Стив Мартини
Адвокатът (13)

13

Един от популярните митове твърди, че съдилищата нямат нищо общо с политиката. В нашия щат обаче съдиите са на изборна длъжност и на всеки шест месеца ги избива студена пот при мисълта дали ще съберат необходимите гласове.

Съдебните интервюта по телевизията са се превърнали в процъфтяващ бизнес. Тълпи амбициозни мъже в черни тоги се борят за време пред камерата — моля, приключихме с този съдия, давайте следващия. При шумни процеси за нула време се раждат нови знаменитости с бляскаво бъдеще. Хванеш ли момента, повишението ти е в кърпа вързано.

По редица причини, между които може дори да има някоя горе-долу разумна, молбата на Джона за освобождаване под гаранция беше отхвърлена. Прокуратурата наложи схващането, че човек с неговите финансови възможности може внезапно да закопнее за топлите плажове на Мексико или, да речем, Рио, където думата екстрадиране не се среща дори в енциклопедиите.

Няма как, Джона ще трябва да лежи в затвора до делото. Моля се всичко да свърши дотам.

Имам чувството, че с всеки ден планината пред мен става все по-стръмна. Женските групировки са докопали уличаващо доказателство — съобщението, което Суейд така и не успя да разпрати. Онова, което обвинява Джона в сексуално насилие срещу дъщеря му и малката Аманда. Сега тръбят за него навсякъде и тровят умовете на бъдещите съдебни заседатели. Джона бързо се превръща в насилник и враг номер едно на женското съсловие, макар че Мери застана пред камерите, за да каже, че обвинението е несправедливо.

Преди два дни й се наложи да излезе заедно с Хари в двора си пред журналистите.

— Моят съпруг никога не е вдигал ръка срещу мен — заяви тя. — Никога не е посягал на дъщеря ни.

Тъй като пропусна да спомене внучката, журналистите приеха това за потвърждение и я обсипаха с град от двусмислени въпроси. Накрая се наложи Хари да изскочи пред побеснялата тълпа с вдигнати ръце и да обясни:

— Изявлението на мисис Хейл се отнасяше и до внучката й.

Както можеше да се очаква, пропускът зае първо място в новините по всички канали. Вече го наричат Делото на лотарийния сладострастник и водещите по телевизията се усмихват под мустак, докато описват последния развой на събитията.

Точно затова тази сутрин съм в кабинета на окръжния прокурор. Искам да изгася пожара, преди да е лумнала цялата къща. Всъщност прокуратурата ме покани. Мисля, че почват да се страхуват; шумотевицата излиза извън контрол, а това е основание за обжалване на евентуална присъда.

Рубен Райън седи зад бюрото си със сплетени зад тила ръце и се полюшва в коженото кресло с висока облегалка. Райън е професионален обвинител — един от тримата души в окръжната прокуратура, които се занимават с убийства. Има двайсет години стаж и съответното мрачно изражение плюс грамаден буркан с хапчета против стомашни киселини.

— Значи искате да повярвам, че прокуратурата няма нищо общо с изтичането на информация?

— Не ме интересува какво вярвате — отсича той. — Казвам ви каквото знам. Разследваме случая.

— Кой друг освен вас и полицията е имал достъп до съобщението на Суейд? — питам аз.

— Доколкото разбрах, и вие имате копие.

Следва логичният въпрос откъде съм го взел, но Райън премълчава.

— Защо ми е да го давам на пресата? Та да се нахвърлят върху моя клиент ли?

— Например, за да създадете предварителна враждебна настройка — казва той. — Да си отворите вратичка за обжалване. Нали знаете, някои адвокати го правят. Може би искате смяна на съдебния район.

— Точно така. Най-добре ще е в някоя пустиня през август.

Не се залъгвам, че можем да избягаме от скандала. И на луната ще ни догони.

Райън ме гледа с отегчение, но не възразява.

— Отскоро сте в града, затова нека ви обясня как работим тук — казва той, сякаш Конституцията не се отнася до южните щати. — Може да е малко по-различно от онова, с което сте свикнали. Искате ли да чуете какво предлагаме?

— Цял съм в слух.

Това е първата ни среща — сърдечна, но с ясно определен дневен ред. Райън иска да изпревари проучванията на общественото мнение. Предполага, че поради изтичането на информация и шума в пресата след месец повечето гласоподаватели ще смятат Джона за виновен. Вкорени ли се веднъж подобно мнение, не е за препоръчване да загубиш процеса. Отразява се зле на изборите, а щом падне началството, цялата служба отива по дяволите. Подобен риск трябва да се предотврати отрано.

Лицето на Райън се стяга лекичко — досущ като на филмов артист преди коронната реплика.

— Вашият клиент е стар — казва той. — Ще умре зад решетките… и кой знае дали ще е от естествена смърт.

— Да не би да твърдите, че случаят е за смъртна присъда?

— Твърдя, че можем да приложим максимална строгост, ако ни принудите.

— Прилагайте — казвам аз.

— Ще го направим. Може би Суейд е застреляна извън колата, както се е привеждала към прозореца.

Тук вече опираме до тънкостите на закона. Преди няколко години в нашия щат бе променено определението за убийство първа степен. Поради зачестилите автомобилни престрелки включиха и случаите, когато убиецът стреля от кола, а жертвата е на улицата. При тези обстоятелства е възможна смъртна присъда.

— Обяснете тогава на заседателите как е пъхнала угарките си в пепелника на убиеца. Толкова дълги ръце ли има? Ами барутното обгаряне по дрехите й?

— Искате ли да проверим какво ще излезе? — пита Райън. — Тук се намесват много фактори. Клиентът ви няма да спечели симпатии. Гушнал е осемдесет милиона от лотарията. Много хора купуват билети цял живот и нищичко не печелят.

— За това ли е цялата работа?

— Просто ви обяснявам как стоят нещата.

Всъщност ме обстрелва с тежката артилерия, за да налучка слабите места. И то още преди да изложи сделката.

— Според нас има шанс да докажем, че тя е била свидетелка, разполагаща с информация за престъпление — добавя Райън.

— Какво намеквате?

— Става дума за убийство на свидетел. Това също спада към специалните случаи. Дава основания за смъртна присъда.

Този път вече си фантазира.

— Законът се отнася до свидетели по текущи дела — казвам аз. — Не си спомням нещо от приказките на Суейд да е подавано писмено в прокуратурата или където и да било. Всъщност лъжливите обвинения срещу моя клиент вече са проверени и отхвърлени. Ако това ще доказвате, нека вървим в съда още сега. Не искам да злословя за мъртвите, но жертвата разпространяваше куп лъжи.

— Може би затова я е убил — казва Райън. — Не е овладял яростта си.

Той изчаква малко, за да осъзная, че като мотив и лъжата не е по-лоша от истината.

— Добра теория, но ако случайно не знаете, ще ви съобщя, че Суейд имаше много неприятели. Доста ярост се бе насъбрала и не само от страна на моя клиент. Мисля, че водеше дело срещу съдебните институции. Ако не греша, ще го прекратят след смъртта й. Дали пък да не потърсите някой разгневен данъкоплатец?

Усещам, че думите ми го засягат. Райън никак не би желал да обяснява на съдебните заседатели как покойницата е подала иск за двайсет милиона заради неправомерен арест.

Той кашля, надига се и плъзва пръсти през лъскавата си черна коса.

— Точно затова исках да поговорим. Ако смятах вашия клиент за хладнокръвен убиец, нямаше да ви поканя. Но при сегашните обстоятелства не горя от желание да вкарам стареца в отделението за осъдените на смърт. Ако е разумен, естествено. Нека се признае за виновен.

— В какво?

Райън се замисля демонстративно, като че досега не е обмислял този въпрос и не е протривал пътеките оттук до кабинета на началството.

— Втора степен — казва той. — Отървава се от инжекцията. Доживотен затвор, а с малко късмет може да са само петнайсет години.

Казвам му, че за Джона Хейл петнайсет години са си доживотен затвор.

— Освен това няма да стигнете по-горе от втора степен, независимо кой е обвиняемият. Това не е сделка; чисто и просто искате аз да ви свърша работата. Ако държите цял месец да седите със скръстени ръце, помолете за отпуск.

Той се размърдва смутено на стола. Разбира, че сделката няма да мине.

— Не можете да докажете, че я е дебнал — продължавам аз. — Трябва ви свидетел, който да е видял какво става в колата. И двамата знаем, че такъв свидетел не съществува.

— Сигурен ли сте?

Свивам рамене. Усещам го, че блъфира.

— Останалото са глупости. Искате да си играете с уликите? Била ли е Суейд в колата? Или отвън? Кога са се разхвърчали куршумите? Може да е имала неудачна любовна среща. Правете каквото искате. Но аз видях доклада на криминалистите и ви казвам, че с тая теория има да берете ядове.

— Може просто да докажем, че вашият човек е бил там, а заседателите ще си измислят останалото. Има достатъчно доказателства за предумишлени действия — казва Райън. Пак натиска към първата степен. — В края на краищата човек не се размотава с желязо в джоба, ако не смята да гръмне някого.

— Пистолетът ли?

Райън кимва.

— Откъде знаете, че е принадлежал на убиеца?

— Че на кого може да е?

— Знам, че не подбирате жертвите на убийства, но можете поне да се поинтересувате малко от тях.

Той ме поглежда и явно се чуди накъде бия. Сетне изведнъж проумява.

— Искате да кажете, че е убита със собствения си пистолет?

Неслучайно наричат очите прозорец към ума. През тях го виждам как стига до следващата догадка, но не смее да изрече, че може би съм узнал това от Джона.

— Нищо не искам да кажа. Вие сам си правите предположения. Но и не отричам. Просто ви давам тема за домашно.

Райън изведнъж плъзва очи по бюрото си към затворената папка с името на Джона върху корицата. Пита се дали не е изтървал нещо.

— Откъде знаете, че е имала пистолет? — пита той.

— Наистина ли се надявате да ви кажа?

Това го притиска още по-надолу в ямата. Сега се чуди дали пък не си измислям цялата работа.

— Какво искате? Без оправдателна присъда, разбира се.

— Не знам дали моят клиент изобщо ще приеме някаква сделка. А и не съм сигурен дали бих му го препоръчал.

Страшно обичам да преговарям от позиция на силата.

— Това може да се окаже голяма грешка.

— За кого? За него или за вас?

Поглеждам го съчувствено: с нищо не мога да ти помогна, приятел.

Райън мълчи. После бавно изрича:

— Знам, че не постъпвам разумно. Правя го само защото клиентът ви има безупречна репутация. Не е проявявал склонност към насилие. И е стар.

— Спестете подробностите — казвам аз.

— И зависи дали ще докажа, че тя е притежавала пистолет от същия калибър, който не може да бъде открит.

Здравата е закъсал. Чуди се откъде съм измъкнал тия сведения и дали моят клиент знае още нещо.

— Кое зависи? — питам аз.

Райън забавя отговора, за да покаже как му се къса сърцето.

— Може би ще се съгласим на непредумишлено убийство — казва накрая той.

Явно вече се е консултирал с по-горни инстанции.

— И?

— И вашият човек ще излежи шест години.

Поклащам глава.

— В никакъв случай. Може би три с право на помилване след втората. И тепърва ще трябва да го убеждавам.

— Не мога да го направя — казва той.

Надигам се от стола.

— В такъв случай взаимните ни усилия се провалят.

— Не прибързвайте — спира ме Райън. — Клиентът ви може на стари години да носи затворнически костюм и да се храни от стоманен поднос… или още по-лошо — да се чуди кога ли ще го пристегнат на носилката с навити ръкави. Доказали сме категорично присъствието му на местопрестъплението.

— Да, знам за пурите.

— Има и още. За ваше сведение още не сме приключили. Много неща не знаете.

— Тогава защо разговаряме? Вие май злоупотребявате с положението си. Искате да преговарям, без да знам фактите.

Той ме поглежда втренчено и устните му бавно се разтеглят в лукава усмивка. Аз също се усмихвам. И двамата знаем, че се надлъгваме.

— Защо не поговорите със своя клиент? — пита Райън. — Няма смисъл да си чешем езиците, ако той не е съгласен на сделка.

— За какво да говоря с него?

— За душевното му състояние. Може да го попитате дали се чувства виновен.

Един час по-късно съм в кантората и разказвам на Хари за предложението.

— Не знам — казва той. — Не вярвам да приеме. Категорично твърди, че не го е направил.

— Вярваш ли му?

— Не ми се струва чак толкова изпечен лъжец — казва Хари. — Така е с обикновените хора, които живеят простичко. За подобна лъжа се изисква дългогодишна практика. Трябва да си професионален престъпник. Тогава вече няма как да се разпознае лъжата. Едно от двете: или е патологичен случай, или говори истината.

— Ами свидетелят? — питам аз. — Срещнал ли си нещо такова в полицейските доклади?

Хари е нашият отговорник по доказателствата. Предъвква всяко листче от информационната лавина по случая.

— Засега не — казва той. — Още е рано за списък на свидетелите, тъй че прокуратурата ще си трае. Но в материалите, които ни предадоха, няма свидетелски показания. Намекна ли ти Райън за какво може да става дума?

— Че колата дълго стояла на уличката, преди Суейд да излезе.

— Колата на Джона ли?

— Не навлезе чак в такива подробности. Само колкото да ме стресне. Но определено пося семето на съмнението. Подсказваше, че знаят повече от нас.

Хари бръква в буркана с шамфъстък върху бюрото. Пристрастен е към тия ядки. Преди десет дни даде тържествена клетва да ги зареже, след като бе наддал пет килограма. Три дни по-късно домъкна от магазина шамфъстък в торба колкото чувала на Дядо Коледа. Каза, че било подарък. Оттогава насам се е закотвил в кабинета ми и изпразва буркана с такава скорост, че не успявам да му насмогна. Види ли дъното, тутакси ми напомня, сякаш щом ги изядем докрай, килограмите ще се прехвърлят на моя корем.

— Искаш ли малко бира с фъстъците?

— Намира ли ти се?

Поглеждам го строго. Той се разсмива и захлупва буркана.

— Е, какво ще правим сега?

— Ще поговорим с клиента — казвам аз. — Дошъл е мигът на истината. Ако ни лъже, време е да разбере, че го прави на собствен риск.

— Така и не ми каза откъде разбра за пистолета на Суейд.

— Ням съм като гроб.

— Поне сигурно ли е?

— Серийният номер е в джоба ми. Нещо повече, ако съдя по физиономията на Райън, почти съм готов да гарантирам, че ченгетата не са открили пистолет нито в чантата, нито в ателието на Суейд. Иначе нямаше да се изблещи толкова, като му казах.

— Значи пистолетът на Суейд е изчезнал.

— Така изглежда.

Не съм споделял с Хари подозренията си относно чантата на Суейд и нейното съдържание. Ако онази сутрин беше извадила ръка, сега нямаше да съм адвокат на Джона. Щях да бъда най-добрият му свидетел. Или пък да лежа в моргата. Вече няма как да се провери.

— Е, какво мислиш? Суейд отива въоръжена в колата, така ли? Пушат и разговарят. Може би по някое време тя си изпуска нервите и вади пищова от чантата. Почват да се боричкат. Изстрел. Още един. — Хари се озърта към мен, сякаш това може да се окаже сериозен проблем. — Убиецът се паникьосва. Изхвърля трупа, изсипва пепелника. Но защо е взел пистолета, след като принадлежи на Суейд?

Нямам отговор.

— Дали да не го изкараме законна самозащита? — пита Хари.

— Само ако Джона реши така.