Стив Мартини
Адвокатът (17)

17

— Напоследък не те разпитвах какво става — казва Сюзан. — Знам, че си зает. Но знам също така, че става нещо, а ти си мълчиш.

Тази сутрин пием кафе с гевречета и плодове. Разпръснал съм документи по кухненската маса на Сюзан, за да избегна неминуемите въпроси.

— Ало, Пол, тук контролният център — казва тя.

Принуден съм да надигна глава.

— Ммм?

— Знам, че си зает.

— Извинявай.

Събирам документите на купчинка и я обръщам наопаки.

— Вечно си зает — казва тя.

— Знам. Когато свърша с това дело, ще имаме повече време. Обещавам.

— Кажи го на дъщеря си.

— Да не е станало нещо?

— Нищо особено, само дето живее тук почти цял месец, без да знае защо. Както и аз.

— Извинявай, че ти я натрапих.

— Не ми пречи — казва Сюзан. — Но нещо не е наред, нали?

— Сара разпитва ли те?

— Не с думи. Ти идваш от време на време. Спиш тук по няколко нощи в седмицата. През останалото време изчезваш. Не те виждаме. Детето почва да се чуди къде е домът му.

— Знам — казвам аз. — Ти беше страхотна.

— Не че имам нещо против. Само искам да знам какво става.

За момент си мисля, че ме подозира във връзка с друга жена.

— Просто съм затънал в работа до ушите. Ден и нощ на педали.

— И преди си имал дела. Никога не съм те виждала такъв.

Въздъхвам дълбоко, отпивам глътка кафе, взимам геврек и го разчупвам. Тя протяга ръка през масата: стига си го усуквал. Очите й ме пронизват като лазери.

Връщам геврека в панерчето.

— Помниш ли онзи ден, когато ти се обадих да вземеш Сара?

— Да.

— Предната вечер ме преследваха хора с кола. Не съм сигурен кои бяха. Но имам основания да смятам, че поне засега ще е по-добре Сара да остане при теб.

— Опасни ли са?

— Не знам, но не бих си позволил риска да оставя Сара у нас, когато отсъствам толкова често.

— Същите хора ли разбиха кантората ти?

— Не съм сигурен. Но е възможно.

— Защо не ми каза?

— Не исках да те тревожа.

Един-два пъти съм й споменавал за Онтаверос, но само като евентуална линия на защитата. Сега разказвам останалото. Тя слуша и ме гледа през масата, докато излагам подробностите.

— Щом знаят къде е кантората, вероятно знаят и къде живея. Затова не исках да оставям Сара сама.

Лицето й става тревожно и тя отправя поглед някъде встрани.

— Разбирам.

Усещам за какво си мисли.

— Много внимавам, когато идвам насам — казвам аз. — Хващам такси от кантората до полицейския участък в центъра. Ако ме следят, едва ли ще влязат там. Имам един познат детектив. Не е точно приятел, но намина в кантората онази сутрин след взлома. Той ме пуска да изляза през задната врата. Хари чака с колата на две пресечки оттам. Той ме докарва. А сутрин идва да ме вземе.

— Ти каза, че колата е на ремонт.

— Излъгах — признавам си аз. — Лина е у нас, в двора. От една седмица не съм я карал. Акумулаторът сигурно вече е изфирясал. Днес ще наема кола — нещо невзрачно — и няма да припарвам с нея до къщи или до кантората.

— Мислиш ли, че още те дебнат?

— Не знам. Ако дебнат, значи много ги бива, защото не съм забелязал.

— Каза ли на онзи приятел детектива за Онтаверос?

— Не ми е приятел. Точно той арестува Джона. Но му казах. Макар че не вярвам да го напише в доклада си. Или ако напише, ще е редактирано много внимателно. Ченгетата не биха желали да обясняват в съда, че разследват този човек, защото ме е преследвал и може би е нахлул в кантората. Това може да подкрепи нашата теория за смъртта на Суейд. Сигурно си мислят, че точно с такава цел съм им казал. Адвокатски трикове. Да вмъкна нещо в протоколите им, а после да го използвам в съда.

— А ти не си чак толкова коварен, нали? — казва Сюзан.

— Честна дума. Мислиш ли, че иначе щях да правя тия околосветски обиколки? Да зарежа Лина на двора и да се возя с такси.

— Като ти гледам колата, не е чак толкова лоша идея — казва тя. — Но знам, че казваш истината. Не би погодил такъв номер на Сара. Смяташ ли, че Онтаверос може наистина да е убил Суейд?

— Възможно е. Във всеки случай изглежда по-вероятно, отколкото да я гръмне Джона. Онтаверос има престъпно минало. Убивал е и друг път. Поне според статиите и федералните агенти, с които разговарях в ресторанта.

— Влезе ли им в дирите? На федералните агенти, искам да кажа.

Поклащам глава.

— Потънаха вдън земя. Обадих се на Мърфи. Притиснах го да ги намери на всяка цена. Никакъв резултат. Казва, че така правели. Изчезвали за месеци. Според Мърф вероятно работят под прикритие някъде в Мексико.

— Докато онзи Онтаверос търси дъщерята на Джона — казва Сюзан.

— И може да се натъкне на внучката му — добавям аз.

— Не мислиш, че ще й направят нещо лошо, нали?

— Не мисля, че се интересуват кого ще прегазят по пътя си. Затова толкова се старая да предпазя Сара. Право да ти кажа, сън не ме хваща.

— И не си казал нищо на Джона?

— Как да му кажа? Старецът и без това ще се побърка в килията. Не искам да сипвам сол в раната. Така поне не знае…

— Рано или късно трябва да му изложиш линията на защитата. Нали не искаш да зяпне в съда, когато небрежно подхвърлиш, че някакъв мексикански наркобарон се кани да убие дъщеря му.

— Съдът може да ме отърве от тая грижа — казвам аз. — Съдията изобщо не ми разрешава да засягам темата без свидетелски показания или официални сведения за връзките между Джесика и Онтаверос.

Сюзан се взира в кафето си, което бавно изстива на масата.

— Едно е сигурно — казва тя. — Повече няма да се прибираш в онази къща. Не и преди да приключи процесът.

— За нула време ще ми свърши бельото.

— Можеш да се разхождаш по организъм — отсича Сюзан. — Поне ще си жив. А и харесвам мъже без бельо под панталона.

— Много си извратена.

Тя се разсмива.

— Искало ли ти се е да зарежеш всичко и да избягаш? На някой необитаем остров.

— Непрекъснато.

— И на мен. Напоследък все по-често. Във вторник имам среща с Надзорния съвет. Изпълнително заседание.

Това означава, че ще е при закрити врати, без журналисти и публика.

— Вестниците още не са надушили — продължава тя. — Според началството ще разискваме персонални въпроси.

Седя мълчаливо и я гледам през масата. Къса черна коса, пламенни испански очи, лице като на Исабела Роселини. Ако не броим двете й дъщери, Сюзан държи единствено на работата си, а сега тя е под заплаха.

— Нали не е свързано с пистолета на Суейд? — питам аз.

Тя енергично поклаща глава.

— Не пряко. Твърдят, че според някаква докладна записка някои от инспекторите ми използвали недопустими методи при разпитите на деца. Че потулваме фактите, за да не стигнат до адвокатите на защитата.

Поглеждам я въпросително.

— Няма такава докладна — казва тя. — При други обстоятелства щяха да ме прикрият. Прокуратурата не би позволила да ме изненадат. Но според мен знаят откъде е дошла информацията за пистолета на Суейд.

— Не съм им казал.

— Знам. И тъй, ти отпадаш. Мисля, че Брауър е разбрал. Той ме предаде веднъж. Не е глупак. Разбира, че борбата е на живот и смърт. Или той мен, или аз него.

— Не можеш ли да поговориш с него?

— За какво? Постъпиш ли нелоялно в малка организация, приказките са излишни. Той го знае. Сега за мистър Брауър има само два пътя. Навън или нагоре.

— Мислиш, че се цели в креслото ти?

— Не би ме учудило.

— Извинявай, че те вкарах в това положение.

— Не си ме вкарал — казва тя. — Отдавна го чаках.

Поглеждам я с недоумение, но Сюзан само тръсва глава и става от масата. Не й се говори.

— Какво ще правиш с внучката на Джона? — пита тя.

— Какво да правя? Ще я търся. Заръчал съм на Мърфи да действа.

— Мислиш ли, че ще открие следа?

— Може би чрез двамата федерални агенти. Те търсят Джесика. Знаят, че има неприятности с Онтаверос. Надявам се това да ги насочи. А междувременно имам си предостатъчно грижи по делото. Чакай да те питам нещо. Какво знаеш за Брад Дейвидсън? Главният съдия.

— Бившият главен съдия — натъртва тя. — Свалиха го в петък следобед.

Това ме изненадва. Сюзан пак се обръща към масата и вижда лицето ми.

— Не знаеше ли?

Поклащам глава.

— В понеделник ще го обявят официално — казва тя. — Съдиите гласуваха тайно, при закрити врати, та после всички да му разправят колко са го подкрепяли. Чух, че щяло да мине като оставка. Запазва си съдийското място. Въпросът е докога. Определено ще има конкурент на следващите избори. Сигурно човек от прокуратурата. Не може да натресеш на съдебните институции иск за двайсет милиона и да ти се размине. — Говори като жена, очакваща да провери това на собствен гръб. — Дейвидсън имаше шанс да се отърве, но го съсипа шумотевицата около убийството на Суейд. Отвориха се старите рани.

— Нали смъртта й сложи край на делото?

— Но не и на хорските приказки — казва Сюзан.

— Какво знаеш за Дейвидсън като човек?

Сюзан се замисля, после пак сяда срещу мен.

— Бивш морски пехотинец. Мисля, че още го водят в запаса. Стопроцентов печен мъжага. Не извади късмет със семейството. Жена му беше префърцунена пуйка. Хлапето си боядисваше косата през ден — оранжева, розова, фосфоресциращо пурпурна. Увличаше се по субкултурата. Както можеш да си представиш, това не очарова бащата, който всъщност стоеше в дъното на цялата работа. Така се зараждат бунтовете. Детето беше в безизходица. Увисна между бащата и майката, когато се разделиха. В събота и неделя на палатка със стареца, после пак при гальовното мамче. Бащата му стрижеше боядисаната коса нула номер при всеки удобен случай.

— Звучи ми като кошмар.

— Да, за едно четиринайсетгодишно момче.

— А тази акция на съдиите… Да не би да го подозират?

— В убийството на Суейд ли?

Кимвам.

Сюзан неуверено поклаща глава.

— Знае ли някой какво си мислят съдиите? Мене ако питаш, от тях са тръгнали всички тайни организации. Отворят ли си устата, непременно ще изръсят милион противоречиви мнения, за каквото им хрумне. А Дейвидсън наруши правило номер едно. Направи съда обект на клюки. Но защо питаш за него, след като те интересува Онтаверос?

— Адвокатската практика си има основен принцип — казвам аз. — Никога не оставай без добър резервен вариант.

 

 

Всички са чували за бездната между богати и бедни. Нещо подобно има и в Окръжния съд. За криминалните дела трябва да минеш по мост на нивото на четвъртия етаж, за да попаднеш в старата съдебна сграда. И в нашия, и в другите щати винаги оправдават раздутия бюджет с растящата престъпност, но когато накрая парите пристигнат, бързо ги източват по други канали.

Новата съдебна сграда е запазена територия за гражданските дела, там бродят адвокати с копринени чорапи и елегантни куфарчета, а ескалаторите изкачват нагоре банкови директори в костюми на дискретно райе.

Когато започнаха строежа преди няколко години, в едно общинско мазе откриха витражи с емблемите на различни щати. Сега можеш да им се любуваш над всеки ескалатор, докато пъплиш към четвъртия етаж. Монтирани са в декоративни дървени пана, а наоколо им висят стари снимки на окръжни съдии — някои от тях с колосани яки и отдавна напуснали не само съда, но и белия свят.

Тази сутрин имам чувството, че отивам на среща с кандидат за подобна реликва.

Коридорът пред кабинета на Дейвидсън е барикадиран с мебели. От едната страна го блокира кожен диван, две кожени канцеларски кресла дооформят лабиринта от другата. Налага се да лавирам предпазливо през тях. Пак в коридора, но от другата страна на вратата, върху голяма маса са струпани две кръгли картотеки, кошчета за боклук от тиково дърво и отворени кашони, пълни с всякакви лични вещи, включително пепелници и съдийски чукчета. До кашоните се извисява купчинка рамки с фотографии, дипломи и грамоти.

Върху матовото стъкло на открехнатата врата е изписано отвътре със златни букви: ГЛАВЕН СЪДИЯ. Малко по-долу някакъв тип с работен комбинезон стърже буквите идсън.

Надниквам вътре. Зад бюрото в приемната няма никого, затова питам коленичилия работник:

— Тук ли е съдията?

Вместо отговор онзи кимва безмълвно към коридорчето зад бюрото.

Няма кой да ме спре, затова храбро тръгвам натам. Отвътре долита глас. Отправям се към него. Докато заобикалям бюрото, виждам, че вратата в края на коридора е отворена. Спирам на прага.

Виждам бюро, а зад него директорски стол, извъртян с гръб към мен. Доста над високата облегалка стърчи прошарена, късо подстригана глава на мъж, който говори по телефона.

— Слушай, Джим, никого не упреквам. Да, познавам те. Знам, знам. Няма нужда да обясняваш. Сториха каквото трябваше. Благодаря за обаждането. Наистина. Да, трябва да пийнем по чашка… Довечера съм зает. Нека малко утихнат нещата.

Върху бюрото има само стар кашон, пълен до половината с разни дреболии. Върху бронзово блокче в единия ъгъл стърчи бейзболна топка с нечий подпис. Буквите са разкривени, сякаш писани от дете.

Отляво виждам лавици с дебели юридически томове, а върху стената в дъното виси самотна масивна рамка. Няма нищо друго. Стаята е разголена, опустошена.

— Не знам точно. Трябва да ми кажат днес следобед. Мисля, че ще ме сложат в Четиринайсети отдел. Но вероятно е временно. А после не знам.

Не искам да подслушвам, затова почуквам на отворената врата.

Дейвидсън завърта стола и ме поглежда. Редки прошарени вежди, хлътнали бузи и дълго лице, украсено с тънки мустачки. Лице на човек с характер. При това твърде суров. Той ми прави знак да изчакам.

— Слушай, Джим, трябва да свършвам. Току-що влезе човек. Не, слушай, няма нужда да говориш с когото и да било. Но се радвам, че ми позвъни. Много поздрави на Джойс. И умната!

Той оставя слушалката и насочва вниманието си към мен.

— С какво мога да ви помогна?

— Извинявайте, че ви безпокоя. В приемната имаше само един работник. Каза ми, че сте тук.

— В момента сменям сътрудниците — казва той. — Изглеждате ми познат. Виждал съм ви в съда.

— Казвам се Пол Мадриани. Адвокат по криминални дела. Не съм местен. Наскоро дойдох от север.

— Откъде по-точно?

— От столицата на щата.

— Често ходех там на законодателни конференции — казва той. — Не стойте на прага. Влизайте. Бих ви предложил да седнете, но вече изнесоха двете кресла и дивана.

— Забелязах.

— Обикновено не се случва преди изборите. — Дейвидсън рови за нещо в едно от чекмеджетата, после надига глава и вижда недоумяващата ми физиономия. — Нали знаете, танц със столове. Не е много приятно музиката да спре тъкмо когато изнасяш мебелите. Местят ме долу. Само се чудят как да намерят нещо по-тясно, с гола крушка. — Той поглежда часовника си. — Носачите трябваше да са тук в десет. Закъсняват. Имам чувството, че тепърва всички ще закъсняват.

— Няма да ви отнема много време. Исках да се представя.

— Миналата седмица това можеше и да ви бъде от полза. Но днес аз съм просто една от пчеличките.

— Точно те решават делата — казвам аз.

— Адвокат с чувство за такт. Далеч ще стигнете.

Той се заема с друго чекмедже. Вади машинка за телбод, паничка с кламери и моливи. Внимателно ги подрежда в отворения кашон.

— Нали нямате нищо против? — пита той. — Искам да напусна преди обяд. Предпочитам да не се срещам с новата наемателка. Съдия Мошър. Познавате ли я?

— Не съм имал това удоволствие.

— Ако изчакате, можете да й целунете ръка. Бих ви запознал, но едва ли ще го приеме доброжелателно.

— Всъщност исках да видя вас.

Той сбръчква вежди.

— Защитавам Джона Хейл — пояснявам аз.

Той мълчи, лицето му остава безизразно, но по очите усещам, че мозъкът му превключва на пълни обороти.

— Значи убийството на Суейд, а? Чух, че адвокатите били двама.

— Да, аз и моят партньор.

— Защо искате да ме видите?

Опитвам се да подхода колкото се може по-деликатно.

— Такава е адвокатската работа. Проучвам фактите, събирам сведения.

За момент той забравя чекмеджето и ми отделя цялото си внимание.

— Какви сведения?

— Чух, че сте един от малцината съдии с непосредствени впечатления от Золанда Суейд.

Той ме оглежда мълчаливо, с лукава усмивка под тънките му стачки.

— Имате предвид, че я бутнах зад решетките?

— Точно това имам предвид.

— Научете се да бъдете прям — казва Дейвидсън. — За Золанда Суейд не коментирам. Ако случайно не знаете, срещу нас все още се води дело от нейно име.

— Чух, че помогнала на вашата съпруга да изчезне заедно със сина ви.

Той ме поглежда някак особено — на една страна, като животно, което е чуло непознат шум.

— Просто се мъча да бъда прям — обяснявам аз.

Той става и поглежда дали в коридора не се спотайва някой. Например секретарка със стенографски бележник или съдия Мошър с касетофон. После тихо затваря вратата.

Пристъпва само на педя от мен и разгръща сакото ми. Проверява за микрофон.

След като се уверява, че няма такова нещо, той отстъпва назад. За момент ме оглежда и се чуди дали да проговори. Старото озлобление надделява.

— Можете да питате всички, които ме познават. Ще ви кажат, че имам много недостатъци. Страдам от високомерие, избухливост и нетърпение, но двуличието не ми е присъщо. Не пророних сълзи за смъртта на Суейд. Тази жена беше патологична личност. Проявяваше абсолютно презрение към закона и всичко, свързано с него. Смяташе, че самата тя е законът — съдия, заседатели и тъмничар. И ако вашият клиент я е застрелял, направил е неоценима услуга на света. Това е всичко, което мога да кажа по въпроса, и ако го повторите извън тази стая, ще отрека.

— Изглежда, добре сте я познавали.

Погледите ни се сблъскват.

— Иска ми се да не бях чувал за нея — казва той, после ми обръща гръб и се връща към бюрото.

На вратата се почуква. След секунда влиза някакъв носач с количка за мебели.

Аз се отдръпвам, за да не преча. Дейвидсън достига бюрото си, обръща се и ме засича да зяпам предмета в самотната рамка.

— Поименно позлатено оръжие — казва той. — Пистолет четирийсет и пети калибър. Подарък от колегите офицери по случай напускането на морската пехота. А ако случайно се питате, калибърът е съвсем различен.

— Знам — отговарям аз и в гласа ми неволно прозвучава разочарование.

Появява се още един носач и двамата почват да товарят кашони върху количката, водейки някакъв тайнствен разговор.

— Беше ми много приятно — казвам аз и се отправям към вратата.

Вече съм почти на прага, когато Дейвидсън подхвърля зад гърба ми:

— Между другото, не си губете времето. През онази вечер изнасях лекция пред група адвокати. — Говори за вечерта, когато беше убита Суейд. — Напуснах съда по-рано, за да не ме засече натовареното движение. Имах и спътник. Стан Чейзид от прокуратурата. Ако искате, питайте го.

— Уверен съм, че е излишно.

Дейвидсън ми каза каквото трябваше. Има буен характер, решителност, цял куп мотиви и желязно алиби.