Джо Дереске
Убийства в библиотеката (13)

Глава 13
Хелма и Рут в дома на мистър Ъпман

— Моля ви да излезете от колата и да дойдете с мен в къщата — каза мистър Ъпман с нов, безизразен глас.

Хелма и Рут излязоха и се озоваха пред дървена врата. Замайването на Хелма изчезна в миг. Чувстваше се съвсем бодра, но като че измръзнала. Мистър Ъпман пристъпи зад тях.

— Не е заключено. Влизайте.

Тя не бе видяла оръжие, но присъствието му се усещаше в гласа му — уверен, че няма да се сблъска с неподчинение, глас на човек, който напълно контролира положението.

Буцата лед сякаш растеше в нея и заплашваше да я парализира. „Недей да мислиш — заповяда си тя. — Дишай. Гледай внимателно.“ Спокойна вода, празен лист.

Рут отвори вратата, една подир друг влязоха в празен коридор. В нишата бяха сложени пералня и сушилня, до тях имаше дъска за гладене. Минаха през кухнята — първо Рут, след нея Хелма, най-отзад мистър Ъпман. Кухнята блестеше от чистота, също като кабинета му в библиотеката и кабината на яхтата. Тигани с греещи медни дъна висяха над печката, наредени с вкус. Мивката от неръждаема стомана искреше.

— Направо — заповяда мистър Ъпман зад гърба на Хелма.

Една от стените в хола беше изцяло заета от прозорец с изглед към залива. Светлинни точки очертаваха черните извивки на водата. Спокойни сиви, сини и бледоморави оттенъци се съчетаваха и допълваха в стаята. По стените висяха картини и индианска маска от някое крайбрежно племе.

— Мили дами, бихте ли се настанили на диванчето? — предложи любезно мистър Ъпман.

Но Хелма долови заповедта, прикрита зад вежливост.

Върху масичка за кафе от розово дърво във ваза от гравиран кристал бяха сложени тъмнопурпурни, почти черни стъклени лалета, крехки и едва ли не живи.

Рут се препъна нервно и се пльосна на диванчето до Хелма.

— Ох, милост за главата ми! — изохка тя.

Мистър Ъпман стърчеше над тях, стиснал в дясната си ръка малък черен револвер.

— Хелма, какво става тук? — попита Рут. — Той защо има оръжие?

— Мисля, че според него ние сме жени, които твърде много знаят.

Рут впи поглед в Хелма, веждите й се очертаха като арки над широките очи.

— Какво пък толкова знаем?

— Именно това бих желал да обсъдя с вас — каза мистър Ъпман.

— Стига бе, Ъпи. Нищо не знаем. Искам да кажа, че каквото и да си мислиш, няма как да го знаем. Нали така, Хелма?

— Всъщност може и да не е така — започна Хелма и изохка от забилия се в ребрата й лакът на Рут.

— Твърде късно е да се преструвате — натърти мистър Ъпман. — Вече ви подозирах, но не бях сигурен, докато не чух думата vilke в колата.

— Да, vilke. Вълчица — каза Хелма.

— Не бихте могли да научите това, ако не разполагахте с копие от бележката на нашия покоен приятел.

— А вие откъде знаете това? — попита Хелма. — Да не сте литовец?

— Определено не. Мис Зукас, нима забравихте, че в библиотеката разполагаме с речници? Дори речници на селяшки езици като литовския.

— Но откъде ще знае, че думата е литовска? — настоя Рут. — Защо да не е холандска или на суахили?

— Познах думата още на оригиналната бележка — обясни й Хелма. — Пък и нали Ърни Ларсен е бил от Чикаго.

Рут щракна с пръсти.

— Чикаго!

Хелма кимна.

— Където живеят най-много литовци в света, ако не броим самата Литва.

— Ето го ключа от бараката! Значи старият Ърни не е бил никакъв скитник, нали?

— Бих се обзаложила и че фамилията му не е била Ларсен — добави Хелма.

— Извинете — намеси се мистър Ъпман. — Имате ли нещо против да ви задам един въпрос?

— Чувствайте се като у дома си — подкани го Рут.

Мистър Ъпман насочи револвера към челото й и тя се дръпна назад с вдигнати ръце.

— След този въпрос очаквам да ни освободите — изрече Хелма с най-отчетливия звън на сребърни монетки в гласа си.

Мистър Ъпман дори не мигна.

— Не си насилвайте късмета. Ако днес нямаше толкова свидетели из залива, досега да сте нахранили рибите.

— Да сме нахранили рибите ли? — присмехулно повтори Рут. — Ъпи, това е пошла приказка. Поне я кажи като Джими Кагни.

— Значи сте сложил нещо във виното? — попита Хелма.

— Явно не е било достатъчно.

— И наистина си замислял да ни убиеш? — промърмори Рут.

Той насочи оръжието към Хелма.

— Къде е книгата?

— Коя книга? — попита Хелма.

— Коя книга? — като ехо се обади искрено озадачената Рут.

Мистър Ъпман бавно приближи револвера към Хелма. Сочеше между очите й, без да трепне. Вътрешността на цевта беше непрогледно тъмна — черна дупка към вечността.

— В моя апартамент.

— Бихте ли ми обяснила точно къде е.

— Защо?

— Изтече й срокът за връщане. Ще пратя някой да я прибере, за да не си платите глобата, ясно ли е? Ако не е точно където ми обясните, ще ви се случат най-неприятни неща.

— Значи вие влязохте в апартамента ми? Търсил сте книгата.

— Каква книга? — пак попита Рут. — Какво става тук?

— Не е твоя работа — прекъсна я той. — Продължавайте — обърна се към Хелма.

— В библиотеката, в обложката на „История на Шотландия“. Но как научихте, че я взех от Обществената библиотека?

— Грижливо сте я записала на свое име. А сега, госпожи, време е да се обадя тук-там — той махна със свободната си ръка към портала в другия край на хола. — Моля ви да запомните, че мога да видя всяко ваше движение. По-здравословно ще бъде да си останете по местата.

— Защо… — обади се Рут, но мистър Ъпман се усмихна само с устни и завъртя револвера към нея.

— Ей сега ще се върна — съобщи им той.

Рут се отпусна на диванчето.

— Нашият добър стар Ъпи май вече не е добродушният, безобиден библиотекар, поставил се в служба на хората? — Тя огледа хола. — Това обзавеждане е най-очебийният пример за синдром на анално напрежение, който съм виждала. Само картините струват нещо.

Рут примижа напрегнато към стените наоколо, после извъртя глава нагоре към картината, окачена над диванчето.

— Божичко, Хелма! Струва ми се, че това е истински Шагал.

Някъде откъм далечната стена се чу метално щракане. Много познат звук. Хелма се наведе напред. На три метра от нея, между гръцка ваза и голяма стъклена фигура на елен, бе поставен апарат с наредени един над друг улеи със сребърни топчета в тях. Топчетата падаха от улей на улей и отмерваха времето. Хелма бе виждала такива часовници в магазин за подаръци. Топчетата се удряха и издаваха звука, който тя чуваше по телефона. Записът или каквото друго отговаряше на обажданията, бе направен в тази къща.

— Според мен трябва да се махаме колкото може по-скоро — каза Хелма на Рут. — Вероятно тези негови телефонни разговори няма да ни се отразят добре.

— Идеята е чудесна, Хелма Зукас. Просто ще станем и ще излезем през парадния вход. Все някоя от нас няма да улучи с първия изстрел.

— Уютно сте се настанили, а? — попита влезлият в хола мистър Ъпман.

— Май не си намерил очилата си? — отвърна Рут.

Светлите му очи хладнокръвно разглеждаха Хелма и Рут. Без очилата и с този нов леден поглед той бе загубил и последната следа от преструвка колко е тих и безобиден. Гледаше ги уверено, без леката глуповатост по лицето, която Хелма често свързваше в мислите си с Албърт Ъпман. Не й се вярваше да действа с оръжието толкова тромаво, колкото понякога боравеше с каталожните чекмеджета.

— Как го правиш това? — не мирясваше Рут. — С контактни лещи?

— Млъкни!

— Не ви е била нужна такава маскировка, за да си придадете вид на библиотекар — отбеляза Хелма.

Мистър Ъпман насочи малкия черен револвер към нея.

— Мисля, че вие ще се чувствате по-удобно в спалнята.

Рут подскочи от диванчето и се изпъна в целия си ръст, с разрошена коса и зейнали кръвясали очи.

— Да не си посмял да я пипнеш, двуличен кретен такъв!

Мистър Ъпман обърна оръжието към нея и се ухили.

— Седни. Държиш се глупаво. Ще е по-удобно за всички, ако двете сте в отделни стаи.

— Значи разделяй и владей? — Хелма отново опита гласа си със сребърния звън, самоуверен и презрителен.

— Ами че това е тъпо — намеси се Рут. — Не ти ли е по-лесно да ни държиш под око, ако сме заедно? Поне аз така щях да направя.

— Сядай, сядай — мистър Ъпман я бутна с цевта. — Настоявам да седнеш.

— Рут е права, мистър Ъпман — каза Хелма, без да помръдне от диванчето. — Ако ни разделите, все някоя от нас ще се опита да избяга.

— Оставете на мен да преценя кое е правилно. Вие — посочи Хелма с револвера — ставайте, а ти сядай — заповяда на Рут.

Хелма и Рут се спогледаха. Мистър Ъпман извади от джоба на шортите си парче пластмасов шнур, приличащ малко на канапчетата, с които връзваха боклукчийските чували. Погледна заплашително Хелма и остави оръжието на пода до коляното си, омота единия край на шнура около лявата китка на Рут. Извади от другия си джоб нож и проби дупка в тапицираната странична облегалка на диванчето, прокара шнура през нея и стегна дясната китка на Рут с другия край. Тя беше принудена да се подпре на облегалката. Той й се усмихна и я тупна по ръката.

— Удобно ли ти е?

Рут го изгледа бясно и се извърна.

— Оттук — посочи той на Хелма и я побутна по гърба с револвера.

Минаха по коридор зад хола и влязоха в спалня, обзаведена в хладно зелено и бяло. Тежка бяла мебел — бюро, гардероб, нощно шкафче до легло с размери, подхождащи по-скоро на кралска спалня. По стените висяха акварели и графики. Хелма не познаваше изобразителното изкуство като Рут, но се досети, че и тези картини са истински.

Мистър Ъпман я бутна към бяло кресло, обърнато към леглото.

— Защо правите това? — попита го Хелма.

— Не ми се вярва, че има смисъл да отговарям на въпросите ви. — 676–1649 е вашият телефонен номер, нали? Не личният, а другият със записа и автоматичното насрещно набиране.

— Олеле, вие още малко ще надминете Шерлок Холмс.

— Бихте могъл да ме сравните с някоя от многобройните жени детективи. Не е нужно винаги да ни сравнявате с мъже.

Хелма внимаваше да не натрапва ръцете си на погледа му, надяваше се да не я върже за креслото, както постъпи с Рут.

— Вие убихте Ърни Ларсен, нали? И с какво се занимавахте, когато ви изненада? После сте сложил на краката си неговите обувки, за да направите отпечатъците до входа на библиотеката, все едно, че е познавал убиеца си и го е пуснал да влезе. Затова обувките му бяха развързани, нали? Всъщност кой сте вие и какво има в онази книга? С Калвин Уитингтън ли работихте? И въобще имате ли диплома на професионален библиотекар?

— Достатъчно.

Мистър Ъпман отиде до нощното шкафче, откачи кабела на телефона от розетката и взе апарата.

— Само за да сте спокойна, ви осведомявам, че в тази стая няма скрити оръжия. Прозорците не се отварят, а вратата ще бъде заключена отвън.

— Вратите на спалните обикновено се заключват отвътре — изтъкна Хелма.

Мистър Ъпман се разсмя.

— Страдате от манията да поправяте всекиго, независимо от обстоятелствата. Уверявам ви, че поради допуснати небрежности в проекта точна тази врата на спалня се заключва отвън.

— Чакайте. Защо бяха всички тези преструвки? Ами телефонните обаждания?

— Дори престъплението може да бъде украсено, за да стане по-интересно.

— Какво ще правите с нас? Поне това ми кажете.

— Скоро ще решим. Моля ви да проявите търпение.

Мистър Ъпман затвори вратата.

Хелма стана от креслото и опита да натисне дръжката. Никакъв резултат. Претърси стаята, започна от бюрото и гардероба. Чекмеджетата бяха празни, откри в тях само няколко разкъсани хартиени опаковки. Същото намери и в гардероба. На нощното шкафче бяха оставени само лампа с платнен абажур и бяла полирана черупка на морски охлюв. Ако това не беше спалнята за гости, значи мистър Ъпман съвсем наскоро бе решил да се премести.

Оказа се, че думите му са верни. Нищо, което тя би могла да използва като оръжие. Прозорецът или беше закован, или поради грешка в конструкцията на къщата рамката бе подложена на твърде силен натиск. А може би също се заключваше отвън. Тя се напъна да я повдигне, но тя изобщо не поддаде. Опита отново. Нямаше дори намек за движение. През стъклото виждаше черните очертания на устремно спускащия се склон. Дори да счупи прозореца и да скочи, може да си натроши краката… или дори по-лошо.

Обикаляше из заключената спалня, търсеше нещо остро или тежко, достатъчно смъртоносно, за да стане оръжие. Но какво ли би могла да направи — да нападне мистър Ъпман, който имаше револвер, като размахва лампата или чекмедже от бюрото? Или да го заколи с острия ръб на чупливата черупка? Пак обходи стаята. Беше по-лошо, отколкото да я затворят в асансьор. Сенките й се струваха твърде резки, твърде отчетливи и потискащи. Ходеше от стена до стена, от ъгъл в ъгъл.

„Или прекрати това — каза си, — или скоро ще изиграеш някоя сцена от евтино криминално романче.“ Спря по средата на спалнята, преглътна и задиша равномерно. Завъртя се бавно наляво, преброи до двадесет и позволи на съзнанието си да отдъхне колкото беше възможно, позволи му да наблюдава и преценява без намесата на нейната воля.

Пристъпи към две от познатите й графики. На едната бяха нарисувани с дебели линии на въглен жени в саронги. Не беше подписана, но личеше стилът на скиците, правени от Гоген в южните морета. Другата несъмнено бе на Тулуз-Лотрек — танцьорки, метнали крака високо във въздуха.

Хелма свали рисунката на двете жени и внимателно я обърна. На гърба бе написано „Пол Гоген (1891?)“.

Дръпна хартиения гръб и с черупката отдели рамката. Графиката остана в ръцете й и тя предпазливо я задържа, попиваше с очи смелите весели линии, за да ги запамети.

— Толкова съжалявам — прошепна Хелма.

Затвори очи и със сгърчено лице скъса рисунката на четири назъбени парчета.

С бързи движения махна калъфките от възглавниците и ги метна върху лампата така, че да затъмни стаята и да освети нощното шкафче като с прожектор. Нареди четирите парчета в светлинното петно и за по-силно въздействие смачка едното от тях, подпря долната половина на една от таитянките в основата на лампата, за да проличи още по-безжалостно неравният ръб.

Отстъпи в сенките и огледа делото на ръцете си. Очите й се насълзиха. Това беше ужасно, беше светотатство.

И беше съвършено.

Лампата се включваше от ключ до вратата. Хелма взе празната остъклена рамка и я угаси. Стаята потъна в мрак, само най-слаби отражения проникваха през прозореца.

Хелма опипваше с ръка неравната повърхност на стената и се отдалечаваше от ключа за осветлението. Картина се наклони под пръстите й. Тя я върна на мястото й и спря.

Би трябвало да каже нещо внушително, преди да направи това. Но нищо не измисли. И без това щеше твърде да наподобява предсмъртно желание.

Вместо това пое дълбоко дъх, вдигна рамката над главата си и я запрати с цялата си сила в отсрещната стена.

Разби се, стъклените парчета хвръкнаха из стаята с удовлетворително за слуха й дрънчене. И тогава Хелма отприщи гласа си, истински и докрай. Закрещя.

Започна като тънък писък някъде в гърлото й, после прозвуча от по-дълбоко — по-дълбоко от белите дробове, дори от сърцето, вик като рев, твърде мощен за това затворено пространство, твърде мощен за цялата къща на мистър Ъпман и може би твърде мощен, за да го издържи самата Хелма.

Свърши й се въздухът и крясъкът затихна, изтъня и накрая заглъхна. Хелма се усмихна.

Вратата се блъсна в стената. Светлината от коридора открои леглото, проблесна в стъкло на стената.

— Какво става тук?

Хелма се залепи за стената, не смееше да диша.

— Мис Зукас, без номера — изрече мистър Ъпман с подигравателно мил глас. — Знам, че сте тук. Нима стоите на тъмно и си представяте с малкото си мъждукащо мозъче, че можете да ме надхитрите? Не можете да излъжете и бебе, мис Досадницата Вилхелмина Зукас. Ясна сте ми като всяка глупачка.

Мистър Ъпман стоеше в рамката на вратата, осветен отзад, фигурата му се очертаваше като в комикс на ужасите. В периферното зрение на Хелма избухваха червени светкавици от недостиг на кислород.

— Виждам ви, Хелма. По-добре ми отговорете.

Той лъжеше. Хелма не бе помръднала.

Мистър Ъпман пристъпи в стаята, протегнал напред ръката с револвера.

В този момент, сети се Хелма, героинята от телевизионните глупости изскача и със саблен удар избива пистолета от ръката на убиеца. Тя се притискаше към стената и си представяше, че е малка, дребна, незабележима. Мистър Ъпман направи още една крачка в стаята. Държеше оръжието с прекалено небрежна увереност, посегна към стената и включи осветлението.

И лампата на нощното шкафче освети разкъсания шедьовър на Гоген, сякаш бе олтар. Неравните краища на парчетата потрепваха в светлината, изрисуваният с цветя саронг на таитянката изпъкна на хартията с осквернената си красота.

Мистър Ъпман се вцепени само на сантиметри от Хелма. Изумено ръмжене се изтръгна от гърлото му.

— Кучко гадна! — Той тръгна към унищожената рисунка. — Боже мой. Какво е направила тази?

Зад гърба му Хелма се отблъсна от стената и излетя през вратата на спалнята. Той рязко се извъртя, но тя беше по-бърза. Сграбчи дръжката и тресна вратата, лакътят й се удари в рамката.

Стиснала дръжката и налегнала вратата с цялата си тежест, тя трескаво опипваше за бутона, с който трябваше да заключи. Ръцете на мистър Ъпман вече натискаха дръжката от другата страна, тя се завъртя под дланта й като живо същество. Хелма намери бутона, а мистър Ъпман връхлетя вратата с тяло. С цялата си сила Хелма я върна назад и натисна бутона. Втурна се по коридора към хола. Мокетът беше прекалено хлъзгав. Стори й се, че тича като насън. Зад нея мистър Ъпман тресеше вратата с ритници.

— Рут!

Рут лежеше на пода в хола, вързана за диванчето. Събореният от масичката телефон беше до нея.

— Той май не вярва, че съм толкова силна, колкото изглеждам — заяви Рут от пода. — Но влаченето с това нещо не ми се отрази добре на ръцете.

Китките й бяха окървавени от пластмасовия шнур. Двойна следа минаваше по килима зад диванчето. По пода бяха пръснати парчета от кристалния елен заедно с останките и топчетата от металния часовник.

Хелма вдигна слушалката. Познатият успокояващ глас говореше монотонно.

— Вече се обадих — каза Рут и се изплези. — Използвах си езика. Подкрепленията препускат насам.

— Стига сте плямпали, по-добре побързайте! — кресна Хелма в слушалката.

Откъм спалнята изтрещя изстрел. Хелма изпусна слушалката и притисна ръка към гърдите си.

— Ще довтаса за нула време — промърмори Рут. — Я се махай оттук!

Хелма дръпна здравата пластмаса, стегнала китките на Рут.

— Трябва да намеря нещо за рязане. Не мога да те оставя.

— И още как можеш. Той знае, че няма как да се помръдна. Сега мисли само как да отърве кожата. Излизай навън да чакаш полицаите.

— Не.

Рут се надигна и я ритна по крака.

— Разкарай се оттук, смотанячко такава!

В края на коридора се разхвърчаха трески.

— Омитай се или аз ще те убия вместо него.

Хелма колебливо тръгна към кухнята. Нож. Имаше нужда от нож.

— Тръгвай! Ще те вземат мътните.

— Ох, Рут!

— Тръгвай!

Хелма профуча през кухнята и нахълта в гаража. Натисна ключа за осветлението. Опипом намери комбито на Ъпман и рязко отвори предната дясна врата. Промуши се вътре. Светлина. Трябваше да си светне с нещо.

Отчаяно натискаше всичко по таблото, търсеше бутона за фаровете. Зад нея автоматичната врата на гаража започна да се надига с тихо бръмчене. Фаровете светнаха и тя изскочи от колата.

Искаше да намери инструменти — чук или брадва. Закле се, че той нямаше да се добере до колата си, за да избяга.

В къщата отекна изстрел.

Рут!

Хелма се вцепени с ръка върху дръжката на някакво шкафче.

Мистър Ъпман е застрелял Рут! Хелма реши да се върне. Направи крачка към вратата.

По тихата улица се завъртя лъч и освети къщата на мистър Ъпман. Полицията бе дошла най-сетне.

Хелма се обърна и изтича от гаража до средата на алеята. Размаха ръце срещу връхлетялата със скърцащи гуми кола, която се закова на три метра от нея. Вратата откъм шофьора се отвори.

— По-бързо! — извика тя. — Той е въоръжен…

Излезлият мъж не беше униформен. Едната му ръка се плъзна нагоре към сакото. Излезе и втори. Делови, спокоен. Отблясък на улична лампа се отрази от нещо, което държеше в ръка.

— Елате насам, госпожо. Тук сме, за да ви помогнем — каза шофьорът.

Хелма се колебаеше. Вторият вдигна ръка към нея и пристъпи на светло.

— Минете оттук, госпожо.

Познаваше този глас, познаваше и модерната прическа. Агентът по продажбите от „Дестини Компютър Систъмс“.

С мощен скок Хелма се хвърли встрани от светлината, зад ъгъла на гаража. Над главата й прелетя парче от мазилка. Не чу изстрел. Просна се на земята и се претърколи под хвойновите храсти, притисна лице в парчетата кедрова кора, нападали около дървото.

Двамата мъже разговаряха тихо, после единият повиши глас:

— Госпожо, ще облекчите положението си, ако излезете оттам.

Хелма не помръдна. Лежеше с лице в кората, връхлетяна от непоносима тъга — мистър Ъпман бе убил Рут. Тя я остави вързана за диванчето и избяга страхливо. А трябваше да остане с нея. Каквото и да се бе случило на Рут, посрещнала го е сама. Същото очакваше и Хелма. Може би трябваше да стане, за да свърши всичко по-бързо.

Сирени. Воят им се усилваше сякаш под тялото на Хелма. Сирени. Полицията идваше.

— Вдигаме си чуковете! — кресна единият мъж.

— Ами тая там?

— Ти какво бе, искаш да ти пръснат задника ли? Забрави я!

Вратата между кухнята и гаража се отвори с трясък, по бетонния под изтропаха тичащи стъпки.

— По-бързо! — викна шофьорът на мистър Ъпман.

Мъжът отдясно отвори задната врата, докато шофьорът изкарваше на заден ход колата от алеята. Мистър Ъпман се гмурна с главата напред върху задната седалка. Гумите изсвириха, двигателят изрева и колата се понесе надолу по улицата с угасени фарове, а задната врата още не беше затворена. Поднесе на завоя. В къщите наоколо прозорците светнаха.

Хелма затича по алеята. Червените и сините мигащи лампи на полицейски коли проблясваха по улицата към къщата на мистър Ъпман. Тук вече бяха две патрулни коли, а в далечината виеха множество сирени.

Хелма разпери ръце пред първата кола. Полицаят свали стъклото на прозореца.

— Натам тръгнаха! Наляво по долната улица. Трима са, в тъмен „Понтиак“. Извикайте линейка! Той застреля приятелката ми.

Полицаят кимна отсечено.

— Госпожо, изчакайте отвън. Следващите колеги ще се погрижат за вас. Линейката също идва.

Шофьорът вече изреждаше кодови номера и имена на улици по радиостанцията.

Хелма се обърна и побягна към къщата, а по улицата прииждаха още патрулни коли. Сирени, светлини. Викове на съседи.

— Госпожо, останете отвън — заповяда усилен от мегафон глас.

— Млъквай! — кресна Хелма и притича през кухнята. — Рут?

Спря пред вратата на хола. В къщата беше тихо.

— Рут? — отново повика тя, по-слабо.

Диванчето пречеше на погледа й. До единия му край в килима попиваше тъмночервено петно. А в другия стърчеше едното стъпало на Рут. Хелма вдиша дълбоко и пристъпи по-наблизо.

От дясното рамо на Рут се стичаше кръв по жълтата й фланела. Лицето й беше бледо като на смъртник, дишаше съвсем слабо. Хелма коленичи до нея.

Двама полицаи и шефът Галънт влязоха в хола с насочени пистолети.

— Хелма! — Шефът Галънт прибра пистолета в кобура и я хвана за раменете.

Тя му кимна, опитваше се да поеме дъх.

— Рут, той застреля Рут — прошепна. — Мистър Ъпман. Избяга с другите.

— Албърт Ъпман — изрече шефът Галънт.

Не прозвуча нито въпросително, нито с особена изненада.

Галънт свали сакото си и зави Рут. Опипа пулса на шията й, а от другата страна на Рут коленичи единият от полицаите и разряза пластмасовия шнур, вързал окървавените й ръце за диванчето. Тя изпъшка, когато свали ръцете й на пода.

— Проверете другите стаи — заповяда шефът Галънт на следващите полицаи, появили се на вратата с оръжие в ръце.

Леман влезе и постоя един миг, загледан в Рут, преди да продължи по коридора.

После влязоха хората от линейката. Внимателно отстраниха Хелма и се заеха с Рут, отвориха кутии със сребристи и пластмасови инструменти, преслушаха сърцето й, подготвиха кислородната маска, надникнаха в зениците й — толкова умело и уверено, че буйната паника на Хелма позатихна.

— Ще се оправи ли? — попита тя лекаря, който разрязваше фланелата на Рут откъм деколтето.

— Не знам, госпожо.

— Сигурна съм, че с вашия опит можете да определите — каза Хелма.

— Пулсът и дишането са сравнително добри. Ще знаем повече, когато я закараме в болницата.

— И как вие и вашата приятелка се озовахте тук? — попита шефът Галънт, когато двамата се изправиха, вперили погледи в лекарите.

— Мистър Ъпман ни качи на яхтата си за разходка из залива и според мен ни упои. Каза, че щял да ни удави, но времето било прекалено хубаво.

— Моля?

— Денят беше толкова приятен, че заливът гъмжеше от лодки — обясни Хелма. — Имаше твърде много свидетели, за да ни хвърли ей така зад борда.

Двама санитари се готвеха да отнесат Рут в линейката. Вързаха я с ремъци за носилка на колела, която неприятно приличаше на онази в моргата, във вените й капеше течност от пластмасова торбичка, кислородната маска беше закрепена на лицето й.

— Бих искала да я придружа — каза Хелма.

Шефът Галънт докосна ръката й.

— След малко ще ви заведа в болницата. Имам още малко въпроси към вас.

— Не може ли по-късно да ги зададете?

— Само няколко минути, обещавам.

— Ако отговоря на вашите въпроси, вие ще отговорите ли на моите?

— Ами… да речем, че се споразумяхме — съгласи се шефът Галънт.

Дръпна я настрана от окървавения килим.

— Как успяхте да се освободите?

— Той ни раздели — обясни Хелма. — Постъпи глупаво. Върза Рут за диванчето, а мен заключи в спалнята.

— Ще ми покажете ли?

Хелма го поведе по коридора към спалнята. Вратата висеше само на горната панта, а долната й половина беше пръсната на парчета.

— По този начин ли избягахте? — учуди се шефът.

— Не, той избяга по този начин. Успях да се измъкна и да го заключа вътре.

— С удоволствие ще изслушам подробностите — каза началникът на полицията и влезе в стаята.

Огледа лампата и скъсаната рисунка.

— Унищожих творба на Гоген — пророни Хелма. — За да му отвлека вниманието.

Шефът Галънт я погледна, усмихваше се едва забележимо.

— Естествено — одобри той.

Обиколи спалнята, пишеше в бележника си, без да поглежда страницата. Взря се смръщено в рисунката, после и в останалите по стените.

— Както виждам, Ъпман е натрупал внушителна колекция.

— Рут твърди, че това са оригинали — съобщи Хелма.

Шефът Галънт подсвирна през зъби.

— Хенри — повика той.

Един от униформените полицаи влезе.

— Да, сър?

— Погрижи се всичко в тази стая да бъде заснето.

— Единият от мъжете, с които мистър Ъпман избяга, идваше няколко пъти в библиотеката, уж се опитваше да ни продаде компютърна система.

— А някой от вас видя ли го да я демонстрира как работи?

Хелма поклати глава.

— От персонала — никой. Само мистър Ъпман.

Шефът Галънт не каза нищо.

— О! — възкликна Хелма. — Подозирате, че не е имало никаква компютърна система?

— Сигурен съм, че има, но не вярвам това да е било основното им занимание.

— А какво? Каква е причината да умират хора?

— Мисля, че още преди да свърши тази нощ, ще разполагаме с всички отговори. А сега дали да не ви закарам до болницата?