Стив Мартини
Адвокатът (2)

2

Спокоен съботен следобед. Мия чинии на мивката. През прозореца виждам Сюзан и момичетата на дворчето край басейна.

Коронадо е остров само в колективните копнежи на своите жители. Със Сан Диего го свързва дъгата на огромен мост, срещу който местните хора се бориха години наред и който днес минава над пристанището на изток. На юг десеткилометрова пясъчна ивица, известна под името Силвър Странд, се простира покрай океана към селищата около Саут Бей и мексиканската граница.

Ние със Сара се присъединихме към тия бегълци от двайсет и първи век.

Къщата ни не е голяма. Намира се на Джей Авеню, недалеч от Аламеда — малка едноетажна къщичка със старомоден покрив, варосани стени и малки прозорчета отвсякъде. Място, което и двамата със Сара можем да наречем „дом“. Мъчим се да възстановим това забравено чувство в един непознат нов град и без Ники.

Къщата се намира в дъното на двора, отделен от улицата с висока ограда, по която зеленеят пълзящи растения. Има бял пилон с американското знаме. Тъкмо той привлече вниманието на Сара. Аз пък се поблазних от усамотението зад високата ограда.

На юг къщите са по-големи и по-скъпи, част от тях напомнят имения, докато стигнеш до Оушън Булевард, където започват богаташките резиденции. Няколко пресечки по-нататък е „Дел Коронадо“, прославен от Мерлин Монро като флоридски хотел във филма „Някои го предпочитат горещо“. И днес си е все тъй горещо, само че е много скъпо.

Купихме бунгалото, защото Сара реши, че е симпатично, и защото басейнът й хареса. Той е с неправилна форма, съвсем малък.

Днес по-малък от него е само банският костюм на Сюзан, който едва би стигнал за превръзка върху окото на някой пират. Тя се изтяга на шезлонг в другия край на басейна, отпива чай с лед от висока чаша и чете. Сюзан е страстна читателка. До обяд видя сметката на сутрешния вестник, а сега прелиства някакви служебни документи. Не може да живее без работа.

Изпускам една чаша в мивката. За щастие водата я спасява от счупване. Сега не ми е до съдовете. Вперил съм поглед в Сюзан. Тя има атлетична фигура, сякаш отлята от най-фина стомана и покрита с бронзов загар; изящни дълги крака без грам тлъстина. За премахване на излишните килограми посещава с монашеско усърдие фитнес клуба почти всеки ден. Макар да е пределно женствена, Сюзан Маккей умее да трупа мускули като професионален културист. Понякога си я представям как ме спасява на плажа от някой бияч, докато онзи се мъчи да ми ритне пясък в лицето.

Висока е, само с четири-пет сантиметра по-ниска от мен, има лебедова шия, високи скули и черна коса, подстригана безмилостно късо и сресана на път отляво, както правят някои фотомодели.

На собствен гръб узнах, че въпреки кротката фамилия Маккей тя притежава огнен латиноамерикански темперамент. Името и двете дъщери са единственото й наследство от тринайсет години брак. Не си сменила фамилията заради децата.

По баща се нарича Монтоя. Родена е в Сан Диего. Родът й е тук от толкова поколения, че вече не ги брои. Според родовите легенди някога един далечен прадядо получил земи по тия места от испанския крал.

Сюзан плъзва поглед над документите и ме засича как я зяпам през прозореца. Махва ми да изляза.

С жест отвръщам: След малко.

Белите й зъби проблясват за миг в заразителна усмивка.

Чувам как децата се кикотят в басейна. Свалям кърпата от рамото си, слагам я до поставката за сушене на съдове и тръгвам към хола, откъдето една остъклена врата води право към дворчето. Когато я отварям, сякаш някой надува до дупка децибелите на плискането и детския смях.

— Татко, идваш ли?

Сара е опряла лакти върху ръба на басейна, мократа й коса блести, а по луничките около носа й се стичат капки.

— Не. Първо ще ми намаже гърба — казва Сюзан. Тя вече сваля облегалката на шезлонга и се преобръща по корем.

— После ще дойдеш ли да поплуваш? — упорства Сара. — Моооля ти се!

— След малко — обещавам аз. — Вие си поиграйте, а аз имам да свърша нещо за Сюзан.

— Недей да се преструваш, че ти тежи.

Сюзан ми праща лукава усмивка и разкопчава горнището на банския. Придържа го с една ръка, докато лежи по корем.

Златистият тен на фигурата й е наследствен само отчасти. Намираме се в благодатните ширини над тропиците, съвсем близо до вечното слънце.

Сядам на ръба на шезлонга до коленете й, изстисквам малко крем върху дланите си и го затоплям с триене. После започвам да я мажа по раменете и гърба.

— Ммм. — Тя се размърдва чувствено и притиска тяло в меката тапицерия на шезлонга. — Вече си мислех, че никога няма да излезеш. Дошла съм да поиграем, а ти се криеш в къщата.

— Исках да свърша с чиниите.

— Чиниите могат да почакат. Сега си имаш друго задължение до вечерта.

И при тия думи тя игриво ме побутва с бедро.

Със Сюзан се запознахме преди три години благодарение на един общ познат. От адвокатското дружество ме бяха натоварили да координирам симпозиум по криминално право — двеста потни юристи, натъпкани в гореща хотелска зала, за да прахосват пари по програмата за постоянна квалификация (по-късно тази програма бе пожертвана в името на съдебната реформа).

Една от темите на симпозиума бе насилието над децата, неговото откриване и предотвратяване. Сюзан изнесе доклад. Запознахме се чрез един колега от моята фирма, а останалото, както се казва, е история.

Всъщност тя бе пристигнала по друг повод — участваше в битката около някакъв законопроект, който трябваше да отпусне повече пари за децата. Същата вечер се срещнахме в един ресторант, за да обсъдим дневния ред на симпозиума, и някъде между коктейлите и салатата аз потънах в дълбините на нейния поглед и омайната музика на гласа й. Не помня да съм се влюбвал тъй светкавично дори и в хлапашките си години.

В тази магия имаше нещо неподвластно на разума, сякаш като в някакъв чувствен пасианс се бяха подредили пламъчетата на свещите, дълбоките искри в нейните латиноамерикански очи и страстта, с която описваше своя кръстоносен поход за закрила на бездомните и измъчени деца. Това изпълваше живота й с устрем, целенасоченост и всеотдайност, за което всички ние, жалките нагаждачи, можехме само да мечтаем.

Сюзан е преди всичко жена, знаеща какво иска. Тя е пряма, понякога застрашително откровена. Първоначално изпитвах към нея само обич, породена от възхищението, но под самата й повърхност се спотайваше мощен сексуален заряд.

Тя ме поглежда косо с натежали клепачи, сякаш се унася. Размазвам крема по-надолу.

— Великолепно е. Имаш вълшебни пръсти.

— Какво четеш? — питам аз.

— Документи по делото „Патерсън“, какво друго?

През последните месеци работата на Сюзан доста се затрудни заради един назряващ скандал в нейната служба. Политиците разследват под лупа някои методи, използвани от нейните сътрудници при разпит на деца в случай на предполагаемо насилие.

— Искат да ни вържат ръцете — казва Сюзан.

Използването на подвеждащи въпроси и кукли с пълни анатомични подробности при разпити на петгодишни деца, често записвани с видеокамера, все едно отвори кутията на Пандора, пълна с неразрешими политически и правни проблеми.

Десетина обвиняеми, част от които лежат зад решетките, организираха обща защита, основана върху обвинението, че Службата за закрила на децата, съкратено СЗД, е подхванала истински лов на вещици, фалшифицира детските показания и развихря масова истерия само за да оправдае увеличения си бюджет и да се наложи в очите на обществото като правозащитна организация. Начело в цялата шумотевица стои Бъч Патерсън, човек с две присъди за насилие над деца. Сюзан чете и скърца със зъби.

— Това ХОЧИ, съкратено от „ходещо човешко изпражнение“, има полицейско досие колкото чаршаф — заявява тя и удря с папката по шезлонга над главата си. — Умирам от желание да ти го покажа.

Не може, защото папката съдържа поверителни полицейски сведения, защитени от закона. Ако държавен служител разгласи съдържанието на подобни документи, това е престъпление според щатските закони. Направи ли го, би изхвръкнала моментално от работа, а нищо чудно и да попадне в затвора.

— Представяш ли си — добавя тя, — че за сметка на данъкоплатците в университета се водят курсове, където наричат типове като Патерсън „политически затворници“. И разни примерни студентчета ни обясняват, че трябва да го пуснем на свобода, та пак да тормози децата.

— Конституционно право — отвръщам аз. — Стремеж към щастие.

— Не се шегувай с тия неща.

— Извинявай.

— Сега и щатският главен прокурор държи да се намеси — казва тя. — Би трябвало да е на наша страна. А вместо това настоява да проучи документите и видеозаписите на моята служба. Не за това съм се захванала с тая работа.

— Знам, правиш го, за да работиш с децата.

— Тогава защо непрекъснато трябва да си протривам коленете пред политици, дето искат да се правят на важни? Видят ли трагедия, налитат като мухи на мед и почват да кършат ръце.

— Такава ти е работата — казвам аз.

Сюзан се разсмива.

— Прав си. Хайде сега тук — казва тя и размърдва долната част на гръбнака си.

Притискам с пръсти желаната област и започвам да я разтривам.

— Нали знаеш, има и други професии.

— Не.

Сюзан млъква, но извръща глава — знак, че темата е изчерпана.

Размазвам крема по тясната вдлъбнатина на гръбнака й малко над долнището на бикините. Светлокафявата кожа е гладка като сатен.

— Хубав бански — казвам аз.

— Харесва ли ти?

— Аха…

— Трябваше да си купя нов — казва тя. — Два от старите изчезнаха при онази история.

Сюзан намеква за обира в дома й през миналия февруари.

— Сигурно са били хлапета — казва тя. — Кой друг ще отмъкне фино бельо и два бански костюма?

— Някой сладострастен крадец, който си пада по дамското облекло — отвръщам аз.

— Да не ти е клиент? — пита тя.

— Ще поразпитам.

Тя се разсмива.

Покрай бельото неизвестният злодей отмъкна телевизора, портативния компютър, на който работеше Сюзан, още малко електроника и кредитните карти. Все още се борим със застрахователната компания и попълваме купища документи, макар че в знак на независимост Сюзан настоя лично да поеме въпроса с кредитните карти. Казах й, че има късмет. Понякога ти задигат не само вещите, а и самоличността. После цял живот се влачиш по съдилищата да обясняваш, че документите са твои, но нямаш нищо общо с глобите за превишена скорост или неправилно паркиране.

— От два-три дни искам да поговорим — казвам аз.

— За какво?

— Имам проблем. Може би ще успееш да ми помогнеш.

С удивителна сръчност, без да поглежда или да помръдва върху шезлонга, тя плъзва ръка по бедрото ми и лекичко почва да драска с нокти нагоре към крачола на гащетата.

— Не е това — казвам аз.

— Жалко.

— Свързано е с работата.

— Сигурен ли си?

Тя плъзва връхчетата на пръстите си под плата и лекичко драсва с дългите, изящни нокти по вътрешната страна на бедрото ми.

— Да. Макар че, ако продължаваш по този начин, ще ми създадеш нарастващ проблем в съвсем друго отношение.

Тя отдръпва ръка.

— Сухар.

— Наистина се нуждая от помощта ти.

— Опитах се.

— Няма ли да станеш сериозна за малко?

— С удоволствие.

Тя започва да се обръща със затворени очи и по влажните й устни се разлива сладострастна усмивка. Притискам я надолу и продължавам масажа. Тя се предава.

— Трябва ми информация за един случай, по който работя. Може би познаваш човека.

— Добре де, кой е? — пита разочаровано тя.

— Чувала ли си някога за жена на име Золанда Суейд?

При това име мускулите по гърба й се напрягат и тя надига глава от възглавницата на шезлонга. Сега ме гледа втренчено, доколкото е възможно от тази позиция, а аз продължавам да размазвам хлъзгавия бял крем по кръста й. Изстисквам още малко върху дланта си и изчаквам да се затопли. Сюзан ме гледа мълчаливо.

— Как успя да се сблъскаш със Суейд? — пита накрая тя.

— Значи я познаваш?

— Да — казва Сюзан. — За съжаление.

Тя отново отпуска глава на възглавницата.

— Мислех, че може да сте се срещали. Нали разбираш, при твоята работа и нейните занимания…

— Занимания ли? — Сюзан е заинтересувана, но го прикрива. — Какви по-точно?

— Отвличане на деца.

Настава дълго мълчание. Усещам как тялото й трепва от лека въздишка.

— Да. Коронният номер на Золанда.

— Наричаш я на малко име. Май се познавате по-добре, отколкото предполагах.

— Градът е малък — казва тя.

— Срещали ли сте се?

— О, да — отговаря Сюзан. — Може дори да се каже, че някога бяхме приятелки. Но това беше преди милион години.

— Приятелки?

— Ммм…

— Разкажи ми.

— Какво има за разказване? Беше отдавна.

Позволявам на пръстите си да хлътнат под ластичето на банския към твърдите, заоблени полукълба. Сюзан въздъхва дълбоко.

— Малко си се зачервила по раменете — казвам аз.

— А да ми видиш лицето… Ако продължаваш така, ще трябва да пратим децата в къщата.

— Разкажи ми за Суейд.

— Не ти препоръчвам да си имаш работа с нея — казва Сюзан. — Защо питаш?

— Имам клиент. Той пък си има проблем.

— Чакай да позная. Детето му ли е изчезнало?

— Внучката — уточнявам аз.

— Това е нещо ново. Обикновено жертвите са бащи, получили родителските права.

— Значи си виждала и други подобни случаи?

— О, да.

— Откъде я познаваш? По служба ли?

— Не само. Знаем се от… сигурно има десет години. Посещавах в университета курсове за ранното развитие на детето. Една вечер тя дойде да изнесе лекция.

Когато ръката ми спира, Сюзан усеща, че ме е заинтригувала.

— Закрила на децата — добавя тя. — Светът е малък. Движехме се в едни и същи кръгове.

Аз отново раздвижвам пръсти.

— Какво друго знаеш за нея?

— Чух, че е имала тежък брак. Много отдавна, още преди да пристигне в града.

— Половината ми познати могат да се похвалят със същото — казвам аз.

— Не — възразява Сюзан. — Имам предвид наистина тежък брак. Съпругът й бил богат и зъл. Биел я, инквизирал я до такава степен, че едва останала жива. Бил малко смахнат. Падал си по нестандартния секс. Вериги и белезници. Не от онези, дето ги продават като еротични пособия, с тапицирани гривни и фалшиви ключалки. Разправят, че я оковал в мазето почти за цял месец. Измъчвал я. Изнасилване, содомия — целият шантав репертоар. Оцеляла само защото някакъв съсед я чул да пищи и повикал ченгетата. Преживяването се отразило на характера й.

— Това го разбирам.

— Не обича мъжете — допълва Сюзан.

— След такава случка би било нормално да ги избягва за известно време.

— Всъщност направо мрази мъжете.

— Всичките ли?

— Почти.

Аз разтривам с ефирни докосвания дупето на Сюзан, но този път през плата на банския.

— Малко е неразумно, не смяташ ли?

— Естествено, никога не е усещала тръпката да я докоснат твоите пръсти — казва Сюзан.

— Откъде знаеш?

Тя се разсмива.

— Иначе отдавна да ти ги е откъснала.

— Как се е забъркала в тия родителски истории?

— Наречи го отмъщение — казва Сюзан. — Начин да нанесе ответен удар по мъжкия свят. По съдилищата, пълни с мъже в черни тоги. По правозащитните организации, които отхвърлят жалбите за семейно насилие. Естествено, малко е превъртяла. За известно време имаше доста привърженици. Дори високопоставени хора — неколцина законодатели, един-двама градски съветници. Но тя прекали. Злоупотреби с женските привилегии. Нейното решение е абсурдно. Да превръщаш децата в бегълци е пълна глупост — все едно да седнеш върху гърлото на някого, за да го накараш да спазва диета. Лечението е по-лошо от болестта. Имаше няколко случая — крайно редки, имай предвид, — когато укрити от нея майки бяха заловени и попаднаха в затвора. От цялата работа най-много страдат децата. Но опитай се да го кажеш на Зо. Тя не иска да чуе и дума.

— Моят клиент твърдо вярва, че Суейд е замесена в случая. Дошла в дома му заедно с майката и поставила ултиматум: или дай внучката си, или ще я загубиш завинаги.

— Напълно в неин стил — казва Сюзан. — Но невинаги е била такава. Не и в началото. Най-напред създаде женска адвокатска група. Вдигна доста шум, предимно на местно ниво, появяваше се по телевизията. Опита се да се намеси в няколко нашумели дела за отнемане на родителските права, но съдилищата я отрязаха. Просто не й дадоха думата. Тя не е адвокат. След като не е и заинтересована страна, няма за какво да говори по делото.

— Разбирам.

— Съдиите взеха решение, че каквото и да каже, няма да бъде свързано с делото. Не искаха да имат нещо общо с нея. Но така само размахаха червения плащ под носа на Золанда. По-добре да си бяха закачили по една мишена на задниците. Имаш ли работа със Зо, най-опасното е да я пренебрегваш. В разгара на препирните тя реши, че съдилищата са излишни. Наложи свои собствени правила за установяване на родителски права.

— Чрез отвличане.

— Тя предпочита термина „защитни мерки“ — казва Сюзан. — Организацията й се нарича „Изчезналите жертви“. Представлява нещо средно между благотворително дружество и група за колективна самоотбрана — без отчетност и по-висша инстанция. Ако някой допусне грешка, а на Зо това й се случва често, няма пред кого да се оплачеш. Говори се, че напоследък е станала доста немарлива. Нерядко укрива виновните. Например майки, които се оплакват от бащите, а всъщност самите те гасят цигари върху ръцете на децата си и се увличат при телесните наказания.

— Защо досега не са я обвинили в неуважение на съда?

— Че се държи неуважително, по това няма две мнения — отговаря Сюзан. — Трябва обаче да се докаже, че е замесена. Золанда действа като мафиотски кръстник или като президента в Овалния кабинет; винаги е на крачка пред обвинението. Ако нейната организация е отвлякла детето, няма да намериш нито един свидетел за участието на Зо. Тя е много предпазлива.

— Кой извършва отвличанията?

— Хора от нейната организация. Доброволци. Типове, които навярно ходят на църква в неделя, без изобщо да се смущават от факта, че в понеделник им предстои, да грабнат някое дете от училищната столова. Защото Зо ги е убедила, че вършат всичко в името на Господа.

— Да не би да твърдиш, че са фанатици?

— Нека просто ги наречем заблудени хора.

— И досега прокурорите не са успели да я обвинят?

— Точно така. Доколкото знам, агенти на ФБР са преобърнали цялата й организация с главата надолу. Но тя винаги използва един от родителите за съучастник, тъй че, формално погледнато, не става дума за отвличане. А и неслучайно се е настанила край границата. Няма по-хубаво място за изчезване от Мексико.

— Мислиш ли, че и внучката на моя клиент е там?

— Поне така предполагам. За Зо цялата Долна Калифорния е едно голямо скривалище. Прехвърля ги за малко в Енсенада или може би в Росарита, докато намери нещо по-сигурно. Разкажи ми за майката.

— Мамчето е била зад решетките. Бурно минало, свързано най-вече с наркотици. Дядото и бабата издействали съдебно решение за отнемане на родителските права. Когато излязла от затвора, майката се явила при тях заедно със Суейд и се опитала да измъкне детето с помощта на заплахи. Една седмица по-късно се върнала сама, уж за свиждане. Само че при детето имало само една гледачка.

— Удобно.

— Майката и внучката са изчезнали.

— И чакай да позная — казва Сюзан. — Никой не е видял Золанда да припарва до къщата по време на свиждането.

Кимвам.

— А майката и детето вече не са се мяркали.

— Няма и да се мярнат. Във всеки случай не под същите имена и не в този град. Ако можеше, Суейд би ги пратила и на друга планета. Бъди сигурен, че през идната година майката ще смени цвета и дължината на косата си поне десетина пъти. Внучката на клиента ти може да заприлича на момченце. Когато Золанда приключи с магиите, никой няма да разпознае нито майката, нито детето.

— Изненадва ме, че Суейд не е проверила майката — казвам аз. — Джесика Хейл излиза от затвора. Захванала се е с наркотиците още като хлапачка.

Сюзан мълчи.

— Как се казва твоят клиент? — пита накрая тя. — Да не е някоя знаменитост?

— Не съвсем. Защо?

— Напоследък Зо страшно си пада по знаменитостите. Злите езици твърдят, че се е пристрастила към славата.

Изглежда, избива някакъв скрит комплекс. Подгони неколцина видни граждани, между тях и главния съдия.

— Шегуваш се.

— Не. Синът и бившата му жена изчезнаха преди повече от година заедно с около половин милион долара от общата банкова сметка.

— Не бих се учудил, ако се опита да опандизи Суейд, та макар и само заради принципа.

— Направи го — казва Сюзан. — Само че тя има добри адвокати. И както вече споменах, съдията не успя да оформи картинка, в която да намести Зо. Напоследък май я влече към властта и парите.

— Моят човек е обикновен работяга, спечелил случайно голяма сума.

— Как?

— От лотарията.

— Майтапиш ли се?

— Не, сериозно говоря.

— Значи наистина познаваш човек, който е спечелил? Мислех си, че просто обявяват числата за радост на населението — съвременен вариант на гладиаторските игри в древния Рим.

— Познавах го още преди да спечели и явно ме е запомнил с добро.

— Колко е спечелил? — пита тя.

— Осемдесет и седем милиона долара.

— Господи! — Тя се разсмива. — Направо неприлична сума. Трябва да ме запознаеш. Женен ли е?

— Скоро ще станат четирийсет години.

— Защо най-добрите са вечно заети?

Леко притискам с палец отстрани под ребрата.

— Ооох! Боли. — Тя продължава да се киска. — Е, какво иска от теб този клиент?

— Отчаян е. Иска да извия ръцете на Суейд. Да изкопча от нея къде е детето. И да наема частен детектив, който да го издири.

Сюзан се разсмива. После поклаща глава.

— Той не разбира с кого си има работа.

— Разполага с достатъчно средства. И охотно ще хвърли всичко до последния цент, само и само да си върне внучката.

— Нищо чудно да стигне дотам. Нека ти дам един съвет. — Тя се преобръща на една страна, за да ме погледне в очите. — Не се замесвай.

— Защо?

— Защото те чакат много неприятности, а накрая ще останеш с празни ръце. Зо се е прочула с успехите си в тия истории. Досега никой не е успял да я притисне в ъгъла нито съдилищата, нито правозащитните органи. Някои от най-добрите частни детективи в страната са се опитвали да следят нейните хора, за да открият дечицата, изчезнали под крилото на Зо. И засега всички удрят на камък.

— Благодаря за доверието.

— Ти ме попита дали познавам жената. Просто ти казвам какво е положението. Тя харесва онова, което върши. Засега й се разминава. Пет пари не дава за съдилищата и мрази адвокатите. Навремето бившият й съпруг бил наел опитен адвокат. А имал и много пари. Адвокатът го отървал от обвиненията в нападение, отвличане и опит за убийство. Извел го от съдебната зала, после веднага се върнал и подал молба за родителските права.

— Значи Суейд има дете?

— Имаше — поправя ме Сюзан. — Четиригодишно момченце. Съдът не видял причини да отнема родителските права на бащата. В края на краищата полицейското му досие било чисто. Една година по-късно детето загинало. Счупване на гръбнака. Паднало от балкона, докато било на гости при баща си.

Сюзан се превърта по гръб и ме поглежда втренчено, закривайки с длан очите си от залязващото слънце.

— Сега разбираш поне донякъде — казва тя — защо Зо Суейд е тръгнала на кръстоносен поход.