Стив Мартини
Адвокатът (12)

12

— Чувствам се като изнасилена.

— Не от мен, надявам се.

— Не ставай нахален.

Сюзан рови из второто чекмедже на скрина в спалнята, където държи бельото си. Навлякла е моята риза, която й виси почти до коленете — обичайно сутрешно облекло, когато децата спят в другата стая и вратата е заключена.

— Какво търсиш?

— Фотоапарат. Онзи, малкият, дето му изхвръква навън обективът.

— И аз имам такъв обектив. — Дръпвам чаршафа нагоре и посочвам точно къде. — Ще свърши ли работа? По-забавно е от фотографията.

Тя се разсмива.

— Искам да направя снимка. Момичетата са се струпали на камара. И трите в едно легло. Толкова са симпатични, че исках да ги щракна набързо, преди да станат. Виждат се само разпилени коси и възглавници.

— За Сара не се тревожи. Тя няма да мръдне до пладне. Трябва с топ да я будиш. А после ще се разсънва още четири часа. Броди насам-натам като зомби и чака някой вълшебник да сложи закуска на масата, а добрите феи да й оправят леглото.

— По дяволите — мърмори си тихичко Сюзан, докато разбутва насам-натам нещата в чекмеджето. — Помниш ли го? Малкият „Олимпус“ с хромираното капаче. Калъфът беше от изкуствена кожа.

— Помня.

— Изглежда, че и него са взели.

Попълването на застрахователните формуляри беше истинска епопея. Тук предмет, там предмет… Наложи се Сюзан да рови из данъчните декларации и старите кредитни карти, за да докаже, че е притежавала липсващите вещи. Най-неприятно е с нещата, които не се използват редовно. При пожар или наводнение слагаш всичко в кюпа. Опитваш се да си припомниш какво е имало и го записваш; затваряш очи, мислено обикаляш из стаите и преглеждаш чекмедже след чекмедже. Но при обир е съвсем различно, ако не са опразнили с камион цялата къща.

Веднъж Сюзан се разрови из гардероба. Бяхме канени на официална вечеря. Вече беше извадила на леглото си черната дълга рокля. След десет минути дотича разпенена и побесняла като дива котка. Нямало го черното дантелено боди — единственото бельо, което можела да носи под вечерната рокля.

— Трябва да са били хлапета. Кой друг ще вземе да краде такова нещо?

Сигурно нямаше да се учуди, ако го видеше закачено на някой пътен знак из квартала. Но не посмя да запише и тази загуба в списъка. Притесняваше се от застрахователните инспектори.

Най-сетне Сюзан се отказва от търсенето.

— Май ще се наложи да ги нарисуваш — казвам аз.

— Ей това ти харесвам най-много. Знаеш как да изкажеш съчувствие.

Аз пък не й харесвам това, че не подбира върху кого да си излее яда.

— Хубаво де, какво искаш да направя?

— Искам да махнеш този чаршаф.

Тъмните й очи се стрелват към леглото и миг преди да посегне, вече всичко е ясно. Аз обаче съм по-бърз. Сграбчвам чаршафа и го задържам на място. Сюзан продължава да дърпа.

— Ако искаш да те рисувам, ще трябва да махнеш чаршафа — киска се тя като ученичка. — Какво ти става? Не си ли позирал в колежа за часовете по рисуване? Мислех, че всички сваляни го правят.

— Сигурно сме били в различни колежи — казвам аз.

— Или ти не си бил от сваляните.

— Оплакваш ли се?

— Не.

Тя се отказва от напъните и пуска чаршафа. Посягам към боксерките си.

— Крайно време е да си вдигнеш задника от леглото — казва Сюзан. — Намерил кой да се присмива на дъщеря си!

— По кое време си легнахме? — питам аз.

— Нямам представа. Не беше ли към дванайсет и половина?

— От една седмица не съм лягал толкова рано.

— Какво, да те жаля ли?

Тя свива пръсти и преди да реагирам, с един скок се озовава до леглото и дръпва чаршафа.

— Късно е, чадо — заявявам злорадо аз. — Вече съм обут.

— Това може да се оправи.

— Друг път. — Взимам часовника си от нощното шкафче. — Не знаех, че е толкова късно.

След две секунди тършувам из гардероба за чифт стари джинси и пуловер, които оставих там при последното си посещение. Срещаме се толкова често, че сме натрупали по един куп общи дрехи и в двете къщи. На дъното на гардероба откривам и чифт маратонки с по един бял памучен чорап във всяка.

— Трябва да потеглям към центъра — казвам аз.

— В кантората ли ще ходиш?

— В затвора. Трябва да поговоря с Джона.

— Сигурен ли си? — Тя подхваща изкусителен танц пред леглото, като полюшва бедра и опипва най-горното копче. — Искаш ли си ризата?

— Да, по принцип, но не точно сега.

Сюзан отпуска рамене и привежда глава настрани.

— Няма що, много си романтичен. Мислех, че цял ден ще сме заедно.

— Ще ми отнеме само около час. Трябва да поговоря с Джона.

— Дали да не се преселя при него? — казва тя. — Той определено те вижда по-често.

— Не ми се вярва да ни настанят на едно легло — възразявам аз. — А и моите ризи не му стоят толкова хубаво.

Сюзан взима бельото си, нахлузва една стара тениска и потегля към банята.

— Как е Джона? — пита тя. Вратата е притворена и се налага да повишим гласове.

— Добре, предполагам. Мери се тревожи за здравето му.

— Болен ли е?

— Има проблеми със сърцето — казвам аз. — Високо кръвно.

— Само това липсваше. Сигурно е ужасно и за двамата.

— Така е.

— Извинявай за Брауър — казва Сюзан. — Ако знаех, че ще извърти такъв номер с пурата, щях поне да те предупредя.

— Няма значение. Открили са цяла кутия на бюрото на Джона. Той не ги криеше.

— Изобщо не трябваше да го водя в кантората ти. Сега е свидетел. Нали разбираш, ако не беше чул онези приказки на Джона…

— Ти ги чу.

Тя излиза от банята.

— Да, но това е друга работа.

— Какво искаш да кажеш? Няма ли да дадеш показания, ако ти пратят призовка?

— Ако Брауър не беше дошъл, никой нямаше да знае, че съм била там. Никой освен теб, твоя партньор и обвиняемия. Обвиняемият има правото да мълчи, а ако не бъркам нещо законите, никой не може да принуди адвоката да даде показания срещу своя клиент. Е, кой щеше да им каже, че съм била там, освен Брауър?

Сюзан е обмислила всичко. При сегашното положение вероятно ще я призоват да разкаже какво е чула.

— Потърсиха ли те вече от полицията?

Тя поклаща глава, докато разресва косата си с четка пред огледалото.

— Не, но ги чакам всеки момент. Рано или късно ще почукат на вратата. Нали виждам как ме гледа Брауър. Много е нервен и не смее да припари до мен. Знае, че съм бясна.

— Не го взимай присърце — казвам аз.

— Трябваше да ме пита, преди да хукне с пурата при ченгетата. Беше в кантората само защото го поканих.

— А ти какво щеше да му речеш? Да я изпуши ли? Пурата, искам да кажа.

— Не. — Тя оставя четката, обръща се и ме поглежда. — Щях да го пратя в полицията. Но с мое знание. А сега изглежда, като че съм искала да укрия уликата.

— Не заради мен, надявам се.

— Хората знаят за нас. Носят се слухове. И без това си имам предостатъчно проблеми в службата. Прокуратурата ни дебне изкъсо. Вестниците твърдят, че подправяме доказателства и внушаваме на дечицата всякакви ужасии. Господ ми е свидетел, те и така са виждали какво ли не. Брауър трябваше да прояви поне мъничко деликатност.

— Деликатност не е точно думата, която ми хрумва, когато се сетя за Брауър.

— Именно — кимва Сюзан.

Мисля си, че не го чака розово бъдеще. Сюзан отново се обръща към огледалото. Четката прелита с отсечени движения през гъстата й копринена коса.

— Може би аз трябваше да съм по-деликатен. Навярно не биваше да те каня в кантората онази сутрин.

— Имах основателна причина да дойда — казва тя. — В края на краищата вие подозирахте, че Суейд е отвлякла внучката на Джона.

— Да. Отличен мотив за убийство.

— Слушай, какво стана с теорията за стрелба от минаваща кола?

Вестниците пуснаха тази история в началото, докато ченгетата си правеха оглушки и чакаха да открият някаква улика.

— Празни приказки — отговарям аз. — Просто това беше най-вероятното предположение. Но не вярвам ченгетата да са го взели насериозно. Не съвпада с уликите.

— Например?

— Например това, че са открили върху трупа две угарки от цигарите на Суейд. Едната дори е прогорила дрехите й. Смятат, че са от пепелника на убиеца.

— Както и пурата?

— Точно така.

— Значи е бил пушач. И какво от това?

— Щом Суейд е имала време да изпуши две цигари и да ги изгаси в пепелника, значи доста време е разговаряла с убиеца в колата му. Точно такива подробности карат криминалистите да смятат, че е било добре обмислено престъпление.

— А!

Виждам в огледалото как Сюзан бавно кимва. Усетила е накъде тръгват нещата.

— Намерили ли са пистолета?

— Не още. Или поне не са го разгласили.

— Джона имаше ли оръжие?

— Казва, че няма.

— Но не му вярваш.

— Не знам. Пратил съм човек да провери. Но не си ли в системата, става ужасно трудно. Разните организации, дето регистрират кой какво оръжие притежава, никак не бързат да споделят тия сведения, щом разберат, че защитаваш предполагаем убиец. Смятат го едва ли не за смъртен грях.

— Какъв куршум беше? Кой калибър?

— Откога взе да се интересуваш от балистика?

— Хайде де, кажи ми.

— Простреляна е два пъти. Калибър .380. Вероятно с малък полуавтоматичен пистолет.

— Точно като за жена — казва тя. — Побира се в чантичка.

— Да.

— Тя имаше такъв.

— Кой?

— Суейд.

Поглеждам я. Очите й са непроницаеми.

— Това му е хубавото да си в системата — продължава Сюзан и неволно се усмихва. — Пратих един човек да провери. Не Брауър. Друг, на когото мога да се доверя.

Мисля си за падението на Брауър. Кралицата има нов телохранител.

— Ако калибърът се окажеше друг, щях да си премълча — казва тя. — Защо да подхранвам напразни надежди? Но от Бюрото по алкохола, оръжията и тютюна…

— По алкохола, тютюна и оръжията — поправям я аз. — Съкратено АТО.

— Точно това казах. Бюро по алкохола, тютюна и оръжията. Според тях Суейд е имала пистолет. И мисля, че е същият.

Сюзан забелязва как се блещя срещу огледалото. Става и пристъпва към рамката на леглото, където виси чантичката й. Вади отвътре някакъв лист и прочита серийния номер на оръжието.

— Да. Тук пише „Валтер .380 ППК“. Не знам какво означава.

— Моделът — обяснявам аз.

Тя ми подава листчето.

— Това е, нали? Същият калибър.

Вглеждам се в текста.

— Това е.

— Може да е простреляна със собствения си пистолет — казва Сюзан. — Може да е било самоотбрана. Или дори нещастен случай. Само за едно те моля. Не казвай на никого откъде си разбрал.

Кимвам.

— Чудя се къде ли е сега.

— Кое?

— Пистолетът на Суейд — казвам аз.

Сюзан свива рамене. Кой знае…