Метаданни
Данни
- Серия
- Пол Мадриани (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Attorney, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Стив Мартини. Адвокатът
Издателство „Обсидиан“, София, 2000
Редактор: Димитрина Кондева
Художник: Кръстьо Кръстев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954–8240–89–0
История
- — Добавяне
7
Хари сяда да върти телефона, а Сюзан откарва Джона към центъра, където е нейната служба. Тласка я единствено омразата към Суейд — още един повод за тревога от моя страна.
Пет минути по-късно, седнал зад волана на Скокливата Лина, аз минавам по моста Коронадо и подкарвам на север по шосе 1–5, после отбивам към аерогарата. На кръстовището с Тихоокеанската магистрала ме засича червен светофар. Чувам рева на реактивни двигатели и като се озъртам към оградата около пистата, виждам над нея да стърчи опашката на пътнически самолет, който набира обороти преди излитане. Воят разтърсва колата с такава сила, че още малко, и ще ми изпопадат пломбите.
Светва зелено и аз подкарвам напред. Зад мен грохотът се отдалечава по пистата. Продължавам към Харбър Драйв. В далечината виждам високите хотели по Харбър Айланд.
Натискам газта и навлизам в оживеното движение, минавам още няколко пресечки, издебвам светофара, завивам наляво и се насочвам към Шелтър Айланд.
Пред мен се извисява гора от алуминиеви мачти и стоманени въжета — свят на платноходки и регати, последното място, където спортна купа докосва американския бряг.
След още няколко пресечки спирам и паркирам край тротоара на едно тясно свободно местенце, където едва би се побрала половин нормална кола. Поглеждам листчето, затиснато под чаша кафе на съседната седалка, после се озъртам към голямата табела над отсрещния тротоар — „Червените платна“. Надраскал съм с молив това име преди няколко дни, след пет-шест разговора по телефона.
Прозорците са отворени, тъй че няма смисъл да заключвам. Излизам, затръшвам вратата и пресичам улицата.
„Червените платна“ е местна забележителност — ресторант и бар, съществували в Сан Диего още отпреди времето, когато Линдбърг пристигнал тук да се качи на своя самолет „Духът на Сейнт Луис“. Отначало ресторантът бил до кея на Шелтър Айланд, но се преместил след големите строителни работи през шейсетте години, така че сега отново се гуши сред гъмжило от плавателни съдове. Има грамадни платноходки, има и съвсем малки, всяка със свое определено място. За някои си личи от пръв поглед, че спадат към яхтите. А според едно широкоразпространено мнение яхтата представлява дупка в морето, където човек непрестанно налива пари. За щастие никога не съм изпитвал желание да проверя дали наистина е така. Знам само, че тия плаващи дворци от искрящо бяло фибростъкло изглеждат ужасно скъпи.
Пешеходците по улицата са малко. Някакъв безделник зяпа обявите във витрината на фирма за недвижими имоти, а по-наблизо един шофьор разтоварва продукти от кола за доставка по домовете. С това се изчерпват признаците за делова дейност в квартала.
Отварям вратата и влизам в „Червените платна“, сваляйки тъмните очила, за да виждам в полумрака. Пристигнал съм по времето за обяд и заведението е претъпкано. Неколцина постоянни клиенти киснат на бара, отстрани се е проточила дълга опашка за маси. Барманът смесва коктейли и приема поръчки, без да прекъсва разговора с някакъв мъж със спортно сако и разкопчана риза, който от пръв поглед прилича на управител.
След малко спортният тип придружава двете двойки пред мен към една свободна маса и се връща.
— Пушачи или непушачи? — пита той.
— Всъщност търся Хоакин Мърфи.
Човекът се озърта, но не го забелязва.
— Среща ли имате с Мърф?
— Трябваше да се видим тук на обяд.
— Джими, виждал ли си Мърф тази сутрин?
— Не още.
— Мен ако питате, сигурно е отзад. На „Златното съкровище“.
Поглеждам го въпросително.
— Така се нарича лодката му.
— Аха.
— Чакайте да видим дали ще го открия. Как ви е името?
Вадя визитна картичка и му я подавам.
Човекът хлътва зад бара и след секунди вече разговаря с някого по телефона. Виждам устните му да мърдат. Разговорът приключва бързо и той оставя слушалката.
— Улисал се в някаква работа и забравил за времето. След минутка ще дойде. Заповядайте, седнете. Да ви предложа ли нещо за пиене?
Все още е рано, затова си поръчвам коктейл „Върджин Мери“.
— С по-малко „Табаско“ — предупреждавам аз.
Сядам и оглеждам обстановката. Модернизиран селски стил с много вътрешни греди и яки дървени столове във фоайето. Ресторантът е в дъното. Всъщност два ресторанта — външен и вътрешен, разделени с плъзгащи се стъклени врати. Откритият ресторант граничи с кея и отделенията за яхти. Навън масичките под шарените чадъри са отрупани с клиенти, които се наслаждават на гледката и прохладния вятър откъм залива. Сервитьорката ми донася коктейла. В същия миг виждам някакъв образ да се носи отвън между масите като комета, ръсейки подир себе си вместо опашка чифт чорапи, а след това и обувка. Другата все още е в ръката му, когато стига до стъклената врата.
Човекът е нисък и набит, доста пълен, с бермуди до средата на прасците, тъй че прилича на пират от стара комедия. Омачкано поло прикрива само отчасти издутия му корем, навяващ асоциации за статуя на Буда. Ако се съди по чорлавата коса, навлякъл е полото преди броени секунди.
Щом прекрачва вътре, пришълецът спира и се обляга на рамката. Продължавайки да се бори с непокорната обувка, той оглежда клиентите. Трябва му само секунда, за да съобрази, че го търся аз. Когато спира до масата ми, вече е в напълно приличен вид, ако не се броят провлачените връзки на обувките.
— Здравейте, мистър Мадриани.
Той се опитва да се усмихне чаровно, но вместо това заприличва на елф, който е спал на Нова година с жената на Дядо Коледа. Зъбите му са малко неравни и блестят ослепително върху мургавото лице, изглеждащо още по-тъмно заради наболата четина.
— Извинявайте. Имах малко работа.
— Така и допуснах. Наричайте ме Пол.
Протягам ръка и той енергично я стиска.
— Хоакин Мърфи. Можеш да ме наричаш Мърф. Всички ми викат така.
— Добре, Мърф. Сядай.
Сега забелязвам, че е облян в пот.
— Мислех да дойдеш при мен — предлага той. — Отзад. По-спокойничко е.
— Както кажеш. Да ти поръчам ли нещо за пиене?
Сервитьорката изниква до нас.
— Бира „Корона“, Роузи — казва Мърф. — За навън.
Вдигнал е крак върху съседния стол и се мъчи да завърже обувката си. По ръцете му има петна от машинно масло, а с ноктите сякаш е орал нива.
— Отдавна ли чакаш?
— Не.
Той забелязва, че гледам ръцете му.
— Имаш ли лодка, такъв ставаш. Поправях трюмната помпа. Забравих да гледам часовника. Ако не е една грижа, друга ще е. Имал ли си някога? Лодка, искам да кажа.
— Пропуснал съм това удоволствие — казвам аз.
— Не ти и трябва, ако не те бива с ремонтите. Или ги вършиш сам, или ти излиза през носа. С лодките не можеш да занемариш поддръжката. Не е като с къщата. Ако имаш спукан водопровод у дома, най-много да ти прогние някоя греда. Допуснеш ли такова нещо на плавателен съд, рано или късно отиваш на дъното.
И той избърсва мазните си ръце с ленената салфетка от масата.
Пристига сервитьорката. Мърфи взима от нея шишето студена бира. Поръчваме сандвичи.
— Ще ни ги донесат — казва той.
Вадя няколко банкноти и плащам. После ставаме.
С напитките в ръце излизам след Мърфи през плъзгащата се врата. Прекосяваме открития ресторант и продължаваме по кея. Неговата лодка е в четвъртото отделение по посока на корабостроителницата, която се вижда през мачтите. В сенките проблясват искри от електрожен.
Мърфи хваща едно въже и пъргаво се провира под бушприта на голяма двумачтова платноходка. Доколкото мога да преценя, дълга е над дванайсет метра.
За да го последвам, трябва да се прегъна надве.
„Златното съкровище“ се оказва елегантна и доста солидна яхта с дървен корпус. Под зеленото платнище отпред виждам кабинка с голямо кормило от тиково дърво. Яхтата е боядисана в тъмнозелено, с черни ивици и дъсчена палуба. Оборудвано е безупречно — грижливо сгънати бели платна, изпънати въжета и медни части, излъскани тъй старателно, че виждам в тях смътното си отражение.
— Това ми е кантората — казва Мърфи.
— Май добре се печели от детективска работа.
— Стига да имаш добри капиталовложения и богат чичо — уточнява Мърфи. — Това тук го дължа най-вече на чичото. — Той отпива глътка бира, докато аз оглеждам яхтата с възхищение. — Построена е в началото на трийсетте години за някакъв контрабандист на алкохол. Когато я открих, беше в ужасно състояние. За щастие по нея има толкова малко метал, че не ставаше и за вторични суровини. Само това я е спасило.
— С любов е правена — казвам аз. — Красавица.
— Същинска прелест. И да не беше моя, пак щях да го кажа.
Той говори така, сякаш яхтата е живо същество. Повежда ме по мостчето, после заобикаляме покрай надстройката, която стърчи в средата на палубата като миниатюрна къщичка. Шест кръгли илюминатора пропускат светлина навътре и надолу, където навярно са каютите и салонът.
Мърфи заобикаля ъгъла, дръпва люка настрани и сръчно се спуска по стълбата. Оказва се удивително пъргав за размерите си, особено като имам предвид, че едната му обувка е развързана. Слизам след него и попадам в просторна каюткомпания.
Стените са облицовани с тъмен махагон, подът е от полирани тикови дъски, а ниският сводест таван представлява плетеница от лакирани греди. През тях проникват снопове светлина от илюминаторите горе.
— Сядай. Чувствай се като у дома си.
Мърфи кимва към една от скамейките, прикрепени към вътрешната страна на корпуса. После измъква от вграденото бюро бележник и молив.
Сядам и оставям коктейла си в стойката за чаши.
Мърфи се настанява зад бюрото и слага бутилката върху разгъната карта. Запотеното стъкло оставя по хартията влажно кръгче.
— Както вече ти казах по телефона — започва той, — рядко се занимавам със семейни истории. Нямаше да поема случая, но Фред Хоукинс те препоръча. Често работя за Фред.
— Аз пък си мислех, че частните детективи си вадят хляба най-вече от бракоразводни дела.
— Без мен. Захванеш ли се с разводи, сам си просиш куршума. Разярените съпрузи са изтрепали повече народ, отколкото мафията.
— Е, тогава да те успокоя. В случая няма замесен съпруг. Аз самият не се занимавам със семейни дела.
— Тогава защо си се намесил?
— Един приятел има проблеми.
— Парични ли?
— Не, богат е.
Новината оказва благотворен ефект върху Мърфи. Или поне го кара да си припомни, че има бележник. Той разчиства хартиите от бюрото, после пъхва молива в електрическата острилка и го стърже, докато остава едва ли не само гумичката.
— Разкажи ми за клиента си.
Изпратил съм на Мърфи в аванс чек за хиляда долара от сметката на Джона. Таксата му е двеста долара на час плюс разноски, пътни, дневни и квартирни, ако се наложи да пътува.
— Що се отнася до теб, можеш да смяташ, че аз съм твоят клиент.
— Както кажеш — кимва той. — Вече получих аванса. За останалото ще ти представя сметка.
Нарочно избрах този начин на действие. Така каквото и да предприеме Мърфи, ще е свързано с мен и остава под прикритие на адвокатската тайна, ако някога се наложи да застана в съда срещу Суейд.
Отдавна съм решил да споделям сведения за Джона само в краен случай. Когато надушат мириса на осемдесет милиона в банката, разни приятели и благодетели плъзват наоколо като плесен по мухлясало сирене.
— Успя ли да провериш жената, за която говорихме по телефона?
— Донякъде — казва той. — Поразпитах тук-там. С тая Золанда Суейд трябва да се пипа много внимателно. Измъкнах каквото има в справочниците и в интернет. Дали действията й са законни, или не, това го оставям за адвокатите. Едно е сигурно: говори пред журналистите, без да й мигне окото.
— Значи често пишат за нея по вестниците?
— За тая хартия, дето е прахосала, сигурно са отишли две-три тропически гори.
— Нещо интересно? Да започнем от миналото.
— Според моите сведения живее по тия места от около дванайсет години. Родом е от Охайо. Преселила се заради кофти брак и гаден съпруг, който заплашил да я очисти… когато излезе от затвора.
— Току-виж, му се наложило да чака на опашка — казвам аз.
— Да бе, разни чудаци много се ядосват, като им откраднеш децата. Както и да е, съпругът излежава двайсетгодишна присъда без право на помилване преди дванайсетата година. За изнасилване и тормоз на дете. Изглежда, това е станало след развода. Тя не е изнасилената, макар да твърди, че често упражнявал насилие по време на брака.
— Имат ли деца?
Той прелиства записките си.
— Няма такива сведения във вестниците.
Дотук мога да му пиша шест минус. Предполагам, че смъртта на единствения й син е незаздравяла рана и приказливата Суейд предпочита да си мълчи за нея.
— Суейд твърди, че на няколко пъти подавала в полицията жалби за побой. Ченгетата не направили нищо. Явно това я е озлобило срещу властите.
Мърфи ме поглежда, сякаш иска да провери дали е налучкал вярната линия.
— Чух, че не давала пет пари за законите и съдилищата. Което ме навежда на друга мисъл. Лежала ли е в затвора?
Задавам този въпрос, макар че не ми се вярва в интернет да има подобни сведения.
— Няма полицейско досие, ако това питаш. Излежала е само няколко дни за неуважение на съда, но адвокатите я отървали. Дори и тогава щяло да й се размине, ако не била отмъкнала дете на съдия.
— Дейвидсън ли?
— Значи си чувал? — Лицето му посърва като на дете, открило, че всички знаят съкровената му тайна. — Май само си прахосваш парите с мен.
— Подробностите са важни — отговарям с усмивка аз.
Брад Дейвидсън е главен съдия в окръжния съд на Сан Диего. Преди две години, докато той водел криминални дела, съпругата му изчезнала с малкия им син и цял куп пари, които тепърва трябвало да бъдат поделени в предстоящия развод. Оттогава насам не е видял нито нея, нито детето или парите.
— Чух, че обвинил Суейд в неуважение на съда.
— И не само това — казва Мърфи. — Издал заповед за арест. Заръчал да я домъкнат направо в съда и там й трил сол на главата както той си знае. В присъствието на пристав с кобур на кръста. Суейд обаче дори не мигнала, затова я вкарал в панделата и три дни си играл на тука има — тука няма. Местил я от затвор на затвор, за да обърка адвокатите. Двайсет и четири часа дори я държал в арест за федерални престъпници, додето един адвокат проумял каква е работата и издействал заповед за освобождаване. Съдебните институции още се чудят как да оправят последствията.
— Какви последствия?
— Иск за двайсет милиона долара заради неправомерно задържане. Дейвидсън не е имал право да издава такава заповед. Тя се основава единствено на догадки. Никой не е видял Суейд да отвлича хлапето. Нали разбираш — изчезва ти детето и след като знаеш репутацията на Суейд, проверяваш най-напред в нейната къща.
— Влизам му в положението. Какво е станало с него?
— Според вестниците малко останало да му клъцнат крилцата. Все пак специалната съдийска комисия взела предвид дългогодишната му безупречна служба и факта, че детето му е отвлечено. Отървал се с порицание и неколкостотин часа общественополезен труд. Разправят, че още ходи по два пъти седмично да помага в някакъв женски приют. Колкото до Суейд, тя се е впила в местните власти със зъби и нокти, а адвокатите й полагат всички усилия да докарат местните власти до банкрут — Журналистите пишат, че съветниците следят със затаен дъх всеки неин ход.
— Плашат ли се от делото?
— И още как. Нали са на самоиздръжка. Ако загубят, ще се наложи да искат заем от щата. Сега правят какви ли не чупки в кръста, за да не им отрежат кредитите. Странното е, че Суейд сякаш не гони парите — Проверих финансовото й състояние. Да знаеш, по-охотно бих дал заем на някой от онези симпатяги, дето спят в кашони върху куп смачкани вестници.
— Разорена ли е?
— Срещу нея има поне десетина присъди за обезщетение, все от засегнати съпрузи и техните адвокати. Морални щети, накърнено достойнство присвояване на лично имущество и какво ли не още. Досега нито една не е изпълнена. Повечето са издадени в нейно отсъствие. Тя изобщо не стъпва в съда. Когато я обвиняват, искам да кажа. А цялото имущество е на името на съпруга й.
— Омъжена ли е?
Мислено задрасквам минуса след шестицата. Сюзан е пропуснала да ми спомене тази подробност.
— Изглеждаш изненадан.
— Така е. От всичко, което съм чувал, излиза, че мрази мъжете.
— Очевидно този прави изключение. Отскоро е навлязъл в живота й. Преди три години. — Мърфи поглежда бележките си. — Казва се Харолд Морган. Тя си е запазила моминското име, поне за пред вестниците. Той е банкер, занимава се със заеми и ипотеки. Консерватор от християнската десница. Добър бизнесмен. С доста собствени средства. Активно участие в строежа на недвижими имоти. Както пишат вестниците, естествено, по нейни твърдения, „новият съпруг я спасил от живот в озлобление след един неуспешен брак“.
— Явно и на него дотам му е бил късметът — казвам аз.
— Е, не може да имаш всичко — кимва Мърфи.
— Какво мисли за дейността на жена си?
— О, подкрепя я. Смята, че върши делото Божие. Спасява изоставени деца и съсипани майки от прогнилата съдебна система. Но според статиите неговата подкрепа е само в моралната област — снима се под ръка с нея. Засега нито един от адвокатите не е успял да се докопа до имуществото му, за да покрие иск срещу Суейд. Не могат да докажат, че взима участие в нейната дейност. А въпросната дейност вечно е скрита зад правото на служебна тайна. В момента тя ръководи три организации и всичките са на червено. По някое време беше стигнала до осем. Когато нещата съвсем се объркат и през прозорците вземат да нахлуват вражески адвокати, тя тегли ножа на фирмата и основава нова.
— А кредиторите остават с пръст в уста.
— Среден пръст — уточнява Мърфи. — Дори шкафът за документи е взет под наем. А тя има само един. Тръби наляво и надясно, че не поддържа документация по деловите въпроси. Казано с други думи, не си правете труда да тършувате.
— Бил съм й на гости — казвам аз. — Наистина има само един шкаф.
— Ако смяташ да я съдиш, това е умряла работа. Парите не значат нищо за Суейд. А заплахата да ги загуби изобщо не влиза в списъка на стоте неща, които я плашат.
— Мислиш ли, че си струва да поговоря с Дейвидсън? — питам аз.
— Сигурно ще ти съчувства от все сърце — казва Мърфи.
— Но няма да помогне?
Той поклаща глава.
— Откриеш ли как да притиснеш Суейд, сума ти народ ще налети за съвет. Според всичко, което прочетох, тя няма много приятели в този град.
Откъм дървената надстройка долита почукване — сервитьорката е донесла сандвичите. Заемаме се с тях, но продължаваме разговора.
Мърфи надига шишето с бира, преглъща бавно и ме поглежда. След последния подскок на адамовата му ябълка най-сетне избликва въпросът:
— Е, кого искаш да изкопчиш от лапите й?
— Едно дете. Момиченце.
— С майка си ли е?
— Така предполагаме.
— Мога да се лепна за Суейд — казва той. — Да я държа под око. Има известна надежда да ни отведе до…
— Не. Поне засега. Чух, че се е изплъзнала от най-добрите.
— ФБР?
Поглеждам го.
— И ти ли си чул същото?
— Във всеки случай тя така казва. Повтаря го с огромно удоволствие. Сякаш е кой знае каква заслуга. Разправя пред журналистите, че ФБР денонощно кисне на прага й. Че я гонели като обществен враг номер едно. Но тя била по-хитра и ги водела за носа.
— Не й ли вярваш?
— Колебая се. Знам само, че никога не са я привиквали на разпит. Дори не са разговаряли с нея.
— Ти май имаш собствени източници.
— Някои хора обичат да си бъбрят — казва той.
— От ФБР ли?
Мърфи мълчи.
— Ако имаш подобни връзки, това може да е от полза.
— Как така?
— Случаят има и друга насока. — Обяснявам му за Джесика и предположението, че е сключила с федералните сделка срещу намалена присъда. После добавям: — Тя е въпросната майка. Аз работя за дядото. Бащата на Джесика. Той е получил родителските права, преди да изчезне момиченцето.
— Как се казва детето?
— Аманда Хейл.
— И майката ли носи същата фамилия?
Кимвам. Мърфи си записва.
— Дали твоят източник ще може да ни осведоми за подробности от споразумението на Джесика с федералните?
— Защо се интересуваш?
— Може да изскочи някоя нишка. Арестували са я за наркотици. Не е изключено пак да обикаля из тия кръгове, да посещава разни места и хора.
Мърфи се усмихва. Ето че изникват нови възможности. От онова блато няма измъкване. Той си записва тия подробности, включително и факта, че вероятно е пренасяла през мексиканската граница хероин или кокаин.
— Ако разчита само на собствените си сили, лесно ще я открием — казва Мърфи.
— Точно от това се страхувам.
Той вдига въпросително вежди.
— Че може би не разчита само на собствените си сили — пояснявам аз.
— За Суейд ли си мислиш?
— С нейните връзки без съмнение ще ни е далеч по-трудно да открием Джесика и детето. Особено ако им осигуряват прикритие и ги прехвърлят. Да речем в Мексико. Може да са помогнали при отвличането, но не разполагаме с доказателства. Всичко, което откриеш в тази насока, ще е от полза.
— А какво печели Суейд от цялата работа?
— Тя е самозвана благодетелка на човечеството с изкривена представа за правдата — обяснявам аз.
— Не, питам защо е отвлякла точно това хлапе. Майката е кръгла нула. Бивша затворничка. Какво печели Суейд?
— Реклама. Чрез бащата на Джесика ще вдигне шум из вестниците.
— Как?
— Чети пресата в идните дни — казвам аз. — Суейд възнамерява да залепи доста нови изрезки в албума си.
— Той политик ли е? Или някаква знаменитост?
— В известен смисъл. Каквото и да правиш, не се приближавай до Суейд. Вече се срещнах с нея. Само ще си загубиш времето, а може и да възникнат нови проблеми. А аз вероятно няма да мога да се придвижвам свободно. Ако журналистите клъвнат на въдицата, ще се помъкнат след мен като опашка.
Той се разсмива.
— Разбирам. Преди колко време е била онази история с наркотиците?
— Преди две години, може би две и половина.
— Значи следите отдавна са заличени.
— Точно затова трябва да действаме стъпка по стъпка.
Вместо да прахосвам времето и парите на Джона за тичане подир вятъра, предпочитам да използвам Мърфи там, където ще е най-полезен със своите връзки във ФБР.
— Доколкото знам — продължавам аз, — федералните я предали на щатската прокуратура за онази мексиканска история с наркотиците. Споразумели се за по-лека присъда и някои привилегии в затвора. Но така и не е ясно защо.
Мърфи откъсва поглед от бележника.
— И би желал да научиш какво са искали от нея?
Да, явно външността лъже. Този човек има бърза мисъл.
— Точно така. И дали са го получили. Разбира се, ако можеш да разбереш без излишен шум. И без много обяснения.
— Например?
— Например за кого работиш. Никак не бих искал в кантората ми да се помъкнат агенти от ФБР. Тия работи плашат клиентите. Все едно да откриеш, че твоят счетоводител редовно разговаря по телефона с данъчната служба.
— Ням съм като гроб — казва Мърфи. — Ами ако се натъкна на нея? На Джесика, искам да кажа. Не е изключено. Може да ме насочат по дирите й.
— Виж какво, мен ако питаш, могат и да я арестуват. Ще им пратя въздушна целувка. Така ми решават всички проблеми.
Ако приберат Джесика, всичко е в кърпа вързано. Размахваме съдебното решение, прибираме детето, а със Суейд можем да се разправяме и по-късно.
— А ако сам я открия?
— Не се приближавай до нея. Дръж я под наблюдение и веднага ме потърси.
— Говориш така, сякаш е много опасна.
За момент Мърфи изглежда готов да поиска допълнителна премия.
— Не, не ми се вярва — казвам аз. — Просто е плашлива. Изтървем ли й дирите веднъж, повече няма да я видим.
— Разбирам.
— Откриеш ли я, позвъни ми. — Подавам му визитна картичка. — Ако ме няма, остави ми съобщение на гласовата поща и те ще ме открият по всяко време на денонощието.