Стив Мартини
Адвокатът (28)

28

— Тая работа не ми харесва.

Рам Караши е специализант. Шест дни седмично работи в местната болница. Тази сутрин посещенията му включват окръжния затвор, което означава, че трябва да измери кръвното налягане и пулса на Джона, преди да е тръгнал към съда.

В момента Джона лежи на леглото в килията. Около ръката му е пристегнат апарат за измерване на кръвното.

Доктор Караши си е донесъл табуретка на колелца. Той отново притиска стетоскопа към сгъвката на лакътя. Бавно завърта клапана на манометъра. Вслушва се внимателно, после поклаща глава. Мери кръвното налягане вече за трети път, откакто дойдохме аз и Хари. Проверява дали не е скочило заради сутрешните тревоги преди поредния ден от процеса. Може пък да спадне. Но не спада.

— Добре съм — казва Джона. — Просто се вълнувам. Винаги вдигам кръвното, щом ми сложат апарата.

Той ме поглежда така, сякаш ще се ядосам, ако отложат делото по здравословни причини. При сегашните обстоятелства по-скоро бих скачал до тавана.

Лекарят сваля ръкава от ръката му.

— Полежете спокойно — заръчва той.

После почуква на пазача пред вратата и прави знак двамата с Хари да го последваме. Щом дебелата врата се затваря зад нас, той казва:

— Никак не ми харесва. Лекарството вече трябваше да подейства. Взима го цяла седмица. Сигурни ли сте, че го пие? Нали знаете, понякога хвърлят хапчетата. Когато са потиснати.

— Знам само каквото ми казват. Пазачите твърдят, че взима лекарството всяка вечер преди лягане.

— Лоша работа. — Караши поглежда стойностите на кръвното налягане в медицинския картон. — Определено вървят нагоре.

— Сериозно ли е? — пита Хари.

Интересува го не толкова лечението, колкото дали ще прекратят процеса.

— Ако искате моето мнение, смятам, че човекът трябва да влезе в болница. Поне за наблюдение.

— Това ще означава отлагане на процеса, ако не и нещо повече — усмихва се Хари.

— Естествено, трябва да информирам главния лекар в общинската болница — казва Караши. — Ще го посъветвам да уведоми съда.

— Може би трябва да доведем личния лекар на мистър Хейл? — предлагам аз.

— Добра идея. Разбира се, прокуратурата също ще иска да прати някого.

— Вие не сте ли техен човек? — пита Хари.

Караши се усмихва.

— Не. Ще искат някой по-високопоставен. Може би шефа на кардиологичното отделение.

Изглежда, Караши намеква, че ще търсят човек, от когото Райън да иска благоприятно мнение. Вече от доста време е в професията и знае как се води играта. Точно сега Райън никак не би желал обвиняемият да се разболее, след като видяхме доказателствата и изслушахме всичките му свидетели. Едно прекратяване на делото е най-страшният му кошмар.

— Трябва да му направите кардиограма — казва Караши.

— Спешно ли е?

— Не мога да заявя пред съда, че животът му е в опасност — отговаря лекарят. — Но бих препоръчал да мине на кардиограф утре. Следобед. В петък съдът често затваря по-рано — добавя той. — Мисля, че мога да уредя час.

Благодаря му. Караши прибира стетоскопа в чантичката.

— Ако изобщо има начин да му спестите вълненията, бих препоръчал да го направите.

— Как? — пита Хари.

Караши мълчаливо свива рамене. Няма какво да каже.

Благодарим му още веднъж и той си тръгва.

Виждам Джона през малкото квадратче от дебела пластмаса върху вратата. Сега седи на ръба на леглото и изглежда с двайсет години по-стар, отколкото преди няколко месеца, когато дойде да ми разкаже за Аманда и майка й.

— Каква полза от всичко, ако умре преди присъдата? — пита Хари. — Може би трябва да поговорим със съдията.

— Нищо няма да излезе без солидна лекарска препоръка — казвам аз. — Дай да викнем неговия лекар. Ако се наложи, още тази вечер след съда.

 

 

Днешната изненада на Райън няма за цел да спести нечии вълнения — нито тези на Хари, нито моите.

Призовал е повторно Сюзан и пак се заяжда с нея.

Снощи позвъних у тях да поговоря със Сара. Получи се малко неудобно, когато Сюзан вдигна слушалката.

— Не можем да разговаряме — казах й аз.

— Знам. Докато не приключа с показанията.

Знаеше правилата, а може и Райън да я беше предупредил.

Не долових в гласа й гняв или обида. Само примирение.

— Къде си? — попита тя.

— Обаждам се от къщи.

Тя не каза нищо, но усетих, че смята постъпката ми за глупава. Сякаш бе минала цяла вечност от онази нощ, когато мексиканците ме преследваха. Преди да се прибера у дома, проверих улицата отпред, минах с колата на няколко пъти. Вече бях толкова уморен, че почти не ми пукаше. Не забелязах подозрителни коли с неясни силуети отвътре. Опитах се да си припомня как би изглеждал онзи циклоп с изгасени фарове — невзрачен стар мерцедес. Кварталът изглеждаше чист, тъй че накрая спрях, но за всеки случай скрих колата в гаража.

Влязох вътре и се обадих у Сюзан. Поговорих със Сара, пожелах й „лека нощ“. Тя ми се стори объркана и говореше малко, сякаш Сюзан е наблизо. Попита ме дали всичко е наред, чудеше се защо тя е у Сюзан, а аз у дома. После попита дали не съм се скарал със Сюзан. Не знаеше какво става в съда, а ние със Сюзан много се стараехме да не обсъждаме тези въпроси пред нея. Но децата са проницателни. Усещат напрежението в една връзка, както кучетата долавят вибрациите преди земетресение.

Казах й да не се тревожи, всичко ще бъде наред. Просто имам много работа и трябва да се погрижа за нещо. Не знам дали ми повярва. Напоследък сам не си вярвам.

Райън излиза на подиума и размахва ръце.

— Да се прехвърлим малко по-късно в същия ден, мисис Маккей. Имам предвид двайсет и четвърти юни. Разбрахте ли, че полицията е открила трупа на мисис Суейд близо до работното й място?

Днес Сюзан изглежда по-съсредоточена. Облякла е тъмен делови костюм — сако и панталон на тънки сини райета. Имала е една нощ да преспи, да се подготви за новите атаки на Райън. Сега вроденият й борчески инстинкт избива на повърхността.

— Научих, че е мъртва — казва тя. — Мисля, че не ми казаха къде е трупът. Поне не по телефона.

— Чудесно. — Райън приема отговора.

Той оглежда отметнатите въпроси в бележника си, за да не изтърве нещо. След това вдига очи към Сюзан.

— Кой ви каза за смъртта на Золанда Суейд?

— Доколкото си спомням, мистър Брауър ми позвъни и каза, че чул нещо на полицейските честоти в служебната си кола.

— Знаете ли защо ви се обади?

— Не.

Кратко и ясно.

— Това не би трябвало да е свързано с интересите на вашата служба, нали?

— Прав сте.

— Може ли да се каже, че мистър Брауър ви е позвънил заради заплахите на мистър Хейл, изречени в негово присъствие същата сутрин?

— Възможно е.

— Значи трябва да е сметнал това за важно?

— Възразявам. Предположения.

— Приема се.

— Спомена ли той по телефона за заплахите на мистър Хейл, след като ви съобщи за смъртта на мисис Суейд?

— Може да е споменал. Не помня.

— Освен тези заплахи и факта, че двамата сте ги чули, сещате ли се за друга причина мистър Брауър да ви съобщи по телефона информация относно убийството на мисис Суейд?

— Струва ми се, че тогава той не спомена за убийство — казва Сюзан.

— Добре. За нейната смърт. Сещате ли се за друга причина да ви позвъни, освен тези заплахи?

Сюзан се замисля. Накрая поклаща глава.

— Отговорете на глас за протокола.

— Не се сещам.

— Какво направихте веднага след обаждането на мистър Брауър?

— Помолих го да дойде в службата.

— Колко беше часът?

— Не знам.

— Беше ли свършил работният ден?

— Трябва да е било късен следобед. Не помня точния час.

— Ще възразите ли, ако ви кажа, че според данните от клетъчния телефон на мистър Брауър обаждането е било в шест часа вечерта?

— Значи рано привечер — отстъпва Сюзан.

— Но все пак му заръчахте да дойде в службата. Защо?

— Исках да разбера какво знае. Какво е чул.

— За смъртта на Золанда Суейд ли?

— Да.

— Можехте да говорите и по телефона, нали?

— Линията беше открита — бързо отговаря Сюзан. Явно го е обмислила. — Ставаше дума за официална полицейска дейност. Информация, получена от мистър Брауър на полицейските честоти. Не смятах за уместно да я обсъждаме по телефона.

— Разбирам — усмихва се Райън. — Но нали случаят не засягаше вашата служба?

Райън знае много добре накъде я подвежда. Сюзан и Брауър са свидетели на смъртни заплахи, изречени в кабинета ми. Защо й е да говори с другия свидетел, ако не е имала нещо наум?

— Просто исках да получа информация — казва тя.

— Значи обикновено любопитство?

— Имах предвид и изчезналата внучка на мистър Хейл. Това вече е наша работа.

— Значи сметнахте, че има някаква връзка между изчезналата внучка на мистър Хейл и смъртта на Золанда Суейд?

Райън охотно би приел такъв извод.

— Не знаех.

— Разбирам. Но искахте да узнаете, така ли?

— Да.

— Дойде ли в кабинета ви инспектор Брауър?

Изведнъж Брауър вече не е мистър, а инспектор. Райън го обгръща в мантията на правозащитник.

— Дойде — казва Сюзан.

— Значи не е имал навика да отхвърля поръчения на началството дори извън работно време?

— Той беше професионален инспектор. — Без да усети, Сюзан употребява минало време.

— Говорите тъй, сякаш е починал — казва Райън.

— Той е… — Тя млъква за миг. — Той е професионален инспектор.

— Всъщност беше официален полицейски служител, прав ли съм?

— Да.

— И затова имаше достъп до секретните полицейски предавания, така ли?

— Да.

— За какво разговаряхте, когато инспектор Брауър пристигна в кабинета ви?

— Той ми разказа какво е чул на полицейската честота.

— И какво беше то?

— Почти нищо освен факта, че е открит трупът на мисис Суейд и полицията води разследване.

— Попитахте ли го за нещо конкретно?

Сюзан се замисля.

— Може да съм попитала дали е чул как е станало.

Райън повдига вежда.

— Как е била убита мисис Суейд — казва Сюзан.

— Разбирам. И разполагаше ли инспектор Брауър с тази информация?

— Доколкото си спомням, каза нещо в смисъл, че според полицията била застреляна. Че пристигнали санитари, но я заварили мъртва.

— Каза ли ви къде е станало?

— Зад ателието й, доколкото си спомням.

— Значи ви каза къде е намерен трупът? — бързо пита Райън, сякаш Сюзан е допуснала някакво противоречие.

— След като дойде в кабинета ми — отговаря тя. — Тогава ми каза за мястото. Не мисля, че го спомена по телефона.

— Какво направихте после?

— В какъв смисъл?

— Питам прибрахте ли се? Отидохте ли си у дома след срещата с инспектор Брауър?

— Не.

Настава мигът на истината. Сюзан знае, че няма как да го избегне.

— Къде отидохте?

— Отидох до киносалона в търговския център, зона Юг.

— На кино ли?

— Не.

— Тогава защо отидохте в киносалона?

— За да се видя с мистър Мадриани.

— А! Той знаеше ли, че и вие ще дойдете?

— Не. Беше там с дъщеря си.

— Как разбрахте, след като не ви беше казал?

— Позвъних в неговата кантора. Свързах се с партньора му.

— Тоест с мистър Хайндс?

— Точно така. От него разбрах, че мистър Мадриани е отишъл на кино.

— С дъщеря си?

— Да.

— И защо отидохте в киносалона, ако не е било да гледате филм?

— Исках да му кажа какво е станало.

— Разбирам. За Золанда Суейд? За убийството?

— Да.

Сюзан вече не го увърта около факта дали е знаела, че е убийство.

— Сама ли отидохте в киносалона?

Райън вече знае отговора. Брауър е бил разпитан най-старателно.

— Пътувах с колата сама — опитва се тя да заобиколи прекия отговор.

— Срещнахте ли там още някого, освен мистър Мадриани?

— Да, мистър Брауър.

Райън се обръща към заседателите и веждите му подскачат нейде на половината път към олисялото теме.

— Уговорили сте си среща с мистър Брауър в киносалона?

Сюзан не отговаря веднага; първо въздъхва дълбоко.

— Смятах, че ще е най-добре да чуе подробностите непосредствено от мистър Брауър, защото той беше чул всичко на полицейската честота.

— Нека си изясним нещата — казва Райън. — Значи вие отидохте в киносалона да потърсите мистър Мадриани и помолихте мистър Брауър да дойде, за да осведоми Мадриани относно смъртта на Золанда Суейд?

— Е, той беше ходил да разговаря с нея същата сутрин.

— Кой? — пита Райън.

— Мистър Мадриани.

— Смятахте ли, че има нещо общо с нейната смърт?

Сюзан едва не подскача от стола.

— Не!

Сега Райън гледа мен и съдебните заседатели проследяват погледа му.

— Тогава какво общо имаше това с мистър Мадриани?

Сюзан не отговаря и Райън използва случая, за да забие ножа още по-дълбоко.

— Нека прескочим въпроса защо сте го направили — казва той. — Да изясним какво последва. Открихте ли мистър Мадриани в киносалона?

— Да.

— И какво му казахте?

— Разказах му за смъртта на мисис Суейд. Малкото, което знаех.

— А накарахте ли мистър Брауър да разговаря с него?

— Мисля, че да.

— Значи го повикахте чак дотам, но не помните дали е разговарял с мистър Мадриани? Тогава защо го доведохте?

— Да, мисля, че разговаряха.

Райън се усмихва.

— И какво стана след това?

— Известно време разговаряхме — казва тя.

— А после?

— После отведох Сара Мадриани у дома. Прибрахме се и погледахме телевизия.

— Къде отиде мистър Мадриани?

— Потегли към ателието на мисис Суейд.

— Където беше трупът?

— Не знам дали още е бил там.

— Разбира се. Сам ли отиде мистър Мадриани? Според вас.

— Не.

— Кой го придружи?

— Мистър Брауър.

Райън прави ефектна пауза и се преструва на изненадан.

— Мистър Брауър? Кой предложи той да тръгне с мистър Мадриани?

— Не си спомням — казва Сюзан.

— Може ли идеята да е дошла от вас?

— Би могло.

Райън се усмихва на заседателите. Уклончивите отговори на Сюзан не правят добро впечатление.

— И с чия кола отидоха на местопрестъплението? — пита Райън.

— С колата на мистър Брауър.

— Служебната? Със служебните номера?

— Да.

— Защо използваха тази кола?

— Не знам.

— Може ли да е било, за да минат полицейските заграждения?

— Не знам.

— Позволете ми да подредя фактите — казва Райън. — След като узнахте за убийството, вие помолихте Брауър да дойде в кабинета ви. Обадихте се на партньора на мистър Мадриани да разберете къде е, защото не знаехте. Отидохте да го потърсите в киносалона и си уговорихте среща с мистър Брауър там. А после помолихте мистър Брауър да отведе мистър Мадриани на местопрестъплението със служебната си кола. Защо сторихте всичко това?

— Не знам.

— Не знаете ли? — възкликва Райън. — Не знаете ли?

На предния ред моливите вече пушат от търкане по бележниците. Райън я мачка безмилостно и с нищо не мога да му попреча.

— Чухте същия ден мистър Хейл да отправя смъртни заплахи към жертвата в кантората на мистър Мадриани. Знаехте, че мистър Мадриани е адвокат на мистър Хейл, нали?

— Да.

— И все пак не видяхте нищо нередно в това да помолите един полицейски служител от собствената ви организация да преведе мистър Мадриани през загражденията до мястото, където в момента течеше разследване на престъпление, в което можеше да се окаже замесен самият Мадриани?

Скачам от стола.

— Възразявам.

— Задайте въпроса по друг начин — казва Пелтро.

Най-лошото е, че проличават усилията на Сюзан да помогне на свой приятел. Мога да оспоря намеците, че някак е разбрала за вината на Джона, но заседателите вече са получили ясно послание: иначе защо би го направила?

— Не смятахте ли, че във всичко това може да има нещо нередно?

— Не смятах — казва тя.

— Не смятахте. — Райън го изрича не като въпрос, а като утвърден факт. Кимва, обръща се към заседателите и прави няколко крачки по подиума. — Добре, да насочим вниманието си към събитията след двайсет и четвърти юни. Известно време след онази вечер стигна ли до вниманието ви фактът, че инспектор Брауър и мистър Мадриани са огледали на местопрестъплението някои веществени доказателства?

— Да.

— Можете ли да кажете на съдебните заседатели как узнахте?

— Мистър Брауър ми каза.

— Какво ви каза?

— Че един от следователите им показал куршум…

— Куршум ли? Искате да кажете гилза.

— Да.

— Какво друго?

— Угарки от цигари.

— И друго?

— Частично изпушена пура.

Райън я спира, вдигайки показалец като пистолет.

— И спомняте ли си, че при срещата на двайсет и четвърти юни сутринта обвиняемият Джона Хейл предлагаше пури на всички присъстващи?

— Да.

— А как узнахте за угарката от пура на местопрестъплението?

— Мистър Брауър ми каза, че я е видял.

— Какво друго ви каза? За пурата?

— Възразявам, чуто от трето лице.

— Приема се.

Райън се опитва да извади на бял свят, че според Брауър пурата е приличала на онази, която му подари Джона.

— Спомняте ли си дали мистър Хейл почерпи инспектор Брауър с пура по време на срещата при мистър Мадриани на двайсет и четвърти?

— Мисля, че да.

— Мислите ли? — Райън започва да се ядосва.

— Почерпи го — казва Сюзан.

— И разговаряхте ли по-късно с мистър Брауър за нея, след като той беше установил, че подобна пура е открита на местопрестъплението?

Сюзан ме поглежда.

— Налага се да възразя. Обвинението повдига недоказани твърдения.

— Ваша светлост, разполагаме с показанията на експерта по пурите.

— Но не сме наясно дали тогава свидетелката е знаела, че са еднакви.

— В такъв случай трябва да допуснем, че мистър Брауър не й е казал за впечатленията си — настоява Райън.

— Отхвърлям възражението — казва Пелтро.

— Разговаряхте ли с мистър Брауър за пурата, която беше получил от мистър Хейл?

— Водихме такъв разговор — казва Сюзан.

— Разговор. Мисис Маккей, не е ли факт, че наредихте на инспектор Брауър да ви върне онази пура, а той ви каза, че вече я е предал на полицията? И че му се разсърдихте за това?

— Аз съм негов началник — казва Сюзан. — Трябваше да ме уведоми, преди да се замеси.

— Защо? Вече казахте, че случаят не засяга интересите на вашата служба. Било е текущо разследване на убийство. Защо искахте тази пура, мисис Маккей?

Тъй като Сюзан не отговаря, Райън саркастично пита:

— Може би просто ви се пушеше хубава пура?

Двама заседатели се разсмиват.

— Тогава ли пренасочихте инспектор Брауър към други задължения? Бил е така добър да преведе мистър Мадриани до местопрестъплението, но не чак толкова, че да укрие веществено доказателство.

Сюзан гледа Райън с цялата жар, на която е способна. В очите й пламти разтопена стомана.

Намекът е отровен — че Сюзан в съучастие с адвоката на обвиняемия се е опитала да унищожи веществено доказателство. А тя няма какво да отговори.