Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Symbol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 223 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дан Браун. Изгубеният символ

ИК „Бард“, 2009

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–655–063–7

История

  1. — Добавяне

42

Афроамериканецът, който водеше Лангдън през подземния лабиринт на Капитолия, очевидно имаше някаква власт в тази сграда.

Освен че познаваше пътя през всички странични коридори и задни стаи, носеше връзка ключове, които сякаш отключваха всяка изпречила се на пътя им врата.

Робърт го следваше нагоре по някакво стълбище — изкачваха се почти тичешком. Коженият ремък на чантата болезнено се впиваше в рамото на Лангдън. Каменната пирамида беше адски тежка и той се опасяваше, че ремъкът може да се скъса.

Последните няколко минути не се поддаваха на никаква логика и Лангдън осъзнаваше, че действа чисто интуитивно. Инстинктът му подсказваше да се довери на този мъж. Освен че го бе спасил от арест, афроамериканецът рискуваше, за да спаси тайнствената пирамида на Питър Соломон. „Каквато и да е тя“. Въпреки че мотивите му си оставаха загадка, Лангдън беше зърнал издайнически златен блясък на ръката му — сто на сто масонски пръстен с двуглав феникс и числото 33. Този човек и Питър Соломон бяха нещо повече от верни приятели. Те бяха масонски братя от най-висшата степен.

Поеха по друга галерия, после минаха през някаква врата и се озоваха в сервизен коридор. Претичаха покрай кашони с доставки и чували боклук и през една служебна врата се озоваха в напълно неочакван свят — киносалон с плюшени седалки. По-възрастният мъж поведе Лангдън по страничната пътека и излязоха в просторно светло помещение — Центъра за посетители.

За съжаление, там стоеше служител от охраната на Капитолия.

Когато се приближиха, Робърт позна младия латиноамериканец, който го беше посрещнал в Капитолия.

— Господин Нунес — каза афроамериканецът. — Нито дума. Последвайте ме.

Охранителят изглеждаше изнервен, ала се подчини, без да възрази.

„Кой е този човек?“

Тримата забързаха към югоизточния ъгъл на Центъра за посетители. Там имаше малко фоайе и тежка двукрила врата, преградена с оранжеви предупредителни конуси. Беше облепена с хартиено тиксо, очевидно като средство срещу праха, идващ от някакви строителни дейности зад нея. Афроамериканецът го отлепи, после запрехвърля връзката си с ключове и каза на охранителя:

— Началник Андерсън е в подсутерена. Може би е ранен. Погрижете се за него.

— Слушам. — Нунес изглеждаше колкото разтревожен, толкова и озадачен.

— По-важното е, че не сте ни виждали. — Мъжът намери нужния ключ, свали го от връзката и отключи стоманената врата. Отвори я и подхвърли ключа на охранителя. — Заключете след нас и се опитайте пак да залепите тиксото колкото може по-добре. Приберете ключа и не казвайте нищо. На никого. Даже на началника. Ясно ли е, господин Нунес?

Латиноамериканецът погледна ключа така, сякаш са му поверили скъпоценен камък.

— Напълно.

Афроамериканецът бързо мина през вратата и Лангдън го последва. Нунес заключи след тях и ученият го чу да залепва тиксото.

— Професор Лангдън — каза водачът му, докато енергично крачеха по модерния коридор, очевидно все още в процес на строеж. — Аз съм Уорън Белами. Питър Соломон е мой скъп приятел.

Лангдън сепнато го стрелна с поглед. „Уорън Белами?!“ Никога не беше виждал архитекта на Капитолия, но знаеше името му, естествено.

— Питър говори за вас с изключително уважение и съжалявам, че се запознаваме при толкова ужасни обстоятелства.

— Питър е в голяма беда. Ръката му…

— Знам — рече сухо Белами. — И се боя, че това не е най-страшното.

Стигнаха до края на осветената част от коридора, който завиваше под прав ъгъл наляво. По-нататък цареше пълен мрак.

— Почакайте. — Афроамериканецът влезе в малко помещение, от което се виеше плетеница дебели оранжеви удължители и потъваше в тъмната далечина. Сигурно знаеше добре къде е таблото, защото изведнъж пътят пред тях се освети.

Лангдън можеше само да зяпне.

Също като Рим, Вашингтон криеше множество тайни проходи и подземни тунели. Коридорът пред тях сега му напомни за passetto, тунела, свързващ Ватикана със замъка Сант Анджело. „Дълъг. Тъмен. Тесен“. За разлика от древния passetto обаче, този коридор бе модерен и все още недовършен. Беше толкова дълъг, че сякаш се стесняваше и постепенно изчезваше. Единственото осветление бяха висящите тук-там временни крушки, които само подчертаваха невероятната му дължина.

Белами вече вървеше напред.

— Елате с мен. И си гледайте в краката.

Робърт го последва. Чудеше се къде ли води този тунел.

 

 

В същия момент Малах излезе от Модул 3 и енергично закрачи по пустия главен коридор на ЦПСМ към Модул 5. В ръката си стискаше електронната карта на Триш и тихо повтаряше:

— Нула-осем-нула-четири.

В ума му се въртеше още нещо. Току-що беше получил тревожен есемес от Капитолия. „Моят човек се натъкна на непредвидени трудности“. И все пак новините бяха окуражаващи: и пирамидата, и пирамидионът вече били у Робърт Лангдън. Въпреки че това се беше случило по неочакван начин, най-важните елементи заставаха на местата си. Все едно самата съдба насочваше тазвечерните събития и осигуряваше победата на Малах.