Дан Браун
Изгубеният символ (121)

119

На върха на Дома на Храма онзи, който наричаше себе си Малах, стоеше пред големия олтар и внимателно масажираше голата кожа на темето си.

— Verbum significatium — напяваше той. — Verbum omnificum. — Последната съставка най-после беше намерена.

От кадилницата се носеше благоуханен дим и се издигаше през сноповете лунна светлина, проправяше към небето тунел, по който можеше да се извиси освободената душа.

Моментът бе настъпил.

Малах взе стъкленицата с потъмнялата от пепелта кръв на Питър и я отпуши. Пред очите на пленника си потопи върха на гарвановото перо в алената течност и го вдигна към свещения кръг на темето си. Спря за миг… замислен колко дълго е чакал тази нощ. Великото му преображение най-после предстоеше. „Когато Изгубеното слово бъде написано в ума на човек, той е готов да получи невъобразима сила“. Така гласеше древното обещание на апотеоза. Досега човечеството не беше успяло да се възползва от него и Малах бе направил всичко възможно да не го допусне.

С твърда ръка допря върха на перото до кожата си. Нямаше нужда от огледало, нито от помощ, стигаха му усещането за допир и въображението му. Бавно и педантично започна да пише Изгубеното слово в кръглия уроборос на скалпа си.

Питър Соломон го гледаше ужасено.

Когато свърши, Малах затвори очи, остави перото и изпусна целия въздух от гърдите си. За пръв път в живота си изпитваше непознато усещане.

„Аз съм завършен.

Единен съм“.

От години работеше върху творбата, каквато представляваше неговото тяло, и сега, преди момента на последното преображение, усещаше всяка чертичка върху плътта си. „Аз съм истински шедьовър. Съвършен и завършен“.

— Дадох ти каквото искаше — прекъсна го гласът на Питър. — Прати помощ на Катрин. И спри този файл.

Малах отвори очи и се усмихна.

— Още не сме свършили. — Обърна се към олтара, вдигна жертвения нож и прокара показалец по лъскавото желязно острие. — Този древен нож е поръчан от Бог, за да се използва за човешко жертвоприношение. Одеве го позна, нали?

Сивите очи на Соломон бяха като камък.

— Той е уникален. Чувал съм легендата.

— Легенда ли? Тази история се разказва в Светото писание. Не вярваш ли, че е истински?

Питър само го гледаше.

Малах бе дал цяло състояние, за да открие и получи този нож. Известен като ножа от Акеда, той беше направен преди повече от три хиляди години от метеоритно желязо. „Желязо от небето, както го наричали ранните мистици“. Вярваше се, че е същият нож, с който Авраам едва не принесъл в жертва сина си Исаак в Мория, както се разказваше в Битие. Бяха го притежавали папи, нацистки мистици, европейски алхимици и частни колекционери.

„Те са го пазили и са му се възхищавали — помисли си той, — ала никой не е посмял да отключи действителната му сила, като го използва по истинското му предназначение“.

Тази нощ ножът от Акеда щеше да изпълни своето предопределение.

Историята за Акеда, което на иврит означаваше „Връзването“ на Исаак, беше свещена в масонските ритуали. Още в първата степен масоните отбелязваха „най-великия дар, поднасян на Господ… покорството на Авраам, който предложил първородния си син Исаак на върховното същество…“

Усещането на тежестта на наскоро наточения нож в дланта му го ободряваше, докато се навеждаше да пререже въжетата, с които Питър бе завързан за количката. Те се свлякоха на пода.

Питър Соломон се опита да раздвижи вцепенените си крайници и потрепери от болка.

— Защо ми причиняваш всичко това? Какво си мислиш, че ще постигнеш?

— Тъкмо ти би трябвало да разбираш — отвърна Малах. — Изучавал си древните ритуали. Знаеш, че силата на тайните зависи от жертвоприношението… от освобождаването на човешката душа от нейното тяло. Още от памтивека е било така.

— Ти не знаеш нищо за жертвите — с прегракнал от болка и ненавист глас процеди Питър.

„Отлично — помисли си Малах. — Разгаряй омразата си. Това само ще ме улесни“.

Празният му стомах изкурка, докато се разхождаше пред пленника си.

— В проливането на човешка кръв има огромна сила. Всички са го разбирали, от древните египтяни и келтските друиди до китайците и ацтеките. В човешкото жертвоприношение има магия, но съвременният човек е станал слабоволен, страх го е да прави истински жертви, прекалено е слабохарактерен, за да даде живота, който е нужен за духовното преображение. Древните текстове обаче са ясни. Само жертвайки най-святото човек може да получи абсолютната сила.

— И ти смяташ мен за свята жертва, така ли?

Малах се изсмя.

— Наистина още не си разбрал, нали?

Питър го погледна странно.

— Знаеш ли защо имам резервоар за ограничаване на сетивните възприятия вкъщи? — Малах сложи ръце на кръста си и стегна мускулите на сложно украсеното си тяло, все още покрито само с набедреник. — Упражнявах се… готвех се… очаквах момента, когато ще съм само ум… когато ще се избавя от тази тленна обвивка… когато ще принеса това красиво тяло в жертва на боговете. Аз съм безценният! Аз съм чисто белият агнец!

Соломон отвори уста, ала от нея не излезе нито дума.

— Да, Питър, човек трябва да принесе в жертва на боговете онова, което му е най-скъпо. Най-чисто белия си гълъб… най-ценната и достойна жертва. Ти не си ценен за мен. Не си достойна жертва. — Малах го погледна свирепо. — Не виждаш ли? Ти не си жертвата, Питър… Аз се подготвих, направих себе си достоен за последното си пътуване. Аз съм дарът!

Питър го гледаше безмълвно.

— Тайната е как да умреш — каза Малах. — Масоните го разбират. — Той посочи олтара. — Вие почитате древните истини — и все пак сте страхливци. Разбирате силата на жертвоприношението — и все пак се държите на безопасно разстояние от смъртта, изпълнявате фалшивите си убийства и безкръвни ритуали. Тази нощ вашият символичен олтар ще стане свидетел на истинската си сила… на истинското си предназначение.

Малах се наведе, хвана лявата му ръка и сложи дръжката на ножа от Акеда в дланта му. „Лявата длан служи на мрака“. И това беше планирано. Питър нямаше да има друг избор. Малах не можеше да си представи по-действена и символична жертва — щеше да я принесе този човек, на този олтар, с този нож, забит в сърцето на дар, чиято тленна плът беше „опакована“ в мистични символи.

Като принасяше в жертва личността си, Малах щеше да си осигури място в йерархията на демоните. Истинската сила се криеше в мрака и кръвта. Древните го бяха знаели, адептите бяха избирали съответната страна съобразно индивидуалната си природа. Малах бе избрал страната мъдро. „Хаосът е природният закон на вселената. Безразличието е двигател на ентропията“. Човешката апатия беше плодородна почва, в която тъмните духове хвърляха своите семена.

„Аз им служих и те ще ме приемат като бог“.

Питър не помръдваше. Просто се взираше в древния нож в ръката си.

— Повелявам ти — продължи Малах. — Аз съм доброволна жертва. Твоята последна роля е определена. Ти ще ме преобразиш. Ще ме освободиш от тялото ми. Или ще го направиш, или ще изгубиш сестра си и братството си. Ще останеш съвсем сам. — Той замълча за миг и усмихнато погледна пленника си. — Смятай го за последното си наказание.

Соломон бавно вдигна очи и срещна погледа му.

— Да те убия ли? Наказание? Мислиш ли, че ще се поколебая? Ти уби сина ми. Майка ми. Погуби цялото ми семейство.

— Не! — избухна Малах с ожесточеност, която стресна дори самия него. — Грешиш! Не съм погубил семейството ти! Ти го погуби! Ти реши да оставиш Закари в затвора! И това задвижи всички останали колелца! Ти погуби семейството си, Питър, не аз!

Кокалчетата на пръстите на Соломон побеляха, толкова силно стискаше ножа в гнева си.

— Ти изобщо не знаеш защо оставих Закари в затвора.

— Знам всичко! — възрази Малах. — Бях там. Ти твърдеше, че се опитваш да му помогнеш. Да му помогнеш ли се опитваше, когато му даде да избира между богатство и мъдрост? Да му помогнеш ли се опитваше, когато му постави ултиматум да стане масон? Що за баща кара детето си да избира между „богатство и мъдрост“ и очаква от него да вземе правилното решение! Що за баща оставя родния си син в затвора, вместо да го отведе у дома! — Той мина пред Питър, приклекна и доближи татуираното си лице само на сантиметри от неговото. — Но най-важното… що за баща може да погледне сина си в очите… макар и след всички тия години… и изобщо да не го познае!

Думите му отекваха няколко секунди в каменната зала.

После настъпи тишина.

Питър Соломон сякаш беше излязъл от транса си. Лицето му изразяваше пълно смайване.

„Да, татко. Аз съм“. Малах години бе чакал този момент… да отмъсти на човека, който го беше изоставил… да погледне тези сиви очи и да изрече истината, останала скрита толкова дълго. Сега моментът бе настъпил и той заговори бавно, копнееше да види как цялата тежест на думите му постепенно смазва душата на Питър Соломон.

— Би трябвало да си щастлив, татко. Твоят блуден син се завърна.

Лицето на Питър беше мъртвешки бяло.

Малах се наслаждаваше на всеки миг.

— Родният ми баща реши да ме остави в затвора… и тогава се заклех, че ме отблъсква за последен път. Вече не бях негов син. Закари Соломон престана да съществува.

Две искрящи сълзи внезапно бликнаха в очите на баща му и Малах си помисли, че това е най-красивото нещо, което е виждал през живота си.

Питър преглътна сълзите и се втренчи в лицето му така, сякаш го вижда за пръв път.

— Директорът искаше само пари, но ти му отказа — прошепна Малах. — Изобщо не ти хрумна обаче, че моите пари струват точно колкото твоите. Директорът не се интересуваше кой му плаща, стига да му се плати. Когато предложих да му дам щедра сума, той избра един болнав затворник горе-долу с моя ръст, облече го в дрехите ми и го преби до неузнаваемост. Снимките, които си видял… и запечатаният ковчег, който си погребал… не са моите. Бяха на непознат.

Мокрото от сълзи лице на Питър се сгърчи от мъка и изумление.

— О, Господи… Закари.

— Вече не съм Закари. Когато излезе от затвора, Закари се преобрази.

Момчешката му физика и детското му лице напълно се бяха променили, когато започна да тъпче младото си тяло с експериментални растежни хормони и стероиди. Дори гласните му струни се измениха и момчешкият му глас стана постоянен шепот.

„Закари се превърна в Андрос.

Андрос се превърна в Малах.

А тази нощ… Малах ще се превърне в своето най-велико превъплъщение“.

 

 

В същия момент в Калорама Хайтс Катрин Соломон стоеше до отвореното чекмедже на бюрото и се взираше в нещо, което можеше да се определи единствено като фетишистка колекция от статии и снимки в стари вестници.

— Не разбирам — каза тя. — Този побъркан явно е обсебен от моето семейство, но…

— Продължавай нататък… — Все още дълбоко потресен, архитектът седна на един стол.

Катрин се зарови в статиите. Всички бяха свързани със семейство Соломон — многобройните успехи на Питър, нейните проучвания, ужасното убийство на майка им Изабел, широко дискутираната зависимост на Закари Соломон от наркотиците, хвърлянето му в затвора и жестоката му смърт там.

Маниакалният интерес на този човек към семейство Соломон надхвърляше всякакъв фанатизъм — и все пак тя не можеше да разбере защо.

И едва тогава видя снимките. Първо Закари, нагазил до колене в лазурна вода на бряг, осеян с варосани къщи. „Гърция?“ Фотографията, предположи Катрин, можеше да е направена само по време на безметежните му дни в Европа. Странно, Зак имаше много по-здрав вид, отколкото на папарашките снимки, показващи мършаво хлапе, купонясващо с други наркомани. Изглеждаше в по-добра форма, някак по-як, по-зрял. Не си го спомняше такъв.

Озадачена, тя погледна датата на снимката.

„Но това… не е възможно!“

Почти цяла година след смъртта на Закари в затвора.

Изведнъж отчаяно започна да рови из купчината. Всички фотографии бяха на Закари Соломон… И годините постепенно го променяха. Колекцията приличаше на автобиография в снимки, отразяващи бавно преобразяване. После видя неочаквана рязка промяна. Тялото му започна да мутира, мускулите му се издуха, чертите на лицето му се преобразиха, явно в резултат от употреба на много стероиди. Фигурата му удвои масата си и в очите му се промъкна натрапчива жестокост.

„Та аз дори не познавам този човек!“

Нямаше нищо общо със спомените й за нейния млад племенник.

Когато стигна до негова фотография с бръсната глава, коленете й се подкосиха. После видя снимка на голото му тяло… украсено с първите татуировки.

Сърцето й почти спря.

— Господи…