Стив Мартини
Адвокатът (30)

30

Личи си, че Мери е идвала и по-рано. Тя ни разказва за другата стаичка по-нататък по коридора, с настолни лампи на ниските масички, големи плюшени дивани покрай стените и щори на малкото прозорче към коридора. Това е чакалнята за скърбящи семейства — място, където никой не би желал да дочака идването на лекаря.

— Когато бях тук за последен път, имаше още една жена — казва тя. — Отведоха я долу.

Както може да се очаква, нервите й са обтегнати до краен предел. Тя чете всяко съобщение, дири надежда в лицата на непознатите по коридора. Един младеж със зелена престилка изтичва край отворената врата. Мери намира утеха във факта, че той поне тича.

— Нямаше да бягат, ако беше мъртъв — казва тя.

В интензивното отделение има поне двайсетина пациенти, а момчето с престилката може да сменя подлоги на съвсем друго място, но ние с Хари си траем.

Засега сме сами в малката чакалня до интензивното, под безжизнените лъчи на луминесцентните лампи по тавана. Чакаме вести.

Казаха ми, че Джона не се свестил в линейката, но имал признаци на живот — пулс и кръвно налягане. След броени минути му сложили кислородна маска. За щастие група санитари чакаха в съда да се явят на гражданско дело за лекарска немарливост — бяха ги прехвърлили от новата сграда поради липса на място.

Не разрешиха на Мери да се качи при Джона, тъй че Хари я откара до болницата и едва не изпревари линейката.

Дълго чакаме в самота. Накрая се появява съседка на Мери — една от малкото, които не са подписали молбата за преместване. Чула е по телевизията. Ние с Хари използваме възможността да ги оставим за малко и да се разтъпчем из коридора.

— Видя ли го, когато пристигна? — питам аз.

Хари поклаща глава.

— Влязоха през входа за спешното отделение. Сигурно първо са го обработили там.

При добро желание може да сметнем за обнадеждаващ знак, че са го прехвърлили в интензивното, макар и само за да го поставят на системи.

Гледам през рамото на Хари, когато виждам Сюзан да изскача тичешком иззад ъгъла в края на дългия коридор. Зад нея се носят три по-дребни сенки — двете й дъщери и Сара. Лицето на Сюзан е обтегнато от тревога.

— Как е? — пита тя още отдалеч. Децата я следват неотстъпно.

— Не знаем.

— Чух по радиото — казва тя. — Взех момичетата от училище.

Сара се сгушва до мен за прегръдка. Целувам я по темето и тя се усмихва. Не съм виждал дъщеря си почти от седмица. Чувствам се невероятно виновен.

— Липсваш ми — казва тя.

Тази прегръдка е най-хубавото нещо от седмици насам. Сякаш всички нещастия, тревоги и грешки на делото изчезват пред простичката възможност да докосвам детето, което обичам.

Докато разговаряме шепнешком, към нашата групичка се задава нова фигура.

Погледът на жената подсказва, че няма да ни отмине.

Афроамериканка със зелен панталон, зелена престилка и зелена шапчица. Тя ме поглежда право в очите.

— Вие ли сте роднините на мистър Хейл?

Кимвам към Мери.

— Жена му е вътре.

Мери изхвръква като снаряд, сплела пръсти, сякаш за молитва.

— Стабилизира се — казва лекарката. — Вече е извън опасност.

— Дойде ли в съзнание?

— Да.

— Мога ли да го видя? — пита Мери.

— След малко. И само за секунди. Получил е сърдечен удар. Засега не знаем какви са уврежданията. Но ще поостане в болницата.

— Значи не може да се яви в съда в понеделник? — пита Хари.

— В никакъв случай. — Лекарката се обръща свирепо към Хари, като че го чака да спори.

Вместо това Хари се усмихва и ме побутва с лакът. Време е да поговорим с Пелтро за отлагане. А може би и за прекъсване на делото. Съдията няма да е доволен, ако заседателите бродят на воля и разсъждават както си искат по тезата на обвинението, а междувременно вестниците пишат какво ли не. Това просто си плаче за обжалване и Пелтро го знае много добре. Въпросът е докога Джона ще остане на легло.

Докато си мисля всичко това, Сюзан се привежда към мен и тихичко шепне в ухото ми:

— Какво ще кажеш да отскочим до Мексико?

Сега не му е времето. Поглеждам я укорително.

Тя ме прихваща с длан зад тила, прилепва устни още по-плътно и прошепва:

— Открихме Джесика.