Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Symbol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 223 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дан Браун. Изгубеният символ

ИК „Бард“, 2009

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–655–063–7

История

  1. — Добавяне

98

Робърт Лангдън дойде в съзнание. Главата му се пръскаше.

„Къде съм?“

Където и да се намираше, беше тъмно. Като в пещера. И също толкова тихо.

Лежеше по гръб с ръце отстрани. Объркан, той се опита да помръдне пръсти и с облекчение установи, че се движат свободно и безболезнено. „Какво се е случило?“ Освен главоболието и пълния мрак всичко му се струваше повече или по-малко нормално.

Почти всичко.

Лежеше върху твърд под — необичайно гладък, като стъкло. Още по-странно бе това, че усещаше тази гладка повърхност с голата си кожа… рамене, гръб, задник, бедра, прасци. „Гол ли съм?“ Озадачен, Робърт прокара длани по тялото си.

„Господи! Къде са ми дрехите?“

Мъглата в ума му постепенно се разнесе и той започна да вижда отделни проблясъци… ужасяващи сцени… мъртъв агент… татуирано зверско лице… как онзи блъска главата му в пода. Образите се връщаха все по-бързо… и си спомни вледеняваща гледка… Катрин Соломон, вързана и със запушена уста на пода в трапезарията.

„Боже мой!“

Рязко се надигна и челото му се удари в нещо само на сантиметри над него. В черепа му избухна болка и той се отпусна назад, като почти изгуби съзнание. Мъчително протегна ръце нагоре и заопипва в мрака, за да открие препятствието. Резултатът му се стори абсурден. Като че ли таванът на тази стая беше на по-малко от трийсет сантиметра над главата му. „Какво е това, по дяволите?“ Когато разпери ръце, за да се претърколи настрани, и двете му длани се блъснаха в прегради.

Истината най-после го осени. Робърт Лангдън не се намираше в никаква стая.

„Аз съм в кутия!“

Бясно заудря с юмруци в тъмнината на малкия си, подобен на ковчег затвор. Викаше за помощ. Обзелият го ужас се усилваше с всеки миг, докато не стана непоносим.

„Погребан съм жив!“

Капакът на странния му ковчег не помръдваше, макар че в паниката си го натискаше с всичката сила на ръцете и краката си. Доколкото можеше да определи, кутията беше направена от тежко фибростъкло. Херметична. Звукоизолирана. Светлоустойчива. Бягството бе невъзможно.

„Ще се задуша в тази кутия“.

Спомни си дълбокия кладенец, в който беше паднал като малък, страшната нощ, която прекара сам в мрака на бездънната яма. Тази травма бе наранила психиката му, бе го обременила с непреодолим страх от затворени пространства.

Погребан жив, тази нощ Робърт Лангдън преживяваше най-ужасния си кошмар.

 

 

Катрин Соломон безмълвно трепереше на пода в трапезарията на Малах. Тънкият тел около китките и глезените й вече се врязваше в плътта й — дори и най-слабите движения като че ли го стягаха още повече.

Беше видяла как татуираният поваля Лангдън в безсъзнание и повлича безжизненото му тяло наред с чантата и каменната пирамида. Нямаше представа къде. Агентът, който ги придружаваше, лежеше мъртъв. От много минути не бе чувала нищо и се чудеше дали татуираният и Робърт още са в къщата. Беше се опитала да вика за помощ, ала парцалът в устата й опасно потъваше още по-дълбоко в гърлото й.

Усети приближаващи се стъпки по пода и обърна глава, надяваше се въпреки всичко, че някой идва да й помогне. В коридора се появи грамадният силует на татуирания. Катрин потръпна — спомни си го изправен в семейното им имение преди десет години.

„Той изби цялото ми семейство“.

И сега се приближаваше към нея. Лангдън го нямаше. Мъжът приклекна, хвана я за кръста и грубо я преметна през рамо. Телът се вряза в китките й, парцалът заглуши мъчителните й викове. Татуираният я понесе към дневната, където само преди часове двамата спокойно бяха пили чай заедно.

„Къде ме носи?!“

Мъжът спря точно пред голямото маслено платно на Трите грации, на което се бе възхитила следобед.

— Нали спомена, че тази картина ти харесва? — прошепна той. Устните му почти докосваха ухото й. — Радвам се. Защото това може би ще е последното красиво нещо, което ще видиш.

С тези думи чудовището протегна ръка и натисна с длан дясната страна на грамадната рамка. За огромно удивление на Катрин платното потъна в стената като въртяща се врата. „Таен вход“.

Тя се опита да се отскубне, но мъжът я държеше здраво. Внесе я през отвора. Когато Трите грации се затвориха зад тях, Катрин видя дебелата изолация на гърба на картината. Каквито и звуци да се разнасяха тук, външният свят явно не биваше да ги чува.

Пространството беше тясно, по-скоро коридор, отколкото стая. Татуираният тръгна към отсрещната страна и отвори тежка врата, през която се излизаше на малка площадка. Оттам се виждаше рампа, спускаща се към дълбоко подземие. Катрин си пое дъх да изкрещи, ала парцалът едва не я задуши.

Рампата бе стръмна и тясна. Стените от двете страни бяха циментови, окъпани в синкава светлина, която сякаш се излъчваше отдолу. Оттам прииждаше топъл въздух, натежал от зловеща смесица миризми… остра воня на химикали, успокояващ тамян, земна миризма на човешка пот и най-вече, характерният дъх на инстинктивен животински страх.

— Твоята наука ме впечатли — прошепна мъжът, докато я носеше надолу по рампата. — Надявам се да те впечатли и моята.