Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (1)

Първа глава

Смъртта я навестяваше в сънищата й. Тя бе дете, което вече не е дете, изправено срещу призрак, а той все не умираше, въпреки че кръвта му десетки пъти беше обагряла ръцете й.

Мизерната стаичка, студена като гроб, сякаш тънеше в червеникава мъгла заради неоновата реклама, която пулсираше отвъд мръсното стъкло на прозореца. Светлината й обливаше пода, локвата кръв, трупа. Достигаше чак до ъгъла, в който малката се свиваше, без да изпуска ножа, нанесъл смъртоносния удар.

Нетърпимата, вцепеняваща болка беше навсякъде — като концентрични кръгове без начало и без край. Усещаше я в ръката, която той хладнокръвно беше счупил. Страната й още пареше от силната му плесница. Но най-непоносима беше физическата болка, която изпитваше от безмилостното изнасилване — от поредното, безмилостно изнасилване.

Болката спираше дъха й, малката бе скована от страх. И обляна с неговата кръв.

Беше едва осемгодишна.

Задъхваше се, от устата й излизаха облачета пара — мънички бели призраци, които й подсказваха, че е жива. В устата си усещаше вкуса на кръвта — странен и ужасяващ, а миризмата на скорошна смърт бе примесена с вонята на уиски.

Беше жива, а той — не. Отново и отново тя си повтаряше монотонно тези думи, опитваше се да им придаде някакъв смисъл.

Беше жива, а той — не.

Изцъклените му очи се взираха в нея.

И сякаш се усмихваха.

— Няма толкова лесно да се отървеш от мен, момиченце!

Дъхът й излизаше на пресекулки, още миг и тя щеше да закрещи. Писъците напираха, но от гърлото й се изтръгваше само тихо скимтене.

— Всичко провали, а? Никога не се подчиняваш!

Гласът му беше толкова кротък, в него се долавяше насмешка — от горчивия си опит малката знаеше, че в подобни моменти е най-опасен. Той се засмя, кръвта рукна от дупките, които беше пробола в плътта му.

— Какво има, момиченце? Май си глътна езика, а?

— Аз съм жива, а ти не си! Аз съм жива, а ти не си!

— Сигурна ли си? — Той закачливо й помаха с пръсти, от които се разхвърчаха кървави капки, а малката изкрещя от ужас. — Може да съм победен, но не съм сломен.

— Извинявай, извинявай, направих го без да искам. Моля те, не ми причинявай болка отново. Нетърпимо е… Защо ми причиняваш болка?

— Защото си глупава. Защото не слушаш какво ти говоря. Защото — ще ти издам една малка тайна, — защото мога! Мога да направя с теб каквото си поискам, на никого не му пука. Ти си едно нищожество, кръгла нула — никога не го забравяй, малка мръснице!

Тя се разплака, студените й сълзи се стичаха на вадички по лицето й, което кръвта бе превърнала в страховита маска.

— Махай се! Махай се! Остави ме на мира!

— Няма! Никога няма да те оставя!

За ужас на малката той застана на колене. Приличаше на грамадна отвратителна жаба — окървавена и ухилена — и не откъсваше поглед от нея.

— Вложих в теб много време и пари. Кой осигурява покрив над главата ти? Кой се грижи да бъдеш нахранена? Кой те води на пътешествия из нашата прекрасна страна, с което не могат да се похвалят други деца на твоята възраст? Ама увира ли ти главата? Не. Помръдваш ли си пръста да свършиш нещо? Не! Обаче много скоро това ще се промени. Помни ми думата — ще започнеш да си изкарваш прехраната. — Едрият мъж се изправи на крака и бавно сви юмруци: — Сега татко ще те накаже. — Олюлявайки се, пристъпи към нея. — Защото си непослушно момиченце. — Направи още една крачка и добави: — Много непослушно!

 

 

Събуди се от писъците си.

Беше окъпана в пот, ала неудържимо трепереше от студ. С усилие си пое дъх и отчаяно се опита да се освободи от чаршафите, които се бяха усукали около нея, докато лудо се бе мятала в кошмарния си сън.

Внезапно си спомни, че понякога той я връзваше; задърпа чаршафите, а от гърлото й отново се изтръгна животинско скимтене.

Накрая се освободи, изтърколи се на пода и в мрака приклекна до леглото, сякаш се готвеше да побегне или да започне ръкопашен бой.

— Включи осветлението! — извика задавено. — Господи, о, Господи!

Лампите се включиха, ярката им светлина прогони сенките от просторното, елегантно обзаведено помещение. Ала под влиянието на кошмара усещането, че от всеки ъгъл я дебне призрак, не я изоставяше и като свредел дълбаеше сърцето й.

Насили се да не плаче. Каза си, че сълзите са безполезни и са проява на слабост. Проява на слабост бе да се страхуваш и от сънища. И от призраци.

Но все още неудържимо трепереше, когато пропълзя до двойното легло и приседна на ръба му.

То бе празно, защото Рурк беше в Ирландия. Експериментът й да спи сама в брачното легло, без да сънува кошмари, се бе провалил.

„Това означава ли, че съм достойна за съжаление? — запита се. — Или пък глупава? Или пък просто, че съм омъжена?“

Когато котаракът Галахад неочаквано опря глава в ръката й, тя го притисна в прегръдките си. Лейтенант Ив Далас, която вече единайсет години работеше в полицията, се държеше като дете, прегръщащо плюшеното си мече, за да прогони страховете си.

Повдигаше й се, тя продължаваше да се полюшва напред-назад, молеше се да не повърне и да не превърне в още по-голям кошмар кошмарната нощ.

— Покажи часа — нареди. Часовникът на нощното й шкафче се включи, на екранчето замигаха цифри — беше един и петнайсет. „Прекрасно!“ — иронично си помисли тя. Бе спала по-малко от час, преди да се събуди от собствените си писъци.

Остави котарака на леглото и се изправи. Предпазливо, сякаш беше старица, която не я държат краката, слезе от платформата, прекоси спалнята и отиде в банята. Наплиска лицето си с леденостудена вода, а Галахад, който незабелязано я беше последвал, се промуши между краката й и замърка. Ив вдигна глава и се втренчи в огледалото. Лицето й беше безцветно почти като водата, която се стичаше от него. В потъмнелите й очи се четеше неописуема мъка, сенките под тях издаваха умората й. Кестенявата й коса беше сплъстена, а скулите й изглеждаха прекалено остри и опъваха кожата й. Устата й беше твърде голяма, носът — съвсем обикновен.

„Мътните го взели, какво ли вижда Рурк, когато ме погледне?“ — запита се мрачно и се извърна от огледалото.

Изкушаваше се да му се обади. Каза си, че навярно няма да го събуди — в Ирландия вече минаваше шест сутринта, а той ставаше рано. Знаеше, че дори съпругът й още да спи, няма да й се разсърди. Ще му позвъни и след секунди ще види любимото лице на екранчето на видеотелефона.

Но Рурк веднага ще забележи измъчения й поглед и ще се досети какво е преживяла. Има ли смисъл да го безпокои?

Когато един човек притежава могъща империя, обхващаща почти всички населени от човека планети, редно е по време на деловите си пътувания да не бъде преследван от съпругата си. Този път обаче заминаването му не бе предизвикано от служебни задължения — той беше в Ирландия, за да присъства на погребението на приятел. Въпреки желанието си поне за малко да зърне лицето му, Ив устоя на изкушението и не посегна към видеотелефона. На Рурк и без това му е много тежко в момента, има ли смисъл да му създава допълнителни тревоги?

Макар никога да не го бяха обсъждали, тя знаеше, че съпругът й е ограничил до минимум пътуванията си. Когато спеше до нея, ужасяващите кошмари много рядко я връхлитаха.

Никога досега не бе сънувала, че баща й проговаря, след като го е убила. Казал й бе думи, които тя бе почти сигурна, че е чувала от него в далечното, но незабравено минало.

Хрумна й да разкаже съня си на приятелката си доктор Майра — известна психиатърка, която работеше за нюйоркската полиция, после си каза, че вероятно ще чуе най-подробни обяснения за символиката и значението на онова, което бе видяла в поредния кошмар.

Знаеше, че и това няма да й помогне, че е най-разумно с никого да не споделя преживяването си. Реши да вземе душ, после с Галахад да отидат в кабинета и да се сгушат на специалния стол, който служеше като легло… До сутринта кошмарът ще е избледнял от съзнанието й.

Стори й се, че отново чува гласа му: „Спомняш ли си какво ти казах?“

„Не, не си спомням“ — помисли си. Застана под душа и както обикновено, нареди водата да се загрее до четирийсет градуса.

Думите на чудовището, което се наричаше неин баща, се бяха заличили от съзнанието й, а паметта й отказваше да ги възкреси.

„Така е по-добре“ — помисли си. От горещата вода опънатите й нерви се поотпуснаха и вече бе в състояние да разсъждава по-трезво. Макар да осъзнаваше, че отново постъпва детински, облече риза на Рурк и сякаш го почувства по-близо до себе си. Грабна Галахад и тъкмо когато се настани с него на стола, видеотелефонът иззвъня.

„Рурк е!“ — помисли си и настроението й мигом се повиши. Гальовно потърка страната си в главата на котарака и включи устройството:

— Тук Далас.

— Обаждане от диспечерската служба за лейтенант Ив Далас…

 

 

Смъртта не идваше само в сънищата й.

През това ранно юнско утро, когато въздухът бе свеж и уханен, за кой ли път Ив отново се сблъскваше с нея. Полицейска лента със сензори обграждаше част от тротоара и ярко оцветените сандъчета с петунии, поставени от двете страни на входа, за да разкрасяват сградата.

Ив много харесваше петуниите, но си помисли, че този път дори красивите цветя няма да прогонят спомена за ужасната гледка, която задълго щеше да остане в паметта й.

Жената лежеше по корем на тротоара и отдалеч приличаше на счупена кукла. Съдейки по локвите кръв, едва ли бе останало нещо от лицето й. Ив вдигна поглед към величествената сивкава кула с елипсовидни балкони и ескалатори, които приличаха на сребристи ленти. Каза си, че едва когато идентифицират мъртвата, ще разберат от кой етаж е паднала, дали е скочила. Или пък е била блъсната.

Едно беше сигурно — паднала е много отвисоко.

— Снеми отпечатъци от пръстите й, за да установим самоличността й — нареди на Пийбоди.

Помощничката й приклекна до трупа и отвори чантата с приспособления. Ив забеляза, че въпреки ужасната гледка ръцете й не треперят. Както обикновено униформата й беше идеално изгладена, а шапката почти закриваше правата й черна коса. „Има здрави нерви и набито око“ — помисли си одобрително.

— Защо не определиш часа на настъпване на смъртта? — попита тя.

Пийбоди изненадано вдигна поглед:

— Аз ли?

— Установи самоличността й, както и времето на смъртта — повтори Ив. — След това ще изготвиш описание на трупа и на мястото, на което сме го намерили.

Пийбоди в миг забрави колко е потресена от ужасяващата гледка и очите й радостно проблеснаха:

— Слушам! Лейтенант, колегата, който пръв се е озовал на местопроизшествието, твърди, че има евентуален свидетел.

— Свидетел на какво? Откъде е полетяла или как е паднала на тротоара?

— Всъщност свидетелката е от женски пол и твърди, че е видяла как жената се просва на тротоара.

— Ще я разпитам — кимна Ив, но остана още няколко секунди, наблюдавайки как помощничката й взима отпечатъци. Дланите и обувките на Пийбоди бяха напръскани със защитен спрей, въпреки това тя избягваше съприкосновението с мъртвата и се справи със задачата бързо и ловко.

Ив одобрително кимна и се отдалечи — първата й работа беше да разпита униформените полицаи, които бяха отцепили района на произшествието.

Макар че беше едва три сутринта, отвъд кордона се тълпяха любопитни зяпачи, които униформените се опитваха да разпръснат. Не липсваха и репортери от медиите, които задаваха въпроси и се опитваха да заснемат видеоматериал за първите сутрешни новини.

Предприемчив собственик на подвижен павилион се беше възползвал от възможността да направи голям оборот. От скарата бълваше дим, разнасяше се миризма на соеви наденички и печен лук, хората се редяха на опашка за топла храна.

През уханната пролетна нощ на 2059 година смъртта бе привлякла както много зяпачи, така и онези, които знаеха как да се възползват от нея.

Наблизо премина такси, но шофьорът дори не натисна спирачките. Откъм центъра на града долетя вой на сирена.

Ив се насили да не се вслушва в протяжния звук и се обърна към униформения:

— Казаха ми, че има очевидка.

— Да, лейтенант. Полицай Йънг я помоли да седнат в патрулната кола, иначе онези лешояди — репортерите, веднага ще се нахвърлят върху нея.

— Браво на него! — Ив огледа хората, които стояха зад преградата и любопитно се взираха в трупа. По лицата им се четеше отвращение и възбуда, но най-вече облекчение, че са живи, че не са сполетени от съдбата на мъртвата.

„Аз съм жива, а ти не си.“

Тя поклати глава и тръгна към колата на полицай Йънг.

Жилищната сграда бе доста представителна, но се намираше в такъв квартал, че Ив очакваше да се срещне с компаньонка, наркоманка или пък наркопласьорка.

Изненада се, като видя дребничката, елегантно облечена и красива блондинка, чието лице й се стори странно познато.

— Доктор Димато! — възкликна, като си спомни коя е русокосата.

— Здравей, лейтенант Далас. — Луиз Димато кимна, рубинените й обици проблеснаха като миниатюрни парченца лед, обагрени с кръв. — Ще се качиш ли в колата или аз да сляза?

Ив вдигна палец за поздрав, сетне отвори по-широко вратата:

— Слез да си поговорим.

Бяха се запознали миналата зима в болницата на улица „Канал“, в която Луиз всеотдайно се стараеше да помогне на бездомните и отчаяните. Произхождаше от богато и аристократично семейство, но не се страхуваше от тежката, дори понякога непосилна работа.

През суровата зима едва не беше загубила живота си, докато помагаше на Ив да води неравна битка със злото.

— На гости ли си била? — попита я Ив, оглеждайки огненочервената й рокля.

— Имах среща. Старая се да поддържам обществени контакти.

— Хубаво ли изкара?

— Сама прецени, щом се прибирам сама вкъщи. — Луиз приглади късата си коса, която беше с цвят на пчелен мед. — Защо повечето мъже са толкова скучни?

— Знаеш ли, денонощно си блъскам главата над този въпрос. — Когато старата й позната се засмя, Ив също се усмихна: — Радвам се да те видя… въпреки обстоятелствата.

— Надявах се някой ден да се отбиеш в болницата, за да видиш какво сме постигнали с твоето… дарение.

— Повечето хора биха казали, че парите са получени чрез изнудване.

— Дарение… изнудване… да не навлизаме в подробности. Важното е, че благодарение на твоята помощ спасихме живота на няколко души, Далас. Би трябвало да си удовлетворена както в случаите, когато залавяш онези, които отнемат човешки живот.

— Тази жена вече не може да бъде спасена. — Ив се обърна и погледна към трупа на тротоара. — Познаваш ли я?

— Мисля, че живее в сградата, но е толкова обезобразена, че не го твърдя със сигурност. — Луиз дълбоко си пое въздух, сетне разтри врата си. — Извинявай, но още не мога да дойда на себе си. Тя замалко не падна върху мен… никога досега не съм имала толкова кошмарно преживяване. Разбира се, виждала съм хора да умират и смъртта им невинаги е била лека, но това…

— Стегни се! Ако искаш, ще седнем в колата. Да ти донеса ли чаша кафе?

— Не! Не! Нека ти разкажа какво се случи, може би ще ми поолекне. — Тя изпъна рамене и се помъчи да се овладее. — Излязох с един мъж, вечеряхме в ресторант, после отидохме в клуб в другия край на града. Компанията на господина толкова ми досади, че измислих някакво извинение да си тръгна и взех такси. Мисля, че бях тук към един и половина.

— В тази сграда ли живееш?

— Да, на десети етаж, апартамент 105. Платих на шофьора, слязох от колата. Казах си: „Каква прекрасна нощ, а аз я пропилях с един досадник!“ Останах няколко минути на тротоара, като се питах дали да не се поразходя. Накрая реших да се прибера вкъщи, да си налея нещо за пиене и да поседя на балкона. Обърнах се, тръгнах към входната врата. Не чух нищо и Бог знае защо погледнах нагоре. Така или иначе вдигнах поглед и я видях как пада, косата й се развяваше. Само след няколко секунди, през които дори не успях да осъзная какво се случва, жената се просна на тротоара.

— Не видя ли откъде е паднала?

— Не. Когато погледнах нагоре, тя вече летеше към земята, и то много бързо. Господи, Далас! — Луиз замълча за миг и потърка очите си, като че искаше да заличи ужасяващата гледка. — Ударът беше съпроводен с отвратителен звук, който дълго ще чувам в съня си. Жената падна на около метър и половина-два от мястото, на което стоях. — Тя отново си пое дъх и се насили да погледне към трупа. Сега ужасът й бе примесен със съжаление. — Понякога хората си мислят, че са стигнали дъното, че няма смисъл да живеят. Ала грешат — изход има дори от най-безнадеждното положение, винаги остава нещичко, заради което си струва да се живее.

— Мислиш, че се е самоубила, така ли?

Луиз вдигна очи и се втренчи в Ив:

— Да, предположих, че… Знаеш ли, спомних си нещо. Преди малко казах, че не съм чула нищо. Докато летеше надолу, тя не издаде нито звук, но косата й плющеше. — Тя се позамисли, сетне добави: — Навярно това ме е накарало да погледна нагоре. Оказва се, че все пак съм чула нещо… звукът напомняше на пляскане на крила.

— Кажи ми какво направи, след като жената падна близо до теб?

— Проверих пулса й… рефлексите й. — Луиз сви рамене. — Знаех, че е мъртва, но бях длъжна да го направя. После извадих джобния си видеотелефон и се обадих на службата за спешна помощ. Мислиш ли, че някой я е блъснал? Затова ли си тук?

— Не ми се ще да правя прибързани заключения. — Ив се обърна и погледна към сградата. При пристигането й преди малко някои прозорци бяха осветени, сега броят им се беше увеличил — високото здание приличаше на шахматна дъска в сребристо и черно. — Когато човек се хвърли от горните етажи, стандартната процедура е да се уведоми отдел „Убийства“. Чуй съвета ми — прибери се вкъщи, вземи приспивателно и си легни. В никакъв случай не отговаряй на въпросите на репортерите, ако случайно се доберат до теб.

— Ще те послушам. Ще ме уведомиш ли, след като… когато разберете какво се е случило с нея?

— Непременно ще ти се обадя. Искаш ли един от униформените да те придружи до апартамента ти?

— Не, благодаря. — Тя за последен път погледна мъртвата и с кисела усмивка добави: — Изглежда, вечерта й е била по-отвратителна от моята…

— Имаш право.

— Предай много поздрави на Рурк — подхвърли Луиз и тръгна към входната врата.

Пийбоди се беше изправила и се взираше в екранчето на джобния си видеотелефон:

— Идентифицирахме жертвата, лейтенант. Брина Банкхед, двайсет и три годишна, от смесена раса, неомъжена. Живеела е в сградата зад нас, апартаментът й е 1207. Работела е на щанда за бельо в „Сакс“ на Пето авеню. Смъртта е настъпила в един и петнайсет.

— В един и петнайсет ли? — попита Ив и внезапно си спомни какво показваше часовникът на нощното й шкафче.

— Да, лейтенант. Два пъти направих измерванията.

Ив намръщено впери поглед в измервателните устройства и в локвата кръв под трупа.

— Според свидетелката инцидентът се е случил около един и половина. В колко часа е регистрирано обаждането в службата за спешна помощ?

Сътрудничката й притеснено направи справка с джобния си видеотелефон.

— В един и трийсет и шест — отвърна смутено, сетне въздъхна толкова тежко, че дългият й бретон се повдигна. — Сигурно съм сгрешила в измерванията… Много съжалявам…

— Не се извинявай, докато не ти кажа, че си я оплескала — прекъсна я Ив. Коленичи до трупа, извади от чантата с пособията своите инструменти и за трети път направи тестовете. — Определила си съвсем точно времето на настъпване на смъртта — промърмори накрая, сетне задиктува в микрофона на записващото устройство: — Жертвата е идентифицирана като Брина Банкхед. Смъртта е настъпила в един и петнайсет, причината засега е неизвестна. Времето на смъртта е установено от полицай Дилия Пийбоди и лейтенант Ив Далас, която ще ръководи разследването. — Тя изключи устройството и каза на сътрудничката си: — Да я обърнем по гръб.

Пийбоди, която се канеше да я обсипе с въпроси, само преглътна и си каза, че за нищо на света не бива да повърне. Насили се за миг да „изключи“ съзнанието си, но по-късно осъзна, че усещането е било като да преобръщаш чувал със съчки, плуващ в гъста течност.

— От удара лицето на жертвата е силно обезобразено — отново задиктува Ив.

— „Обезобразено“ е меко казано — през стиснати зъби промърмори помощничката й.

— Крайниците и торсът също са претърпели сериозни поражения, поради което при първоначалния оглед е невъзможно да се разбере дали има нараняване, причинено преди настъпването на смъртта. Жената е гола… носи обици… — Ив извади от чантата увеличително стъкло и се приведе към мъртвата. — Обиците са златни и са инкрустирани с разноцветни скъпоценни камъни, на средния пръст на дясната ръка има пръстен със същите камъни.

Наведе се още по-ниско, при което устните й почти докоснаха шията на жертвата. На Пийбоди отново й се повдигна.

— Лейтенант… как можете… — изрече задавено.

— Парфюм. Долавям аромат на парфюм… — промърмори Ив, без да й обръща внимание. — Сложила си е парфюм. Ще ти задам един въпрос, Пийбоди — разхождаш ли се вкъщи в един през нощта гола, като си сложила скъпи обици и скъп парфюм?

— Ако случайно съм будна в един през нощта, обикновено съм по нощница и чехли. Освен в случаите, когато…

— Точно така. — Ив се изправи. — Когато си с някой мъж. — Обърна се към полицая, който ръководеше екипа за оглед и нареди: — Откарайте я в моргата. Погрижете се аутопсията да бъде направена по спешност. Интересувам се дали непосредствено преди смъртта е имала полово сношение, както и дали някое от нараняванията не е причинено от падането. Да огледаме жилището й, Пийбоди.

— Според мен не се е самоубила — замислено промърмори помощничката й, докато вървяха към сградата.

— Веществените доказателства опровергават теорията ти.

Влязоха в малкото фоайе, охранявано чрез видеокамери, в което цареше мъртвешка тишина.

— Подсигури дисковете от охранителната система — нареди на Пийбоди. — Засега ме интересуват само записите, направени от видеокамерите във фоайето и на дванайсетия етаж.

Качиха се на асансьора и замълчаха, докато кабината се носеше нагоре. Пийбоди запристъпва от крак на крак и престорено небрежно подхвърли:

— Лейтенант, ще включите ли в разследването хората от Отдела за електронна обработка на информацията?

Ив пъхна ръце в джобовете си и намръщено се втренчи в металната врата на асансьора. Известно й беше, че романтичната връзка между помощничката й и Иан Макнаб от компютърния отдел наскоро се е разпаднала с гръм и трясък. „Което, разбира се, нямаше да се случи, ако се бяха вслушали в съветите ми — помисли си горчиво, — защото изобщо нямаше да възникне.“

— Не задавай глупави въпроси, Пийбоди!

— Въпросът ми е свързан с работата и няма нищо общо с… някои личности.

Тонът и изражението й бяха като на човек, който е несправедливо обвинен и изпитва раздразнение. „Браво, малката, страхотна актриса си!“ — помисли си Ив.

— Ако по време на разследването възникне необходимост от сътрудничество с компютърните специалисти — заяви високомерно, — ще ги привлечем към нашия екип.

— Възможно ли е да не включите в екипа лицето, чието име не желая да назовавам? — промърмори сътрудничката й.

— Началник на отдела е Фийни. Нямам право да му нареждам на кого от служителите си да възложи задачата. Престани да разиграваш театър, Пийбоди! Рано или късно ще се наложи да работиш съвместно с Макнаб — ето защо изобщо не биваше да се чукаш с него.

— Не се тревожете, лейтенант. Ще работя с него без оглед на личните ни взаимоотношения! — тросна се тя и измарширува от асансьора, който спря на дванайсетия етаж. Докато вървяха по коридора, продължи монолога си: — Аз съм професионалистка, за разлика от някои хора, които непрекъснато пускат шегички, идват на работа с шантаво облекло и не пропускат случай да се изфукат.

Ив спря, обърна се към нея и вдигна вежди:

— Тези камъни в моята градина ли са, полицай?

— Не, лейтенант… не ме разбирайте погрешно… — Раменете на Пийбоди се отпуснаха, в очите й проблеснаха закачливи пламъчета: — Не бих се осмелила да нарека облеклото ви „шантаво“, дори когато носите мъжка риза…

— Ако си приключила с глупостите — прекъсна я началничката й, — ще включа записващото устройство… Използвам шперцов код, за да проникна в жилището на жертвата — задиктува тя. Разкодира ключалките, отвори вратата и я огледа. — Предпазната верига не е била поставена, резето не е било спуснато. Осветлението в дневната е на минимално ниво, светлината е приглушена. Каква миризма усещаш, Пийбоди?

— Ами… на разтопен восък… като че ли долавям и аромат на парфюм.

— Какво виждаш?

— Всекидневна, която е елегантно обзаведена… цари идеален ред. Приспособлението за промяна на настроението е включено, на екрана се вижда ливада, обсипана с пролетни цветя. На масичката пред канапето са поставени две чаши и отворена бутилка с бяло вино, което означава, че някой е гостувал на жертвата.

— Добре. — Въпреки че се бе надявала помощничката й да бъде по-наблюдателна, Ив кимна. — Какво чуваш?

— Музика. Аудиосистемата работи… Цигулки и пиано… Не знам откъде е музикалният откъс…

— Важна е атмосферата, която създава — прекъсна я Ив. — Безспорно настроението е романтично. Огледай се отново. Всичко е на мястото си, цари идеален ред. Само на масата има отворена бутилка с вино и чаши. Защо?

— Не е имала възможност да ги прибере.

— Нито пък да изключи осветлението, аудиосистемата и устройството за повишаване на настроението — подхвърли Ив. Обиколи дневната, сетне надникна в съседното помещение, което се оказа кухня. Плотовете бяха чисти и празни, само върху единия се въргаляха тапата от бутилката с вино и тирбушон. — Кой е отворил бутилката, Пийбоди?

— Най-вероятно нейният гост, съдейки по изрядно подреденото и почистено жилище. Ако тя го бе сторила, щеше да прибере тирбушона и да изхвърли тапата в устройството за рециклиране.

— М-м-м, имаш право. Вратата към балкона е затворена и е заключена отвътре. Ако жертвата се е самоубила или случайно е паднала, то не е било от този балкон. Да погледнем в спалнята.

— Не вярвате, че сама е посегнала на живота си, нито че е паднала, нали?

— Засега нямам мнение. Знам, че жертвата е неомъжена жена, която е поддържала жилището си изрядно. И още, че според доказателствата тази вечер е прекарала известно време в апартамента си, и то с някого.

Ив влезе в спалнята. И тук се разнасяше същата нежна мелодия, която сякаш заедно с лекия ветрец нахлуваше през отворената врата към балкона. Леглото не беше оправено, а смачканите чаршафи бяха посипани с листенца от рози. На пода до леглото бяха натрупани на купчина черна вечерна рокля, черно фино бельо и официални обувки в същия цвят.

Върху масичките горяха ароматизирани свещи, пламъчетата им трепкаха сред разтопения восък.

— Какво ти подсказва сцената? — обърна се Ив към помощничката си.

— Изглежда, жертвата е имала или е възнамерявала да има полово сношение. И тук, и в дневната всичко си е на мястото, следователно жената не е била изнасилена, а доброволно е правила секс или е планирала да прави секс с партньора си.

— Грешиш, Пийбоди. Тук не става въпрос за секс, а за прелъстяване. Нашата задача е да разберем кой кого е прелъстил. Направи видеозапис, после ми донеси дисковете от охраняващите камери. — Ив напръска дланите си със защитен спрей, отвори чекмеджето на нощното шкафче и възкликна:

— Охо! Попаднах на истинска находка.

— Какво има вътре, лейтенант?

— Пособия, които трябва да притежава всяка необвързана жена. Ако се съди по презервативите, жертвата е била хетеросексуална. Има няколко шишенца с ароматизирани лосиони за тяло, вибратор и вагинален крем. Бих казала, че пособията са съвсем стандартни и дори консервативни. Липсват „играчки“, които да подсказват склонност към секс с жени.

— Значи Банкхед е имала среща с мъж.

— Или пък с жена, която се е надявала да я посвети в тайните на хомосексуалния секс. Ще разберем, след като прегледаме видеозаписите от охраняващите камери. Може би ще извадим късмет и съдебният лекар ще открие в нея семенна течност.

Влезе в банята, която блестеше от чистота. Хавлиените кърпи, обшити с копринен ширит, очевидно не бяха използвани, в изящна сапунерка бяха поставени няколко скъпи сапуна, на полицата бяха подредени стъклени и сребърни бурканчета с парфюмирани кремове.

— Предполагам, че сексуалният й партньор не си е направил труд дори да се измие — замислено промърмори тя. — Повикай „метачите“. Да видим дали нашият Ромео не е оставил някакви следи.

Отвори огледалната вратичка и огледа съдържанието на аптечката. Прилежно подредените лекарства се продаваха без рецепта, нямаше нито едно, съдържащо опиати. Най-голямо количество бяха таблетките против забременяване — запасите щяха да стигнат за шест месеца.

Чекмеджето до умивалника беше претъпкано с козметични средства, които също бяха подредени — червила, спирали за мигли, кутийки с руж и фондьотен.

Ив си помисли, че по принцип Брина е прекарвала доста време пред огледалото, а тази вечер е положила особени грижи за външността си. Елегантната черна рокля, бутилката със скъпо вино и запалените свещи подсказваха, че е очаквала посещение от мъж.

Върна се в спалнята и включи записа на последния й разговор по видеотелефона. Брина Банкхед, която изглеждаше особено очарователна в елегантната черна рокля, разговаряше с някаква чернокоса млада жена, която наричаше Сиси.

— Поизнервена съм, но и възбудена. Най-сетне ще се срещнем! Как изглеждам?

— Страхотно, Бри. Но не забравяй, че срещите в реалния живот не са като онези в киберпространството. Съветвам те да не бързаш и тази вечер да отидете на обществено място, например на ресторант. Ще ме послушаш ли?

— Разбира се… макар да ми се струва, че се познаваме отдавна, Сиси. Имаме еднакви вкусове, вече седмици наред си разменяме писма по електронната поща. Освен това идеята да се срещнем беше моя, а той предложи да се видим в някой бар, за да не се чувствам неловко. Толкова е съобразителен, толкова е романтичен… Божичко, ще закъснея! Не обичам да ме чакат. Чао!

— Не забравяй, че очаквам да ми разкажеш всички подробности.

— Утре ще ти дам пълен отчет. Пожелай ми късмет, Сиси. Мисля, че той е онзи, който…

— Да — промърмори Ив, като изключи видеотелефона. — И аз съм на същото мнение.