Дан Браун
Изгубеният символ (35)

32

— Почти стигнахме — съобщи Андерсън, докато водеше Лангдън и Сато по сякаш безкрайния коридор, минаващ по цялата дължина на източните основи на Капитолия. — По времето на Линкълн подът на този тунел бил пръстен и тук гъмжало от плъхове.

Робърт се благодареше, че сега подът е настлан с плочки — не си падаше особено по плъхове.

Стъпките им отекваха със зловещо, неравномерно ехо в дългия коридор. Някои от вратите покрай тях бяха затворени, но много бяха открехнати. Голяма част от стаите на този етаж изглеждаха изоставени. Лангдън забеляза, че сега номерата намаляват и след известно време сякаш почти свършват.

SB4… SB3… SB2… SB1…

Подминаха една необозначена врата и шефът на охраната в Капитолия забави крачка: номерата отново започваха да се увеличават.

НВ1… НВ2…

— Извинявам се — каза Андерсън. — Пропуснах я. Почти никога не слизам на това ниво.

Върнаха се няколко метра при стара метална врата и Лангдън видя, че тя се намира по средата на коридора — на линията, разделяща сутерените на Сената (SB) и Камарата на представителите (НВ). Оказа се, че вратата всъщност има номер, ала толкова избледнял, че едва се различава.

— Тук е — рече Андерсън. — Ще донесат ключовете всеки момент.

Сато намръщено си погледна часовника.

Лангдън погледна надписа SBB и попита началника:

— Защо това помещение е отнесено към страната на Сената, въпреки че е по средата?

Андерсън го погледна озадачено.

— Какво искате да кажете?

— Тук пише SBB, което започва с S, а не с H.

Шефът на охраната поклати глава.

— Буквата „S“ не се отнася за Сената. Тя…

— Господин началник? — извика един охранител, дотича при тях и подаде ключа на Андерсън. — Извинявайте, отне ни известно време. Не успяхме да намерим ключа за SBB. Този е от резервната кутия.

— Оригинала го няма, така ли? — изненада се Андерсън.

— Сигурно е изгубен — задъхано отвърна охранителят. — От цяла вечност никой не е проявявал желание да слезе тук долу.

Началникът взе ключа.

— Няма ли втори ключ за SBB тринайсет?

— Съжалявам, до този момент не успяхме да намерим ключове за нито една от стаите в SBB. Макдоналд продължава да търси. — Охранителят извади радиостанцията си и я включи. — Боб? При началника съм. Нещо ново за ключа за SBB тринайсет?

Радиостанцията изпращя и един глас отвърна:

— Всъщност да. Странна работа. Не виждам нещо да е отбелязвано, откакто сме компютризирани, обаче в тетрадката пише, че всички складови помещения в SBB са били почистени и изоставени преди повече от двайсет години. Сега се водят като неизползвана площ. — Макдоналд замълча за миг. — Всички освен SBB тринайсет.

Андерсън грабна радиостанцията от ръцете на охранителя.

— Какво искаш да кажеш с това „всички освен SBB тринайсет“?

— Ами вижте, помещение SBB тринайсет е обозначено в тетрадката като „частно“. Бележката е от много отдавна, обаче е написана лично от архитекта и носи подписа му.

Лангдън знаеше, че терминът „архитект“ не се отнася за човека, проектирал Капитолия, а за онзи, който го ръководи. Той отговаряше за всичко, включително за поддръжката, охраната, назначаването на персонал и разпределянето на офисите.

— Странното е… — продължи гласът по радиостанцията, — че според записа на архитекта тази „частна площ“ е дадена за използване на Питър Соломон.

Лангдън, Сато и Андерсън се спогледаха сепнато.

— Предполагам, че оригиналният ни ключ за SBB е у господин Соломон, както и всички ключове за SBB тринайсет — завърши доклада си Макдоналд.

Робърт не вярваше на ушите си. „Питър държи стая в сутерена на Капитолия?“ Винаги беше знаел, че приятелят му има тайни, но това изненадваше дори него.

— Добре — навъсено отвърна Андерсън. — Трябва да влезем точно в SBB тринайсет, тъй че продължавайте да търсите резервен ключ.

— Слушам. Освен това работим по дигиталния образ, който поискахте…

— Благодаря — прекъсна го началникът. — Това е всичко. Пратете файла на блекберито на директор Сато веднага щом го получите.

— Ясно. — Радиостанцията млъкна и Андерсън я върна на охранителя.

Младият мъж извади едно ксерокопие и го подаде на шефа си.

— SBB е маркирано в сиво, а с хикс отбелязахме номер тринайсет, тъй че би трябвало да я намерите лесно. Участъкът е съвсем малък.

Андерсън му благодари и докато охранителят се отдалечаваше, насочи вниманието си към ксерографирания план на сградата. Лангдън надзърна и с изненада установи, че под вашингтонския Капитолий има странен лабиринт от удивително много помещения.

След малко шефът на охраната кимна, прибра скицата в джоба си, обърна се към вратата с обозначение SBB, вдигна ключа, но се поколеба — явно не беше сигурен дали трябва да я отвори. Робърт изпитваше подобни опасения. Нямаше представа какво ги очаква зад тази врата, ала беше абсолютно уверен, че каквото и да е скрил тук долу, Соломон иска да го запази в тайна. „В пълна тайна“.

Сато се прокашля и Андерсън разбра смисъла на посланието й, пое си дълбоко дъх, вкара ключа в ключалката и се опита да го завърти. Ключът не помръдна. За стотна от секундата Лангдън бе обзет от надеждата, че това не е правилният ключ. На втория опит обаче ключалката поддаде и началникът тежко отвори вратата.

Отвътре блъвна спарен въздух.

Робърт се вторачи в мрака, но не видя абсолютно нищо.

— Професор Лангдън — каза Андерсън, докато опипом търсеше електрическия ключ. — За да отговоря на въпроса ви, буквата „S“ в обозначението SBB не се отнася за Сената.

— А за какво тогава? — озадачи се ученият.

Началникът на охраната най-после откри ключа и единствената електрическа крушка освети опасно стръмно стълбище, което потъваше в мастиления мрак.

— За подсутерена^[1].