Дан Браун
Изгубеният символ (106)

104

„Всичко свърши“.

Катрин Соломон вече не крещеше. Удавянето, на което току-що бе присъствала, я остави в ступор, почти парализирана от потрес и отчаяние.

Мъртвите очи на Лангдън гледаха празното пространство изпод плексигласовото прозорче. Замръзналото му лице изразяваше болка и съжаление. Последните мехурчета се надигнаха от безжизнената му уста. След миг, сякаш съгласен да предаде богу дух, харвардският професор бавно започна да потъва към дъното на контейнера… и изчезна в тъмнината.

„Няма го“. Катрин бе вцепенена.

Татуираният с безмилостна решителност протегна ръка, бутна капака на прозорчето и затвори трупа на Лангдън вътре.

После й се усмихна.

— Да започваме?

И преди тя да успее да отвори уста, нарами скованото й от мъка тяло, угаси осветлението и я изнесе от стаята. С няколко могъщи крачки стигна до дъното на коридора и влезе в голямото, окъпано от червеникаво-морава светлина помещение. Миришеше на тамян. Чудовището се приближи до квадратната маса в средата и тежко стовари Катрин по гръб. Повърхността беше неравна и студена. „Това камък ли е?“

Мъжът свали телта от китките и глезените й. Тя инстинктивно се опита да го отблъсне, ала изтръпналите й ръце и крака не й се подчиняваха. Той я завърза за масата с тежки кожени ремъци, един през коленете и втори през хълбоците, като пристегна ръцете й отстрани. Третият, последен ремък минаваше точно над гърдите й.

Всичко отне само няколко секунди. Катрин отново бе обездвижена. Китките и глезените й пулсираха от възстановяващото се кръвообращение.

— Отвори си устата — прошепна мъжът и облиза татуираните си устни.

Тя отвратено стисна зъби.

Мъжът отново изпъна показалеца си и бавно го прокара по устните й. Побиха я тръпки и тя стисна зъби още по-силно. Татуираният се ухили, намери с другата си ръка някаква точка на шията й и я натисна. Челюстите й моментално се разтвориха и тя усети, че пръстът му прониква в устата й и се плъзга по езика й. Задави се и се опита да го ухапе, ала показалеца му вече го нямаше. Без да престава да се усмихва, той протегна мокрия си пръст пред лицето й. После затвори очи и отново разтри слюнката й върху голия кръг на черепа си.

Чудовището въздъхна и бавно вдигна клепачи. След това със зловещо спокойствие се обърна и излезе от стаята.

Във внезапно възцарилата се тишина Катрин ясно чуваше туптенето на сърцето си. Странните осветителни тела на ниския таван над нея промениха цвета си от морав на тъмночервен. Самият таван… тя зяпна. Всеки сантиметър беше покрит с рисунки, като причудливият колаж явно изобразяваше звездното небе. Звезди, планети и съзвездия се смесваха с астрологически символи, схеми и формули. Стрелки предсказваха елиптични орбити, геометрични знаци показваха ъгли на асцензия, зодиакални същества се взираха в нея. Сякаш луд учен се бе развихрил в Сикстинската капела.

Тя обърна глава настрани. Стената отляво не се различаваше особено от тавана. Средновековни свещници хвърляха мъждукащи отблясъци по страници с текстове, снимки и рисунки. Някои страници приличаха на папируси или пергаментови листове, откъснати от древни книги, други очевидно бяха по-нови. Сред тях имаше фотографии, чертежи, карти и схеми, очевидно всички залепени с педантично внимание. Мрежа от прихванати с кабарчета канапи ги свързваха в безброй хаотични възможности.

Катрин отново извърна глава, този път надясно.

И видя ужасяваща гледка.

До каменната плоча, върху която бе завързана, имаше малък страничен плот. Веднага й заприлича на маса за инструменти в хирургическа зала. Върху него бяха подредени различни предмети — спринцовка, стъкленица с тъмна течност… и голям нож с дръжка от кост и желязно острие, излъскано до необикновено силен блясък.

„Боже мой… какво се готви да прави с мен?“