Дан Браун
Изгубеният символ (114)

112.

Катрин Соломон се олюляваше на ръба на съзнанието. Разтърси я ударна вълна от оглушителна експлозия.

След секунди усети дима. Ушите й кънтяха.

Чу приглушени гласове. Далече. Викове. Стъпки. Изведнъж задиша по-свободно. Бяха извадили парцала от устата й.

— В безопасност сте — прошепна мъжки глас. — Само се дръжте.

Очакваше мъжът да извади иглата от ръката й, но той започна да нарежда на някого.

— Донесете аптечката… включете в иглата система… влейте й Рингер лактат разтвор… измерете кръвното налягане. — И докато проверяваше жизнените й признаци, попита: — Госпожо Соломон, човекът, който ви е направил това… къде отиде?

Катрин се опита да отговори, но не успя.

— Госпожо Соломон? — повтори гласът. — Къде отиде той?

Тя се помъчи да отвори очи, ала усети, че припада.

— Трябва да разберем къде е отишъл — упорстваше мъжът.

Катрин прошепна три думи, макар да знаеше, че звучат нелепо.

— На… свещената… планина.

Директор Сато прекрачи разбитата стоманена врата й се спусна по дървената рампа в тайното подземие. Един от агентите я посрещна долу.

— Госпожо директор, трябва да видите нещо.

Тя го последва в малка стая встрани от тесния коридор. Беше ярко осветена и гола, освен купчината дрехи на пода. Японката позна сакото от туид и мокасините на Робърт Лангдън.

Агентът й посочи голям контейнер до отсрещната стена. Приличаше на ковчег.

„Какво е това, за бога?“

Направи още няколко крачки напред и видя, че в него влиза прозрачна тръба, идваща от стената. Сато предпазливо се приближи. Отгоре имаше плъзгащ се панел. Директорката протегна ръка, дръпна го настрани, погледна плексигласовото прозорче…

И отскочи.

Под плексигласа… плаваше безизразното лице на професор Робърт Лангдън.

„Светлина!“

Безкрайната празнота, в която блуждаеше Лангдън, внезапно се изпълни с ослепително слънце. Нажежени до бяло лъчи струяха в космическия мрак и прогаряха мозъка му.

Светлината беше навсякъде.

Изведнъж в сияйния облак пред него се появи красив силует. Лице… мъгляво и неясно… две очи, които се взираха в него. Заобикаляха го снопове светлина и той се зачуди дали вижда лицето на Бог.

Сато се взираше в контейнера и се чудеше дали професор Лангдън има представа какво се е случило. Съмняваше се. В крайна сметка предназначението на тази технология се състоеше единствено в дезориентацията.

Резервоарите за ограничаване на сетивните възприятия съществуваха от петдесетте години и все още бяха популярно занимание за богати спиритуалисти експериментатори. „Плаването“, както го наричаха, представляваше трансцендентално преживяване, нещо като връщане в майчината утроба… медитативно средство, което успокояваше мозъчната дейност, като отстраняваше всякакви сетивни дразнения — светлина, звук, допир и дори земното притегляне. В традиционните резервоари човек плаваше по гръб в „изтласкващ“ солен разтвор, който поддържаше лицето над водата, за да може да се диша.

През последните години обаче тези резервоари бяха направили квантов скок.

Оксигенирани перфлуорокарбони.

Тази нова технология, известна като пълна вентилация с течност (ПВТ), до такава степен противоречеше на всички инстинкти, че малцина подозираха за съществуването й.

Дихателна течност.

Течното дишане беше реалност от 1966-а, след успешния експеримент на Лиланд Кларк, при който мишка останала жива няколко часа, потопена в оксигениран перфлуорокарбон. През 1989-а използваха ПВТ технологията във филма „Бездната“, макар малцина зрители да разбраха, че става дума за научен факт.

Пълната вентилация с течност беше рожба на опитите на модерната медицина да помогне на преждевременно родени бебета да дишат, като ги върне в течна среда, подобна на утробата. Прекарали там девет месеца, човешките бели дробове познаваха тази среда. Отначало перфлуорокарбоните бяха прекалено плътни, за да стават за дишане, но в резултат на съвременните открития бяха създадени дихателни течности с консистенция, близка до тази на водата.

В Научно-техническата служба на ЦРУ — Магьосниците от Лангли, както ги наричаха в разузнавателната система, — широко използваха оксигенирани перфлуорокарбони, за да разработват технологии за въоръжените сили на САЩ. Елитните океански водолази от флота бяха установили, че дишането на оксигенирана течност вместо обичайните хелиокс и тримикс им позволява да се гмуркат на много по-голяма дълбочина без опасност от кесонна болест. В НАСА и военновъздушните сили бяха открили, че пилотите с дихателни апарати с течност вместо с традиционния кислород издържат на много по-голямо ускорение от обикновено, защото течността разпределя ускорението по-равномерно по вътрешните органи, отколкото газът.

Сато беше чувала, че съществуват „лаборатории за екстремни преживявания“, в които човек можел да опита тези ПВТ резервоари или „медитационни машини“, както ги наричаха. Резервоарът, пред който стоеше в момента, сигурно бе инсталиран за личните експерименти на собственика си, макар допълнителните тежки ключалки да не оставяха у нея никакво съмнение, че той се използва и за по-тъмни цели… метод за водене на разпит, добре познат на ЦРУ.

Злополучно известният метод за водене на разпит „уотърбординг“, симулиращ удавяне на разпитвания, се оказваше изключително резултатен, защото жертвата наистина вярваше, че се дави. Сато знаеше за няколко секретни операции, при които са използвани резервоари за ограничаване на сетивните възприятия с цел подсилване на тази илюзия до ужасяваща степен. Жертвата, потопена в дихателна течност, можеше да бъде буквално „удавена“. Паниката, свързана с давенето, обикновено не й позволяваше да осъзнае, че течността, която диша, е малко по-плътна от вода. Когато тя се влееше в дробовете на човек, той най-често припадаше от страх и после се свестяваше в абсолютната „тъмница“.

С топлата оксигенирана течност се смесваха локални вцепеняващи средства, парализиращи препарати и халюциногени, за да предизвикат у затворника усещането, че е напълно отделен от тялото си. Когато умът му пращаше на крайниците команди да се движат, те не реагираха. Тази „смърт“ сама по себе си беше ужасяваща, но истинската дезориентация идваше от процеса на „прераждане“, който с помощта на ярки светлини, студен въздух и оглушителен шум можеше да е извънредно травмиращ и мъчителен. След няколко прераждания и нови удавяния жертвата се дезориентираше дотолкова, че нямаше представа дали е жива, или мъртва… и признаваше на разпитващите я абсолютно всичко.

Сато се зачуди дали да изчака медицински екип да извади Лангдън, но знаеше, че няма време. „Трябва да разбера какво му е известно“.

— Угасете осветлението — нареди тя. — И донесете някакви завивки.

Ослепителното слънце изчезна.

Лицето също.

Чернотата се завърна, ала сега Лангдън чуваше далечни шепоти, отекващи в светлинните години пустота. Приглушени гласове… непонятни думи. Усещаха се вибрации… сякаш светът се канеше да се разпадне.

И тогава се случи.

Изведнъж вселената се разцепи на две. В бездната се отвори грамадна пропаст… като че ли самото пространство се цепеше по шевовете. През отвора се изля сивкава мъгла и той видя ужасяваща гледка. Две безплътни ръце внезапно се протегнаха към него, сграбчиха тялото му и се опитаха да го измъкнат от неговия свят.

„Не!“ Опита се да се съпротивлява, но нямаше ръце… нямаше юмруци. „Или имам?“ Ненадейно усети, че тялото му се материализира около ума му. Плътта му се върна и се озова в хватката на могъщи ръце, които го теглеха нагоре. „Не! Моля те!“

Ала беше късно.

Болка прониза гърдите му, когато ръцете го измъкнаха през отвора. Чувстваше дробовете си като пълни с пясък. „Не мога да дишам!“ Неочаквано лежеше по гръб върху най-студената, най-твърда повърхност, каквато можеше да си представи. Нещо го натискаше по гърдите, отново и отново, силно и болезнено. Той плюеше топлината навън.

„Искам да се върна“.

Чувстваше се като дете, раждащо се от утроба.

Гърчеше се, храчеше течност. Боляха го гърдите и тилът. Разкъсваща болка. Гърлото му гореше. Говореха хора, опитваха се да шепнат, но беше оглушително. Зрението му бе мъгляво и виждаше само силуети. Чувстваше кожата си вцепенена, като гьон.

Гърдите му натежаха още повече… натиск. „Не мога да дишам!“

Кашляше още течност. Обзе го непреодолим рефлекс за повръщане и той преглътна. В дробовете му се вля студен въздух — като на новородено, поемащо първия си дъх на белия свят. Тази вселена беше мъчителна. Единственото му желание бе да се върне в утробата.

Нямаше представа колко време е минало. Сега усещаше, че лежи на една страна, увит в пешкири и одеяла върху твърд под. Отгоре го гледаха познати очи… но сноповете божествена светлина ги нямаше. В ума му все още отекваше ехото на далечен напев.

„Verbum significatium… Verbum omnificum…“

— Професор Лангдън — прошепна някой. — Знаете ли къде сте?

Той немощно кимна, продължаваше да кашля.

По-важно обаче беше това, че започваше да разбира какво се случва тази нощ.