Нора Робъртс
Присъда в смъртта (23)

Двайсет и трета глава

Ив спа малко, но непробудно — беше се поуспокоила след задържането на Рикер. След като се беше окопитил, той се бе държал истерично и беше настоявал да му разрешат среща с адвоката му. Ив с насмешка си мислеше, че горкият адвокат ще има много работа, тъй като вече беше арестувала и Канарди.

Изготви по две копия на всички дискове, съдържащи видеозапис на операцията в „Чистилището“. Запечати ги и прибра по едно копие в сейфа в домашния си кабинет.

Този път веществените доказателства нямаше да изчезнат, нямаше да липсват важни данни или да бъдат изтрити файлове.

Този път Рикер нямаше да се изплъзне.

Ив си каза, че това е достатъчно… че не бива да иска непостижимото. Просна се в леглото и мигновено заспа, сякаш беше машина, на която са изключили електрозахранването. Събуди се, когато Рурк докосна рамото й и произнесе името й:

— Какво… — Тя машинално посегна към оръжието си, беше забравила, че е гола.

— Спокойно, лейтенант. Не съм въоръжен… ти също.

— Бях… — Тя тръсна глава, опитвайки да се разсъни. — Спях като пън.

— Забелязах, че спиш дълбоко, но трябваше да те събудя. Извинявай.

— Защо си станал и си се облякъл? Колко е часът?

— Минава седем. Станах по-рано, защото очаквах няколко обаждания. Между другото, обадиха се и от болницата.

— Уебстър… — Ив затвори очи. След събитията, разиграли се в „Чистилището“ предишната нощ, не й бяха стигнали сили да се поинтересува за състоянието му. А сега беше прекалено късно.

— В съзнание е — добави Рурк и се усмихна, като видя как жена му се облещи. — Казаха ми, че искал да те види.

— Божичко, не мога да повярвам! Жив е и е дошъл в съзнание!

— Точно така. Снощи състоянието му внезапно се подобрило. Още не е вън от опасност, но се стабилизира. Лекарите предпочитат да не дават прогнози, но се надяват, че пациентът е прескочил трапа. Ще те закарам до болницата.

— Не е необходимо.

— С удоволствие ще те придружа. — Той поднесе ръката й към устните си и захапа кокалчетата й. — Може би Уебстър ще си помисли, че се страхувам да те оставя насаме с него, че пазя моята територия, и ще се поразведри.

— Ухапи ме отзад! Не съм ти никаква територия.

— Позволи ми да изтъкна, че сладкото ти задниче е мой запазен периметър.

Ив изсумтя и отметна завивката, при което предостави възможност на Рурк да се порадва на „неговия периметър“. Забърза към банята и подхвърли:

— Ще бъда готова след десет минути.

— Не бързай. Мисля, че няма опасност Уебстър да напусне болницата.

Тръгнаха едва след двайсет минути, защото след като Ив взе душ, Рурк й поднесе ароматно кафе. Тя си наля втора чаша и тръгна към колата. Преди да потеглят, попита:

— Ще му занесем ли цветя или нещо друго?

— За предпочитане е да отидеш с празни ръце. Ако му занесеш букет, нищо чудно горкият човек отново да изпадне в кома.

— Имаш страхотно чувство за хумор. Завиждам ти, че рано сутрин си толкова работоспособен. — Тя отпи от кафето си, помълча, сетне попита: — Снощи заплаши Рикер, че ще извадиш очите му и ще го накараш да ги глътне. Това някакво ирландско проклятие ли е?

— Не… не съм го чувал преди.

— Измислил си го снощи, така ли? И друг път съм ти го казвала, ще го кажа и сега — плашиш ме.

— Ако не се беше намесила, щях да го убия, задето ти е причинил болка.

— Зная — отвърна тя. Именно затова се беше намесила. — Не биваше да носиш пистолет, знаеш, че огнестрелните оръжия са забранени. Известно ли ти е какви неприятности ще имам с шефовете? Дано да успея да замажа положението.

— Кой казва, че пистолетът е бил зареден?

— А беше ли?

— Разбира се, но никой не може да го докаже. Успокой се, лейтенант. Най-важното е, че го вкара в затвора.

— Не, заслугата е изцяло твоя.

— Да вземем компромисно решение, нещо, което напоследък не правим. Заслугата е на двама ни.

— Съгласна съм. Измъчва ме и още нещо. Сериозно ли говореше, като каза, че предпочиташ да имаш съпруга в леглото си, не ченге, което почти не се прибира у дома? Излъга, нали?

— Дай да пийна кафе от чашата ти — помоли Рурк, сякаш не беше чул въпроса.

Тя се отдръпна към вратата на колата и настоя:

— Излъга, нали?

— Чакай да си помисля. Представям си как покорната ми женица по цял ден се бъхти с домакинската работа, а когато вечер се връщам у дома след тежък ден, ме посреща с усмивка и ми приготвя напитка. Ще бъде прекрасно, как мислиш?

Той извърна глава и се засмя, като видя гневното й изражение.

— Колко ли време ще продължи идилията, преди да пукнем от скука? — побърза да добави.

— Добре че го каза навреме, иначе щях да излея хубавото кафе в скута ти. А сега ще изпия цялата чаша и няма да ти дам нито глътка.

Когато колата влезе в паркинга, Ив се обърна към съпруга си:

— След няколко дни ще приключа с документацията по задържането на Рикер и ще предам делото на прокуратурата. Страхувам се обаче от заключението на психолога — онзи подлец е на прага на лудостта.

— Ще го изпратят в затвор за душевноболни.

— Сигурно. Повярвай, че наказанието му ще бъде жестоко, условията в тези затвори са ужасни… Предстои ми да разпитам много свидетели, не мога да преценя кои предприятия на Рикер са по-съмнителни и в тях да се започне проверка. Ще прехвърля тази работа на Мартинес, но през следващите няколко дни ми предстои усилена работа. Ако можеш да отложиш пътуването до Олимп, с удоволствие ще те придружа.

Той паркира, изключи двигателя и смаяно я изгледа:

— Не може да бъде! Ще си вземеш няколко дни отпуска, без да те принуждавам, така ли? И си съгласна да предприемеш пътуване в космоса, без да те дрогирам!

— Казах, че с удоволствие ще те придружа, но ако ще ме вземаш на подбив, то…

— Не говори. — Той се наведе и я целуна по устните. — Престани да се цупиш, скъпа. Ще отложа пътуването, за да заминем заедно.

— Добре. Съгласна съм. — Ив слезе от колата и се протегна. — Погледни онези жълти цветя… как се казваха?

— Нарциси — усмихна се Рурк и хвана ръката й. — Те показват, че пролетта е настъпила, скъпа Ив.

— Най-сетне и аз мога да се порадвам на хубавото време, досега не забелязвах, че зимата е свършила.

Тя не пусна ръката му, докато вървяха по коридора и влязоха в малката болнична стая.

Лицето на Уебстър беше загубило жълтеникавия оттенък, но той не изглеждаше в цветущо здраве. Беше пребледнял като платно или по-точно като бинтовете, с които беше превързан.

Доброто настроение на Ив се изпари, като видя, че раненият дори не помръдва.

— Нали са ти съобщили, че е дошъл в съзнание? — прошепна.

В този момент клепачите на Уебстър потрепнаха, той отвори очи. Отначало погледът му беше замъглен като на човек, събуждащ се от дълбок сън, или на тежко болен. Постепенно очите му се фокусираха и в тях проблеснаха закачливи пламъчета.

— Хей! — прошепна толкова тихо, че Ив се наведе, за да го чуе. — Не трябваше да водиш и кучето пазач. Прекалено немощен съм, за да те свалям.

— Ухажването ти не ме притеснява.

— Знам, но ми се щеше да е обратното. Благодаря за посещението.

— Не си въобразявай, че съм дошла специално за теб. Болницата ми е на път…

Уебстър се засмя, смръщи се от болка и се задъха.

— Да знаеш, че съм ти сърдита. Не подозирах, че си толкова глупав. — Тя говореше толкова сериозно, че Уебстър отново недоумяващо впери поглед в нея. — Защо реши, че няма да се справя сама? Че ми е притрябвал някакъв малоумник от „Вътрешно разследване“, който решава да се прави на герой и се изтъпанчва пред въоръжения убиец!

— Права си — отвърна Уебстър и иронично добави: — Бог знае как ми хрумна да те придружа.

— Ако беше останал детектив, който ежедневно се сблъсква с престъплението и знае какво да очаква, вместо да затлъстяваш и да затъпяваш от канцеларска работа, сега нямаше да лежиш тук. Щом се вдигнеш на крака, ще уредя да те вземат обратно в полицията.

— Много ти благодаря. С радост ще очаквам този момент. Хванахте ли Клуни? Тук крият всички новини от мен.

— Не, изплъзна ни се.

— Мамка му! — Уебстър отново затвори очи. — Вината е моя.

— Престани да дрънкаш врели-некипели. — Тя се приближи до малкия прозорец, сви юмруци и невиждащо се загледа навън, докато се мъчеше да се успокои.

Рурк застана до леглото и промълви:

— Благодаря.

— Няма защо.

Повече думи не им бяха необходими.

— Арестувахме Рикер — продължи Ив, без да се обърне, но гласът й подсказваше, че гневът й започва да стихва. — Снощи го задържахме.

— Какво? Как? — Уебстър се помъчи да седне в леглото, но дори не успя да вдигне глава. Затова пък изруга цветисто.

— Историята е доста дълга, друг път ще ти я разкажа от игла до конец. Важното е, че този път на подсъдимата скамейка ще застане не само той, ами и неговият адвокат, както и поне дузина от приближените му.

Тя се обърна и се върна до леглото.

— Както изглежда, Рикер ще прекара остатъка от живота си в затвор за душевноболни, а ние ще разбием престъпната му организация.

— Ще ти помогна. Разреши ми да се включа в издирването на информация. Работата с компютъра няма да ми навреди. Ще полудея, ако стоя със скръстени ръце!

— Престани, късаш ми сърцето. — Тя сви рамене. — Обещавам да си помисля.

— Не си придавай важности, знам, че ще се съгласиш, защото ме съжаляваш. — Уебстър се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях. — Искам още сега да си изясним нещо, за да си спестим бъдещи недоразумения. Вече съм на път да преодолея чувствата си към теб.

— Благодаря за откровеността. Признавам, че ще бъда по-спокойна.

— Аз също. Жалко, че го разбрах, след като едва не ме изкормиха. След като излезе от кома, човек вижда нещата от друг ъгъл. — Личеше си, че едва държи очите си отворени, но се насили да се пошегува: — Тук докторите не се скъпят да раздават наркотици.

— Гледай да си починеш. Когато колегите разберат, че си по-добре, няма да се отървеш от посетители. Ще са ти необходими много сили.

— Почакай… — Той вече заспиваше. — Последен въпрос — идвала ли си и преди?

— Преди какво?

— Нямам време за увъртания, Далас. Идвала ли си тук? Говорила ли си ми?

— Да речем, че съм се отбила да видя как изглежда един безумец. Защо питаш?

— Защото чух нещо. Може би е било само сън. Бях унесен, а ти стоеше до леглото и ме ругаеше. Казвал ли съм ти колко си секси, когато си ядосана?

— Господи!

— Извинявай… не е лесно да се отърсиш от похотта. Спомена ли, че ще се изплюеш на гроба ми?

— Да. И ще го направя, ако решиш да гушнеш букета.

Уебстър се изкиска, сетне изпъшка от болка.

— Сбъркала си адреса, драга. Само силно религиозните или много богатите могат да си позволят да бъдат погребани в земята. Предпочитам да бъда кремиран… отмъсти и изгори! Все пак ми беше приятно да чуя гласа ти, хрумна ми, че ще ми писне да се рея между земята и небето. А сега ви оставям. Уморен съм.

— Доскоро, приятелю. — Ив докосна ръката му — знаеше, че Рурк няма да й се разсърди. — Ще оздравее, нали?

— Разбира се.

— Според мен беше доволен, че и ти дойде да го видиш. — Ив прокара пръсти през косата си. — Отмъсти и изгори! Ама че глупчо. Мисля си обаче, че е прав относно гробовете — вече са демоде. Освен ако… Мамка му! — Тя рязко се обърна към Рурк. — Аз съм кръгла глупачка. Богатите или религиозните… Знам къде ще отиде Клуни, за да сложи край на живота си. Да тръгваме, ти ще шофираш! — Тя се втурна към вратата.

— Ще го открием на гроба на сина му, нали?

— Да. — Докато тичаше по коридора, Ив извади джобния си компютър. — В кое ли гробище е погребан синът му? Сигурна съм, че имат семеен гроб. Хората, които украсяват дневната си с религиозни статуи, погребват мъртвите си роднини и поставят кръстове на гробовете им.

— Аз ще го намеря по-бързо от теб. — Качиха се в асансьора и Рурк също извади компютъра си. — Обади се за подкрепления.

— Не, рано е. Първо трябва да се убедя, че Клуни е на гроба. Синът му се е казвал Тад.

— Открих каквото ти трябва. Имат три места в гробището „Сънлайт Мемориал“ в Ню Роучел.

— Близо до дома им. Трябваше да се досетя. — Тя прибра компютъра и извади комуникатора: — Пийбоди! Събуди се!

— Лейтенант, какво се е случило?

— Облечи се, трябваш ми. — Тя се качи в колата, Рурк също седна зад волана. — Повикай патрулна кола и бъди на разположение. Ако предположението ми за местонахождението на Клуни се потвърди, ще ти се обадя. Действай по-бързо.

— Къде отивате?

— При мъртвите — отвърна Ив и се обърна към Рурк: — Можеш ли да караш по-бързо? Страхувам се Клуни да не е научил за задържането на Рикер.

— Затегни предпазния колан — нареди той и натисна педала за газта.

 

 

Последните убежища на мъртвите се намираха на поляни, огрени от яркото слънце или под сенките на дърветата, издигащи се сред заоблените затревени хълмчета. Ив се загледа в редиците гробове, обозначени с каменни кръстове или паметни плочи, и се запита как е възможно близките на мъртвите да намират утеха в гробището, след като са изправени пред неопровержимото доказателство, че са смъртни.

Напоследък малцина можеха да си позволят да си купят парцели в гробището, но върху повечето гробове бяха положени цветя — символи на живота, подарени на мъртвите.

— В каква посока трябва да се движим?

Рурк направи справка с плана на гробището на монитора на джобния си компютър:

— Намира се вляво, отвъд онова възвишение.

Тръгнаха между гробовете, като заобикаляха надгробните камъни.

— Странно — промълви Ив. — Спомняш ли си, че с теб се запознахме на подобно място? Тръпки да те побият, нали?

— Напротив, според мен беше съвсем уместно. — Рурк докосна рамото й. — Ето го. Притежаваш безпогрешна интуиция.

Тя спря и се загледа в човека, който седеше на добре поддържаната морава до гроба, отрупан с цветя. Вместо надгробен камък наистина имаше белокаменен кръст, символизиращ чистота и неопетненост.

— Искам да разговарям с него насаме.

— Не съм съгласен!

Ив безмълвно се наведе и извади оръжието от кобура, прикрепен към глезена й:

— Вземи го. Използвай го само в краен случай. Поверявам ти оръжието си, а от теб искам да ми се довериш. Ще се постарая да го убедя да се предаде. Позволи ми да му дам тази възможност. Направи компромис, моля те.

Рурк се почувства безпомощен пред погледа й. Не беше свикнал тя да го моли:

— Съгласен съм.

— Благодаря. Свържи се с Пийбоди и й обясни къде се намираме. Кажи й да побърза.

Тя слезе по възвишението и тръгна между гробовете. Позата на Клуни издаваше, че е усетил приближаването й, но като опитен полицай изчакваше.

„Така е по-добре“ — помисли си Ив. Не искаше да го изненада.

— Сержант!

— Лейтенант… — промълви той, все още загледан в името, издълбано върху белия кръст. — Предупреждавам те, че съм въоръжен. Не ми се ще да те нараня.

— Благодаря за предупреждението. Аз също съм въоръжена и не искам да те нараня. Трябва да поговорим, сержант. Разрешаваш ли да седна до теб.

Едва сега той се обърна към нея. Клепачите му бяха подпухнали, страните му още бяха мокри от пролетите сълзи. Ив видя, че оръжието му — същият модел като нейното — е в ръката му, отпусната на скута.

— Дошла си да ме арестуваш. Няма да се подчиня.

— Може ли да седна?

— Разбира се. Тишината и красивата природа действат успокояващо. Затова избрахме това гробище. Казвах си, че Тад ще сяда тук и ще говори на мен и на майка му, когато вече няма да сме между живите. Не предполагах, че аз ще седя край неговия гроб. Той беше… светлината на моя живот.

— Прочетох служебното му досие. — Ив седна от другата страна на гроба. — Бил е добър полицай.

— Вярно е. Господи, колко се гордеех с него! Гордеех се с достойнството му, с любовта му към професията, сякаш беше роден за полицай. Той беше моята гордост от мига, когато за пръв път го взех в прегръдките си. Поех бебето, което ревеше с пълен глас, и си помислих: „Току-що е родено, а вече е пълно с живот“.

Със свободната си ръка погали тревата, която растеше над неговия син.

— Още нямаш деца, нали, лейтенант?

— Не.

— Запомни, че едва когато ти се роди дете, цялата любов, която таиш в себе си, се отприщва. Ще го разбереш само когато го изпиташ. Когато децата пораснат и станат зрели мъже и жени, чувството към тях не се променя, дори започваш повече да ги обичаш. Аз трябваше да лежа в този гроб, не момчето ми. Не моят Тад.

— Задържахме Рикер — побърза да каже Ив, като видя как пръстите му стискат оръжието.

— Зная. — Той отхлаби хватката си. — В стаичката, където се крия, има телевизор. Това е моето тайно убежище. Всеки се нуждае от тайно убежище, лейтенант.

— Ще го осъдят, сержант. Смъртта на сина ти ще бъде отмъстена. — Нарочно не го наричаше по име, а му казваше сержант, за да му напомни, че е полицай. — Държах да ти го съобщя. Рикер ще бъде обвинен в съучастие в убийство. В убийството на полицай. Вече имам доказателство, че той стои и зад другите убийства. След като разобличим и другите му престъпления, ще му дадат доживотна присъда. Той ще умре в затвора, сержант.

— Това поне малко ме утешава. Бях сигурен, че не си замесена в заговора. Инстинктът ми го подсказваше, въпреки че напоследък всички нишки в главата ми сякаш се объркаха. След Тадж…

— Сержант…

— Отнех живота на един младеж, който е бил неопетнен като моя син. Заради мен милата му съпруга овдовя, а децата му останаха без любящ баща. Няма да забравя стореното, ще отнеса в гроба си угризенията, срама, ужаса, които изживях.

— Недей! — промълви Ив тихо, но настойчиво. Той вече насочваше оръжието към вената, пулсираща на шията му, където въздействието щеше да бъде мигновено и смъртоносно. — Почакай. Сигурно не почиташ паметта на сина си, щом искаш да отнемеш още един живот, и то на гроба му. Смяташ ли, че Тад би го искал? Мислиш ли, че би одобрил постъпката ти?

— Какво друго ми остава? — прошепна той. Гласът му, изражението му подсказваха, че е уморен, уморен до смърт.

— Моля те да ме изслушаш. Ако си решил да сложиш край на живота си, не мога да ти попреча. Ала си длъжен да ме изслушаш.

— Да, наистина ти го дължа. Не исках да убивам младежа, с когото дойдохте у дома. Ала погледът ти издаваше, че знаеш истината. Изплаших се, изпаднах в паника, реагирах, без да мисля. Изпаднах в паника — повтори, сякаш произнасяше заклинание. — Дори не познавах младежа…

— Казва се Уебстър. Лейтенант Дон Уебстър. Жив е, сержант, и ще се възстанови.

— Много се радвам. Поне неговата смърт няма да тежи на съвестта ми.

— Сержант… — Ив млъкна, докато търсеше най-подходящите думи. — Занимавам се с разследване на убийства. Някога работил ли си в отдел „Убийства“? — попита, макар да бе проучила досието му и знаеше всичко за него.

— Не, не съм. Но полицаят често се сблъсква със смъртта, особено онзи, който има дълъг стаж като мен.

— Смисълът на живота ми е да защитавам мъртвите. Не си спомням броя на мъртъвците, в чиито очи съм се взирала, не ми се иска да си ги спомням. Ала често ги сънувам. В съня си виждам лицата им, тъгувам, задето някой е откраднал живота им. Ужасно е… — Тя затвори очи. Не можеше да повярва, че му доверява най-съкровените си мисли, но инстинктивно чувстваше, че е избрала правилния подход. — Понякога мъртъвците, които виждам в съня си, ми причиняват такава мъка, че тя ме потиска дори когато се събудя. Но никога не бих сменила професията си. Откакто се помня мечтая да стана ченге. Вярвам в реда и закона и давам всичко от себе си, за да ги защитавам.

— Способно ченге ли си? — От очите му отново рукнаха сълзи, дали от съчувствие, или от отчаяние. — Ив… Казваш се Ив, нали? Справяш ли се с работата, Ив?

— Да. Може би ще ти се стори нескромно, но аз съм много способна.

Клуни се разрида, тя също се просълзи.

— Тад беше досущ като теб, с цялата си душа вярваше в реда и закона и го защитаваше. Оставиха го да умре като куче. Защо? За пари! Сърцето ми се къса, като си помисля как е изтичала кръвта му…

— Убийците му си получиха заслуженото, сержант. Не искай от мен да ти кажа, че си постъпил правилно, нито каква ще бъде присъдата ти. Но убийците са платили заради онова, което са сторили на сина ти и задето са опетнили полицейската значка. Рикер също ще си плати, кълна се на гроба на сина ти, на младежа, който е обичал професията си. Ще плати, защото е разигравал всички като марионетки. Теб също. Възползвал се е от любовта, от гордостта, които си изпитвал, от мъката ти. Ще му позволиш ли да продължи да дърпа конците? Ще опетниш ли себе си и паметта на сина си, като позволиш на този мръсник отново да победи?

— Какво друго ми остава? — изхлипа той, лицето му беше обляно със сълзи. — С мен е свършено.

— Направи онова, което Тад би очаквал от теб. Посрещни възмездието с подобаваща смелост.

— Срамувам се от себе си — прошепна Клуни. — Вярвах, че когато приключа делото си, ще бъда щастлив и удовлетворен, че ще бъда свободен. Ала сега изпитвам само срам.

— Има начин да изкупиш вината си, да заличиш срама. Ела с мен, сержант. Бъди ченге докрай.

— Затвор или смърт. — Той отново я изгледа. — Труден избор.

— Вярно е. По-трудно е да останеш жив, сержант, и да понесеш възмездието. Нека правосъдието си каже думата. Та нали ние, полицаите, работим в името на правосъдието, в името на справедливостта носим полицейската значка. Довери се на правосъдието, сержант. Не искам да виждам мъртвото ти лице в сънищата си!

Клуни сведе глава и сълзите му закапаха върху цветята, които беше положил върху тревата. Пресегна се през гроба, сграбчи ръката на Ив и продължи да ридае. После се приведе и притисна устни към белия кръст.

— Ден и нощ тъгувам за сина си. — Въздъхна и й подаде оръжието си. — Редно е да ти го дам, нали?

— Благодаря. — Тя стана и изчака, докато Клуни едва се изправи на крака, избърса сълзите с ръкава на сакото си и въздъхна:

— Искам да се обадя на жена ми.

— Тя много ще се зарадва. Няма да ти сложа белезници, сержант Клуни. Обещай, че доброволно ще отидеш със сътрудничката ми в управлението.

— Давам ти честната си дума, Ив. Ив… хубаво име. Радвам се, че точно ти дойде днес. Няма да забравя какво ми каза. Пролет е — добави, докато се изкачваха по възвишението. — Дано да ти остане време да се порадваш на хубавото време. Зимата идва прекалено бързо и винаги продължава прекалено дълго.

Преди да стигнат до мястото, където чакаха Пийбоди и Рурк, спря и попита:

— Хрумвало ли ти е, че мъртъвците, които сънуваш, са ти благодарни, задето отмъщаваш заради тях?

— Не. Никога не ми е минавало през ума. С полицай Пийбоди ще пътувате с патрулната кола. Ще ви следвам с частен автомобил. Полицай, сержант Клуни се предава доброволно. Отведи го в управлението.

— Слушам, лейтенант. Сержант, моля, елате с мен.

Когато се отдалечиха, Ив пъхна в джоба си оръжието на Клуни и промълви:

— Мислех, че не ще го спася.

— Знаех, че ще успееш. Разбрах го още когато той ти позволи да седнеш до гроба.

— Може би… — Тя тежко въздъхна. — Много по-лесно е да проявяваш жестокост към закоравелите престъпници. Знаеш ли… Клуни ме разчувства.

— Вярно е. Но и ти проникна дълбоко в душата му. — Рурк клекна, запретна крачола й, пъхна оръжието в кобура, прикрепен към глезена й, и усмихнато заяви:

— Все едно слагам стъклената обувка на нежното стъпало на Пепеляшка.

Ив се засмя, изведнъж на сърцето й олекна:

— Принце мой, ще ми се да ме заведеш на бала, но вместо това ще те помоля да ме закараш до управлението.

— С удоволствие. Твоите желания са закон за мен.

Ръка за ръка двамата заобиколиха едва-що разлистило се дръвче… и напуснаха владенията на мъртвите.