Дан Браун
Изгубеният символ (54)

51

Катрин Соломон иначе беше благоразумна шофьорка, но сега летеше по Сютланд Паркуей с почти сто и петдесет километра в час. Треперещият й крак натиска газта до дупка в продължение на цели два километра, преди паниката й да започне да отслабва. Постепенно осъзна, че неовладяемото й треперене вече не се дължи само на страх.

„Замръзвам“.

Зимният нощен въздух нахлуваше през счупения прозорец и брулеше тялото й като полярен вятър. Обутите й само с чорапи крака се бяха вкочанили и тя посегна надолу за резервните обувки, които държеше под дясната седалка. Прониза я остра болка в гърлото, натъртено от стискането на мощната ръка на преследвача й.

Мъжът, който бе строшил стъклото на волвото, не приличаше на русокосия джентълмен, познат й като доктор Кристофър Авадон. Гъстата коса и равномерният тен бяха изчезнали. И по бръснатата глава, голите гърди и измазаното с грим лице се беше появила ужасяваща мозайка от татуировки.

Чу гласа му да й нашепва с воя на вятъра през счупения прозорец: „Катрин, трябваше да те премахна преди десет години… Онази нощ, когато убих майка ти“.

Отново се разтрепери. Вече не се съмняваше. „Той беше“. Никога нямаше да забрави дяволската ярост в очите му. Нито гърмежа на пистолета, с който брат й беше убил този човек и той бе паднал в заледената река — тялото му бе пробило леда и така и не се показа на повърхността. Следователите го търсиха седмици наред и след като не откриха трупа му, решиха, че течението го е отнесло в залива Чесапийк.

„Но са сгрешили. Той е жив.

И се е върнал“.

Спомените я връхлетяха и я изпълниха със страх. Случи се преди почти десет години. На Бъдни вечер. Катрин, Питър и майка им — цялото семейство — се бяха събрали в огромната им къща в Потомак, разположена сред двеста акра гора, през която течеше и река.

По традиция майка им усърдно шеташе в кухнята, наслаждаваше се на празничния обичай да готви за двете си деца. И на седемдесет и пет Изабел Соломон продължаваше да е страхотна готвачка и тази вечер из къщата апетитно ухаеше на печена сърна със сос с пащърнак и картофено пюре с чесън. Докато майка им подготвяше пиршеството, братът и сестрата си почиваха в зимната градина и обсъждаха най-новата страст на Катрин — модерна дисциплина, наречена „ноетична наука“. Странна смесица от съвременна физика на елементарните частици и древен мистицизъм, ноетиката напълно беше пленила въображението й.

„Физиката се среща с философията“.

Катрин разказа на Питър за някои експерименти, които мечтаеше да проведе, и видя по погледа му, че е заинтригуван. Беше щастлива, че тази Коледа може да му даде нещо приятно за размисъл, защото празникът мъчително напомняше и за една ужасна трагедия.

„За сина му, Закари“.

Двайсет и първият рожден ден на племенника й се оказа последен. Семейството преживя истински кошмар и брат й сякаш едва сега започваше отново да се учи да се усмихва.

Закари късно излезе от пубертета и беше непостоянен и несръчен, опърничав и буен тийнейджър. Макар и израснало в любяща и привилегирована среда, момчето изглеждаше твърдо решено да се откъсне от „фамилията“. Изхвърлиха го от частната гимназия, друсаше се и отблъскваше нежните, но твърди опити на най-близките си да го напътстват.

„Той разби сърцето на Питър“.

Малко преди осемнайсетия му рожден ден Катрин, майка й и брат й обсъдиха дали да не задържат наследството на Закари, докато не стане по-зрял. Наследството на Соломон, вековна традиция в тяхното семейство, осигуряваше изумително щедър дял от фамилното богатство на всеки от рода им, навършил осемнайсет години. Смятаха, че това ще е по-полезно в началото на живота, отколкото в края му. Нещо повече, прехвърлянето на огромни средства в ръцете на нетърпеливите млади потомци беше ключът за растящото благосъстояние на „династията“.

В този случай обаче майката на Катрин заяви, че е опасно да дадат на своенравния младеж голяма сума. Питър й възрази.

— Наследството на Соломон е семейна традиция, която не бива да се нарушава. Тези пари спокойно могат да направят Закари по-отговорен.

За съжаление се оказа, че греши.

В момента, в който получи парите, Закари се отдели от семейството — просто изчезна от къщата, без да вземе вещите си. След няколко месеца се появи в таблоидите: БОГАТ ПЛЕЙБОЙ ВОДИ СВЕТСКИ ЖИВОТ В ЕВРОПА.

Вестниците с радост документираха развратния му живот. Семейство Соломон трудно понасяше появата на снимки от диви купони на яхти и пиянски сцени, ала фотографиите от трагични станаха ужасяващи, когато пресата съобщи, че Закари е заловен да пренася кокаин през границата в Турция: МИЛИОНЕР ОТ РОДА СОЛОМОН В ТУРСКИ ЗАТВОР.

Научиха, че го държат в „Соганлък“ — жесток затвор със строг режим в истанбулския район Картал. Уплашен за живота на сина си, Питър Соломон отлетя за Турция, за да го спаси. Върна се с празни ръце. Не му бяха позволили дори да види Закари. Единствените обнадеждаващи новини бяха, че влиятелните приятели на фамилията в държавния департамент на САЩ се опитват да уредят екстрадирането му колкото е възможно по-скоро.

Два дни по-късно обаче им позвъниха от чужбина. На другата сутрин вестниците съобщиха: НАСЛЕДНИК НА РОДА СОЛОМОН УБИТ В ЗАТВОРА.

Снимките от „Соганлък“ бяха потресаващи и жестокосърдечните медии продължиха да ги разпространяват дълго след скромното погребение в тесен семеен кръг. Съпругата на Питър така и не му прости, че не е успял да освободи сина им, и след половин година бракът им приключи. Оттогава Питър живееше сам.

И сега, на Бъдни вечер, години по-късно, мъката все още присъстваше в семейството им, ала милостиво отслабваше с времето. От кухнята приятно подрънкваха тенджери и тигани — майка им приготвяше традиционното пиршество. Питър и Катрин седяха в зимната градина, похапваха печено сирене бри и водеха приятен празничен разговор.

И тогава се разнесе един напълно неочакван глас.

— Привет, семейство Соломон — каза някой зад тях.

Сепнати, Катрин и брат й се обърнаха и видяха огромен мускулест мъж, който тъкмо влизаше в зимната градина. Носеше черна ски маска, скриваща цялото му лице освен очите, в които блестеше дива жестокост.

Питър скочи.

— Кой сте вие?! Как влязохте тук?!

— В затвора се запознах с твоето момче, Закари. Той ми каза къде криете ключа. — Непознатият вдигна един ключ и се ухили зверски. — Точно преди да го пребия до смърт.

Питър зяпна.

Появи се пистолет, насочен точно към гърдите му.

— Сядай.

Питър се строполи на стола.

Мъжът се приближи до тях и Катрин се вцепени. Очите му бяха диви като на бясно животно.

— Ей! — извика брат й, опитваше се да предупреди майка им в кухнята. — Който и да си, взимай каквото искаш и се махай!

— А ти какво мислиш, че искам? — попита непознатият.

— Просто ми кажи колко — процеди през зъби Соломон. — Не държим пари вкъщи, но мога…

Чудовището се изсмя.

— Не ме обиждай. Не съм дошъл за пари. Тук съм, за да взема онова, което се пада по право на Закари. — Той се ухили. — Малкият ми разказа за пирамидата.

„Пирамида ли? — озадачено помисли Катрин — Каква пирамида?“

— Нямам представа за какво говориш — отвърна брат й.

— Не ми се прави на глупак! Закари ми разкри какво пазиш в тайника в кабинета си. Искам го. Веднага.

— Каквото и да ти е казал Закари, сигурно се е объркал — заяви Питър. — Не знам за какво говориш!

— Нима? — Мъжът се обърна и насочи пистолета към лицето на Катрин. — Ами сега?

Очите на брат й се изпълниха с ужас.

— Повярвай ми! Не знам какво искаш!

— Само още веднъж да ме излъжеш и ти обещавам, че ще ти я отнема. — Той се усмихна. — А доколкото научих от Закари, твоята сестричка ти е по-скъпа от всичките ти…

— Какво става тук?! — извика майка им и влезе с двуцевката на Питър — браунинг „Ситори“, — беше я насочила право към гърдите на непознатия. Той бързо се обърна към нея. Без да губи време, енергичната седемдесет и пет годишна жена изстреля оглушителен залп. Мъжът отхвърча назад, отхвърлен от сачмите — куршумите от пистолета му пръскаха прозорците на зимната градина, — прелетя през стъклената врата и се строполи навън сред дъжд от стъкло, като изпусна оръжието си.

Питър мигновено се метна към падналия пистолет. Катрин лежеше на пода. Госпожа Соломон приклекна до нея.

— Божичко, ранена ли си?!

Онемяла от ужас, младата жена поклати глава. През това време маскираният успя да се изправи и побягна към гората, като притискаше ребрата си с ръка. Питър Соломон погледна назад, за да се увери, че майка му и сестра му са добре, после грабна пистолета и се спусна след него.

Госпожа Соломон вдигна треперещата си ръка.

— Слава богу, че ти няма нищо. — После изведнъж се отдръпна. — Катрин? Тече ти кръв! Ти си ранена!

Дъщеря й видя кръвта. Много кръв. Цялата беше окървавена. Ала не изпитваше болка.

Майка й припряно започна да търси раната.

— Къде те боли?

— Не знам, мамо, не усещам нищо!

И в същия момент видя откъде тече кръвта и се вледени.

— Мамо, не е от мен… — Тя посочи бялата сатенена блуза на възрастната жена — кръвта шуртеше от дупчица с разкъсани краища. Объркана, майка й погледна надолу. После потрепери и се присви, сякаш току-що бе усетила болката.

— Катрин? — Гласът й прозвуча спокойно, но в него се долавяше цялото бреме на седемдесет и петте й години. — Повикай линейка.

Дъщеря й изтича при телефона и се обади за помощ. Когато се върна в зимната градина, майка й лежеше неподвижно в локва кръв. Катрин коленичи до нея вдигна я в скута си и я прегърна.

Нямаше представа колко време е минало. Чу далечен изстрел в гората, после вратата рязко се отвори и вътре с обезумял поглед се втурна брат й, все още стиснал пистолета. Видя сестра си да ридае, прегърнала безжизнената им майка, и лицето му се сгърчи от мъка. Викът, който отекна между стените на зимната градина, завинаги щеше да остане в паметта на Катрин Соломон.