ми се натрапи в бара, напи ме, разпитваше ме за тебе, отмъкна ми обувката и свърши натикан в багажника?

— Рут, животът е пълен със странни случайности.

— Ха!

Излязоха от асансьора, Рут размахваше ръце като висок ветропоказател. Хелма се обърна, пресегна се навътре и натисна бутона за втория етаж. Минаха през фоайето и за кратко гълчавата вътре стихна. Рут обаче не забеляза. Гласът й се надигна възмутено.

— Хелм, май твърде много съвпадения се събраха. Не знам дали и на една думичка да ти вярвам.

Спря пред изхода и застана с лице срещу Хелма.

— Я почакай. Това има ли нещо общо с плика, който ми даде да ти пазя?

Хелма вдигна очи към ярко гримираното лице на приятелката си, увенчано от черния тюрбан.

— Рут, гласът ти се разнася надалеч — тя бутна остъклената врата. — Най-добре да продължим този разговор навън.

Рут мина пред Хелма с маршова стъпка, нагласи тюрбана и се изпъна, гърбът й се изправи, раменете се изопнаха, брадичката й се вирна нагоре. Добре познаваше това „втвърдяване“ на Рут. Показваше неувереност — приятелката й се навиваше за кавга. Още от детството си бе виждала много пъти тази нейна лична магия.

— Да отидем при поточето и ще ти разкажа малкото, което зная — обеща Хелма.

— Всичко ли? — пожела да се увери Рут. — Открай докрай?

— Всеки факт, в който не се съмнявам — потвърди Хелма.

 

 

Скромно поточе се виеше през центъра на града край сградите на службите. Каменистото му легло се провираше под улици и през малко дефиле, за чието укрепване с бетон градската управа прахоса милиони. В продължение на няколко квартала тесен пояс от трева, маси за пикник и пейки следваше пътя на водата. Нощем онези бездомници, за които църковният приют беше твърде препълнен или потискащ, просваха спалните си чували на брега, а с първите лъчи на утрото си събираха нещата и се махаха, преди работниците по поддръжката на парковете да се заемат с всекидневните си задължения. Дали покойният Ърни Ларсен се бе възползвал поне веднъж от възможността да прекара някоя спокойна нощ до поточето?

Жените завиха зад сградата на съда и слязоха по склона към една пейка над брега. Рут изпръхтя пренебрежително, когато минаха край стилизирана скулптура на орел, кацнал умислено над водата. Авторът бе спечелил конкурс, в който участваха художници от целия окръг. Проектът на Рут за планина, недвусмислено фалическа по форма, бе просто подминат с безразличие от комисията.

Рут се тръшна на пейката и изпъна крака. Тупна по дъските до себе си.

— Сядай и разправяй, ама всичко.

Хелма остави чантата си и скръсти глезени.

— Не че има много за разправяне — започна тя.

— Хелм, тези глупави увъртания не ми минават.

Хелма въздъхна. Нямаше смисъл да се заяжда за езика, с който си служеше Рут.

— Започна с убийството в библиотеката.

— С оня скитник ли? Той какви ги е забъркал?

— Не съм сигурна. В деня, когато го убиха, той много задълбочено търсеше нещо в градския указател.

— Без майтап? — Рут прихна. — Колко ли скитници се вмъкват в града с някой следобеден товарен влак и отпрашват направо в местната библиотека, за да ползват справочната сбирка?

— Много проницателна забележка.

— Благодаря. И после какво?

— Трябва да разбереш, че всичко това са мои приумици, дотолкова изсмукани от пръстите, че не искам да занимавам полицията с тях.

— Хелм!

— Хелма.

— Просто ми снеси подробностите.

— Сутринта, когато отворихме библиотеката след убийството, от градския указател падна жълто листче. Оставих го на справочното бюро. Мъжът, когото току-що видяхме в моргата, влезе в библиотеката и изпусна — или се престори, че изпусна — бележника си на бюрото. Когато си го взе, жълтото листче беше изчезнало.

— И не знаеш какво е било написано на него?

— Преписах го. След това още веднъж и сложих второто копие в плика, който ти дадох.

— И какво беше?

— Рут, моля те, говори по-тихо. На листчето имаше поредица от букви и цифри без никакъв смисъл.

Рут кимна енергично.

— Но за някого са имали смисъл. И затова ли този някой е влизал в апартамента ти? Да провери дали листчето е при тебе?

— Ако мъжът в моргата го е взел, защо би се тревожил дали и аз имам копие? А и написаното нищо не означава.

Рут смръщи вежди и подпря брадичката си на длани.

— Може някой друг да е помислил, че си го взела. Може би досадният тип те е видял да преписваш листчето и си е рекъл, че е твърде опасно да го остави в твоите обичащи да ровят тук-там ръце.

— Все пак мисля, че са били невръстни хулиганчета.

— Те щяха да откраднат нещо. Но нищо не са ти взели, нали?

— Не. Който и да е влязъл, държал се е почти прилично.

Рут се залюля напред-назад.

— А оня смахнатият защо ми задаваше толкова въпроси за тебе? Не се връзва.

— Рут, не зная дали точно ние ще успеем да „вържем“ станалото.

Рут се изправи.

— Хелма, ти понякога мислиш ли си за мъртвите?

— През последните два-три дни ми се случва често. Защо питаш?

— От любопитство. Като видях типчето… Умрелите са толкова мъртви, нали? Е… не знам… бих казала — завинаги. Сънят с моя старец извади на бял свят разни неща, дето отдавна ме мъчат.

— За баща ти ли?

Рут кимна и отнесено погледна струящия долу между камъните поток. Две момчета се забавляваха да мятат парчета чакъл по заседнала на дъното консервна кутия. „А би трябвало да са по домовете си, да косят моравата или да си чистят стаите“, помисли Хелма.

— Знаеш ли, можеше да се държи страшно гадно — каза Рут, вперила очи в момчетата. — Умря точно преди да разбера какъв плъх е той. Едно некадърно безгръбначно без никакво бъдеще. Ако не беше загинал толкова удобно в катастрофата, не се съмнявам, че не след дълго мама щеше да го изрита от къщи. Всъщност май той беше виновен тя да умре толкова млада.

— И аз го помня — рече Хелма. — Твърде малка бях да доловя всички негови слабости на възрастен човек. Понякога ти завиждах, че си играеше с тебе.

— Да де, когато беше къркан. Или беше най-сладкото обично татенце на тази земя, или най-задръстеният чеп, дето някога е мърсил въздуха. Никога не знаех какво да очаквам от него. Горката ми мамичка. Минаха години, докато проумея защо леля Ан я наричаше светица.

— Може би щеше да съжалява, ако някак оживееше и се огледаше назад в миналото си.

— А, не бъди толкова сигурна — усъмни се Рут. — Щом говорим за завист, аз пък едва не се давех от жлъч, като те гледах с твоето семейство, с всичките ти лели и чичовци, дядовци и баби как си плямпате на литовски, как си пиете, боричкате се и пускате шегички. Отстрани ми се виждаше идеално.

— Да, бяха хора с открити сърца — съгласи се Хелма.

— Така и не разбрах защо ти стана такава.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Хелма.

Рут се изчерви. Заби изцапания с боя нокът на показалеца си в зъбите.

— Ами не знам. Как да го кажа, не си отворена. Защо не вземем да го разгледаме това кодирано листче?

— Рут, пресилваш нещата. Най-обикновена хартийка с драсканици на един читател. Които въобще не са „код“.

— Е, но сигурно си помислила, че е много важно, иначе нямаше да криеш едно копие и при мен.

— Не го крия, оставих го на съхранение.

— Ох, Хелм! Стига си подскачала около голата истина. Да вървим.

Рут стана. Хелма си седеше на пейката.

— Можем и по-късно да се занимаваме с това. Според мен най-добре е сега да отида в библиотеката и да напиша поръчката за рафтовете.

— Твърдо?

— Сигурна съм.

Рут се тупна по тюрбана.

— Ще трябва да се примоля на някого от едрите храбри полицаи да ме откара вкъщи.

— И той може би ще ти позволи да си поиграеш с клаксона — вметна Хелма.

— Хелм! Не мога да повярвам, че точно ти каза това — Рут отметна глава назад и се захласна от смях. — Видя ли, не можеш все да си стискаш чувството за хумор, както си стискаш… — Тя се запъна. — Е, добре. После ще говорим.

— Довиждане, Рут.

— Чао. Благодаря, че огледа тленните останки на скапаняка с мен. — Рут потръпна. — Надявам се, че за последен път преживяваме подобно удоволствие.

Когато приятелката й си тръгна, Хелма поседя, загледана в бълбукащия край нея поток. Водата се бе надигнала от топенето на планинските снегове. След два месеца щеше да спадне до мижава струйка в най-дълбоките процепи на руслото и потопените камъни щяха да изпъкнат високи и сухи. Тогава децата, заети сега да хвърлят камъни в потока, щяха лесно да го прескачат от камък на камък над укротената вода.

Хелма прекара няколко минути в размисли за мъртвите, припомни си думите на майка си, че нейното семейство било като торнадо, засмукващо всички.

Припомни си дребните разправии и бурните сдобрявания, гръмко изказаните, неоспорими мнения. И винаги около тях като вълшебна сантиментална мъгла се рееше Литва. Нейният дядо страдаше по родината си. А неговите синове, които не бяха и зървали онази балтийска страна, чувстваха руското иго като лична загуба, лишила ги от принадлежащото им по рождение наследство, сякаш някой ги бе извел през вратите на рая и грубо треснал портите зад гърбовете им, за да не ги пусне никога обратно.

Когато слушаше възторжените им слова, Хелма вярваше, че Литва ги зове като разтърсващ душата негърски спиричуъл и някой ден, щом се отърсят от тромавите тела, ще се спуснат небесните колесници и те ще се възнесат, пременени в райските си празнични одежди, за да слязат на онези далечни пясъчни брегове като изгубени любими деца, завърнали се при нетърпеливо очакващите ги родители.

Е, поне се надяваше сега да са там, всички — баба и дядо, баща й и неговите братя и сестри.

Най-сетне Хелма стана и метна чантата си през рамо. Ако успееше да поработи в съботната тишина на библиотеката, би се справила с поръчката за час, най-много два.

Пътеката край потока щеше да я изведе до друга пътека, свършваща точно под библиотеката. Водата ухаеше на свежи листа и събудена земя. Хелма спря, затвори очи и вдиша дълбоко.

После отвори очи и тръгна, стъпваше уверено по натрошения чакъл към библиотеката.