Дан Браун
Изгубеният символ (48)

45

Когато видя името на телефонния дисплей, Катрин Соломон ахна. Предполагаше, че се обажда Триш, за да обясни защо се бавят толкова с доктор Авадон. Само че не звънеше асистентката й.

Нищо подобно.

На устните й плъзна засрамена усмивка. „Нима тази вечер може да стане още по-странна?“

— Невероятно! — шеговито каза Катрин в телефона. — Пристрастен към книгите ерген търси неомъжена специалистка по ноетични науки!

— Катрин! — разнесе се плътният глас на Робърт Лангдън. — Слава богу, че си добре.

— Разбира се, че съм добре — озадачено отвърна тя. — Освен че не си ми се обаждал след онзи купон у Питър миналото лято.

— Случи се нещо… Моля те, изслушай ме. — Винаги спокойният му глас бе предрезгавял от вълнение. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа… но Питър е в голяма беда.

Усмивката й се стопи.

— Какви ги говориш?!

— Питър… — Лангдън се поколеба, сякаш търсеше точните думи. — Не знам как да ти го кажа, но той е… отвлечен. Не съм сигурен как, нито от кого, обаче…

— Отвлечен ли? Плашиш ме, Робърт. Отвлечен… къде?

— Взет е за заложник. — Гласът му съкрушено секна. — Трябва да се е случило днес или дори вчера.

— Не е смешно — гневно заяви Катрин. — Нищо му няма на брат ми. Чух се с него само преди петнайсет минути!

— Наистина ли?! — смая се Лангдън.

— Да! Преди малко ми прати есемес, за да ми съобщи, че идва в лабораторията.

— Пратил ти е есемес… — замислено рече Робърт. — Но не си чула гласа му, така ли?

— Не, но…

— Чуй ме. Есемесът, който си получила, не е от брат ти. Някой е взел телефона му. Този човек е опасен. Не знам кой е, но успя да ме примами тази вечер да дойда във Вашингтон.

— Да те примами ли? Това е нелепо!

— Знам, но… Катрин, мисля, че си в опасност!

Катрин Соломон беше сигурна, че Робърт никога не би се шегувал с такова нещо, и все пак говореше така, сякаш си е изгубил ума.

— Добре съм — каза тя. — Заключена съм в обезопасена сграда!

— Прочети ми есемеса, който си получила от телефона на Питър. Моля те.

Озадачена, Катрин отвори съобщението и му го прочете. Когато стигна до последната част, споменаваща доктор Авадон, я побиха тръпки.

— „Покани д-р Авадон да дойде при нас, ако е свободен. Доверявам му се напълно…“

— Господи… — В гласа на Лангдън се долавяше страх. — Наистина ли покани този човек?

— Да! Асистентката ми току-що отиде да го посрещне във фоайето. Очаквам ги всеки…

— Катрин, бягай! — извика Робърт. — Бързо!

 

 

Един телефон иззвъня в стаята на охраната в отсрещния край на ЦПСМ и заглуши мача на Редскинс. Охранителят за пореден път неохотно извади слушалките от ушите си.

— Охрана — отговори той. — Тук е Кайл.

— Кайл, обажда се Катрин Соломон! — Гласът й бе разтревожен и задъхан.

— Госпожо, брат ви още не е…

— Къде е Триш?! — попита тя. — Виждаш ли я на мониторите?

Охранителят премести стола си, за да погледне екраните.

— Още ли не се е върнала в Куба?

— Не! — уплашено извика Катрин.

От задъхания й говор Кайл разбра, че тича. „Какво става там?“

Хвана джойстика и започна да превърта дигиталните записи на бързи обороти.

— Добре, почакайте, ще прегледам записите… Тук Триш и вашият гост излизат от фоайето… движат се по Улицата… сега превъртам напред… ето, насочват се към Спиртосания модул… Триш отключва вратата с картата си… двамата влизат… превъртам напред… добре, излезли са от Спиртосания модул само преди минута… продължават нататък… — Кайл наклони глава настрани и превключи на нормални обороти. — Чакайте малко. Странна работа.

— Какво има?

— Господинът е излязъл от Спиртосания модул сам.

— Триш вътре ли е останала?

— Да, така изглежда. Сега наблюдавам вашия гост… в коридора е. Сам.

— А къде е Триш? — още по-отчаяно попита Катрин.

— Не я виждам на мониторите — разтревожено отвърна охранителят, погледна отново екрана и забеляза, че ръкавите на сакото на мъжа като че ли са мокри… чак до лактите. „Какво е правил в Спиртосания модул, по дяволите?“ Гостът решително крачеше по главния коридор към Модул 5, стиснал в ръка нещо като… електронна карта.

Кайл настръхна.

— Госпожо Соломон… в опасност сте!

Тази вечер Катрин Соломон правеше много неща за пръв път.

За две години никога не беше използвала джиесема си в бездната. Нито пък я бе пресичала бегом. В момента обаче притискаше телефона към ухото си и слепешком тичаше по безкрайно дългата килимена пътека. Всеки път, щом усетеше, че кракът й стъпва на голия цимент, се връщаше към центъра и продължаваше спринта си в пълния мрак.

— Къде е сега? — останала без дъх, попита Катрин охранителя.

— Ей сега ще проверя — отвърна Кайл. — Превъртам напред… ето го, върви по коридора… към Пети модул…

Тя се затича още по-бързо с надеждата да стигне до изхода, преди да се озове в капан.

— Кога ще стигне до входа на Пети модул?

Охранителят не отговори веднага.

— Госпожо, вие не разбирате. Все още превъртам напред. Това е запис. Вече се е случило. — Той замълча за миг. — Почакайте, ще проверя всички монитори. — Последва ново мълчание. — Госпожо Соломон, данните за картата на госпожа Дън показват, че преди около минута е използвана в Пети модул.

Катрин с плъзгане спря по средата на бездната.

— Вече е отключил Пети модул, така ли? — прошепна тя в телефона.

Кайл бясно пишеше на клавиатурата си.

— Да, изглежда, че е влязъл… преди деветдесет секунди.

Катрин се вцепени. Спря да диша. Изведнъж мракът наоколо й оживя.

„Той е тук, при мен“.

В този миг Катрин осъзна, че единствената светлина в огромното пространство идва от джиесема й.

— Пратете помощ — помоли тя охранителя. — И идете в Спиртосания модул да помогнете на Триш. — После безшумно затвори телефона и светлината изгасна.

Възцари се пълна тъмнина.

Катрин стоеше абсолютно неподвижна и дишаше колкото може по-тихо. След няколко секунди от чернотата пред нея лъхна остра миризма на спирт. Усилваше се. Усети нечие присъствие само на метри от себе си. В тишината туптенето на сърцето й й се струваше толкова високо, че сякаш щеше да я издаде. Тя си изу обувките и отстъпи наляво, извън килима. Циментът студенееше под стъпалата й. Катрин направи още една крачка настрани.

Един от пръстите на краката й изпука.

Прозвуча като изстрел в пълната тишина.

На няколко метра от нея изведнъж се чу шумолене на дрехи. Катрин понечи да се затича само с миг закъснение и една мощна ръка заопипва в мрака в опит да я сграбчи. Яки като менгеме пръсти хванаха лабораторната й престилка и я задърпаха.

Тя отметна ръце назад и се изхлузи от престилката. Изведнъж изгуби представа къде се намира и се втурна слепешком в безкрайната черна бездна.