Нора Робъртс
Присъда в смъртта (15)

Петнайсета глава

Човекът с елегантния шлифер, който беше нападнал Ив заедно с тримата си съучастници, се казваше Елмор Ригс. Проверката в полицейския компютър показа, че това е истинското му име, че е трийсет и девет годишен и че е роден в канадския град Ванкувър. Оказа се, че е имал „малка“ неприятност с канадските власти заради контрабанден износ на оръжие и известно време е лежал в затвора. След като го върнали сред обществото, се преместил да живее в Ню Йорк. Жилището му се намираше в един от хубавите квартали, а по професия се водеше специалист по охрана.

„Ама че титла са измислили за един наемен убиец!“ — с насмешка си помисли Ив, докато вървеше към помещението за разпит, където щеше да се срещне с Фийни и да „повърти на шиш“ господин Елмор Ригс.

Като слезе от ескалатора, пред нея се изпречи Върнън. Тя подхвърли:

— Доста си се отдалечил от района си, детектив.

— Въобразяваш си, че ще ме изкараш от релси, а? — Върнън я блъсна, а полицаите, които минаваха наблизо, понечиха да се притекат на помощ на Ив. Тя им направи знак да не се приближават и язвително промърмори:

— Мъчно ми е за теб, Джери. Наистина изглеждаш нервен.

— Всички знаят, че се мъчиш да очерниш хората от 128-и участък. Знаеш ли какво си? Подлога на онези от „Вътрешно разследване“! Хич не си мисли, че ще ме прецакаш като Коли и Милс. Вече разговарях с представител на профсъюза и скоро ще ти се стъжни.

— Божичко, колко ме е страх! Моля те, не казвай на човека от профсъюза! Вече ще слушкам! — Тя се престори, че трепери.

— Ще видим дали ще ти бъде толкова забавно, като спечеля делото срещу теб. Богатият ти мъж ще трябва да бръкне дълбоко в джоба си, за да ми плати.

— Леле, Пийбоди, заплашва ме съдебен процес. Ще припадна!

— Няма страшно, лейтенант, аз ще ви хвана.

— Пак ще ти отнемат значката — ухили се Върнън. — Този път обаче няма да ти я върнат. Още преди да приключа с теб, ще съжаляваш, че ме познаваш.

— Още не сме приключили, а вече съжалявам, Джери. — Тя злорадо му се усмихна. — Разкрих картите ти. Когато Рикер разбере, че съм установила кой ти дава парите, които влагаш в закодирани банкови сметки, сигурно ще се разсърди. И то много. Мисля, че тогава и представителят на профсъюза няма да ти помогне да отървеш кожата.

— Не разполагаш с факти, а само блъфираш. Сигурно искаш да изритат Рот, за да заемеше мястото й. И тя е на същото мнение.

— Не пропускай да споменеш в съдебния иск как съм те избрала напосоки и съм решила да се посветя на изобличаването на полицаите от 128-и участък, за да стана началничка на същия участък. Аргументите са много убедителни. — Пристъпи към него и го погледна в очите. — Най-приятелски те съветвам да не си губиш времето, а да си търсиш добър адвокат. Не разчитай на парите от подкупите, защото ще уредя да замразят сметките ти. И помни, глупако, че само аз имам интерес да останеш жив. Откровено казано, положението ти е незавидно. Аз те атакувам фронтално, Рикер в тила, отгоре на всичко някакъв психопат избива корумпираните ченгета и Бог знае кога ще дойде твоят ред.

— Затваряй си устата, мръсницо! — Върнън сви юмруци, а тя предизвикателно вирна брадичка и едва чуто промълви:

— Съветвам те да не го правиш. Но ако си решил, давай.

— Ще те унищожа. — Той отстъпи и отпусна ръце. — Свършено е с теб! — Мина покрай нея и стъпи на ескалатора, водещ към фоайето.

— Не бери грижа за мен! — измърмори Ив. — Видя ли как му шареха очите, Пийбоди?

— Изкарвали ли сте кон от горящ обор, лейтенант?

— В живота си не съм припарвала нито до кон, нито до обор. Защо питаш?

— Защото детектив Върнън приличаше на човек, който прави тъкмо това.

— Да му пуснем „опашка“. Не ми се ще да се скрие в миша дупка. — Разкърши рамене и добави: — Знаеш ли какво ми се иска в момента?

— Да си го изкарате на някого, лейтенант.

— Улучи от първия път. Време е да се заемем с Ригс.

— Отново куцате…

— Не е вярно! И престани да ми надуваш главата!

Куцукайки се добра до помещението за разпити. Фийни вече я чакаше и си похапваше от любимите си захаросани бадеми.

— Защо закъсня? — попита я.

— Размених няколко любезности с близък приятел. Ригс повикал ли е своя адвокат?

— Не. Използва правото си на едно телефонно обаждане. Твърди, че е разговарял със съпругата си. Признавам, че е адски спокоен, а маниерите му са изискани. Виж ти какъв джентълмен сме арестували!

— Канадец е.

— О! Ясно!

Заедно влязоха в неуютното помещение. Ригс седеше на неудобния дървен стол.

— Добър ден, господин Ригс — каза Ив и се приближи до масата.

— Лейтенант, радвам се отново да ви видя. — Погледна разкъсания й крачол и добави: — Жалко за панталона. Много добре ви стои.

— Едва ли ще преживея загубата. — Тя включи записващото устройство, продиктува задължителната информация и седна. — Няма ли да повикаш адвоката, Ригс?

— Сега не. Благодаря за вниманието.

— Разбра ли какви са правата и задълженията ти?

— Да, всичко ми е ясно. Преди да започнем, позволете да се извиня за действията си. Много съжалявам за стореното.

„Този не е глупак“ — помисли си Ив и иронично подхвърли:

— Нима?

— Да. От дън душа съжалявам за онова, което се случи днес. Разбира се, нараних ви съвсем случайно. Едва сега разбирам колко безразсъдно съм постъпил. Моля, приемете най-искрените ми извинения.

— Трогателен си. Питам се обаче как се случи така, че нападна полицейски служител? А може би имаш навик да се разхождаш с лазерен пистолет в джоба и не знаеш, че това оръжие е забранено.

— Забърках се с лоши приятели — отвърна задържаният и печално се усмихна. — Известно ми е, че съм нарушил закона. Нищо не ме оправдава, но все пак искам да обясня, че поради естеството на моята професия често общувам със закононарушители, които притежават незаконни оръжия. Лазерният пистолет случайно попадна у мен. Допуснах грешка, като веднага не го предадох на съответните власти.

— Кой ти го даде?

— Човекът, когото убихте. Тази сутрин ме нае за свой телохранител.

— Не думай!

— Разбира се, когато приех, не знаех, че вие сте полицейска служителка. Клиентът ми обясни, че сте психопатка с престъпни наклонности, която заплашва да избие цялото му семейство. Очевидно ме е излъгал. Приех думите му за чиста монета и едва по-късно разбрах, че съм сгрешил.

— Ако не си знаел, че съм ченге, защо ме нарече „лейтенант“?

— Не си спомням да съм се обърнал към вас по този начин.

— Позволил си да те подведат и си приел работата. Как се казваше работодателят ти?

— Хагърти. Кларънс Хагърти. Поне така се представи. Знаете ли колко потресен бях, когато разбрах, че ме е излъгал?

— Опитвам се да си представя колко си бил потресен — кратко отвърна Ив. — Сигурно си решил, че ще ме сплашите, като притиснете електрошокова палка до шията на невинно дете и причините неговата смърт.

— Всичко се случи с шеметна бързина. Ужасих се, когато Хагърти сграбчи момчето, и за съжаление реагирах прекалено мудно. Разбрах, че той не е човекът, за когото се представя, че ме е подвел. Изпитвам отвращение към типове, които взимат деца за заложници… — Той стисна устни и поклати глава. — Радвам се, че го убихте, лейтенант. — Усмихна се и добави: — Едва ли ще разберете колко съм ви благодарен.

— Престани да ме правиш на глупачка! — Ив се приведе. — Нима си въобразяваш, че ще повярвам на тази зле скалъпена история? Да не мислиш, че ще мине в съда?

— Не виждам причина да се съмнявате в думите ми. С удоволствие ще ви предоставя документи, свидетелстващи, че съм бил нает от господин Хагърти. Изрядно поддържам документацията си.

— Обзалагам се!

— Разбира се, в случая това изобщо не ме оневинява. Безсъмнено ще ми бъде отнето разрешителното за работа. Очаква ме затвор или в най-добрия случай — домашен арест. Готов съм да понеса наказанието си.

— Работиш за Макс Рикер.

— Боя се, че името ми е непознато. Но ако въпросният господин Рикер е ползвал услугите ми, то всичко е надлежно отразено в моята картотека. С удоволствие ще ви я предоставя.

— Очакват те минимум двайсет и пет години затвор, Ригс.

— Дано съдията да не бъде прекалено строг към мен, тъй като този Хагърти най-съзнателно ме заблуди. И с пръст не съм пипнал момчето. Бях подведен. — Той разпери ръце. Изглеждаше спокоен и невъзмутим. — Повтарям, че съм готов да понеса наказанието си, каквото и да е то.

— Разбира се! По-добре да гниеш в затвора, отколкото да те очистят като Луис.

— Моля? Кой е този Луис?

— Вече е в гроба. Двамата с теб знаем, че Рикер не обича да губи. Нищо чудно да те споходи съдбата на бедния Луис.

— Извинете, лейтенант, но не ви разбирам.

— Няма страшно, ще повторя въпросите, а ти се постарай да ми отговориш.

Разпитва го повече от час, като ту променяше тактиката, ту изпращаше Фийни да я смени.

Ригс невъзмутимо повтаряше своята версия, сякаш беше добре програмиран дроид.

— Изведете го! — нареди Ив, когато почувства, че нервите й няма да издържат, и с тежки стъпки напусна помещението. — Този тип няма да „пропее“ — обърна се към Фийни. — Този път Рикер е изпратил човек с ум в главата. Все пак забелязах, че Ригс е обезпокоен. Не е очаквал, че съучастникът му ще хване момчето. Той не е глупав, но онези двамата не са от неговата класа. Ще удвоя охраната им в болницата и ще помоля всеки час лекарите да ме осведомяват за състоянието им.

— Ако Ригс си намери добър адвокат и не се отклони от версията си, ще лежи по-малко от пет години.

— Известно ми е. Той също го знае. Повдига ми се от самодоволната му физиономия. Да проверим какви данни имаме за двамата главорези в болницата. Дано да открием нещо, с което да ги притиснем.

— Веднага ще се заема. Вече не е необходимо да се крием, затова предпочитам да работя в управлението.

— Добре. Ще изготвя рапорта за командира, после отивам вкъщи — там също ме чака работа.

 

 

Когато най-сетне приключи рапорта, дежурството й отдавна беше свършило. Освободи Пийбоди и тръгна към гаража. Болката в крака я подлудяваше. Слепоочията й пулсираха — сигурен признак, че я очаква непоносимо главоболие.

Но най-лошото тепърва предстоеше. Като стигна до нивото, на което беше оставила автомобила си, и видя в какво състояние е превозното й средство, пред очите й причерня.

— Майната му! Майната му! — заповтаря.

Бяха й отпуснали нова кола едва преди осем месеца. Возилото беше грозно и вече беше претърпяло сериозен ремонт, но й вършеше работа и тя старателно го поддържаше.

Сега ламарината на купето беше нагъната от удари с тежък предмет, гумите бяха нарязани, а в задното стъкло зееше дупка.

„И това се случва в служебния гараж на полицията, който е оборудван с охранителни камери!“ — помисли си тя.

— Майчице! — провикна се Бакстър, който незабелязано се беше приближил. — Чух за приключенията ти, но не предполагах, че колата е толкова сериозно пострадала. Автомонтьорите ще припаднат, като я видят.

— Вината не е моя. Представяш ли си, някой се е опитал да унищожи превозното ми средство! — Тя пристъпи към колата, но Бакстър я хвана за рамото:

— Не се приближавай! Очевидно някой ти има зъб. Може би е поставил бомба в колата.

— Имаш право. Ако този автомобил се взриви, никога няма да ми отпуснат друг. Онези типове от интендантството ме ненавиждат.

 

 

За щастие нямаше бомба, а Ив успя да си изпроси нови гуми. Всъщност заслугата беше на Бакстър, който със сладки приказки умилостиви механиците от авторемонтния отдел. Докато сменяха гумите, а двама души изчукваха ламарината на вратите, та да се отварят и затварят, Ив разпита охраната на гаража. Обясниха й, че записващото устройство на камерата временно било блокирало.

— Какво ти казаха? — полюбопитства Бакстър.

— Записващото устройство се било повредило, и то само на тази камера. Забелязали повредата едва след петнайсет минути. — Тя присви очи. — Така ги подредих, че ще ме запомнят. Следващия път на бърза ръка ще отстранят „повредата“. Не е нужно да си губиш времето тук, Бакстър.

— Лейтенант, знам, че ти ръководиш играта, но и ние искаме да се включим. Обърни внимание и на раната си. Не ми харесва как накуцваш.

— Ходя си съвсем нормално! — сопна се тя, но веднага се разкая за грубостта си. Когато Бакстър й отвори вратата на колата, леко му се усмихна и промълви: — Благодаря.

— Няма ли да ме целунеш за довиждане?

— Разбира се, миличък. Наведи се.

Той се засмя и отскочи назад:

— Как не! Сигурно ще ме удариш. Вкъщи ли се прибираш?

— Да.

Бакстър тръгна към колата си и подхвърли:

— И аз съм в твоята посока. Ще шофирам след теб.

Невъзмутимото му изражение не я заблуди и тя запротестира:

— Не ми трябва бавачка!

— Ще карам след теб — повтори той и се качи в колата. Вместо да я раздразни, настойчивостта му я трогна. Докато шофираше по познатия маршрут, непрекъснато проверяваше дали я следят, очакваше нова засада. Макар двигателят да виеше при по-висока скорост, тя стигна до дома си без произшествия.

Махна за довиждане на Бакстър и реши да му подари бутилка от скъпото уиски на Рурк, за да му се отблагодари за вниманието.

Докато се изкачваше по стъпалата, си помисли, че и на нея едно питие ще й дойде добре. Ще изпие чаша бяло вино, после ще поплува в басейна, за да се отпуснат опънатите й нерви.

Предчувстваше, че я очаква безсънна нощ.

Влезе във фоайето, където я посрещна котаракът Галахад. След миг се появи и Съмърсет, който сякаш се материализира от празното пространство.

— Предполагам, че сте пострадали при произшествие — заяви с обичайната си надменност.

— Грешиш, драги. Колата ми пострада при произшествие. — Тя прегърна Галахад и притисна страната си до пухкавата му козина. — Къде е Рурк?

— Още не се е прибрал. Ако си бяхте направили труда да прегледате програмата му за деня, щяхте да знаете, че той ще се върне най-рано след един час. Панталонът ви е направо за боклука.

— Няколко души вече насочиха вниманието ми към този факт. — Ив пусна котарака, свали якето си и го преметна на перилото на стълбата. Вирна глава и тръгна към басейна.

— Забелязвам, че куцате — избърбори Съмърсет.

Тя истерично изкрещя, но не се обърна.

 

 

Като излезе от басейна, наистина се почувства по-добре. Едва сега огледа раната на крака си и със задоволство отбеляза, че медикът е свършил добре работата си. Раната се беше затворила, макар че болката все още бе почти непоносима.

Тялото й беше покрито със синини и драскотини, някои навярно бяха последствие от бурната й любовна нощ с Рурк. Поободри се, като се убеди, че положението не е толкова трагично. Облече халата си и както никога използва асансьора, за да стигне до спалнята. Когато понечи да слезе, едва не се сблъска с Рурк.

— Здравей, лейтенант. Жалко, че не се прибрах по-рано. Щяхме да поплуваме заедно.

— С удоволствие ще те наблюдавам как плуваш. Особено ако си гол.

— Предлагам по-късно заедно да влезем в басейна. — Прегърна я и заедно влязоха в спалнята. — Кой е подредил така колата ти?

— Не мога да го докажа, но съм сигурна, че е работа на Рикер. „Произшествието“ се е случило, докато автомобилът беше в служебния гараж. С този тип взаимно си лазим по нервите. — Тя тръгна към дрешника.

— Защо куцаш?

Ив забели очи. Идваше й да удари главата си в стената, но отвърна нехайно:

— Ударих коляното си. Не ме бави. Искам да се облека и да изпия чаша вино. После ще ти разкажа какво се случи. — Понечи да съблече халата, но си спомни за синините и драскотините по тялото си. — Случи ми се малка неприятност. Паднах на улицата и се понатъртих тук-там. Не започвай да се суетиш около мен като квачка.

— Ще се постарая да не ти досаждам с грижите си — заядливо подхвърли, а когато Ив се съблече, той само вдигна вежда: — Живописна гледка, няма що. Легни.

— Няма!

— Веднага легни, иначе насила ще те накарам. Няма да те оставя на мира, докато не излекувам нараняванията ти.

Тя грабна първата риза, която й попадна под ръка, и възкликна.

— Слушай, красавецо, днес не успях да поставя на мястото му един тип, въпреки че ръцете ме сърбяха. Гледай да не си го изкарам на теб. — Но когато Рурк пристъпи към нея, тя захвърли ризата и промърмори: — Добре, този път ще се подчиня. Не съм в настроение за скандали. Щом искаш, прави се на доктор, но първо ми налей едно питие. — Измарширува до леглото, просна се по корем и за да подразни Рурк, нареди: — Веднага ми донеси чаша бяло вино. И да е добре изстудено.

— На вашите услуги, милейди. — Той наля виното и пусна в чашата болкоуспокояваща таблетка, макар да знаеше, че Ив мрази да взема лекарства. Взе приспособленията и мехлемите, с които обикновено лекуваше натъртванията и нараняванията й, и я обърна по гръб.

— Седни и недей да хленчиш.

— Никога не хленча!

— Почти никога — поправи я той. — Но решиш ли да се глезиш, ставаш нетърпима.

Ив отпи от виното си, докато Рурк прокарваше лечебната пръчица над най-тежките й контузии, и подхвърли:

— Защо не легнеш до мен, докторе?

— По-късно ще стигнем и до това. Нали трябва да получа възнаграждението си.

Едва когато преполови чашата, Ив усети въздействието на болкоуспокояващото.

— Пак ме извози! — възкликна. — Какво си сложил във виното? — Понечи да остави чашата на масичката, но Рурк я взе от ръката й, хвана я за косата, отметна главата й и насила изля виното в гърлото й.

Тя се задави и едва успя да каже:

— Знаеш колко мразя лекарствата.

— А пък аз изпитвам удоволствие от реакцията ти. Легни по корем.

— Целуни ме отзад!

— Разбира се, скъпа, само се обърни.

Ив неволно се засмя и се подчини. Болките вече не бяха толкова непоносими, а когато усети устните на Рурк върху задничето си, съвсем забрави за нараняванията си.

— Продължавай — прошепна.

— След малко. Нека болката ти се поуталожи.

— Вече нищо ми няма.

— Искам да те любя, Ив. — Той нежно я обърна по гръб и се приведе над нея. — Да те любя бавно и продължително. Но ми се ще да не те измъчва никаква болка.

— Наистина се чувствам добре. — Тя понечи да го прегърне, но Рурк хвана ръцете й и я накара да седне:

— Разкажи ми какво се случи.

Ив въздъхна:

— Щом отказваш да си легнеш с мен, ще се облека.

— Сложи си халата. Ще ти бъде по-удобно, ако си с широка дреха, пък и по-късно ще ми бъде по-лесно да те съблека.

Ив се подчини, защото предложението му й се стори разумно, приближи се до автоготвача и попита:

— Ще хапнеш ли нещо?

— Да. Оставям избора на теб.

Тя поръча спагети със сос с много подправки. Докато се хранеха, му разказа за приключенията си през деня.

Рурк я изслуша, без нито веднъж да я прекъсне, което отново изопна нервите й. Продължи да се тъпче със спагети, макар вече да й се струваха безвкусни.

— Имам няколко предложения, върху които ще поработя. Камък ми падна от сърцето, като разбрах, че имам пълната подкрепа на началника на полицията. Само да го беше видял как смачка фасона на Бейлис!

— Ив!

Тя вдигна глава и видя очите му — студени като късчета лед, сини като океана през зимата. „Странно — помисли си. — Само преди няколко часа се изправих лице срещу лице с четирима въоръжени главорези, но не се изплаших. Ала вледеняващият поглед на Рурк ме плаши…“

— Рикер устрои вече три покушения върху живота ти. Колкото и да ти е неприятно, че се намесвам, твърдо съм решен да му отмъстя.

— Покушенията бяха две — поправи го тя. — Третият път пострада само колата ми. Пък и равносметката е два на нула в моя полза. Но — продължи, без да откъсва поглед от Рурк, който отпи от виното си и продължи да се взира в нея — предвиждах точно такава реакция от твоя страна. Имай предвид обаче, че аз съм ченге. Срещу мен са били организирани покушения в миналото, безсъмнено ще бъдат предприемани и в бъдеще. Съжалявам, че се намесваш в работата ми заради враждата между двама ви с Рикер.

— Грешиш — обади се той с привидно безразличие, но Ив продължи, сякаш не го беше чула:

— Но след като вече си се намесил, искам да работим заедно.

Очите му гневно проблеснаха:

— Толкова наивен ли ме мислиш? Предлагаш ми залъгалка като на капризно дете.

— Не! Не е вярно! Престани да ме гледаш така, защото губя апетит. — Хвърли вилицата и продължи: — Наистина ми е необходима помощта ти. Помолих те да работим заедно още преди днешната случка, нали? Нищо не се е променило, само дето Рикер изпрати втори отряд „горили“ да ме сплашат, а аз се справих с тях. Сигурно е побеснял от гняв, като е научил какво се е случило. Ако работим заедно, и двамата ще получим каквото искаме. — Тя въздъхна. — Всъщност ти едва ли ще получиш каквото искаш — навярно желанието ти е да изпечеш на скара черния дроб на Рикер и да го изядеш. Все пак ако се съюзим, ще си отмъстим… в рамките на закона, разбира се.

— За разлика от теб аз не се съобразявам със закона!

— Рурк! — Тя хвана ръката му. — Мога да го заловя и без твоята помощ, само че ще ми отнеме повече време. Ти можеш да се добереш до него и сам. Може би ще действаш по-бързо от мен и отмъщението ще ти достави задоволство. Ще те попитам нещо и искам откровен отговор. Не предпочиташ ли Рикер дълги години бавно да гасне в затворническата килия, отколкото да умре от ръката ти?

Рурк се замисли и отвърна:

— Не.

— Ужасен си, Рурк! Тръпки ме побиват от теб!

— Не ме съди прибързано, лейтенант. Ще ти помогна. Ще го направя заради теб, макар че ми струва много… прекалено много.

— Знам и съм ти благодарна.

— Не ми благодари, докато не приключим. Защото ако разбера, че планът ти е на път да се провали, ще действам както намеря за добре. Казвай какво искаш от мен.

Ив облекчено въздъхна.

— Първо, искам да разбера защо от „Вътрешно разследване“ са изпратили Коли в „Чистилището“. Кого или какво е трябвало да наблюдава? Днес Бейлис подхвърли, че Рикер по някакъв начин е свързан с „Чистилището“. Ти пък твърдиш, че преди повече от десет години си прекъснал деловите си отношения с този човек.

— Точно така. Обаче му отнех най-доходните предприятия. По-късно ги продадох или ги преустроих. Допреди пет години „Чистилището“ принадлежеше на Рикер, после стана моя собственост. Не, не ме гледай така — добави, като видя изуменото й изражение. — Наистина не съм разговарял с него отпреди десет години. Сделката за бара беше осъществена чрез мои представители.

— Защо не си ми казал, че Рикер е бившият собственик на „Чистилището“?

— Защото не си ме питала, лейтенант.

— За глупачка ли ме вземаш? — гневно възкликна тя и закрачи напред-назад, за да се успокои, да размисли.

— Освен това — добави Рурк, — когато убиха Коли, изобщо не свързах престъплението с факта, че Рикер е бившият собственик на клуба. След като купих заведението, основно го преустроих и смених целия персонал.

— Може би някои негови хора още посещават клуба и сключват там сделките си.

— Невъзможно е… иначе щях да науча. Ако наистина се сключват сделки, те са маловажни.

— Един полицай бе убит там, което съвсем не е маловажно.

— Имаш право.

— Защо Рикер е продал „Чистилището“?

— Навярно се досещаш, че преди да купя заведението, направих съответните проучвания и открих, че той бърза да се отърве от него, защото е станало прекалено „неудобно“. Рикер има навик да продава онова, от което вече няма полза. Всъщност това е основен принцип в бизнеса.

— Как се е съгласил да ти продаде бара, щом толкова те мрази?

— Едва по-късно разбра кой е новият собственик. Казаха ми, че побеснял от гняв, но вече беше подписал договора за продажбата. — Рурк се облегна на стола и се замисли. — Допускам, че за да ми отмъсти, е пуснал слух за сключване на тъмни сделки в „Чистилището“, нищо чудно дори да е изпратил свои хора да въртят незаконна търговия в клуба. Точно така… сигурно се е надявал да накърни репутацията ми. Изчакал е, докато барът заработи на пълни обороти и се посещава от изискана клиентела, после се е опитал да очерни реномето му. Рикер е прочут с търпението си. Нищо не му е струвало да изчака няколко години.

— Ясно… Май имаш право. Разпространявал е слуховете чрез своите хора в полицията. „Новината“ е стигнала до ушите на служителите от „Вътрешно разследване“, които са уредили Коли да работи под прикритие в бара. Все повече започвам да вярвам, че горкият човек е умрял напразно.

— Сигурен съм, че ще отмъстиш заради него. — Рурк се изправи.

— Да, ще се постарая да има възмездие за престъпника. Слушай, искам достъп до строго секретна информация и не искам никой да разбере за проучванията ми.

Рурк се усмихна. Очите му вече не приличаха на късчета лед, а на сини езера.

— Лейтенант, разчитай на помощта ми.

 

 

Макс Рикер повали на пода разкошния дроид, когото наричаше Марта, и гневно стъпка главата му.

Канарди безмълвно изчакваше да премине пристъпът на ярост. И преди беше присъствал на подобни сцени и знаеше, че когато клиентът му е вбесен, е способен на убийство.

Тишината в просторната всекидневна се нарушаваше само от хрипливото дишане на Рикер и ужасяващото пращене на пластмаса и метал. Да, Канарди и преди беше присъствал на подобни сцени, но с течение на времето пристъпите ставаха все по-страшни.

Вече започваше да си мисли, че е настъпил моментът да задейства грижливо подготвения си план за бягство и спокойно да прекара остатъка от живота си в красивата къща на планета Рай, която беше купил под чуждо име.

Ала днес все още търпеливо изчакваше бурята да отмине.

— Нещастници! Некадърници! — крещеше Рикер. — Да не могат да се справят с една жена! Само да ми паднат в ръцете, хубавичко ще ги подредя!

Ритна като топка главата на дроида. Въздухът беше натежал от миризмата на изгорели кабели. Както винаги след всеки пристъп, Рикер се поуспокои. Отиде на бара и си наля от любимото си розово питие — подсладен ром, смесен с барбитурати.

— Казваш, че единият е мъртъв, така ли? — обърна се към адвоката. Говореше равнодушно, все едно питаше колко души ще дойдат на вечеря.

— Да. Онази мръсница уби Йейли. Инес и Мърдок са в болницата, а Ригс е арестуван. Няма да ни подведе — упорито ще се придържа към историята за човека, който го е наел. Ригс е умен…

— Глупак е! — прекъсна го Рикер. — И четиримата са от един дол дренки. Оцелелите трябва да бъдат очистени.

Канарди очакваше тази заповед и се беше подготвил.

— Съгласен съм за Инес и Мърдок, но ако отстраним Ригс, който ти е останал верен, ще загубим доверието на хората от организацията.

Рикер отпи от чашата си и сребристите му очи изпитателно се втренчиха в адвоката:

— Защо мислиш, че ми пука за доверието на подчинените ми?

— Трябва да се съобразяваш с някои фактори — отвърна Канарди. Знаеше, че поема неоправдан риск. — Ако при дадените обстоятелства проявиш снизхождение към свой подчинен, както при други обстоятелства наказа Луис, ще докажеш на хората си, че оценяваш предаността и наказваш предателството. Освен това винаги можеш да ликвидираш Ригс… след известно време.

Среброкосият продължи да отпива от розовата течност и постепенно се успокои.

— Имаш право. Разбира се, че имаш право. — Широко се усмихна и лицето му засия. — Благодаря за съвета. Май позволих на гнева да надделее разума ми, но онази мръсница буквално ме подлудява. Дааа, струва си да почакаш, за да постигнеш определена цел.

Години наред беше чакал удобен момент да си отмъсти на Рурк, сетне го беше улучил на най-слабото място.

Ала предчувствието за близката победа го правеше нетърпелив, все по-трудно му ставаше да чака.

— Предай на господин Ригс, че одобрявам поведението му и че ще го възнаградя за неговата преданост.

Тръгна към грамадния прозорец, заемащ едната стена на всекидневната, и едва не се спъна в останките на дроида. Втренчи се учудено в жалката купчина от метал и пластмаса, сякаш се питаше какво се е случило. Сетне поклати глава, заобиколи я, плъзна встрани стъклената врата и излезе на терасата, от която се виждаше добре поддържаната морава пред къщата.

— Посветих живота си на изграждане на империята, която един ден ще принадлежи на моя син. Всеки човек трябва да притежава нещо ценно, което да завещае на сина си… — Настроението му беше претърпяло коренна промяна, изглеждаше завладян от мечтите си. — Но преди да настъпи този момент, ще осъществя целите си. Първостепенната ми задача е да унищожа Рурк. Ще го накарам да ме моли за милост, Канарди, повярвай ми. — Отпи от чашата си и със задоволство се огледа. Беше доволен от живота, чувстваше прилив на сили. — А като приключа с него, ще поставя на колене проклетата полицайка.