Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В смъртта (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vengeance in Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 72 гласа)

Информация

Корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране и разпознаване
savagejo (2009)
Допълнителна корекция
ganinka (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Отмъщение в смъртта

Издателство „Златорогъ“, 1997

ISBN: 9544370528

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от ganinka

„Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя — казва Господ.“

Из „Послание на Свети апостол Павел до римляните“

„Сърцето ми за отмъщение копнее,

ръката ми тук смърт ще сее.“

Шекспир

Първа глава

Разследването на едно убийство изисква време и търпение, специални умения и къртовска, понякога досадна работа. Лейтенант Ив Далас беше търпелива, опитна и неуморна.

През десетте години работа в полицията беше разбрала, че за да отнемеш човешки живот, не е необходимо да притежаваш тези качества и да кроиш сложни планове. Убийците действаха импулсивно или в пристъп на гняв, защото изпитваха удоволствие, или пък защото бяха прекалено глупави да осъзнаят последствията от стореното. Ив мислеше, че именно слабоумието е накарало някой си Джон Хенри Бонинг да хвърли от прозореца на дванайсети етаж на сградата на Авеню Д приятеля си Чарлс Майкъл Ренеки.

Когато влезе при Бонинг в помещението за разпити, тя знаеше, че за по-малко от двайсет минути ще го накара да направи пълни самопризнания. Изчисли, че след това ще й бъдат необходими още петнайсет, за да подготви документите за изпращането му в ареста, както и рапорта си. Може би щеше да успее навреме да се прибере у дома.

— Хайде, Бонър — подкани го тя с отегчения глас на дългогодишно ченге, което разговаря с дългогодишен „клиент“ на полицията. Чувстваше се уверена, защото плуваше в познати води. — За твое добро е. Ако направиш самопризнание, ще кажем, че си извършил убийството при самоотбрана и в състояние на умопомрачение. Обещавам ти, че бързо ще приключим с формалностите и ще можеш да вечеряш в ареста — чух, че тази вечер в менюто били включени великолепни спагети.

— И с пръст не съм го докосвал. — Бонинг стисна плътните си устни и забарабани по масата с дългите си, дебели пръсти. — Оня тъпак скочи сам.

Ив въздъхна и приседна до металната масичка. Не искаше Бонинг да си спомни за правото си на адвокат, което щеше да я забави излишно. В момента най-важното беше да се държи приятелски с него и да му внушава, че трябва да направи самопризнание.

Това беше единственият начин да приключи по-бързо с безсмисления разпит.

Забелязала бе, че дребните риби в наркобизнеса не се отличават с остър ум, ала знаеше, че рано или късно задържаният ще поиска адвокат. Престъпниците неизменно се опитваха да избегнат ударите на закона, започваше се игра на котка и мишка, която съществуваше откакто съществуваха убийствата. Годината беше 2058, ала нарушителите на закона действаха по стереотип, който не се беше променил през вековете.

— Да речем, че действително е скочил през прозореца. Но защо го е сторил, Бонър?

Едрият мъжага сбърчи ниското си чело и потъна в размисъл. След малко изрече:

— Може би е бил откачен, а?

— Логично предположение, приятел, но с този отговор не се класираш за втория кръг от състезанието „Забаламосай ченгетата“.

Той озадачено я гледа около трийсет секунди, сетне устните му се разтегнаха в усмивка.

— Смешно. Много смешно, Далас.

— Благодаря за комплимента. Намислила съм да започна допълнителна работа като комедийна актриса. Но засега още съм в полицията, затова предлагам да се върнем към предишната тема. И така вие двамата сте приготвяли някакъв наркотик в портативната ви лаборатория на Авеню Д. Ненадейно Ренеки, който е пълна откачалка, го прихваща нещо. Става и се хвърля през прозореца направо през стъклото, без дори да го отвори, отскача от покрива на някакво такси, изплашва до смърт двама туристи от Топека, след което се строполява с разбит череп на земята.

— Да бе, отскочи — промърмори Бонинг и се постара да си придаде изненадано изражение. — Просто да не повярваш.

Ив не възнамеряваше да го обвинява в най-тежкото престъпление, защото беше сигурна, че служебният адвокат ще успее да убеди съда, че клиентът му е извършил непредумишлено убийство, фактът, че някакъв дребен пласьор на наркотици е очистил колегата си едва ли би накарал Темида да повдигне превръзката, закриваща очите й и да се усмихне в очакване да се позабавлява. Бонър щеше да получи по-тежка присъда заради притежаването на дрога, отколкото за убийството. Дори да го осъдеха по двете обвинения, щеше да прекара в затвора максимум три години.

Тя скръсти ръце върху масата, приведе се и попита:

— Бонър, изглеждам ли глупава?

Исполинът присви очи и преценяващо я огледа — очевидно не беше разбрал намека й. Младата жена пред него имаше големи кехлибарени очи, ала погледът й беше суров. Устните й бяха изящни, но тя не се усмихваше.

— Изглеждаш като ченге — отсече той.

— Умник! Не се опитвай да ме хързулнеш. Ще ти кажа точно какво се е случило: с твоя съдружник сте се скарали, побеснял си от гняв и си прекратил личните и професионалните си отношения с този тъпак, като си го хвърлил през прозореца. — Вдигна ръка да не я прекъсва и продължи: — Не се опитвай да отричаш. Скандалът помежду ви е избухнал заради пари или заради някоя жена. Разгорещили сте се, той навярно е посегнал да те удари. Трябвало е да се защитиш, нали?

— Човек трябва да се защитава — съгласи се мъжагата — беше ясно, че версията на Ив му допада. — Обаче не сме се скарали. Той просто се опита да полети.

— Тогава защо устната ти е разкървавена и имаш синина под окото? Ами кокалчетата на пръстите ти? Целите са изранени.

Бонинг широко се усмихна.

— Ступах се с един тип в някакъв бар.

— Кога? В кой бар?

— Да пукна, ако си спомням.

— Гледай да си спомниш. Защото съм сигурна, че кръвта по ръцете ти не е само твоя. Когато от лабораторията потвърдят подозренията ми, ще се боря да получиш доживотна присъда без право на обжалване.

Той запримигва, сякаш се опитваше да възприеме новата информация. След няколко секунди промърмори:

— Не ме будалкай, Далас. Никой няма да повярва, че предварително съм намислил да очистя стария глупак.

Без да откъсне очи от лицето му, Ив извади комуникатора си и заяви:

— Давам ти последна възможност да облекчиш положението си. След това ще се обадя на сътрудничката ми да вземе резултатите от лабораторията и ще те арестувам за предумишлено убийство.

— Не беше убийство — запротестира той. Не можеше да проумее дали лейтенантът блъфира. „Проклетите й очи не издават мислите й“ — каза си и навлажни с език устните си. Внезапно му хрумна идея и той въодушевено извика: — Беше нещастен случай! — Ив безмълвно поклати глава. — Да пукна, ако не беше така. С Бонър се майтапехме и той… взе, че се спъна и падна от прозореца.

— За глупачка ли ме вземаш? — Ив включи комуникатора си и поиска да я свържат с полицай Пийбоди.

След няколко секунди на монитора се появи сериозното лице на сътрудничката й.

— Кажете, лейтенант.

— Незабавно ми изпрати резултатите от кръвната проба на Бонинг… и предупреди прокурора, че става въпрос за предумишлено убийство.

— Хей, задръж топката! — възкликна Бонинг и избърса устните си с опакото на дланта си. За миг се поколеба, казваше си, че Далас блъфира. Но тя се славеше като ченге, което е вкарало в затвора много по-едри риби от него.

— Времето за размисъл изтече, Бонър. Проигра шанса си. Пийбоди…

— Права беше — той се нахвърли върху мен. Направо беше откачил. Ще те открехна какво се случи — няма лъжа, няма измама. Искам да дам показания.

— Пийбоди, резултатите от лабораторията вече не са ми необходими. Уведоми прокурора, че господин Бонинг ще ни открехне какво се е случило.

— Слушам, лейтенант. — Пийбоди едва сдържаше усмивката си.

Ив прибра комуникатора в джоба си, облегна се на масата и мило се усмихна.

— Хайде, Бонър, говори.

 

 

След по-малко от час тя влезе в малката си канцелария в полицейския участък. Случайният наблюдател веднага би познал, че тя е ченге не само по оръжието й, прибрано в кобура, по износените й ботуши и избелелите й джинси. Най-силно впечатление правеше орловият й поглед, от който не убягваше почти нищо. В очите й с цвета на уиски никога не се четеше страх. Лицето й беше слабо, с изпъкнали скули, но мъжките погледи неизменно се насочваха към сочните й устни и трапчинката на брадичката й.

За разлика от друг път, днес Ив не бързаше. Беше доволна от начина, по който беше изтръгнала самопризнанието на Бонинг. Прокара пръсти през късата си кестенява коса и седна пред компютъра.

Предстоеше й само да напише рапорта си и да изпрати копия, където беше необходимо, сетне работата й за деня щеше да бъде приключена. Машинално се обърна и погледна през мръсното прозорче. Както обикновено, в този час имаше задръстване на въздушното движение. Пилотите на аеробусите натискаха клаксоните, разнасяше се монотонното бръмчене на контролиращия хеликоптер. Ала какофонията не дразнеше Ив. Всички жители на Ню Йорк бяха свикнали с невъобразимия шум.

Нареди на компютъра да се включи и отчаяно изпъшка, когато екранът на монитора остана тъмен.

— По дяволите, не започвай с номерата си! Включи се, мръсник такъв!

— Трябва да въведете цифровата парола — обади се Пийбоди, която току-що беше влязла.

— Но нали досега се включваше с устна команда?

— Нали знаете, че тук всяка заповед е предпоследна. Предполагам, че след няколко дни ще се върнем към предишната система.

— Да му се не види! Сега пък трябва да запомня куп цифри! Две, пет, нула, девет. — Компютърът се включи и тя облекчено въздъхна. — Дано да инсталират новата система, която са обещали на отдела. — Пъхна диска и нареди: — Съхрани на Бонинг, Джон Хенри, дело №4572077-Х. Изпрати копие на командир Уитни.

— Бързо се справихте с него, лейтенант.

— Този тип има мозък с големината на грахово зърно. Оказа се, че хвърлил съдружника си през прозореца, защото се скарали за някакви си двайсет долара. Отначало Бонър се опита да излезе с номера, че е извършил убийството при самозащита. Само дето съдружникът му е бил с петдесетина килограма по-лек от него и много по-нисък. Тъпанар — добави с въздишка тя. — Като видиш какъв великан е, би предположила, че ще промуши с нож жертвата си или че ще разбие главата й с бухалка. — Облегна се назад и с учудване установи, че за разлика от други дни, изобщо не е напрегната. — Де да бяха всички лесни като него…

Заслуша се с половин ухо в шума, долитащ отвън. От някакъв въздушен трамвай се разнасяше гръмка реклама на този вид превозно средство:

„Предлагаме седмичен, месечен и годишен абонамент! Използвайте услугите на фирмата за въздушен транспорт «Изет», която предлага всички удобства на пътниците!“

„Големи удобства — да бъдат натъпкани като сардини“ — насмешливо си помисли Ив. От сутринта валеше студен дъжд и навярно задръстванията по улиците и във въздуха бяха невъобразими. Прекрасен завършек на днешния ден, няма що!

— Край на работния ден — обяви тя и грабна протърканото си кожено яке. — Трябва да тръгвам, за да имам време да се преоблека. Как смяташ да прекараш почивните дни, Пийбоди?

— Както обикновено — ще се мъча да отблъсна куп красиви мъже, които се лепят по мен като мухи на мед, ще разбивам сърцата им…

Ив се поусмихна, като забеляза сериозното изражение на сътрудничката си. С безупречно изгладената си униформа и излъскани до блясък обувки Пийбоди беше образец на полицейска служителка.

— Опасна жена си, Пийбоди. Не знам как издържаш на темпото.

— Да бе, не мога да се наспя от ходене по купони. — По-младата жена тъжно се усмихна и понечи да отвори вратата. В този момент видеотелефонът на Ив избръмча. Двете се намръщиха.

— Ако си бяхме тръгнали преди трийсет секунди, вече щяхме да бъдем в асансьора — промърмори Пийбоди.

— Може би Рурк се обажда да ми напомни, че довечера ще имаме гости. — Ив включи устройството. — Отдел „Убийства“. Говори лейтенант Далас.

Екранът се превърна в калейдоскоп от тъмни, потискащи цветове. Разнесе се траурна музика. Ив машинално натисна бутона за проследяване, но в долната част на монитора се появи надпис „невъзможно е да изпълня командата“.

Пийбоди побърза да извади портативната си радиостанция и побърза да се свърже с полицейската контролна служба. В този момент от видеотелефона прозвуча глас:

— Говори се, че си най-доброто ченге в града, лейтенант Далас. Действително ли си толкова способна?

— Законът забранява да се обаждате анонимно на полицейски служители, както и използването на уреди за заглушаване на сигнала. Длъжна съм да ви предупредя, разговорът се записва от специалната контролна служба.

— Известно ми е. Но след като току-що извърших онова, което наричате „предумишлено убийство“, малко ме е грижа, че нарушавам други закони. Аз съм закрилян от Бога!

— Нима? — възкликна Ив и си помисли: „Само това ми липсваше.“

— Призван съм да върша Неговите дела и ръцете ми са облени с кръвта на Неговия враг.

— Много ли са враговете Му? Питам се защо не ги накаже собственоръчно, вместо да те кара да вършиш черната работа.

Настъпи тишина, нарушавана само от траурната мелодия. Гласът отново проговори, но този път в него се долавяха гневни нотки.

— Очаквах пренебрежението ти. Тъй като си безбожница, не проумяваш възмездието на Всевишния. Ще се опитам да ти го обясня по-простичко. Обичаш ли гатанките, лейтенант Далас?

— Не. — Тя изпитателно погледна към Пийбоди, която нервно поклати глава. — Но се обзалагам, че ти си падаш по тях.

— Точно така, защото чрез тях съзнанието си отпочива и духът се успокоява. И така, нарекъл съм гатанката „Отмъщение“ и тя гласи: „Ще откриеш първородния син на стария негодник сред разкоша на сребърната му кула, под която тече тъмна река, а водата се спуска от голяма височина“. Отначало той молеше да пощадя живота му, сетне — да го убия по-бързо. Обречен е да гори в ада, защото така и не се покая за смъртния си грях.

— Защо го уби?

— Защото това беше мисията на живота ми.

— Значи Бог те е уведомил, че си роден, за да убиваш. — Ив отново натисна бутона за проследяването и се опита да прикрие разочарованието си, когато видя същия надпис. — И как ти го съобщи? Може би се е свързал с теб по видеотелефона или ти е изпратил факс. Или пък сте се срещнали в някой бар.

— Няма да ти позволя да ми се подиграваш! — Гласът стана по-напрегнат и хриплив. — Въобразяваш си, че след като си жена и работиш в полицията, останалите хора са парии. Не ще тържествуваш още дълго, лейтенант. Обаждам се, за да те предупредя, че взимам нещата в свои ръце. Жената е пазителка на домашното огнище, а мъжът е създаден да я пази и защитава, да отмъщава.

— Вероятно и това си чул от устата на Бог, което доказва, че Той е мъж. Забелязала съм, че хората от „силния“ пол страдат от мания за величие.

— Ще те накарам да трепериш пред Него, пред мен!

— Сигурно. — Надявайки се, че той я вижда добре, Ив вдигна ръка и заоглежда ноктите си. — Вече цялата треперя.

— Мисията ми е свещена, защото се подчинявам на Всевишния, лейтенант. В Соломоновите притчи е казано: „Човек, виновен за проливане на човешка кръв, ще бяга до гроб и никой не трябва да му помогне.“ Онзи, когото убих, вече няма да бъде беглец… и никой не му помогна.

— Но щом си пролял неговата кръв, какъв си тогава?

— Бич божи. Имаш двайсет и четири часа да докажеш способностите си. Дано не ме разочароваш.

— Няма, мръснико — промърмори Ив, когато връзката се прекъсна. — Какво откри, Пийбоди?

— Нищо. Беше блокирал всички устройства за проследяване на сигнала. Дори не разбрах дали се е обаждал от Земята или от някоя планета.

— Бъди спокойна, тук е! — гневно възкликна Ив. — Навярно ще ме следи отблизо.

— Може би е откачен.

— Съмнявам се. По-скоро мисля, че е религиозен фанатик. Компютър, искам информация за всички жилищни и обществени сгради в Ню Йорк, чието название включва думата „лукс“ и които са с изглед към Ийст или към Хъдзън. — Тя нервно изщрака с пръсти и добави: — Мразя гатанките.

— Аз пък ги обичам. — Пийбоди замислено смръщи чело и се приведе към монитора, на който започнаха да се изписват различни названия.

Внезапно Ив подскочи и нареди:

— Искам изображение на Лакшъри Тауърс[1].

След секунди на екрана се появи небостъргач, който напомняте сребърно копие, устремено в небето. Беше построен на река Хъдзън и водната повърхност искреше под слънчевите лъчи. Откъм западната му страна се спускаше водопад, който беше дело на човешка ръка.

— Открих го!

— Не вярвам да бъде толкова лесно — възрази Пийбоди.

— Напротив, точно такава е била целта му; няма причина да се крие, тъй като жертвата му вече е мъртва. Този човек иска да ни разиграва и да се изфука, затова ни подхвърли примамка. Компютър, искам името на собственика на апартамента, намиращ се на последния етаж на сградата.

Работи… Апартаментът е собственост на агенция „Бренън“ и в него понякога отсяда Томас Бренън от Дъблин, Ирландия. Бренън е на четирийсет и две, женен, с три деца. Президент и изпълнителен директор на „Бренън груп“ — агенция за шоу програми.

— Да проверим какво се е случило, Пийбоди. От колата ще уведомим диспечера.

— Да поискаме ли подкрепления?

— Първо ще огледаме терена. — Ив пристегна кобура с оръжието си и облече якето си.

 

 

Предчувствията й за задръствания в уличното и във въздушното движение напълно се оправдаха. Превозните средства пълзяха по мокрите улици и кръжаха в небето като пчели, които не могат да открият кошера си. Собствениците на подвижни щандове за храна се бяха скрили под огромни чадъри, защото нямаха никакви клиенти. От скарите им се издигаше миризлив дим, който караше очите на минувачите да се насълзяват.

— Поискай от централата телефонния номер на Бренън, Пийбоди. Ако са ни измамили и човекът е жив, не искам да нахълтвам в жилището му без предупреждение.

— Слушам. — Сътрудничката й извади видеотелефона си.

Ив започна да се изнервя. Включи сирената, но без резултат. Автомобилите останаха притиснати като любовници.

— Позвъних в апартамента, но никой не се обади. На телефонния секретар има съобщение, че днес Бренън заминава и ще отсъства от Ню Йорк две седмици.

— Да се надяваме, че вече е в някоя дъблинска кръчма — промърмори Ив и огледа колоната от коли. — Няма как, налага се да го направя…

— Моля ви, лейтенант, недейте. Ще ни убиете с тази таратайка! — възкликна Пийбоди, стисна зъби и затвори очи, щом началничката й натисна бутона за вертикално издигане. Колата се разтърси, заскърца и се повдигна на десетина сантиметра от земята, сетне тупна обратно на паважа.

— Проклета бракма! — извика Ив и удари бутона с юмрук, при което разкървави кокалчетата на пръстите си. Автомобилът колебливо се издигна, наклони се, после се понесе напред. Закачиха чадъра на един амбулантен търговец, който яростно закрещя и се спусна да ги преследва. Когато най-после се отказа, Ив смаяно поклати глава.

— За малко да улови задната броня! Не мога да повярвам, че човек с въздушни ботуши щеше да настигне полицейска кола. Накъде върви светът, Пийбоди?

Сътрудничката й дори не помръдна. Продължи да седи със затворени очи, само промърмори:

— Извинете, лейтенант, прекъсвате молитвите ми.

Ив изключи сирената едва когато се озоваха пред входа на сребристия небостъргач. Приземи рязко колата, при което с Пийбоди едва не си прехапаха езиците и като по чудо не се блъсна в луксозен открит автомобил. Портиерът долетя като стрела и отвори вратата на полицейската таратайка. Изглеждаше смъртно засегнат и ужасен от неугледното возило.

— Госпожо, нямате право да паркирате това… нещо тук.

Тя изключи сирената, показа му значката си и се сопна:

— Е, какво ще кажеш? Имам ли право?

Портиерът стисна устни, докато разглеждаше значката й. Сетне намръщено промърмори:

— Моля, използвайте гаража.

Високомерието му й напомни за иконома Съмърсет, който беше привързан като куче към Рурк, ала изпитваше презрение към нея. В очите й проблеснаха гневни пламъчета, тя се приведе към него и изсъска:

— Няма да мръдна колата, приятел. А сега, ако не искаш сътрудничката ми да те арестува заради това, че пречиш на полицай да изпълнява служебните си задължения, ще ме пуснеш в сградата и дори ще ме отведеш до апартамента на Томас Бренън.

Портиерът надменно я изгледа и заяви:

— Невъзможно е. Господин Бренън отсъства.

— Пийбоди, запиши името на този… гражданин, както и номера на личната му карта, после повикай кола да го отведе в централното полицейско управление.

— Слушам, лейтенант.

— Нямате право да ме арестувате. — Той нервно затропа с крак. — Аз само изпълнявам задълженията си.

— Но ми пречиш да изпълнявам моите. Как мислиш, чии задължения са по-важни? Предполагам, че се досещаш как ще реагира съдията.

Портиерът понечи да й възрази, но размисли и гневно стисна устни. Ив си каза, че той е истинско копие на Съмърсет, въпреки че беше по-пълен и по-нисък от иконома, който тровеше живота й.

— Принуден съм да се подчиня, но знайте, че ще уведомя началника на полицията за поведението ви. — Хвърли поглед към значката й и добави: — Лейтенант Далас.

— Гледай да не забравиш. — Тя махна на Пийбоди и последва портиера, който вървеше изпъчен, като че беше глътнал бастун. Когато стигнаха до входа на небостъргача, той активира дроида, който го заместваше, и го остави на пост.

Преминаха през искрящите сребристи врати и се озоваха във фоайе, което беше истинска тропическа градина: издигаха се високи палми, навсякъде растяха хибискуси, чуруликаха птици. Ив забеляза голямо езеро, в центъра на което бликаше фонтан, представляващ скулптура на гола до кръста жена с пищни форми, която държеше златна риба.

Портиерът повика асансьора, който се движеше през стъклена тръба и мълчаливо направи знак на Ив и на сътрудничката й да се качат. Ив, която мразеше подемниците, остана да стърчи в средата на кабината, докато Пийбоди любопитно се загледа през прозрачната стена.

Когато достигнаха последния, шейсет и втори етаж, се озоваха в по-малко фоайе, което също беше превърнато в градина. Портиерът спря пред монитора на системата за охрана, който беше монтиран пред двойните стоманени врати и каза:

— Портиер Строби, придружаващ лейтенант Далас от нюйоркската полиция и сътрудничката й.

— В момента господин Бренън отсъства — произнесе мелодичен глас, в който се долавяше напевен ирландски акцент.

Ив нетърпеливо изтласка Строби и поднесе значката си към камерата.

— Въпросът не търпи отлагане. Непременно трябва да влезем в апартамента.

— Един момент, лейтенант. — Разнесе се тихо жужене, докато електронното око огледа лицето й и значката й, сетне ключалките тихо изщракаха.

— Достъпът е разрешен. Предупреждаваме, че жилището се наблюдава чрез камери.

— Включи записващото устройство, Пийбоди. Отдръпни се, Строби. — Ив хвана оръжието си и блъсна вратата с рамо.

Усети вонята и изруга. Много пъти беше надушвала подобна миризма и знаеше какво ще види.

Сините копринени тапети на дневната бяха изпръскани с кръв, която сякаш беше изписала странни букви. Върху дебелия килим лежеше ръката на Томас Бренън. Беше отсечена до китката и бе обърната с дланта нагоре, сякаш се протягаше с молба за пощада.

Ив чу как портиерът се задави и след миг изтича обратно във фоайето. Тя пристъпи напред и почувства, че се задушава от отвратителната миризма. Извади оръжието си и се огледа. Интуицията й подсказваше, че убиецът „си е свършил работата“ и отдавна е напуснал местопрестъплението, ала все пак беше длъжна да спази процедурата. Обърна се към Пийбоди:

— Виж дали Строби е престанал да повръща и го попитай къде се намира спалнята.

— Надолу по коридора и вляво — след секунди съобщи сътрудничката й. — Онзи тип продължава да повръща.

— Дай му някаква кофа, после заключи асансьора и външната врата.

Ив тръгна по коридора. Вонята се засили и като че я обгърна. Тя се опита да не диша през носа. Вратата на спалнята беше открехната. През пролуката проникваше светлина, дочуваха се величествените акорди на Моцартова симфония.

Останките от трупа на Бренън бяха върху огромното легло с разкошен балдахин. Към страничната му колона със сребърни вериги беше привързана другата ръка на мъртвеца. Навярно щяха да открият и краката му в някое помещение на просторния апартамент.

Несъмнено стените на жилището бяха звукоизолирани, ала навярно Бренън е надавал безумни писъци. Докато оглеждаше жалките му останки, Ив беше сигурна, че смъртта му е била изключително мъчителна. Запита се колко ли болка може да издържи човек, преди да загуби съзнание и да потъне в бездната на смъртта.

Убиецът беше съблякъл Томас Бренън и беше ампутирал ръката и двата му крака. Единственото останало око на мъртвеца ужасено се взираше в отражението на собственото му обезобразено тяло. Вътрешностите му бяха изтръгнати.

— Господи! — прошепна Пийбоди, когато надникна в спалнята. — Света Богородице!

— Донеси ми чантичката с необходимите пособия. Ще изолираме местопрестъплението. Опитай се да откриеш семейството на мъртвия. Опитай да се свържеш с Фийни и го накарай да включи заглушителя, преди да му съобщиш подробностите. Иска ми се медиите да научат колкото е възможно по-късно за престъплението.

Пийбоди два пъти преглътна, докато се увери, че няма да повърне, сетне изрече:

— Слушам, лейтенант.

— Изпрати Строби в участъка, преди да се е раздрънкал.

За миг Пийбоди съзря болка в очите на началничката си, сетне погледът на Ив отново стана суров и тя заяви:

— Да се залавяме за работа. На всяка цена трябва да заловя този садист.

 

 

Наближаваше полунощ, когато Ив, залитайки, изкачи стълбите към вратата на дома си. Повдигаше й се, очите й горяха, измъчваше я жестоко главоболие. Имаше чувството, че миризмата на смърт е полепнала по нея, въпреки че дълго беше стояла под горещия душ в служебната съблекалня.

Единственото й желание беше да потъне в непробуден сън и тя отчаяно се надяваше да не види разчленения труп на Томас Бренън, когато притвори клепачи и се опита да заспи.

Преди да посегне към дръжката, входната врата се отвори и Съмърсет застана на прага; забеляза, че е включил всички светлини на големия полилей във фоайето. Стори й се, че икономът потръпва от отвращение при вида й.

— Закъснението ви е непростимо, лейтенант. Гостите ви точно си тръгват.

Гостите ли? Преумореното й съзнание се опита да асимилира думата, сетне тя внезапно си спомни, че бяха поканили гости на вечеря. Господи, след всичко случило се напълно беше забравила за тях.

— Целуни ме отзад — предизвикателно заяви на Съмърсет и се опита да мине покрай него.

Кокалестите му пръсти се вкопчиха в рамото й.

— Като съпруга на Рурк сте длъжна да се съобразявате с общественото му положение и да играете ролята на домакиня по време на важни приеми, какъвто беше днешният.

Гневът я накара да забрави умората си. Тя сви пръстите си в юмрук и изсъска:

— Изчезвай, преди да съм те…

— Скъпа Ив! — В гласа на Рурк прозвучаха предупредителни нотки, ала си личеше, че той едва сдържа смеха си. Тонът му накара Ив да отпусне юмрука си. Тя намръщено се обърна и видя съпруга си на прага на салона. Както винаги изглеждаше ослепителен и това не се дължеше на вечерното облекло. Великолепното му тяло караше сърцето на всяка жена да затупти по-бързо, независимо каква дреха носеше. Гарвановочерната му коса достигаше почти до раменете му и обрамчваше лице, което сякаш беше нарисувано от ренесансов художник. Скулите му бяха като изваяни, очите му — по-сини от скъп кобалт, а изящните му устни като че бяха създадени да рецитират поезия, да дават заповеди и да подлудяват жените.

За по-малко от година беше успял да преодолее съпротивата на Ив и да открие ключа към сърцето й; ала най-странното бе, че беше спечелил не само любовта, но и доверието й, макар от време на време да се дразнеше от постъпките му.

Понякога тя с удивление си даваше сметка, че Рурк е първото и единственото чудо, с което се е срещнала в своя живот.

— Извинявай, че закъснях — изрече, но тонът й беше предизвикателен. Рурк леко се усмихна и повдигна вежда, сетне промълви:

— Сигурен съм, че е било абсолютно наложително. — Протегна й ръка и усети, че дланта й е студена като лед. В уморените й кехлибарени очи се четеше гняв. Той беше свикнал да я вижда капнала от умора и разгневена. Но сега беше бледа като платно и това го разтревожи. Надяваше се, че тъмночервените петна по джинсите й не са от собствената й кръв.

Нежно стисна ръката й, сетне я поднесе към устните си, без да откъсва поглед от лицето й.

— Уморена си, лейтенант — промърмори с едва забележим, напевен ирландски акцент. — Точно се канех да изпратя нашите гости. Отдели им само няколко минути, моля те.

— Добре. — Гневът й започна да стихва. — Съжалявам, че не можах да присъствам на вечерята. Знам, че беше важно за теб. — През открехнатата врата на салона тя видя петнайсетина мъже и жени в елегантни вечерни облекла; дочу шумоленето на скъпа коприна и съзря как проблясват скъпоценните камъни, инкрустирани в бижутата на дамите. Навярно изражението й беше издало нежеланието й да се присъедини към изисканата компания, тъй като Рурк се засмя.

— Само пет минути, скъпа. Съмнявам се, че преживяването ще бъде по-неприятно от онова, което си изпитала тази вечер.

Хвана я под ръка и я въведе в салона. Ив си помисли, че той се чувства еднакво добре сред висшето общество, както и сред хората от престъпния свят. Рурк я представи на хората, които тя не познаваше, напомни й имената на онези, с които се беше срещала преди, и същевременно незабелязано насочваше гостите към вратата.

Ив усети уханието на скъпи парфюми и вина, лъхна я аромата на ябълковото дърво, което гореше в камината. Ала все пак й се струваше, че миризмата на кръв е полепнала по нея.

Рурк се питаше дали любимата му знае колко невероятно красива изглежда. Износеното й кожено яке и мръсните й джинси ярко контрастираха с изисканите облекла на гостите. Късата й коса падаше на кичури около бледото й лице и подчертаваше очите й с цвят на уиски. Стараеше се да се движи грациозно, въпреки че едва се държеше на крака.

Той с възхищение си каза, че съпругата му е олицетворение на смелостта.

Ала когато и последният гост си отиде, тя печално поклати глава.

— Съмърсет е прав. Не съм подходяща жена за човек с твоето положение.

— Но вече си моя съпруга.

— Това не означава, че се справям със задълженията си. Знам, че тази вечер те изложих. Трябваше да… — Устните му се впиха в нейните и беше принудена да млъкне. Страстната му целувка я накара да се отпусне; тя машинално го прегърна през кръста и се притисна към него.

— Ето… така е по-добре — промърмори той, повдигна брадичката й и докосна трапчинката. — Мисля, че сме се разбрали — сам ще се занимавам с моите дела. Ти имаш достатъчно работа.

— Но нали настояваше да присъствам тази вечер?

— Уредих сливането на двете предприятия, но не и твоето очарователно присъствие. Неприятно ми е, че не ми се обади. Доста се разтревожих.

— Ами… забравих. Още не мога да свикна с факта, че съм омъжена и че някой се безпокои за мен. — Тя пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред-назад по дългия коридор. — Не мога да повярвам, че съм твоя жена. Не вярвам да ти е много приятно, че се появих в този вид пред приятелите ти милионери — навярно съм им заприличала на наркоманка.

— Не е вярно, изглеждаш като ченге. Мисля, че направи силно впечатление на неколцина от гостите ни, които не можеха да откъснат очи от оръжието ти и от кървавите петна върху панталоните ти. Надявам се, че не си ранена.

— Не съм. — Внезапно нещо се прекърши в душата й. Приближи се до стълбата, изкачи две стъпала и седна, сетне закри лицето си с длани — само в присъствието на Рурк си позволяваше да прояви на слабост.

Той се настани до нея, прегърна я през раменете и прошепна:

— Преживяла си нещо ужасно, нали?

— В много случаи казваме, че би могло да бъде и по-лошо, но това не важи за ужаса, който видях днес.

Рурк знаеше, че в ежедневието си тя се сблъсква с какви ли не отвратителни гледки, неведнъж я беше наблюдавал как работи на местопрестъплението.

— Искаш ли да ми разкажеш, за да ти олекне?

— Не, за бога! Не искам да мисля за видяното поне няколко часа. Искам да не мисля за каквото и да било.

— За това мога да ти помогна.

За първи път от часове насам Ив се усмихна.

— Не се и съмнявам.

— Да започнем ето така. — Той стана, приведе се и я взе в прегръдките си.

— Не е необходимо да ме носиш — не съм ранена.

Той дяволито се усмихна и преди да се заизкачва по стълбата, промърмори:

— Може би така се чувствам като истински мъж…

Ив го прегърна и отпусна глава върху рамото му. Внезапно се почувства много по-добре. Притвори очи и прошепна:

— В такъв случай най-малкото, което мога да направя, за да изкупя вината си за отсъствието си тази вечер, е да те накарам да се почувстваш като истински мъж.

Бележки

[1] Luxury Towers — в буквален превод от английски означава „Кула на лукса“. — Б.пр.