Стив Мартини
Адвокатът (19)

19

Когато тази вечер двамата с Хари се връщаме от съда, Мърфи седи на стъпалата пред кантората. Аз подмятам претъпкано куфарче. Хари ме следва със сгъваема количка. Мъкне две големи кутии за документи и върху тях отворен кашон — сведения за доказателствата на обвинението, както и данни, които можем да използваме срещу вражеските свидетели.

Още щом ни вижда да минаваме край ресторанта, откъдето долитат буйни латиноамерикански ритми, Мърфи скача на крака.

— Защо не отговаряте, по дяволите? — възмущава се той. — От два дни се мъча да ви открия.

— Намери ли Боб и Джак? — питам аз.

— Не, но имам добра новина. Открих Джейсън Кроу, бившия приятел на Джесика.

Сещам се. Носачът от аерогарата.

Двайсет минути по-късно аз седя до Мърфи, който пришпорва раздрънкания си шевролет нагоре по Голдън Хил^[1]. Въпреки името в този квартал няма и помен от злато. Издига се на възвишенията над центъра, южно от Балбоа Парк. Граничи с едва кретаща индустриална зона; занемарените стари къщи са преустроени в жилищни кооперации.

Мърфи завива по една улица южно от Маркет Стрийт и минава две пресечки, поглеждайки от време на време листчето в ръката си.

— Тук — казва накрая той.

Шевролетът спира пред голяма триетажна сграда. Навремето може да е била част от заможен квартал, но това време отдавна е минало. Дъсчените стени отчаяно се нуждаят от два-три слоя боя. Отстрани под една от водосточните тръби виси стара антена, реликва от петдесетте години. Държи я самотна оголена жица, по която едва ли е преминавал сигнал през последните три десетилетия. Един от предните прозорци е затулен с прогнило парче шперплат.

Виждам светещи стаи на горния етаж — отпред и отстрани. Две голи крушки огряват верандата.

Мърфи се озърта наляво и пак поглежда листчето.

— Онзи, малкият датсун е на Кроу — казва той. — От пътната инспекция ми дадоха номера. Купил го преди седмица, в брой. Но продавачът попълнил документите. Сигурно се е уплашил, че Кроу е обрал някого и може да го съдят. Така открих адреса.

— Изглежда, Кроу е докопал пари отнякъде — казвам аз.

— Най-вероятно от чужд джоб — допълва Мърфи.

Излизаме. Тихо затваряме колата и изкачваме дървените стъпала пред верандата.

Мърфи проверява множеството картончета и табелки около звънеца до входната врата. Едно картонче изглежда малко по-чисто и върху него разчитам търсеното име, изписано с химикалка.

Мърфи се обръща към мен и вдига три пръста, после открива съответния бутон и го натиска. Без да изчаква, звъни още веднъж. Бързо, като телеграфист. Някъде горе се раздава дрънчене.

— Кво има бе?

Недружелюбният глас сякаш долита от консервена кутия на връвчица. Всъщност той се чува през стар домофон над вратата, покрит с надупчено кръгло капаче.

— Някакви хлапетии потрошиха една кола отсреща — казва Мърфи. — Сив датсун. Един човек каза, че била ваша.

— Мамка им! Кой се обажда?

— Съсед.

— Чакай малко.

Изчакваме десетина секунди, после отеква тропот на ботуши по дървено стълбище. Неволно си представям военен моряк, слизащ по тревога към трюма. Върху стъклото на предната врата пада сянка. Онзи отвътре щраква ключалката, отваря и блъска мрежестата врата, сякаш пет пари не дава кой може да окаже зад нея.

Но Мърфи вече е отстъпил настрани. Стои между мен и Кроу, тъй че когато изскача навън, Кроу налита право върху неговия юмрук, изстрелян като снаряд на нивото на слабините.

Отекналият стон е с една октава по-тънък от нормалния мъжки глас. Кроу се превива и рухва на колене. Стиска мъжката си гордост в шепи, но е малко закъснял.

— Божичко! Да не се ударихте?

Мърфи сграбчва ръката на Кроу и я извива зад гърба. За по-убедително усуква китката и пръстите. Прилича ми на яко джудже — дребно човече с магическа сила. После вдига Кроу от верандата.

— Оххх, мамината ти!

Лицето на Кроу е станало пурпурно. За пръв път виждам такъв оттенък на човешката кожа.

— Въпрос на натиск — обяснява през рамо Мърфи, докато блъска Кроу нагоре по стълбището. — Зависи къде боли повече.

В момента става дума за китката, ръката и лакътя на Кроу, макар че и тестисите му не са за завиждане. Той се тътри, залитайки нагоре по стъпалата. Едната му ръка е опряна в тила, другата здраво стиска чатала.

— Как беше онази поговорка? — пита Мърфи. — Ленива ръка на дявола служи.

След две минути сме в апартамента на Кроу зад залостена врата и спуснати щори.

Мястото е истински рай за плъховете. Върху паянтова маса се мъдри недояден мухлясал сандвич заедно със станиола. Наоколо преброявам поне шест бирени кутии, две от тях прекатурени. На пода се валят още. Вместо легло има разтегателен диван без чаршафи, само с едно одеяло, което едва ли е виждало някога прах за пране.

Освен бирените кутии по пода се търкалят списания с голи жени на кориците, повечето в неприлични пози, но с черни квадратчета на стратегическите места. В ъгъла е подпрян полустрошен стол. Мърфи се настанява на него.

— Ох, мамка му…

Изглежда, за Кроу тия думи са нещо като „Харе Кришна“. Сгърчен върху разтегнатия диван, той е сложил ръка на чатала си и проверява дали всичко си е на мястото и в същото време опитва да сгъне другата ръка в правилната посока.

Лицето му почва да губи причудливите оттенъци, които видях, докато коленичеше на верандата.

— Какво бе, мамка ви?

— Май беше вратата — обяснява Мърфи. — Тия дръжки са много коварно нещо.

— Колата ми.

Кроу е като в мъгла. Повтаря последното, което е чул.

— Не бой се за нея — казва Мърфи. — Пропъдихме ги. Ти ли си Джейсън Кроу?

— Кой пита?

— Същият Джейсън Кроу, дето ходеше с Джесика Хейл? — настоява Мърфи.

— Оххх.

Вероятно болката му пречи да отговори. Мърфи става и пристъпва към дивана.

— Това „да“ ли беше?

— Дааа.

Мърфи ми кимва, сякаш заръчва да го запомня добре. После отива до прозореца, изпъва всичките си сто шейсет и три сантиметра, и надниква през щорите към улицата.

— Виждал ли си я напоследък? — питам аз.

— Кого?

— Джесика Хейл.

— Не. Защо питаш?

— Кога я видя за последен път?

— Не знам. Отдавна беше.

— Опитай се да си припомниш — съветвам го аз.

— Дали да не му помогна? — обажда се Мърфи.

— Не съм я виждал от две години. Откакто ме прибраха.

— В затвора ли? — питам аз.

Той кимва. Сигурно лъже.

— Оная кучка ме натопи. Даде на ченгетата част от стоката.

— Наркотици?

— Не. Онова, дето го прибирахме. — Говори за плячката от квартирните обири. — Тя ме накисна. Като я спипаха.

Той бавно се преобръща по гръб и се опитва да опъне първо единия крак, после другия.

— Стой си там да не стане по-лошо — предупреждава го Мърфи.

— Познаваш ли човек на име Естебан Онтаверос? — питам аз.

Кроу ме поглежда с дребни миши очички, хлътнали сред лице, което щеше да е брадясало, ако имаше нещо повече от няколко проскубани косъма на брадата. Косата му изглежда като подкастрена с касапски нож.

— Е, познаваш ли го?

Той кимва.

— За какво го търсиш?

— Казаха ми, че по някое време Джесика живяла при него.

— Познаваха се.

— Кога видя за последен път Онтаверос?

Той прави гримаса.

— В Мексико. Не помня точно. Трябва да е било преди три години.

— Той беше ли вече с Джесика?

— Да. Имаха къща. Близо до Ла Пас. Между хълмовете. Тя ми каза, аз не съм ходил. Често отскачаха до Масатлан. Живот си живееха, мамка им. Караха водни ски. И гледаха да извъртят някой удар. Сделка, де.

— Кокаин?

Кроу кимва.

— Тя го пренасяше, после взимаше дял.

— Пари?

Той поклаща глава.

— Дял от стоката. Никога не е имала пукната пара, скапанячката. Той й купуваше обратен билет за самолета. А тя си носеше онзи боклук в багажа. Или поне така разправяше.

— Не си ли го виждал?

Той подвива устни.

— Веднъж-дваж.

— Но си виждал Онтаверос и Джесика заедно?

— Естествено — кимва Кроу.

— А случайно да знаеш причина, поради която Онтаверос би желал да убие Джесика?

За миг той стрелва очи към Мърфи и пак към мен.

— Мъртва ли е?

— Знаеш ли защо Онтаверос би искал да я убие? Защо я търси?

— Чух това-онова — казва той. — Но не знам точно.

— Какво си чул?

— Че взела някакви пари. Но може да е само слух.

— Кой ти каза?

— Един тип. В панделата. Той я познаваше. Каза, че се срещнали в Мексико. Ама не знам дали разправяше истината.

— Как се казваше?

— Еди. Другото име не знам.

— Още ли е вътре?

— Няма къде да ходи — казва той. — Доживотен е.

— Но не си спомняш фамилията?

Кроу се замисля, после поклаща глава.

— Може и да се сетя по някое време.

— Ако си спомниш, запиши я.

Той кимва.

— Работил ли си за Онтаверос?

— Аз ли? А, не. Без мен — заявява той, сякаш чувството за чест не му позволява. — Никога не съм пипал дрога.

— И той просто те оставяше да се мотаеш наоколо, така ли?

— Е, понякога му правех услуги. Ама не с дрогата.

— А какви?

— Продавах му разни работи. Евтино.

Кроу се озърта към Мърфи, сякаш се пита как този дребосък е успял да му смачка фасона, но не изгаря от желание да провери пак.

— Какви работи?

— Хубави. Камери. Фотоапарати. Телевизори. От онези, с грамадните екрани. Той ги харесваше.

— А ти ги намираше по хорските къщи, естествено.

Той кимва.

— Колко време се познавахте с Джесика?

— Няколко години — казва Кроу. — Срещнахме се във Флорида. Тя работеше в един клуб.

— Прецакала ли е и Онтаверос? Дали не го е предала, да речем, на федералните?

— Нищо не знам. — Кроу предпазливо разтрива лакътя си. Лежи разкрачен, с прегънати крака. — Знам само, че никой не можеше да й предложи повече от Онтаверос.

Повдигам въпросително вежди.

— Джесика беше затънала до ушите — обяснява той. — Вечно киснеше над огледалцето, ама не да се зяпа, а да смърка снежец. Пък онзи скапан мексиканец имаше „сняг“ за цяла лавина. Тя разправяше, че с него била като във виелица. Прииска ли й се — заповядай! Срещах се с нея от време на време, но щом налетя на Онтаверос, всичко свърши.

— Но си я видял, когато се върна на север, нали? Когато донесе наркотиците.

Очите му се превръщат в тесни цепки.

— Не знам — казва той. — Нали ти казах, виждахме се веднъж-дваж след това. Ама не знаех с какво се е захванала.

— Чух, че ходела заедно с теб по хорските къщи.

— А, това ли. То беше между другото.

— За теб или за нея?

— За нея. Джеси беше голяма откачалка. Особено като се надруса. Обичаше да живее на скорост. Да рискува. За нея си беше само забавление. Нали ме разбираш?

— Не. Обясни ми.

— Искаше да обираме разни къщи, докато хората спят.

Нали разбираш, нощем. С ножове и черни дрехи. Усетят ли, гръмват те като едното нищо. Мислят си, че идват дивите мексиканци да им резнат гърлата.

— А пък то само някаква откачалка с касапски нож — казвам аз.

— Аха. Искаше да лазим из тъмното, докато скапаняците хъркат в леглата. Адски си падаше по тия простотии.

— Тя взимаше част от стоката, нали?

Той ме поглежда неуверено.

— Крадените вещи — пояснявам аз.

— Ами да. Една част. Разни работи, дето се продават по-трудно. Дрехи. Компютри. Умираше за секси бельо. Дай й бикини прашка с пайети и отива направо в рая. После цял час не може да се опомни.

— Чух, че част от нещата у нея били много ценни — казвам аз.

— А, ченгетата все ги раздуват тия работи. Гледат да те накиснат пред съдията, та да останеш по-дълго в панделата. Давах й само боклуци.

— После теб те спипаха. За обирите.

Той кимва.

— А тя замина за наркотици, така ли?

— Да.

— И повече не си я виждал?

— Нали ти казах вече. Не съм.

— И Онтаверос ли не си виждал?

— Защо все питаш за него?

— Просто искам да проверя дали не си се объркал — казвам аз. После поглеждам Мърфи и кимвам.

Той бърка във вътрешния джоб на спортното си сако, вади сгъната хартийка, пристъпва напред и потупва Кроу по рамото с нея.

— Уведомен си — заявява Мърфи.

— Туй пък кво е? — отдръпва се Кроу като попарен.

— Призовка да се явиш в съда вдругиден — обяснявам аз. — Точно в девет сутринта. Адресът е посочен.

— Защо?

— Не питай, ами гледай да бъдеш точен — казвам аз. — Не дойдеш ли, ще се обадим в комисията по помилването. Това е призовка от съдия. Ако не я изпълниш, хващат те за задника и отиваш в пандиза. Разбра ли?

Той кимва.

За всеки случай обяснявам още веднъж:

— Това е законна призовка на съда. За неизпълнение могат да преразгледат освобождаването ти. И повярвай ми, ще положа всички усилия да го направят.

Мърфи му подхвърля визитна картичка.

— Ако имаш проблеми, обади се на този номер.

Кроу взима картичката и я оглежда, после вдига очи към мен.

— Кой си ти?

— Не ти трябва да знаеш кой съм. Просто ще идваш в съда всеки ден точно в девет, докато ми потрябваш. Разбра ли?

— Нищо не знам за наркотиците — казва той.

— Разбра ли ме?

— Да.

В мишите му очички тлее злоба, но страхът е по-силен.

Показанията на един бивш затворник може и да не струват кой знае колко. Райън ще го сдъвче за нула време. Но все пак той е моето основание да свържа Джесика с Онтаверос — първата брънка от веригата, която ми е необходима, за да вградя мексиканеца в защитата.