Дан Браун
Изгубеният символ (130)

128

„Това е безумие“.

Робърт Лангдън не виждаше нищо. Питър Соломон мълчеше на седалката до него.

„Къде ме води?“

Освен любопитство Лангдън изпитваше смесица от заинтригуваност и опасение. Въображението му отчаяно се опитваше да свърже отделните елементи. Питър не се беше отказал от твърдението си. „Изгубеното слово? Заровено под стълбище, покрито с огромен камък с надпис?“ Струваше му се абсолютно невъзможно.

Предполагаемият надпис още бе запечатан в паметта му… и все пак седемте символа като че ли не образуваха нищо смислено.

Зидарският ъгъл: символ на честност и „истинност“.

Буквите Au: научното съкращение на елемента злато.

Сигмата: гръцката буква С, математически символ на сбора от всички части.

Пирамидата: египетският символ на човешкия стремеж към небето.

Делтата: гръцката буква Д, математически символ за промяна.

Живакът: представен с най-древния си алхимически символ.

Уроборосът: символът на целостта и единението.

 

 

Соломон продължаваше да упорства, че тези седем символа са „послание“. Лангдън обаче нямаше представа как да го разчете.

Джипът внезапно намали и рязко зави надясно по различна настилка, сякаш влизаше в отбивка или алея. Робърт се поизправи и напрегнато се заслуша в опит да познае къде се намират. Бяха пътували по-малко от десет минути и макар че се мъчеше мислено да следи придвижването им, той скоро изгуби ориентация. Спокойно можеше да са се върнали при Дома на Храма.

Кадилакът спря и професорът чу, че прозорецът се спуска.

— Агент Симкинс, ЦРУ — каза шофьорът. — Мисля, че ни очаквате.

— Тъй вярно — отговори рязък войнишки глас. — Директор Сато се обади и ни предупреди. Един момент да вдигна бариерата.

Лангдън с растящо объркване си помисли, че влизат във военна база. Когато колата потегли отново, вече по необичайно гладка настилка, той обърна глава към Соломон и попита:

— Къде сме, Питър?

— Не си сваляй превръзката — строго нареди старият му приятел.

Изминаха късо разстояние и отново спряха. Симкинс угаси двигателя. Пак гласове. Войнишки. Някой поиска от агента да се легитимира. Той слезе и тихо заговори на мъжете.

Вратата на Робърт неочаквано се отвори и силни ръце му помогнаха да скочи от джипа. Духаше студен вятър.

Соломон застана до него.

— Просто остави агент Симкинс да те води.

Чуха се звуци от отключване на няколко ключалки… и изскърцване на тежка желязна врата. „Къде ме водят, по дяволите?!“

Ръцете на Симкинс го насочиха към вратата. Прекрачиха праг.

— Право напред, професор Лангдън.

Изведнъж стана тихо. Като в гроб. Пусто. Въздухът беше стерилен, обработен от филтрираща система.

Симкинс и Соломон вървяха от двете му страни и го водеха по кънтящ коридор. Подът под мокасините му бе твърд като камък.

Металната врата зад тях шумно се затръшна и Робърт подскочи. Ключалките изщракаха. Започваше да се поти под превръзката. Изпитваше непреодолимо желание да я смъкне от очите си.

Накрая спряха.

Агентът пусна ръката му и се разнесоха няколко електронни изпиуквания, последвани от неочакван тътен, навярно автоматично плъзгаща се врата.

— Господин Соломон, господин Лангдън, нататък ще продължите сами. Аз ще ви чакам тук — заяви Симкинс. — Вземете моето фенерче.

— Благодаря — отвърна Соломон. — Няма да се бавим.

„Фенерче?!“ Сърцето на Робърт бясно се разтуптя.

Питър го хвана за ръка.

— Ела с мен.

Бавно прекрачиха нов праг и вратата зад гърба им се затвори.

Питър спря.

— Нещо не е наред ли?

На Лангдън изведнъж му призля и усети, че се олюлява.

— Просто трябва да махна тази превръзка.

— Още не, почти стигнахме.

— Почти къде? — Гаденето му се усилваше.

— Нали ти казах, ще те заведа да видиш стълбището, което се спуска до Изгубеното слово.

— Питър, няма нищо смешно!

— И не би трябвало. Това трябва да ти отвори очите, Робърт. Трябва да ти напомни, че на този свят има тайни, които дори ти още не си виждал. И преди да продължим, искам да направиш нещо за мен. Искам да повярваш… поне за миг… да повярваш в легендата. Да повярваш, че ще видиш вито стълбище, което се спуска стотици стъпки надолу и води до едно от най-великите изгубени съкровища на човечеството.

Виеше му се свят. Колкото и да му се искаше да повярва на скъпия си приятел, не можеше.

— Още много ли има? — Кадифената превръзка бе подгизнала от пот.

— Не. Всъщност само още няколко крачки. През още една врата. Сега ще я отворя.

Соломон го пусна и Лангдън се олюля. Протегна ръка, за да се хване за нещо, и Питър бързо се върна при него. Пред тях изтътна тежка автоматична врата. Възрастният масон го хвана за ръка и продължиха пътя си.

— Насам.

Прекрачиха поредния праг и вратата с плъзгане се затвори зад тях.

Тишина. Студ.

Робърт веднага усети, че това място, каквото и да е то, няма нищо общо със света от другата страна на тежките врати. Усоен студен въздух, като в гроб. Гласовете им звучаха глухо в тясното пространство. Обзе го ирационален пристъп на клаустрофобия.

— Още няколко крачки. — След като завиха на някакъв ъгъл, Соломон го накара да спре. — Свали си превръзката.

Лангдън рязко смъкна кадифената превръзка. Огледа се, за да види къде е, но не се виждаше нищо. Разтърка очи. Нищо.

— Питър, тук е пълен мрак!

— Да, знам. Протегни ръце напред. Има парапет. Хвани се за него.

Професорът заопипва в тъмното и откри железен парапет.

— Сега гледай. — Чу, че Питър шумоли, с нещо, и внезапно мощен лъч прониза чернотата. Преди Лангдън да успее да се ориентира, Соломон вдигна фенера над парапета и насочи лъча право надолу.

Пред очите на Робърт изведнъж се появи бездънна шахта… безкрайно вито стълбище, което потъваше дълбоко в земята. „Боже мой!“ Коленете му едва не се подгънаха и той се вкопчи в парапета. Стълбището имаше традиционната форма на правоъгълна спирала и той преброи поне трийсет площадки, преди лъчът на фенера постепенно да се изгуби в далечината. „Та аз дори не виждам дъното!“

— Питър… — заекна Лангдън. — Какво е това място?

— След малко ще те заведа до долу, но преди това искам да видиш още нещо.

Прекалено замаян, за да протестира, той остави Соломон да го заведе в отсрещния край на странното малко помещение. Масонът насочваше лъча на фенера към изтъркания каменен под пред краката им и Лангдън не можеше да придобие представа за пространството наоколо… само усещаше, че е тясно.

„Малка каменна стая“.

Стигнаха до стената, в която беше вграден стъклен правоъгълник. Робърт предположи, че е прозорец към съседно помещение, но от мястото си виждаше само мрак от другата страна на стъклото.

— Иди да погледнеш — каза Питър.

— Какво има там? — За миг ученият си спомни Стаята за размисъл в подсутерена на Капитолия. Тогава си бе помислил, че там може да има портал към някаква гигантска подземна пещера.

— Просто погледни, Робърт. — Соломон го побутна напред. — И се приготви, защото гледката ще те смае.

Без да има представа какво да очаква, Лангдън се насочи към стъклото. В този момент Питър угаси фенера и стаичката потъна в абсолютна тъмнина.

Докато зрението му се приспособяваше, професорът заопипва пред себе си; ръцете му докоснаха стъклото и той доближи лице до него.

Оттатък все още имаше само чернота.

Той се наведе още по-близо… и притисна лице към гладката повърхност…

И го видя.

Вълната изумление и объркване, която го заля, завъртя вътрешния му компас наопаки. Едва не политна назад, докато умът му се опитваше да приеме разкрилата се пред него абсолютно неочаквана гледка. И в най-невероятните си фантазии Робърт Лангдън никога не би могъл да се досети какво има от другата страна на стъклото.

Пред очите му сияеше нещо възхитително.

Там, в мрака, като диамант блестеше ослепителнобял камък.

Сега разбираше всичко — бариерата на идване… охраната на главния вход… тежката метална врата… автоматичните врати, които се отваряха и затваряха… тежестта в стомаха… шемета в главата… а сега и тази стаичка.

— Робърт — прошепна зад него Питър, — за да видиш светлината, понякога е нужно само да смениш гледната точка.

Онемял, Лангдън се взираше през прозореца. Погледът му прорязваше нощната тъма, прекосяваше близо два километра празно пространство… спускаше се надолу… още по-надолу… през мрака… за да стигне до ярко осветения строг бял купол на вашингтонския Капитолий.

Никога не беше виждал Капитолия от такава перспектива, от близо сто и седемдесет метра височина — или точно 555 стъпки, в древната мерна единица — на върха на най-големия египетски обелиск в Америка. Тази нощ, за пръв път в живота си, той се бе изкачил с асансьора до малката наблюдателница… на върха на Монумента на Вашингтон.