Дан Браун
Изгубеният символ (127)

125

В тишината на една изискана баня на първия етаж в Дома на Храма Робърт Лангдън напълни мивката с топла вода и се погледна в огледалото. Дори на приглушената светлина изглеждаше така, както и се чувстваше — абсолютно изчерпан.

Чантата пак висеше на рамото му, вече много по-лека… Сега в нея имаше само малко лични вещи и смачканите записки за лекцията му. Той се усмихна. Идването му във Вашингтон, за да изнесе лекция, се беше оказало малко по-изтощително, отколкото бе очаквал.

Въпреки това имаше за какво да е благодарен.

„Питър е жив.

И записът не беше разпространен“.

Наплиска лицето си с вода и се поободри. Всичко продължаваше да е в мъгла, но адреналинът в тялото му най-после се разсейваше… и той отново се чувстваше самия себе си. След като си изсуши ръцете, Робърт погледна циферблата с Мики Маус.

„Господи, колко е късно!“

Излезе от банята и закрачи покрай извитата стена на Залата на честта — изящен дъговиден коридор, украсен с портрети на изтъкнати масони… президенти, филантропи, знаменитости и други влиятелни американци. Спря пред маслено платно на Хари Труман и се опита да си го представи по време на ритуалите и ученето, необходимо, за да станеш масон.

„Зад света, който виждаме всички, се крие още един. За всички нас“.

— Ти се измъкна — разнесе се глас зад него.

Лангдън се обърна.

Беше Катрин. Тази нощ бе преминала през ада, но изглеждаше неочаквано лъчезарна… някак си подмладена.

Робърт уморено й се усмихна.

— Как е той?

Катрин се приближи и топло го прегърна.

— Ще мога ли някога да ти се отблагодаря?

Професорът се засмя.

— Нали знаеш, че не съм направил нищо?

Тя дълго го притиска към себе си.

— Питър ще се оправи… — Пусна го и се вгледа дълбоко в очите му. — И той току-що ми каза нещо невероятно… нещо прекрасно. — Гласът й трепереше от нетърпение. — Трябва да го видя. Ще се върна скоро.

— Какво? Къде отиваш?

— Няма да се бавя. Питър иска да поговори с теб… насаме. Чака те в библиотеката.

— Каза ли защо?

Тя се подсмихна и поклати глава.

— Знаеш го Питър и неговите тайни.

— Но…

— Ще се видим след малко.

И се отдалечи.

Лангдън въздъхна. Имаше чувството, че е научил достатъчно тайни за една нощ. Оставаха много въпроси, естествено, например Масонската пирамида и Изгубеното слово, ала усещаше, че дори да съществуват, отговорите не са за него. „Не и ако не съм масон“.

Събра последните си сили и тръгна към масонската библиотека.

Питър седеше съвсем сам. На масата пред него Лангдън видя каменната пирамида.

— Робърт? — Приятелят му се усмихна и му махна да влезе. — Бих искал да разменим няколко думи.

Лангдън успя да се ухили.

— Да, чувам, че си изгубил една.