Стив Мартини
Адвокатът (9)

9

Окръгът има полицейски участъци с различни размери. По-големите градове си имат отделни управления. Импириъл Бийч не спада към тях. Разчита на местния шериф за разкриване на всички по-сериозни престъпления, включително и убийствата.

В три часа след полунощ аз разтривам уморените си очи, докато наближавам офиса на шерифа в Импириъл Бийч и спирам на паркинга точно върху надписа ПОСЕТИТЕЛИ.

В университета се заблуждавах, че само лекарите от Бърза помощ работят по малките часове, но двайсетте години адвокатска практика изкорениха тази илюзия.

Джона твърди, че не е арестуван, а само задържан. Все пак му разрешили едно телефонно обаждане и той ми пуснал съобщение на пейджъра. Аз пък позвъних на Мери и казах, че ще се опитам да го измъкна. Тя едва не припадна от тревога. После се обадих на Хари. Реших да не будя Сюзан. За щастие Сара остана да спи при нея.

От разговора си с Джона установих, че му трябват две неща — адвокатска помощ и дрехи. Второто ме изненада, но той каза, че ще обясни, като пристигна.

За събота вечер мястото е сравнително тихо. От една патрулна кола смъкват някакъв пияница да се наспи зад решетките. Грабвам голямата книжна торба, бързо пресичам паркинга и влизам в ярко осветена приемна. Посрещат ме антисептично бели стени, кариран линолеум и бронирани стъкла. Ченгетата са от другата страна.

Край преградата отвътре някаква едра негърка по горнище от бански и плътно прилепнали шорти спори с дежурния сержант. Виждам ги през стъклото. Гласовете са приглушени, но все пак тя е достатъчно гръмогласна, за да разбера, че само искала да пътува на автостоп, когато ченгетата я спипали на тротоара. На всяка втора дума повтаря „капан“. Поглежда ме през стъклото и го изрича още веднъж право в лицето ми, сякаш иска да каже съвсем друго: Сезам, отвори се. Продължава да повтаря, докато я отмъкват през вътрешната врата, която се отваря автоматично и води към килиите в дълбините на сградата.

Полицаят рязко се отблъсква с крака и столът му потегля към гишето пред мен.

— С какво мога да ви помогна?

Пъхвам визитката си през процепа в стоманената рамка около стъклото. После казвам пред вградения микрофон:

— Адвокат съм на мистър Джона Хейл. Той е задържан тук. Идвам да го видя.

Ченгето поема визитката и я оглежда, после вдига очи към мен.

— Имате ли адвокатска карта?

Вадя картата от портфейла си и сержантът поема този пропуск към подземния свят. После записва в служебния регистър часа, името и адвокатския ми номер.

— Седнете — казва той.

— Бих желал да се видя с мистър Хейл незабавно.

— Ще предам — отговаря сержантът. — Седнете.

Закотвям се на коравата пейка до стената, поглеждам часовника и почвам да броя квадратите по линолеума. Чак сега забелязвам, че съм нахлузил мокасините на бос крак; изпод крачолите ми надничат бели глезени. Няколко минути седя така и се питам дали тази нощ ще успея да дремна.

— Мистър Мадриани.

Когато надигам глава, отсреща стои висок, слаб мъж с костюм, вратовръзка и късо подстригана коса. Усмихва се любезно, макар че тъмното му лице е съвсем делово.

— Аз съм лейтенант Ейвъри.

Той ми подава визитна картичка.

Флойд Ейвъри

старши детектив

Отдел „Убийства и грабежи“

Прибирам картичката и се представям на свой ред.

— Доколкото разбирам, идвате да приберете мистър Хейл — казва детективът. — Той е отзад.

— Може ли да си върви?

— Мислех първо да поговорим — казва Ейвъри.

Значи Джона е в зоната на здрача — нито арестуван, нито съвсем свободен.

Ейвъри ме повежда. Още преди да докосне дръжката на вратата, ченгето отвътре натиска един бутон, раздава се бръмчене и ние прекрачваме прага. Тръгваме по къс коридор. Ейвъри спира пред една врата и я отваря.

Вътре виждам Джона, седнал до метална маса. Щом ме зърва, той скача на крака и по лицето му се изписва облекчение. Облечен е в оранжев гащеризон с голям черен надпис отпред, очевидно собственост на окръжния затвор.

Когато влизам, виждам в ъгъла още един човек, а голямото огледало на отсрещната стена подсказва, че ни наблюдават и други.

— Това е сержант Грили — казва Ейвъри. — Боб, това е адвокат Мадриани.

Кимвам. Не си подаваме ръце. И двамата не сме дружелюбно настроени.

— Арестуван ли е клиентът ми? — питам аз.

— Не — отговаря Ейвъри без колебание.

— Мога ли да попитам къде са дрехите му? Защо е в затворнически костюм?

— Пратихме ги за лабораторно изследване — казва Грили. Той е по-прям. Лошото ченге.

Поглеждам го въпросително.

— Предполагам, че имате заповед за обиск?

— Не ни трябва заповед, за да проверим какво носи.

— Тъй ли? — казвам аз. — Може би, ако ровите из джоба му за оръжие или контрабанда. Но ако издирвате по плата влакънца и прашинки, това е съвсем друга работа.

— Вашият клиент сам го предложи — притичва се на помощ Ейвъри.

До този момент почти не съм обърнал внимание на Джона, който все още стои зад масата, опрял длани в ръба.

— Добре ли си? — питам го аз.

— Нищо ми няма.

— Взимали ли сте показания от него?

— Нищо официално — казва Грили.

— Какво означава това?

— Не сме взимали показания — отговаря Ейвъри.

Обръщам се към Джона.

— Откога си тук?

Той поглежда китката си, но на нея няма часовник. Свива рамене.

— Нямам представа.

— И часовника му ли изследвате?

— Ще му върнем личните вещи, преди да си тръгне — казва Грили.

— Тогава ги пригответе, защото, ако не е арестуван, излизаме още сега.

— Закъде бързате? — пита Грили. — Просто се мъчим да установим фактите.

— Прочетохте ли правата на клиента ми?

— Не го сметнахме за необходимо — казва Ейвъри. — Не сме му задавали никакви въпроси.

— А сега сигурно ще ми кажете и че не е заподозрян в каквото и да било.

Ейвъри прави гримаса, сякаш по въпроса би могло да се спори.

Джона намира сили да се усмихне.

— Позволих им да вземат дрехите. Казаха, че така по-лесно щели да ме оправдаят.

— За какво да го оправдаете? — обръщам се аз към Ейвъри.

В същото време подавам на Джона голямата книжна торба. Вътре има сив памучен анцуг, който съм грабнал набързо от дъното на гардероба си.

— Разследваме смъртта на Золанда Суейд. Да не би да го чувате за пръв път?

Поклащам глава и доколкото ми е по силите, разигравам недоумение.

— Ако имате доказателства срещу моя клиент, може би ще осведомите и мен.

— По-простото ще е да го оправдаем и да не си губим повече времето — казва Ейвъри. — Ако иска да ни помогне, разбира се.

— Имам чувството, че вече ви е помогнал.

— Бихме искали да му зададем няколко въпроса.

— Не се и съмнявам. Само че тази нощ няма да стане.

Нямам представа къде е бил Джона и какво може да каже.

— Прибрахме клиента ви от Странд Авеню — казва Ейвъри. — Седеше на плажа и гледаше вълните.

Това е на един хвърлей от местопрестъплението. Ейвъри ме оставя да го осъзная и дебне реакцията ми. Не реагирам.

— Вечерта беше приятна — казвам аз. — Може би е искал да погледа звездите.

— Автомобилът му беше паркиран неправилно — обажда се Грили. — Заемаше част от платното. Има късмет, че не са го блъснали. Точно там колите хвърчат.

— Сигурен съм, че клиентът ми оценява вашата помощ. Къде е автомобилът?

— Шерифът го задържа — казва Ейвъри. — Не искате ли да поговорите насаме с клиента си? Може би ще пожелае да даде показания.

— Няма да разговаряме тук.

Озъртам се към огледалото и се питам дали онзи оттатък може да разчита по устните.

— Говорите тъй, сякаш клиентът ви има какво да крие — заяжда се Грили.

— Боб! — прекъсва го Ейвъри.

— Е, би трябвало да се съгласи поне да го проверим за следи от барут — обръща се Грили към него, сякаш въпросът засяга само тях двамата.

— Никакви проверки, докато не представите заповед за обиск или арест — казвам аз.

Ясно е, че нямат достатъчно улики за арест. Иначе Джона отдавна щеше да е в някоя килия.

— Трае само две-три минути — продължава упорито Грили. — Избърсват ръцете с няколко памучни парцалчета, и толкоз. Не боли. Защо ще възразявате, ако няма какво да крие?

По лицето на Джона усещам, че е готов да приеме.

— Възразяваме и точка — заявявам аз.

Тайно поглеждам ръцете на Джона. Изглеждат изцапани. Не знам какво има по тях. И Грили не знае. Но да отстъпиш пред ченгетата в подобни обстоятелства е против най-съкровените адвокатски инстинкти. Всъщност в момента самият аз съм приел работната хипотеза на Ейвъри и Грили. Може да е бил Джона.

На вратата се почуква. Ейвъри става и открехва съвсем леко. Някой пъхва през процепа лист хартия. Той бързо преглежда посланието, после грижливо го сгъва и го прибира в джоба си.

— Има ли къде да се преоблече клиентът ми?

— Разбира се — казва Ейвъри и отваря вратата, този път по-широко. — Банята е отдясно в края на коридора. Можете да оставите гащеризона на куката зад вратата.

Джона поема нататък.

— Бих искал да получа вещите и обувките му.

— Вещите може — казва Ейвъри. — Обувките вече са в лабораторията.

— В три след полунощ?

— Трудолюбиви сме — отговаря той.

— Така си е. Надявам се, не ви е хрумвало да вземете барутна проба от часовника на клиента ми.

По физиономията на Грили разбирам, че не се е сетил. Усещам как мозъкът му работи на пълни обороти. Преди Ейвъри да каже нещо, Грили почва да му шушне на ухо. Вероятно пита дали полученото съгласие за дрехите се отнася и до часовника. Ейвъри клати глава — предпочита да не рискува. В присъствието на адвокат всякакви игри са опасни. Знаят, че така и така ще подам официален протест за анулиране на евентуални доказателства. Но вземат ли да хитруват с часовника, само ще налеят масло в огъня. Ейвъри се обажда на дежурния сержант и когато след две-три минути Джона се връща бос и с празна торба в ръката, един униформен полицай донася голям канцеларски плик. Ейвъри взима плика и ми го подава.

Отварям го върху бюрото и Джона преглежда съдържанието. Слага си часовника и халката.

— Къде са ключовете за колата ми?

— Засега ще ги задържим — казва Ейвъри. — Докато приключим с колата.

— Как тъй докато приключите? — питам аз.

— Имаме заповед за претърсването й. Току-що я получихме. Докато разговаряхме.

Заповедта е в ръката му — сержантът я донесе преди малко заедно с плика. Сега Ейвъри ми я показва.

— На какво основание е издадена? — питам аз.

— Къде са ми пурите? — обажда се Джона.

Досещам се още преди Ейвъри да отговори.

— Въпросните пури вероятно съвпадат с угарка, намерена на местопрестъплението. А ателието на жертвата е пълно с копия от някакво съобщение, в което се спряга името на клиента ви. Съдията сметна, че има достатъчно основания да издаде заповед за проверка на колата му.

— Ще те откарам — казвам аз на Джона.

— Разбрах, че тази нощ сте били на местопрестъплението — подмята зад мен Ейвъри, докато вървим към вратата. — Заедно с Джон Брауър. Много мило от негова страна, че е решил да ви помага.

Не отговарям.

— Всъщност в какви отношения сте?

— Просто познати — казвам аз.

— И вероятно е знаел, че сте адвокат на мистър Хейл?

— Нямам представа какво знае — отвръщам аз. Не искам Брауър да загази заради мен.

— Той също ни даде пура — продължава Ейвъри. — Каза, че била подарък от вашия клиент. И спомена за някакви заплахи на мистър Хейл срещу жертвата по време на разговор в кантората ви.

Лоша работа. Двамата с Джона бързо се изнизваме в коридора. Босите му крака шляпат зад мен по линолеума.

Когато пръстите ми докосват дръжката на вратата за приемната, Ейвъри пуска последната си стрела.

— Засега бих посъветвал мистър Хейл да не предприема далечни пътувания.

— Ще го имаме предвид.