Джо Дереске
Убийства в библиотеката (11)

Глава 11
Неделно утро

Малко след полунощ Хелма изплува от сънищата си, защото в тях се появи братовчедът Рики.

— Трябва да я върнете след две седмици, сър — говореше той, озъбен в пресилена усмивка. — Елате след две седмици да се видим.

— Две седмици — измънка тя във възглавницата и Рики изчезна от мислите й, но думите останаха.

Две седмици. С какво бяха свързани тези две седмици? Думите се въртяха из нейното съзнание, отекваха и се натрапваха, както понякога се случва с досадна мелодия.

Тя се обърна по гръб и пъхна длани под главата си. Спалнята бе обляна от розова светлина. След като закара Рут до къщата й, Хелма се отби в денонощен магазин и купи две нощни лампички — по една за спалнята и хола. За нещастие в магазина имаха осветителни тела само за детски стаи, затова на едната се хилеше клоун, а другата беше украсена от ярка маргаритка с лице в средата.

Две седмици.

Хелма се доверяваше на подсъзнанието си. Често то й помагаше насън. Веднъж легна, притеснена как да натика книгите по изкуство с нестандартни размери в и без това претъпканите рафтове. Щом се събуди, вече разполагаше със съвсем разумно решение — премества грамофонните плочи в склада и оставя в залата каталог, по който да ги търсят посетителите, а на тяхно място слага книгите.

„Недей да мислиш за това, предупреди се тя. Ще го прогониш. Ще изплува от само себе си.“ В стаята за секунди проехтя музика и заглъхна. Някаква кола профуча в нощта.

Хелма се измъкна изпод завивките. Боса и по нощница се завлече до хладилника и взе пратената от Брус кутия. Беше останало единствено парче kugelis. Взе го с пръсти и захапа солената вкусна смес. Докато дъвчеше, оглеждаше смълчания си апартамент и си припомняше петъчната нощ — завъртялата се дръжка на вратата, нахлуването, шефа Галънт, който снемаше отпечатъци от пръстите й.

Две седмици.

Надъвканият от Рут молив и следите от техните безпомощни опити да разгадаят листчето още бяха на масата до книгата за организационните взаимоотношения.

Хелма преглътна и последната хапка kugelis. Облиза мазнината от пръстите си. Вече знаеше какво означаваха тези две седмици.

Това беше срокът, за който се даваха книгите в Обществената библиотека на Белхавън.

Включи лампата над масата и взе книгата. Четири дати за връщане за една година, последните две — 24 март и 21 април.

После погледна листа със загадъчните букви, цифри и дати. Черно на бяло — 10 март и 7 април. Точно по две седмици преди датите за връщане на книгата. За да бъде върната на 24 март и 21 април, трябва да са я взели на 10 март и 7 април — датите, записани на листа.

Четвъртъци. Все четвъртъци. И трупът на Ърни Ларсен бе открит в четвъртък.

Пулсът на Хелма се ускори. Седна, стиснала книгата със скучното заглавие, уверена, че в нея се крие много повече, отколкото предполагаше досега. Но какво? Огледа обложката. Нищо странно. И отвътре по кориците нямаше нищо написано.

Разтвори книгата на масата и започна да я прелиства страница след страница, търсеше подчертани или оградени думи. Плъзна поглед по 49-а страница, „тайната страница“ на библиотеката, където винаги слагаха печат. Нищо.

Още не знаеше какво държи в ръцете си, но книгата беше свързана с листчето, може би дори с убийствата, в това поне не се съмняваше. Трябваше да я скрие.

Издърпа от рафта „Историята на Шотландия“. Беше с подходящи размери. Свали обложката и я сложи на книгата за организационните взаимоотношения. И върна вече замаскираната книга на мястото й до „Истинският живот на кралското семейство“. А другата, за шотландската история, отнесе в задната спалня, остави я на нощното шкафче с молив между страниците за двореца Фолкланд — все едно, че я е чел някой гост.

Хелма спа неспокойно до шест и половина, когато се отказа от опитите да се унесе отново и полежа със затворени очи, стараеше се поне да отпусне мускулите си. Но в зеленикавото езеро, което си представяше, неспирно нахлуваха телефонни обаждания, книги и трупове.

Събуди се окончателно от стряскащата мисъл, че може би се намира в опасност. Никога не бе застрашавана от нечие съзнателно намерение, от насочена точно към нея заплаха. А навън все още свободно се разхождаше онзи, който уби двамата мъже. Или поне единия от тях. Но тя беше уверена, че двете убийства са свързани помежду си и засега неоткритият убиец би могъл да реши, че и тя някак се е замесила.

Дръпна завивките до носа си и вдиша сънената топлина на леглото. Нали всеки човек вярва, че е безсмъртен, неуязвим, неудържим? Дори Ърни Ларсен и мъртвият тип, досаждал на Рут, сигурно са били убедени, че живеят сякаш под закрила, че ще умрат спокойно в леглото си след дълга, приятна старост.

Както се обръщаше от един хълбок на друг, накрая усука чаршафа под себе си. Придърпа надолу нощницата и седна на леглото. Нямаше смисъл да мързелува повече.

В неделя Хелма обикновено отиваше в „Свети Александър“ за литургията в десет часа. Ако сега не се мотаеше излишно, би могла да стигне навреме за литургията в осем.

Застанала пред огледалото в хола, тя закрепи с фиба на главата си кръгла дантела. Църквата вече не държеше на правилото жените да са с покрити глави по време на литургия, но през годините, когато ходеше на неделно училище по вероучение, наградата за добро поведение беше точно това жадувано пакетче, а монахините ги даваха толкова рядко. Прилежно сгънато, вътре се мъдреше скромно кръгче дантела. В чекмеджето, където Хелма държеше чорапогащниците си, имаше още три неотворени пакетчета. Не знаеше какво друго да прави с тях, освен да ги носи.

Когато влезе в дървената църква, видя само редици посивели глави. Прекръсти се пред съда със светена вода. През восъчната миризма на свещите долавяше ароматите на парфюми и „Олд Спайс“. Не бе идвала за литургията в осем часа повече от година и приятно се изненада, че имаше съвсем малко деца.

Веднъж Рут я попита:

— Защо още ходиш на църква?

— Защото винаги съм го правила — бе отвърнала Хелма.

Но сега не успяваше да се съсредоточи. Опитваше се да следи службата в требника пред себе си, но все се разсейваше. Щом в ума й нахълтаха мисли за убийства и загадки, тя решително извърна поглед към оброчните свещи с потрепващи като насън пламъчета, а миризмата на разтопен восък будеше спомени за всички литургии, на които бе присъствала през живота си.

Стана за четенето на евангелието, но мислеше за своя братовчед Рики и баща му. Когато умря, чичо Мик бе по-млад, отколкото Хелма в момента. Всъщност тогава всички негови сестри и братя бяха около сегашната възраст на Хелма. Потрепери.

Старицата зад нея изшътка и тя изведнъж осъзна, че всички в църквата сядат, само Хелма стърчеше.

Не можеше да намери думите на псалма. Забравяше молитвата. Требникът падна на пода. Нямаше смисъл да се насилва. Когато хората от предните редове станаха и се наредиха за причастие, Хелма се измъкна от църквата.

Утрото беше тихо и светло, по сенчестите извивки на залива още се гушеше влажна рехава мъгла. Зад гърба й от църквата се понесе последното „Да възблагодарим Господа наш“. Набожността на другите сякаш натежа като товар на раменете й, докато бързаше към своя „Буик“.

След шест пресечки спря пред пекарната „Сънлайт“ и си купи един-единствен кроасан. Осем души се бяха наредили пред съскащата и клокочеща кафе машина в очакване на чашите си с гореща течност.

— Предпочитам да го сложите в кутийка, а не в пликче — каза тя на продавача.

— Добро утро, мис Зукас.

Хелма се обърна и се блъсна право в шефа Галънт. Бялата пластмасова кутийка изскочи от ръката й и той я улови с едно-единствено точно движение.

Протегна другата си ръка и прихвана Хелма, защото изведнъж съвсем необяснимо краката на мис Зукас отказаха да я държат.

— Добре ли сте? — попита той, а от усмивката му се появи трапчинка на едната буза.

Хелма изпъна рамене и се отдръпна.

— Да, добре съм. Наистина. Благодаря.

— Ето ви закуската.

— Благодаря.

— Искате ли да седнем някъде? Помислихте ли за онова, което обсъдихме вчера?

— Трябва вече да се прибирам. Съжалявам.

— Тогава друг път.

— Друг път — повтори тя и припряно излезе от пекарната „Сънлайт“.

Докато кроасанът се подгряваше в малката фурничка за сандвичи, Хелма си взе неделния вестник, запокитен между саксиите с маргаритки, и махна от него червения ластик.

Голямо заглавие на първа страница гласеше: „УСТАНОВЕНА САМОЛИЧНОСТТА НА ВТОРИЯ УБИТ“, над снимка на шефа Галънт, разговарящ с двама униформени полицаи. Суровото му изражение много се различаваше от вида му на живо.

Хелма сгъна вестника за по-удобно и го сложи до ленената салфетка. Сипа си портокалов сок, нареди до чинията си бурканчето с малиново сладко и кутията с масло.

Взе кроасана от фурничката и намаза върху него парче масло, за да се стопи и попие. Отпи от сока. Пое дълбоко дъх, облегна се на стола и взе вестника.

„Жертвата на второто убийство за три дни е разпозната като лицето Калвин Уитингтън, съобщи късно снощи началникът на полицейското управление Уейн Галънт. Уитингтън, с постоянен адрес в Лос Анджелис и регистриран като «предприемач», през 1981 година е бил обвинен в Ню Йорк за незаконно присвояване на пари. Делото е било прекратено поради липса на доказателства. Мистър Галънт заяви, че всички версии ще бъдат проверени най-внимателно, но засега няма данни убийството на Уитингтън да е свързано с това в библиотеката.“

Хелма набързо прегледа останалата част от статията, искаше да види дали някъде са споменати тя или Рут. С облекчение се върна в началото и по-съсредоточено прочете целия репортаж.

Ърни Ларсен от Чикаго и Калвин Уитингтън от Лос Анджелис. Твърде голямо разстояние имаше между двата града. Но книгата и жълтото листче някак обединяваха всичко. Не знаеше точно как, обаче тези предмети имаха голямо значение за някого: за убитите и за онзи, който ги бе убил.

Прехвърли листовете, на които писаха тя и Рут. Успяха само да подредят буквите в различни думи, също като в детска игра — я да видим кой ще измисли повече думи от буквите в „болница“? Решението на загадката не им беше по силите. Време беше да предаде тази информация на шефа Галънт. Може би неговият „обучен“ полицейски ум ще успее да открие смисъла. Тя се извърна към библиотеката в хола. „История на Шотландия“ си беше на мястото.

Хелма сгъна салфетката и се обади на майка си.

— О, ти ли си, Хелма? Много мило, че ми се обаждаш — изрече тя с такава радост, че дъщерята си призна гузно — повечето пъти майка й я търсеше по телефона.

— Ще дойдеш за вечеря, нали?

— В пет. Ще донеса малко чай с лед.

— Добре, миличка.

— Мамо, мислих си за братовчеда Рики.

— Искаш ли да напиша и твоето име на поздравителната картичка, която ще му изпратя?

— Не, благодаря. Рики напомня ли ти за някого?

— Разбира се — въздъхна майка й. — Прилича на целия си род.

— А на татко?

— Да, Хелма, забелязвам някои прилики.

— О, така ли?

Гласът на Лилиан се смекчи.

— Бихме могли да наречем Рики несъвършен вариант на баща ти.

Хелма се засмя заедно с майка си.

— Хелма, тъкмо тази сутрин си казвах колко се радвам, че ме убеди да се преместя тук — сподели Лилиан.

— Аз също, мамо.

Облаците над залива се разнасяха. Лъч светлина докосна водата и тя заискри. Денят обещаваше да бъде слънчев и топъл, почти като през лятото. Часовникът в кухнята показваше дванадесет часа и пет минути. Би било глупаво да не се възползва от такава прекрасна неделя. Набра номера на Рут.

— Какво искате? — тросна се Рут веднага след първия сигнал.

— Не е ли малко рано да си толкова кисела? — попита Хелма.

— Не ми се подигравай. Още не съм си помирисвала леглото. Вдъхновението ме нападна посред нощ и ще бъдеш доволна да научиш, че почти завърших нова картина — живописен образ на събитията през последните дни. Прелива от червено.

— Прочете ли вестника?

— Този блудкав клюкарник ли? Не съм си направила труда. Защо?

— Името на убития мъж е Калвин Уитингтън. — Хелма й прочете най-важното. — Е, във вестника не съобщават много факти.

— Скъпа ми Хелма, а може би им липсва едно ключово парченце, за да наредят пъзелчето? Защо просто не подхвърлиш това листче на героя на твоите мечти? Едва ли очакваш да разкрие престъпленията, когато ти стискаш една от уликите.

— А къде остана гръмкото ти изявление, че си с мен, каквото и да реша? — попита Хелма.

— Казах ли такова нещо?

— Да.

— Пияна ли бях?

— Не.

— Значи ще бъде както съм казала.

— В момента почиваш ли?

— Само чакам да засъхне охрата. Защо?

— Искаш ли да излезеш на разходка с мен?

— Очертава ли се хубавото време да не трае дълго?

— Може и това да стане.

Рут помълча.

— Ще вечерям с майка си, затова няма да ходим много — увери я Хелма.

— Добре. Навита съм. Кога и къде?

— Ами долу до яхтклуба. Виждам, че няколко яхти вече излязоха в залива. Ще мина да те взема, когато си готова.

— Дай ми двайсетина минути да си измия боята от косата.

 

 

Рут стърчеше на алеята пред къщата, облечена в яркочервен панталон, свършващ малко под коленете й, и с жълта фланела. Пурпурна кърпа стягаше прибраната назад коса.

— Нещо новичко? — попита тя и дръпна силно вратата на буика.

— Може и да има. Реших утре да предам уликата, както я наричаш ти, на шефа Галънт.

— Ами виж какво, знам, че ти каза, че аз съм казала колко ще те подкрепям, но според мен това си е най-умното решение. Този код или каквото ще да е може веднага да клекне пред обучения полицейски ум.

Пак този израз!

— Надявам се — изхъмка Хелма.

— Скъпа моя, той ще ти бъде толкова благодарен за съдействието в разгадаването на тази малка гнусна историйка! Пък знае ли се как ще ти изрази благодарността си?

— Говориш като майка ми.

— Опазил ме Господ!

Край пристана се редяха една след друга скъпи яхти, катери и корабчета. Блестяха под слънцето, от тях по водата се носеха приглушени гласове, вълничките се плискаха, от време на време някоя чайка се обаждаше с остър писък. На запад ясно се виждаха островите, а на изток — планините.

— Хайде да повървим по пристана — предложи Хелма.

След малко спряха да погледат двама младежи, които лъскаха релинга на яхта, стъпвайки върху проснатите на палубата платна. После застанаха до малко дете, увлечено в игра с грамаден лабрадор до друга яхта.

— Би трябвало да сложите спасителна жилетка на детето — каза Хелма на жената, излегнала се на кърмата с бутилка бира в ръка.

— Наблюдавам го — жената лениво се усмихна на Хелма и Рут. — Джейк също може да се погрижи за него.

Хелма се наведе и хвана русото дете под мишниците, като внимаваше да не го допре до тялото си. Кучето изръмжа.

— Седни! — заповяда му тя.

То колебливо седна и заскимтя.

— Ей, какво правите? — жената се изправи рязко, яхтата се заклати.

Хелма й подаде ритащото момченце през релинга.

— Оставете го, където ще бъде в безопасност — посъветва тя майката. — Злополуките стават за секунда.

Детето писна. Кучето скочи на борда и се завъртя трескаво около жената.

— Доста сте нахакана — каза младата майка на Хелма, докато люлееше детето си на ръце, за да го успокои.

— Благодаря — отвърна Хелма.

Рут се обърна към жената:

— Моля ви да извините приятелката ми. Точно така загуби детето си.

— Това защо го изтърси? — ядосано попита Хелма, когато се отдалечиха.

— За да те оправдая някак, гъско смотана. В днешно време не можеш ей така да пипаш чужди деца. Ще те арестуват по цял куп обвинения — отвличане, тормоз, издевателство…

— А ако детето падне от пристана и се удави, по какво обвинение ще арестуват майка му? — сопна се Хелма.

— Вероятно тя ще съди шефовете на яхтклуба, че не са сложили парапет.

Хелма се засмя тъжно.

Рут разпери ръце.

— Бих могла да живея тук, а ти? Да прекарам остатъка от живота си на яхта, моторчето да ми мърка, а щом завали, ще си се излежавам на топличко в кабината, ще пия кафе с истинска сметана и ще вдишвам соления въздух.

— А къде ще рисуваш? — попита Хелма.

Рут изду бузи.

— Защо винаги си толкова дяволски практична? Остави ме да си мечтая, без да ми опяваш, че на този свят има смърт и данъци.

— Мис Зукас! — извика познат мъжки глас зад тях.

Рут и Хелма се обърнаха едновременно. По пристана към тях бързаше мистър Ъпман. На едното си рамо крепеше сак, а в другата ръка носеше хладилна чанта. Бейзболна шапка с надпис „Сиатъл Маринърз“ пазеше плешивото му теме от слънцето. Беше обул шорти, по голите му крака личеше загар. Хелма си каза, че би трябвало да се е пекъл под ултравиолетовите лампи на някой козметичен салон. Слънцето на Белхавън не можеше дори да открои луничките по лицето.

— Здравейте, мистър Ъпман — каза Хелма.

Рут присмехулно вдигна ръка за поздрав.

— Мили дами, какво правите тук в този прекрасен ден?

— Дойдохме да подишаме по-свеж въздух — отговори Рут. — А вие?

— Реших да изляза малко в залива. Не искам да прахосвам такова слънце.

— Говорите като Хелма.

Мистър Ъпман склони глава към нея.

— Радвам се да чуя, че сте настроена като мен.

— Нищо да не се губи. Такава е приятелката ми. Винаги получава онова, за което плаща.

— В това няма нищо лошо. Възхищавам се на хората, които винаги извличат най-доброто от обстоятелствата. Не знаем какво ще ни се случи утре.

— О, определено — потвърди Рут. — Само едно малко камионче с дървени трупи срещу колата ти и край на всичко.

— Така е.

Хелма кимна сковано. Рут не можеше ли да помълчи малко?

— Мога ли да ви поканя на разходка из залива? — Той вдигна хладилната чанта. — Има с какво да се освежим, а обядът ще стигне за трима, ако никой не е прегладнял.

— Готово! — отговори Рут.

— Днес ще вечерям с майка си — възрази Хелма.

— Кога?

— В пет.

Мистър Ъпман си погледна часовника.

— Сега е едва един часът. Обещавам да ви върна до три. Ще ви остане време да минете през дома си, тъкмо ще гостувате на майка си отпочинала и освежена.

— Хайде де, Хелма — подкани я Рут.

— Можеш да отидеш и сама.

Рут прехапа долната си устна.

— Ако ти не дойдеш, аз също не искам.

— Денят е толкова хубав — увещаваше я мистър Ъпман. — Може да няма такъв още няколко седмици.

— Наистина ли ще успеем да се върнем до три часа? — попита Хелма.

Мистър Ъпман пусна чантата на пристана и вдигна три пръста като скаут.

— Заклевам се. Ще ми бъде много приятно да дойдете с мен.

— Кимна последователно към Хелма и Рут. — И двете. Не се случва често да возя на яхтата си приятели. Ще се радвам.

Рут вдигна въпросително вежди към Хелма.

— Добре. Но не забравяйте — в три часа.

— Великолепно — усмихна се мистър Ъпман. — Яхтата ми е ей там. Док H.

Поведе ги по пристана. Рут мушна Хелма в ребрата, посочи набъбналите от мускули прасци на мистър Ъпман и изду устни.

Той спря до яхтата. Хелма на око прецени дължината й към осем-девет метра. Синьо-бяла с релинги от светла тикова дървесина.

— Изглежда нова — отбеляза тя.

— Благодаря. — Мистър Ъпман стоеше до яхтата си и възторжено я оглеждаше. — Имам я от две години. Отнема ми много време, но полагам усилия да я поддържам. Когато се преместих тук, реших, че трябва да се възползвам от живота до океана. Доста дълго спестявах, обаче си купих точно това, за което мечтаех.

Той леко скочи на малката палуба и подаде ръка на Хелма и Рут.

— Добре дошли на борда.

Яхтата се заклати от стъпките им. Хелма веднага се отпусна на седалката до руля.

— Може ли човек да спи тук? — попита тя.

— И още как — веднага отговори Рут.

Лицето на мистър Ъпман почервеня.

— Разбира се. Мога и да готвя. Ще отворя люка да разгледате.

— Благодаря, но ще поседя, докато свикна с вълните.

— Какво ще кажете да си сипем от онова освежително нещо, което споменахте? — попита Рут.

Хелма остана на седалката, а Рут се спусна в кабината след мистър Ъпман. По пристана минаха мъж и жена, Хелма им кимна и се усмихна с желанието да изглежда невъзмутима като опитен мореплавател. Наблизо кацна чайка и се зае да оправя перата си с човка. Хелма не бе плавала с яхта от девическите си години в Мичиган. Тогава Доналд, който живееше някъде по източното крайбрежие, дойде на гости на роднини за цялото лято. На него отдаде девствеността си. Всеки слънчев ден прекарваха на миниатюрната му петметрова яхта. Най-щастливото лято в живота й.

Рут и мистър Ъпман се подадоха над люка с бутилка вино и две чаши. Рут подхвърли възглавничка на Хелма.

— Седни на това. Пази си дупето.

Хелма я подложи на седалката и се облегна назад.

— Приятно е — съобщи на другите двама.

— Че ние още не сме се отдалечили от пристанището — каза Рут.

— Зная за какво мислите. — Мистър Ъпман погледна Хелма. — Щом стъпя на борда и вече чувствам, че съм избягал от всичко. Забравям неприятностите, те остават на сушата.

— А напоследък ни се събра много за забравяне — вметна Рут.

Мистър Ъпман кимна сериозно.

— Последните няколко дни бяха истинска трагедия за нашия град. Убийствата…

— А вие смятате ли, че между двете убийства има връзка? — попита го Хелма.

— Задавах си този въпрос. Въпреки написаното в местния вестник вярвам, че има някаква връзка. Просто е твърде необичайно тук да се случат две убийства на непознати в града хора.

— Но каква е тази връзка? — намеси се Рут. — Единият бил от Чикаго, другият — от Лос Анджелис. Единият — обикновен скитник, а другият бил забъркан в тъмни афери. Искам да кажа, че на мен „предприемач“ не ми говори нищо за работата му.

— Може да са били замесени в какви ли не отвратителни престъпления — предположи мистър Ъпман. — Ако си представите обаче целия свят, без дори да споменаваме самолетите, Чикаго и Лос Анджелис не са толкова отдалечени места. Но ми се иска да не бяха избрали Белхавън и нашата библиотека за сцена на тази драма.

Наля вино в двете чаши и ги подаде на Хелма и Рут.

— Благодаря. Вие няма ли да пиете?

— Щом навлезем в залива и закрепя платната, ще се присъединя към вас.

— Наздраве — каза Рут и двете с Хелма чукнаха чашите си.