Дан Браун
Изгубеният символ (76)

73

„Убежище. Отговори“ — думите отекваха в главата на Робърт Лангдън.

Двамата с Катрин изскочиха през една странична врата на Адамс Билдинг в мразовитата зимна нощ. Загадъчният глас от телефона им беше съобщил местонахождението си кодирано, но професорът го разбра. Катрин реагира на новата им цел изненадващо оптимистично: „Та къде другаде да открием един истинен Бог?“

Въпросът обаче бе как да стигнат там.

Лангдън се огледа, за да се ориентира. Цареше мрак, но слава богу, облаците се бяха разнесли. Намираха се в малък двор. Куполът на Капитолия изглеждаше страшно далече и той осъзна, че излиза на открито за пръв път, откакто преди няколко часа бе пристигнал в сградата на американския Конгрес.

„Да бе, лекция“.

— Виж, Робърт. — Катрин сочеше към силуета на Джеферсън Билдинг.

Когато Лангдън видя сградата на библиотеката, първата му реакция беше смайване, че са изминали толкова голямо разстояние под земята върху конвейерна лента. Втората му реакция обаче бе тревога. Около Джеферсън Билдинг кипеше оживление — пристигаха камиони и коли, крещяха мъже. „Това там прожектор ли е?“

Лангдън хвана Катрин за ръката.

— Хайде.

Затичаха се на североизток през двора и бързо се скриха от поглед зад елегантна подковообразна постройка — Шекспировата библиотека „Фолгър“. Тази нощ тя изглеждаше подходящо скривалище, тъй като в нея се съхраняваше оригиналният латински ръкопис на „Новата Атлантида“ от Франсис Бейкън — твърдеше се, че американските отци използвали този утопичен модел, за да построят един нов свят, основан на древно знание. Въпреки това Лангдън нямаше намерение да спре там.

„Трябва ни такси“.

Стигнаха на ъгъла на Трета улица и Ист Капитол Стрийт. Почти нямаше трафик и Робърт умърлушено се заоглежда за такси. Забързаха на север по Трета, за да се отдалечат максимално от Библиотеката на Конгреса. Едва когато изминаха цяла пряка, Лангдън забеляза завиващ на ъгъла таксиметров автомобил, замаха му и колата спря.

По радиото свиреше ориенталска музика. Шофьорът — млад арабин — им се усмихна дружелюбно.

— Накъде?

— Трябва да отидем до…

— На северозапад! — прекъсна го Катрин и посочи по Трета улица в посока, обратна на Джеферсън Билдинг. — Карайте към Юниън Стейшън, после наляво по Масачусетс Авеню. Ще ви кажем кога да спрете.

Шофьорът сви рамене, затвори плексигласовата преграда между предната и задната седалка и пак усили музиката.

Катрин стрелна Лангдън с предупредителен поглед, сякаш му казваше: „Не оставяй следи“, и посочи през прозореца, за да привлече вниманието му към един черен хеликоптер, който се спускаше към района. „Мамка му“. Очевидно Сато щеше да направи всичко, за да се добере до пирамидата на Соломон.

Вертолетът кацна между Джеферсън и Адамс Билдинг и Катрин се обърна към Лангдън. Изглеждаше още по-разтревожена.

— Може ли да погледна джиесема ти за малко?

Робърт й го подаде.

— Питър ми е казвал, че имаш фотографска памет. — Тя спусна прозореца си. — И че помниш всеки телефонен номер, който си набирал.

— Вярно е, но…

Катрин хвърли телефона навън. Лангдън се извъртя назад и проследи с поглед апарата, който се запремята и се разби на парчета на паважа зад тях.

— Защо го направи?

— За да излезем извън системата — отвърна тя. — Тази пирамида е единствената ни надежда да открием брат ми и нямам намерение да позволя на ЦРУ да ни я открадне.

На предната седалка Омар Амирана клатеше глава и тананикаше в такт с музиката. Тази вечер почти нямаше клиенти и се радваше, че най-после ще изкара някой долар. Таксито тъкмо минаваше покрай Стантън Парк, когато по радиостанцията изпращя познатият глас на диспечерката:

— Тук централа. До всички коли в района на Националния парк. Току-що получихме съобщение от властите за двама бегълци около Адамс Билдинг…

Омар смаяно изслуша описанието, което точно отговаряше на двамата му пътници, и тревожно погледна в огледалото. Трябваше да признае, високият тип наистина му се струваше някак познат. „Дали не съм го виждал по «Най-търсените хора в Америка»?“

Шофьорът предпазливо протегна ръка към радиостанцията и каза тихо:

— Централа? Тук едно-три-четири. Двамата, за които питаш… в момента са в… моята кола.

Оттатък незабавно го инструктираха какво да направи. Ръцете му трепереха, докато набираше телефонния номер, който му продиктуваха. Отговори му напрегнат, строг като на военен глас.

— Тук агент Търнър Симкинс, ЦРУ. Кой се обажда?

— Хм… таксиметров шофьор съм. Казаха ми да се обадя за двама…

— Бегълците в колата ви ли са? Отговорете с „да“ или „не“.

— Да.

— Чуват ли разговора ни? Да или не?

— Не. Преградата е…

— Къде ги возите?

— На северозапад по Масачусетс.

— Конкретно място?

— Не казаха.

Агентът се поколеба.

— Мъжът носи ли кожена чанта?

Омар хвърли поглед към огледалото и се ококори.

— Да! Вътре да няма експлозиви или нещо…

— Слушайте ме внимателно — прекъснаха го отсреща. — Не ви заплашва опасност, стига точно да изпълнявате нарежданията ми. Ясно ли е?

— Да, господине.

— Как се казвате?

— Омар. — По челото му изби пот.

— Чуй ме, Омар — успокояващо каза агентът. — Справяш се страхотно. Искам да караш колкото се може по-бавно, докато моите хора не те пресрещнат. Разбираш ли?

— Да, господине.

— Освен това, таксито ти има ли интерком, за да разговаряш с пътниците на задната седалка?

— Да.

— Добре. Ето какво искам да направиш…