Джо Дереске
Убийства в библиотеката (3)

Глава 3
Шефът Галънт и Рут идват в библиотеката

— Може и да не вземат повече книги, ама колко са се насъбрали! — каза Иви на мис Зукас, когато Кърт отключи двойната врата в десет часа и дълга колона посетители се вмъкна вътре.

Очите им оживено шареха из залата в търсене на някакви следи от убийството.

— Днес май криминалните романи ще бъдат особено търсени — отвърна Хелма.

— Бих се хванала на бас — съгласи се Иви и с вдигнат нагоре палец показа колко е доволна. — И щом отговарям за художествената, дали да не ги разведа малко? Преди да стигнем до съдбоносния рафт, може да им покажа и някои хубави книги.

— Не съм сигурна дали мистър Ъпман ще одобри това — усъмни се Хелма.

— Майтап си правя — успокои я Иви. — Честно.

В единадесет без една минута Хелма смени Патрис на справочното бюро. Там беше „фронтовата линия“ на библиотечното обслужване, до бюрото се спираха читатели, за да задават въпроси, простиращи се от „Къде имате острилка за моливи?“ до „А какво означава изрязаният полумесец на вратата в градинските клозети?“. На последния още не бяха открили задоволителен отговор.

— Натоварено ли е тази сутрин? — попита Хелма.

Патрис свали очилата си и ги пусна да висят на златната верижка върху внушителните й гърди.

— Имаше няколко особено трудни въпроса. За щастие аз обслужвах бюрото. Ако имате някакви проблеми и се нуждаете от помощта ми, ще бъда в работната стая.

— Ще имам предвид — отвърна Хелма.

Гледаше как Патрис отива към работната стая със сковани, предвзето ситни крачки и се замисли как ли щеше да изглежда продължението на забележката на Джордж Мелвил за походката на Патрис и царевичния кочан.

— Аз съм от „Дестини Компютър Систъмс“ — заяви мъжът пред бюрото още преди Хелма да му предложи съдействието си. — Дойдох да се срещна с мистър Ъпман.

Беше млад, грижливо обръснат, в погледа му се четеше безразличие към Хелма. По светлосивия му костюм не се виждаше и една гънка, почукваше с внимателно оформените си нокти по черното си куфарче.

Един от продавачите на компютри. През последната година Хелма го забеляза няколко пъти да се умилква на мистър Ъпман. Явно фирмата се бе наредила сред финалистите в борбата за компютъризиране на каталожната система. Но не си спомняше досега да е проявявал подобно нетърпение. Може би така влияеше близката възможност да спечелиш.

— Да? — подкани го тя.

— Обадете му се и му кажете, че съм дошъл — заповяда той, ала побърза да добави: — Моля ви.

Когато й дойдеше редът да работи на справочното бюро, Хелма често правеше именно това, но като проява на любезност, а не по нечие нареждане.

— Аз съм професионална библиотекарка и имам по-неотложни задължения — вежливо уведоми тя човека от „Дестини Компютър Систъмс“. — Бихте могли да се обърнете към някой от служителите на гишето за заемане на книги.

Студеният му поглед се задържа една секунда повече от допустимото върху нея, после той се извърна.

Аларменият сигнал на защитната система бръмна и Хелма чу веселия глас на мисис Кармън, която говореше на мъж на средна възраст:

— Ай-ай! Мисля, че сте забравил да си отметнете книгата.

Явно нямаше желание да се усъмни в намеренията му. Повечето читатели знаеха за квадратните защитни лепенки във всяка книга — те включваха алармата, ако книгата не беше отбелязана на гишето, за да й дезактивират стикера. Но въпреки това някои си опитваха късмета.

— Госпожо?

Хелма погледна над бюрото в тъмните очи на около деветгодишно момче. То си изтри носа с оръфания ръкав на якето.

— Можеш да ме наричаш „мис“ — каза тя с гласа си като сребърни монетки върху лед. — А детската зала е долу.

— Знам, мис. Искам да видя къде са намерили оня труп.

— Защо не си на училище?

— Даскалицата ни е болна — момчето отмести поглед. — Май не намериха заместник, та затуй… затуй ни пуснаха всички да си ходим.

— Къде е майка ти?

Момчето махна неопределено.

— Ами тя не ходи по библиотеки.

— Ясно. А ти?

Момчето вдигна рамене.

— Веднъж идвахме с класа.

Хелма обмисли какво да прави с момчето. Най-трудно беше да ги примамят в библиотеката. Щом това станеше, обикновено захапваха кукичката. Тя се наведе към него.

— Искаш ли някой да ти покаже местопрестъплението?

Очите му се разшириха, на едната буза се показа трапчинка.

— Йе! Жестоко!

— Подозирам, че това означава съгласие. Извини ме за момент, ей сега ще уредя всичко.

Хелма натисна бутона за бюрото на Иви.

— При справочното бюро има един младеж, който поиска твоята обиколка с екскурзовод. Може би ще го убедиш и да си избере нещо криминално от долната зала.

— Жестоко! — възкликна Иви.

 

 

Хелма откри пълното име на емира на Кувейт, упъти един към тоалетните, потърси биографична справка за италианския скулптор Бенвенуто Челини и тъкмо намери неправилно регистрирана топографска карта на връх Бейкър, когато мистър Ъпман се приведе неприятно близо до ухото й и каза:

— Извинете ме, мис Зукас, но шефът Галънт ще дойде след десетина минути да ви зададе още няколко въпроса. Когато се появи, ще ви сменя на бюрото.

— Вече му казах всичко, което зная — Хелма се дръпна от лъщящото лице на мистър Ъпман. Видя гримасата му и въздъхна. — Предполагам, че полицаите смятат за необходимо да предъвкват подробностите, докато изровят нещо ново.

Директорът я потупа по рамото и каза примирително:

— Хайде, хайде, мис Зукас, не се притеснявайте за въпросите му. Сигурен съм, че лесно ще им отговорите, ако се придържате към истината.

— Мистър Ъпман, уверявам ви, че никога не съм се затруднявала да отговоря на въпроси, зададени ми от полицията — отсече тя и се обърна към млада жена с малко дете в бебешки сак на гърдите си.

— Какво мога да направя за вас? — Хелма се наведе към жената така, че мистър Ъпман остана зад гърба й.

— Имам телефонния номер на един човек, който искаше да купи моята кола — обясни жената и намести бебето по-удобно. — Обаче му забравих името, а от централата не щат да ми го кажат. Вие ще ми помогнете ли?

— Номерът в Белхавън ли е?

Жената кимна.

— Трябва да погледнете в списъците по номера, има ги отзад в градския указател — обясни й Хелма. — Ей сега ще ви го дам.

Посетителите в библиотеката особено често задаваха въпроси, на които можеха да си отговорят сами с помощта на градския указател. Кой е съседът ми? Къде работи? Дали мъжът, с когото се запознах снощи, е женен? Дали е собственик на къщата, в която живее? Но на всички тези въпроси библиотекарите отговаряха без никакво усилие, а и точно за тази помощ читателите им бяха особено благодарни. Хелма така и не проумя защо беше така.

Тя завъртя стола към лавиците зад себе си. Докосна корицата на „Градски указател. Издателство Полк“ и тогава си спомни.

Убитият бе поискал да погледне същия този указател. Все пак щеше да съобщи нещо ново на шефа Галънт.

— Правилото е да го ползвате тук, на справочното бюро — обясни Хелма на младата жена.

Ако указателят изчезнеше от погледа на библиотекарите, често им го връщаха с липсващи страници, макар и мистър Ъпман да настояваше в читалнята винаги да има химикалки и листа за бележки.

Подаде указателя на жената и в този миг от него изпадна парче жълта хартия. Хелма го хвана, остави го на бюрото и показа на жената как да потърси необходимата информация в списъците по номера.

Жълтото листче беше неравно и от двете страни, като че откъснато от бележник или (Хелма се намръщи) от задните страници на някоя книга. На него бяха написани буквите SQ VILKE HCR, следвани от две дати — 10 март и 7 април, сетне бележка: „1649 или 1469“. Не виждаше никакъв смисъл в това.

Читателите често използваха като отбелязки за страници парчета от салфетки, касови бележки, пликове или фиби. Веднъж в кутията за връщане пуснаха книга, между чиито страници се мъдреше хрускаво изпържено парче бекон.

Хелма вече питаше „Какво мога да направя за вас?“, но позна шефа Галънт.

— Мис Зукас — поздрави я и кимна.

Той държеше шапката си в ръка. Шефът Галънт беше сред малцината мъже в Белхавън, които смятаха шапката за част от костюма. Усмихна се леко на Хелма, край очите му се появиха бръчици, състаряващи лицето му, без да го загрозяват. Тялото на шефа Галънт сякаш беше твърде едро за облечения на него костюм и човек оставаше с впечатление, че ако си събереше лактите отпред, сакото би се пръснало на гърба му. Хелма си припомни прочетеното някъде — в колежа бил звезда на американския футбол или пък на баскетбола. Сега май се упражняваше достатъчно, за да не трупа излишни килограми.

— Ще бъде ли възможно да ви задам някои допълнителни въпроси?

— Разбира се — отговори тя и зачака.

— Може ли да намерим някое по-спокойно място?

— Моля, настанете се в моя кабинет. Там няма никой.

Беше мистър Ъпман, който протегна ръка на шефа Галънт.

— Много любезно от ваша страна. — Шефът Галънт стисна ръката на директора. — Благодаря.

Хелма пусна жълтото листче в джоба на полата си и поведе шефа Галънт към работната стая. Чу зад себе си жизнерадостния глас на мистър Ъпман:

— Да видим сега с какво мога да ви бъда полезен?

Кабинетът беше педантично чист. Иви го наричаше „светилището“.

Хелма се настани зад бюрото на мистър Ъпман. Шефът Галънт сякаш се обърка за миг, после затвори вратата и се отпусна в едно от креслата срещу бюрото. Метна крак върху крак и остави шапката си на коляното.

— Какво бихте искали да научите? — попита Хелма, скръстила ръце върху бюрото.

— Имам записаните показания на всеки от работещите тук — каза шефът Галънт.

Извади бележник от вътрешния горен джоб на сакото си, прехвърли няколко страници и се зачете за миг, показалецът му проследяваше редовете. След това попита:

— Съобщихте ни, че може би сте разпознала мъжа, станал жертва на убийството, той ви е задал въпрос в библиотеката?

— Не.

Шефът Галънт сви вежди, загледан в бележника.

— Така е записано.

— Казах ви, че определено разпознах мъжа, а не може би.

— Сигурна ли сте?

Мис Зукас се поизправи на стола.

— Разбира се.

Шефът Галънт допря молива до връхчето на езика си. Усмихна се, десният ъгъл на устата му се вдигна малко по-високо от другия.

— Защо не ми разкажете всичко, което си спомняте?

— Беше около четири и половина. Беше моят ред да работя на справочното бюро, погледнах и той стоеше пред мен…

— Опишете го, ако можете.

— Ръст около метър и осемдесет, кестенява коса, кестенява неподстригана брада, възраст — между тридесет и тридесет и пет години. Мърлява външност. — Хелма леко смръщи нос. — Вонеше на цигари и се съмнявам, че скоро се беше къпал.

— Изглеждаше ли нервен или възбуден?

Хелма обмисли въпроса и чукна с показалец по бюрото.

— Не, не беше нервен, но докато ми говореше, десният му клепач трепкаше. Това би могло да означава, че е бил неспокоен, как мислите?

— Възможно е.

Шефът Галънт бързо записа нещо в бележника си.

— Казахте, че не си спомняте точно какво ви е попитал?

— Да, така беше, но преди малко се сетих. Помоли да провери нещо в градския указател. Това е един от най-ползваните ни справочници. Вие сте го виждал, нали?

Шефът на полицията кимна.

— Имаме един в управлението. Забелязахте ли какво търсеше?

— Мистър Галънт, аз уважавам правото на лични тайни.

— Не се съмнявам в това, мис Зукас. Той каза ли ви още нещо, поиска ли друга информация, освен градския указател? Видяхте ли го да разговаря с някого?

Хелма поклати глава.

— Десетина минути разлистваше указателя. Няколко пъти промърмори нещо, но не различих думите. После ми върна указателя и тогава ми поиска четвърт долар за телефонния автомат. Видях го за пръв и последен път… разбира се, ако не броим вчерашната сутрин.

Полицаят се наведе напред и се вгледа над бюрото в лицето на Хелма. Погледът на сините му очи беше смущаващо проницателен.

— Ще се опитате ли да си спомните какво мърмореше, докато преглеждаше указателя, дори и тогава да ви се е сторило, че е безсмислица?

Хелма си представи кестенявия мъж с раздърпаните дрехи. Тогава се опита да не му обръща прекалено внимание заради вонята и всичко останало. Сбърчи чело, зареяла поглед към рамкирания девиз, окачен на стената срещу бюрото на директора — „Днес е първият ден от оставащия ти живот“.

Шефът Галънт се почеса по ухото с гумичката на молива. Едрото му тяло се беше настанило удобно в креслото, сякаш разполагаше с безкрайно много време да изчака, докато Хелма се сети за някой нищожен факт. За каквото и да е. А тя беше много заета. Имаше толкова работа. Трябваше да обработи статистическите данни за април.

— Мисля — бавно започна тя, — макар и да не съм сигурна, но май каза нещо като „Четири е, а не девет“.

Шефът на полицията бързо записа това в бележника, после й се усмихна като на изненадващо умно дете.

— Остана последният въпрос. Забелязахте ли някой друг да проявява интерес към този човек? Сигурна ли сте, че не ви се е мяркал пред погледа, след като се отдалечи от справочното бюро?

— Твърде съм заета, за да любопитствам как се отнасят един с друг читателите. Обществената библиотека на Белхавън е най-натоварената на глава от населението в целия щат. Страдаме от недостиг на средства, на служители, а отгоре на това заплашват да ни орежат бюджета. Сградата пука по шевовете въпреки разширението отпреди четири години. Според вас дали и без това позадлъжнелите жители на града биха купили нова емисия облигации за второ разширение или за нова сграда, от която всъщност имаме нужда?

Шефът Галънт затвори бележника си и вдигна ръка.

— Знам, знам. Всички градски служби имат същите проблеми. — Взе шапката от коляното си и стана. — Всички правим максимално възможното. Вие от библиотеката заслужавате повече признание за изключителната си работа, няма никакво съмнение.

— Благодаря ви — скромно каза мис Зукас. — Мистър Галънт, след като отговорих според силите си на вашите въпроси, не смятате ли, че съм заслужила да науча какво разкрихте досега за това убийство?

— Боя се, че нямам тайни, които да споделя с вас — отвърна той. — Имаме убит мъж с неустановена самоличност, прободен в гърдите. Нямаме заподозрян. Не знаем мотивите за престъплението. Доколкото ни е известно, не са го виждали в града преди сряда. Съобщиха ни за друг човек, който според описанието не е жител на града, навъртал се край библиотеката вечерта преди убийството.

— Но как са влезли вътре?

— Открихме отпечатъци от обувки, съвпадащи с тези на жертвата, върху една тоалетна чиния в мъжката тоалетна.

— Значи е останал в библиотеката след затварянето. Ами убиецът?

Шефът Галънт разсеяно вдигна шапката към главата си, но забеляза погледа на Хелма, отпусна ръка надолу и потупа с шапката крачола на панталона си.

— Предполагаме, че убитият го е пуснал да влезе.

— И защо предполагате това?

Полицейският началник хвана дръжката на вратата.

— Подът до изхода към улица „Уебър“ е бил чистен наскоро. Следите от обувките му личаха ясно.

— Като че е чакал някого — довърши Хелма вместо него. — Имаше ли отпечатъци от пръсти?

— Не открихме никакви по вратата. А от намерените горе не можем да направим твърди заключения.

— Но на мен ми се струва, че ако убийството е било предварително замислено, нямаше да бъде извършено с предмет като прът от каталожно чекмедже, а с нещо, донесено отвън в библиотеката.

— И това е възможно. — Шефът Галънт извади визитна картичка от джоба си и я подаде на Хелма. — Ще остана тук още малко, искам да поговоря с някои от вашите колеги. Ако се сетите за още нещо, колкото и да ви изглежда незначително, моля ви, свържете се с мен.

Хелма взе картичката, видя на нея и домашния, и служебния му телефонен номер.

— Добре, макар и да съм уверена, че ви казах всичко, което си спомням.

— Никога не знаете дали случайна мисъл няма да изскочи в главата ви.

Стана й неприятно от представата за скачащи из главата й мисли и остави шефа Галънт да разпитва следващия в списъка.

Гърлото на Хелма беше пресъхнало, почти усещаше болка. Не пиеше от достъпните за всички чешмички, затова си наля чаша вода в работната стая.

Патрис и мисис Кармън стояха до кафе машината.

— Е, какво е това ужасно куче? — попита Джордж Мелвил, седнал до масата да изяде поничката си, поръсена с пудра захар.

— Мисля, че е шпаньол — предпазливо отговори Патрис. — Да, трябва да е английски шпаньол. Бинки много се плаши от него.

— Значи причината е очевидна. Англичаните и французите никога не са се разбирали.

Патрис се засмя тихо и колебливо.

Докато миеше чашата си, Хелма се замисли дали Иви беше права, дали всичко, което Патрис имаше в този свят, беше нейният френски пудел Бинки.

Веднъж, без да иска, Хелма дочу, че някъде в далечното минало на Патрис имало съпруг. Според слуховете бил пощенски служител, който години наред бил нейна вярна сянка, после се пропил, все повече наистина наподобявал кротка сянка и накрая окончателно излинял от живота на Патрис. Някой грубо предположи, че са минали поне три месеца, докато тя забелязала отсъствието му.

 

 

Мистър Ъпман шумно затвори броя на „Изкуство и антиквариат“, когато зърна Хелма. Не гледаше с добро око, когато служителите четяха на справочното бюро. „Клиентите ни се чувстват неудобно, че трябва да ви прекъснат, за да зададат въпрос“ — казваше той.

— Вашата приятелка, художничката беше тук — съобщи й намусено. — Каза, че ще се върне след десет-петнадесет минути.

— За Рут Уинтръп ли говорите? — попита Хелма, макар и да знаеше, че е точно така.

— Че за коя друга? — неловко отговори той.

След като бе видяла учудващо жизненото тяло на тичащия за здраве мистър Ъпман, тя сподели това с приятелката си, която млъкна и се замисли, нещо неприсъщо за нея. Хелма предполагаше, че Рут го е завлякла в своето или в неговото легло, после е продължила към следващата жертва, щом е задоволила любопитството си. Накрая приятелката й се задоволи само да отбележи:

— Колко жалко — мозъкът на библиотекар, излязъл от комедиите на братя Маркс, да е прикачен към тялото на олимпийски шампион по маратон.

По внезапната тишина наоколо Хелма позна, че Рут е влязла в библиотеката. Смълчаното внимание и втренчените погледи винаги предшестваха и следваха появата й.

Рут беше висока към метър осемдесет и пет, прибавяше към ръста си и ботуши с високи токчета, многоцветни тюрбани или вдигната над главата коса. Видът й беше достатъчно сътресение и без нейните крещящо несъответстващи си одежди, обикновено шити по поръчка, защото не намираше достатъчно дълги дрехи в магазините.

Предпочиташе драматичните цветове — ярък пурпур, наситено червено и оранжево, понякога носеше по себе си всички едновременно. Подчертаваше пронизващите си очи с черни сенки и окачваше на ушите си обеци, големи колкото юмруците на Хелма.

Днес Рут си бе облякла тоалет в три различни оттенъка на червеното. Хелма не би избрала за своя дреха нито един от тях. Беше подобие на рокля, но шевовете май не бяха на обичайните си места.

Рут се друсна върху ръба на справочното бюро, изпъшка и изрече:

— Кажи ми истината. Ти ли уби оня скитник?

Опита се да сниши глас, но успя толкова, че кожата на Хелма настръхна от погледите на всички читатели в залата.

Лицето на Рут изпъкваше със същите необичайни пропорции като тялото й — широка уста и високи масивни скули, широк нос, който в края нелепо се извиваше нагоре, твърде раздалечени очи.

— Здрасти, Рут — прошепна Хелма.

— Как си, Хелм? — вече с нормалния си глас попита Рут.

— Хелма — поправи я мис Зукас по навик.

— Хелма — повтори Рут. Произнесе името „Хел-ма-а“, както винаги правеше. — Така си и мислех, че ще те намеря да обслужваш порочното бюро.

— Справочното — сопна се Хелма, въпреки че забеляза доволния блясък в очите на приятелката си.

Мъж в работни дрехи тръгна към бюрото. Рут му намигна и залюля крак напред-назад. Мъжът зави към лавиците с телефонни указатели.

— Да не го уплаших? — прошепна Рут.

— Малко прекалено си… внушителна — рече й Хелма.

Ъглите на устата на Рут се свиха в раздразнителна гримаса.

Рут и Хелма бяха на една възраст. Познаваха се от десетгодишни, от Скууп Ривър, където попадаха заедно в края на всеки списък по азбучен ред — Уинтръп, Зукас^[1]. Като деца често си фантазираха, че са ги разменили при раждане. Рут се извисяваше като кула над баща си и повече подхождаше за грамадните размери в семейството на Хелма, която беше най-дребната и незабележимата в дома си, на ръст не достигаше дори бащата на Рут.

Преди осем години Рут бе последвала един свой любовник до Санта Фе, а оттам до Сиатъл. Накрая (вече без своя рок музикант) попадна в бавно набъбващата артистична общност на Белхавън. Понякога Хелма се заглеждаше в нея и под внушителната самоувереност виждаше отново единайсетгодишното прегърбено момиче, което плаче горчиво зад училището, защото твърде често я подкачаха за нейния ръст и излишно непосредственото държание.

— Е, ще ми прошушнеш ли нещо на ушенце? — попита Рут и се облегна по-удобно на бюрото. — Някакви потресаващи новини от гестапо?

Силният й парфюм трайно се настани над бюрото заедно с маслената миризма на бои — неизбежен спътник на заниманията й.

— Нищо потресаващо — увери я Хелма. — Мисля, че това престъпление като нищо може да попадне сред неразгаданите тайни.

— Не подценявай нашите тукашни ловци на престъпници — Рут укорно размаха пръст срещу Хелма. — Но в библиотеката… кой се е осмелил да оскверни светостта й с убийство?

Приятелката й живееше ден за ден — охолно, когато картините й се продаваха, и от бедно по-бедно, когато закъсваше, но никога не слагаше нещо настрана за периодите на оскъдица. Пиеше прекалено, имаше твърде многобройни връзки, плюскаше като хамалин, винаги идваше не навреме (подраняваше не по-рядко, отколкото закъсняваше). Ако рисуването й спореше, можеше да изчезне за дни наред, затваряше се в къщата си и не вдигаше телефонната слушалка. А когато не беше в състояние да рисува, бродеше из Белхавън с хлътнали очи и трескава жажда да прави нещо, привличаше вниманието, а често и неприятностите.

Хелма винаги изпадаше в недоумение, когато си задаваше въпроса, как и защо бяха останали приятелки с Рут. Прекараше ли повече от час с нея, вече се чувстваше изтощена и готова да подремне.

— Не ми се вярва което и да е място да е подходящо за убийство — отвърна Хелма.

Преди Рут да влезе в библиотеката, тя трябваше да изслушва едновременно по два-три въпроса от посетители. А сега човешкият поток към справочното бюро секна отведнъж. Рут се бе проснала върху плота, облегната на лакът.

— Според мен оня е закъснял с връщането на книги и Ъпман го е подмамил тук, за да го накаже със смърт. На какво искаш да се обзаложим, че го е пробол с молива си?

Тя замушка с юмрук въздуха между себе си и Хелма, която се прокашля многозначително, но Рут не схвана намека.

— Всъщност — обясни Хелма — убийството е извършено с прът от каталожно чекмедже.

— Без майтап? Това какво е, ефективно използване на наличните ресурси или що? И как типчето се е промъкнало вътре?

— Стъпил на тоалетна чиния и никой не го забелязал в края на работния ден.

Рут отвратено махна с ръка.

— Това е един от най-вехтите номера в книжките. Никой ли не проверява кабинките в тоалетната?

— Аз никога не съм проверявала мъжката тоалетна.

Рут кимна и завъртя кръглата поставка за моливи.

— Не съм и очаквала друго от тебе, но да знаеш, че би трябвало. Ще откриеш напълно непозната досега представа за телесните функции.

Хелма сведе очи към плота на бюрото. Беше оставила там визитната картичка с телефонните номера на шефа Галънт. Не можеше да си представи, че би му се обадила вкъщи, без значение дали има да му каже нещо ново. Рут улови погледа й.

— Имаш домашния му номер? Знаеш ли, че го няма в указателя? Много жени биха замислили и най-гнусното убийство, за да се сдобият с това късче картон.

— Защо?

Рут изтръгна от гърлото си своя дълбок хълцащ смях.

— Защото шефът е първокласен материал, гъско такава. И много сдържан, откак се разведе. При това съотношение между мъже и жени в града доста страсти се разбуниха, щом се разбра, че е свободен.

— Ти интересуваш ли се от него? — попита Хелма.

Рут намигна.

— Нека кажем само, че вече не се интересувам.

Хелма реши да смени темата.

— Как ти върви новата картина?

Заядливите огънчета в очите на Рут отстъпиха пред мрачна сянка. Тя се сгърби и потри ръце, сякаш й стана студено.

— Ъх. Има нещо сбъркано, но не мога да го налучкам. Снощи седях пред нея три часа и ми се видя пълно скудоумие. Трябва да накарам и някой друг да й хвърли един поглед.

Хелма не си предложи услугите — знаеше, че Рут и не очаква това от нея. Картините на приятелката й събуждаха у нея някакво смущение и тревога. Опита се да й обясни какво чувства — че изкуството трябва да бъде насочвано, за да показва умението на художника да отразява действителността, а не да бъде толкова… сурово. От обяснението Рут разбра единствено, че нейното изкуство не е „любимото уиски“ на Хелма.

— Добре ли си? — загрижи се Рут.

— Извинявай. Замислих се.

— Разгадаваш убийството ли?

— Ще оставя това на полицията.

— Нашите оправни момчета ще го разнищят за нула време — Рут дръпна ръкава си, за да погледне своя грамаден мъжки часовник. — Трябва да си ходя. Имам среща с новоизлюпен художник, който е дошъл да падне с обожание в краката ми. Ще обядваме в „Пердиджи“. Май ще трябва аз да плащам. Искаш ли да дойдеш?

Хелма поклати глава.

— Ще обядвам с майка си.

Рут стана и се раздруса, докато дрехата й почти се опъна по тялото.

— Сигурно напира да чуе най-кървавите подробности?

— Ами нали са плъзнали слухове. Тя иска да научи фактите.

— Естествено. „Само фактите, госпожо.“ Ще се видим.

Рут направи две дълги крачки и погледна през рамо.

— Помисли ли пак за… нали знаеш… да ми опростите прегрешенията?

Хелма тръсна глава. Рут не можеше да взима книги от библиотеката, защото дължеше глоба от 86 долара и 47 цента за закъснения, а Хелма отказа да използва влиянието си, за да заличат глобата от картона й.

Рут направи муцуна на Хелма.

— Хелм, помисли си само, какви висини на ефективността щеше да постигне правителството, ако имаше две-три хиляди като тебе — каза тя и с широки крачки излезе от сградата.

Хелма взе визитката на шефа Галънт от бюрото и я пусна в джоба си. Без да иска, докосна жълтото листче, изпаднало от градския указател на Белхавън. Разгъна го и го разглади върху плота.

Обикновени драсканици, които някой от читателите разсеяно е писал, докато е ровел из указателя. Хелма взе молив и безцелно повтори буквите SQ VILKE HCR, после обгради с правоъгълниче „10 март“ и „7 април“, а в ъгълчетата нахвърля скици на цветя.

Изведнъж гузно дръпна молива от хартията. Повреждаше нечия собственост. Преписа буквите и цифрите колкото можа по-точно на чист лист от бележника си, дори се постара да имитира странно изписаните шестици и седмици. Собственикът на жълтото листче можеше да се върне, за да си го поиска. Вероятно беше някаква игра на думи.

— Извинете.

Пред нея стоеше мъж на средна възраст в син костюм. Достатъчно дълго общуваше с хората, за да разпознае някого, който не е от Белхавън или поне не е свикнал да ползва доброжелателните услуги на обществената му библиотека.

— Мога ли да ви помогна? — попита Хелма.

Той извади писалка „Монблан“ и я задържа в готовност над бележник с кожена подвързия.

— Търся добър частен колеж за сина си. Бихте ли ми посочили къде да намеря някои сравнителни данни за учебните заведения?

— Нужни са ви справочниците на „Питърсън“ — уведоми го Хелма. — Те са на рафта до апарата за четене на микрофишове.

— Там ли? — мъжът посочи аудио кабините.

Хелма Зукас рядко сочеше с пръст и никога не си позволяваше това в сграда.

— Не — поправи го тя. — Зад вас, малко вляво.

Той се обърна, бележникът се изплъзна от ръцете му и падна на бюрото.

— Колко съм тромав! Моля да ме извините — каза мъжът и се наведе да го вземе.

Бележникът на Хелма се закачи в неговия, мъжът вдигна и двата.

— Съжалявам — каза тя. — Но взехте и моя бележник.

— Извинете — пак промълви мъжът, освободи нейния и го остави точно на предишното му място.

— Няма нищо — успокои го мис Зукас.

— Сега разбрах за кой рафт говорите. Благодарен съм ви за помощта.

Друг читател търсеше стар брой на вестник. Жена с превръзка на ръката попита къде са книгите за отровните змии. Застаряващ господин с бастун се оплака, че днешният „Уол Стрийт Джърнъл“ не публикувал котировките на неговите акции. Хелма му даде телефонните номера на две местни брокерски фирми.

В един часа Иви дойде да я смени.

— Доста работа ли имаше? — попита тя.

— Както винаги.

— Знаеш ли с какво се занимавах?

— Не зная — отвърна Хелма.

Иви поклати глава и русите къдрици се разлюляха.

— Проверявах книгите на рафта „Mo-Ne“ за кръв.

— И намери ли?

— Дори не видях подозрително ръждиво петънце. Мисля, че вождът беше разочарован. Идеята беше негова. Не искал някой от нашите невинни читатели да вземе опръскана с кръв книга от рафта.

Хелма оправи бюрото за Иви, нагласи молива в поставката, подреди бележника и телефона.

— Джордж ми каза, че в неговия блок имало свободен апартамент — каза Иви. — Как мислиш, много ли е неудобно да живееш на едно и също място с някой от работата ти?

Жълтото листче беше изчезнало. Хелма провери на пода и под телефона.

— Нещо си загубила ли? — попита Иви.

— Някой от читателите беше оставил едно жълто листче в градския указател — обясни намръщената Хелма. — Беше ей тук, върху бюрото. Помислих, че той или тя може да се върне, за да си го прибере.

Хелма изтръска телефонния указател, после откъсна горния лист от бележника, на който преписа буквите и цифрите.

— Ако някой си го потърси, тук имам копие — каза на Иви.

Мъжът, който търсеше справочници за колежите, си беше отишъл. Не отдели особено много време за тях. Непохватността, с която изтърва бележника си, изглеждаше малко странна. Не приличаше на някой с две леви ръце. Може случайно да е вдигнал и жълтото листче от бюрото.

Какъв късмет, помисли Хелма, докато опипваше листа в джоба си заедно с картичката на шефа Галънт, че преписа жълтата хартийка, защото собственикът й можеше да си я поиска.