Стив Мартини
Адвокатът (31)

31

Имам чувството, че пътуването с такси от летището Лос Кабос трае по-дълго от самия полет. Пътят е прашен и осеян с дупки. Старата камионетка, която минава за такси по тия места, няма климатик, но затова пък си има разбити ресори.

Хари остана да наглежда Сара и да я прибира от училище. Двете момичета на Сюзан са при бившия й съпруг.

— Та, викаш, дойдели сте тука на риболов? — Шофьорът държи волана с една ръка и се обръща от предната седалка.

Всички прозорци са отворени, за да влиза въздух. Насреща ни лъха жега като от великански сешоар.

— Не — крещя аз през рева на вятъра.

— Отпускарство? — пита шофьорът.

— Може и тъй да се каже.

Нека го нарича както си ще, само да гледа пътя и да не вдига ръка от волана.

— Нали ни водите в Кабо Сан Лукас? — обажда се Сюзан.

— О, si.

— Колко още остава?

— А, малко. А вий откъде?

— От севера — казва Сюзан.

— О!

Най-сетне му става ясно, че не ни е до разговори.

Протритите гуми се плъзгат по песъчливия път. Мексиканецът кара със сто километра в час и със свободната си ръка ни сочи къде последният ураган е отнесъл шосето, сякаш вече не сме видели достатъчно дерета и дупки. От време на време натиска клаксона и махва на някой подобен безумец, който отминава като светкавица в обратна посока — пак такси, натоварило norteamericanos за аерогарата. Скоростта в Кабо е мерило за мъжественост.

Десет минути по-късно отбиваме по алеята за Пуебло Бонита Бланка, една от високите крайбрежни сгради с изглед към края на полуострова.

Курортът се състои от луксозни апартаменти, на които ставаш собственик за определен период в годината. На летището рекламата им е толкова агресивна, че редовните посетители я наричат „борба с бикове“. Ако не внимаваш на слизане от самолета, може да си помислиш, че поръчваш такси, а всъщност да платиш такъв апартамент за уикенда, пробутан ти от печен търговец. Апартаментите принадлежат предимно на богати американци, които ги дават под наем на туристи.

Белите стени се извисяват като някаква мавританска крепост с добавени тук-там куполи от сини плочки по прищявка на архитекта. Вътрешният двор гледа към плажа и обкръжава басейн с размери на футболно игрище. От него започват стъпала към плажа, където океанската вода е тъмносиня, само покрай брега придобива цвета на патинирана мед, всъщност малко по-светъл заради кристалния бял пясък.

Настаняваме се в стаята и включваме климатика. За целта трябва да пъхнем в специален процеп магнитната карта, с която се отключва и заключва.

Стаята е гореща и задушна. Сградата е почти опустяла. Лятото на Мексиканската ривиера не спада към най-оживения сезон.

Оставяме моята карта в процепа, за да стане малко по-хладно. Взимаме другата и се отправяме към открития ресторант до басейна.

На тавана се въртят вентилатори, а откъм океана полъхва прохладен бриз. Край брега са закотвени много яхти и някакъв голям военен кораб. Моряците сигурно киснат по баровете. Често казват, че Кабо е една голяма кръчма. Тук няма какво да правиш, освен да се приличаш на слънце и да пиеш.

Идвал съм само веднъж — с Ники, малко след сватбата. Мястото се е превърнало едва ли не в собственост на омразните американци. Местните власти може и да не са съгласни, но основна обменна единица е американският долар. Навсякъде гъмжи от американски мъжкари около четирийсетте, които се мъчат да върнат отминалите хлапашки години, вършат все същите тъпи щуротии, както някога, развяват последните си остатъци от коса, вечер пият до припадък в Кабо, тътрят се към хотелите в малките часове, сутрин се будят с махмурлук и се хвалят как са ги пребили в града. Истинско приключение. Денем киснат в басейните или си крещят гръмогласно от балкон до балкон — всички задължително с ролекси и с бутилка в ръка.

Американските жени са предимно между двайсет и трийсет години. Пекат се на слънце, намазани с всевъзможни кремове и лосиони, някои водят и деца. Джесика Хейл лесно би се укрила на такова място.

Сюзан почти не е обелила дума, откакто се срещнахме в болницата. Питах я как е открила Джесика. Тя отговори уклончиво и се оплака от тормоза в съда. Реших да не настоявам. Ако Райън узнае какво търсим тук, сигурно ще поиска да започнем делото отначало и пак ще върти Сюзан на шиш.

Подозирам, че тя има две причини да се замеси и първата е твърде достойна за уважение. Ако може да направи нещо, за да отърве внучката на Джона от неприятности, ще се постарае. Другата е, че вече няма какво да губи. Не го казва с думи, но по поведението й съдя, че с нейната служба е свършено. Райън и неговите началници непрестанно ще набиват в главите на шефовете си, че Сюзан се е опитала да унищожи веществено доказателство и е прикривала заплахите на Джона. Вече смятат за утвърден факт, че тя не е сред пазителите на закона, а напротив — враг номер едно.

За успокояване на нервите Сюзан си поръчва маргарита с повечко текила.

— Да разбирам ли, че днес ще открием Аманда? — питам аз.

Сервитьорът пита дали искам нещо за пиене. Махвам с ръка. В момента чакам само отговор от Сюзан.

— Тук ли е? В града?

Сюзан кимва.

— Ще ни трябва кола.

— Това може да се уреди.

— Имам адрес. Трябва да разберем къде е.

— Как се добра до адреса?

— Не мога да ти кажа — отговаря тя.

Предполагам, че прикрива екипа си, че сигурно е използвала служебното си положение за последен път, вероятно за да пришпори някой инспектор на юг със самолета. Човекът е извадил късмет или Джесика е станала непредпазлива. Последното ме изпълва с тревога.

— Щом си успяла да я откриеш, значи и Онтаверос може — казвам аз.

— Не бива да прибързваме — отвръща тя. — Имаме само една възможност. Провалим ли се, повече няма да я видим.

Поведението й ме успокоява. За човек, който рухва от висините на служебното положение, тя се държи удивително спокойно и делово. Странно, че след всичките тия тревоги и тормоза на Райън не ме упреква за нищо. Просто действията й вече са по-умерени, не тъй дръзки. Мисля, че смята станалото за неизбежно.

— Тя вероятно няма да се върне с нас. — Сюзан има предвид Джесика. — Готов ли си да го приемеш?

— Показанията й биха ми свършили работа — казвам аз.

Наистина, Джесика може да осигури липсващото звено между Онтаверос и Суейд. Фактът, че го е познавала, че е живяла с него, би ми дал достатъчно доказателства, за да убедя Пелтро и да изградя защита.

— Нашата цел е детето — казва Сюзан. — Мисля, че е излишно да се залъгваме. Джесика няма да дойде. Тя неслучайно е тук. Укрива се.

— Укрива се заради детето.

— Да. И може да ни последва, ако отведем Аманда. Но да се мъчим да преведем и двете през емиграционните власти и митницата на аерогарата ще е голяма грешка. Ако Джесика вдигне скандал, всичко пропада.

Колкото и да не ми се харесва, Сюзан е права. Детето може някак да убедим. С възрастен човек, особено сприхав като Джесика, няма начин.

— Добре, разбрахме се.

Питието на Сюзан пристига. Тя смуква от сламката.

— Ще ни трябва някакъв документ за детето — казва тя. Паспорт или нещо със снимка. Може би Суейд им е осигурила фалшиви документи. Когато открием апартамента, една от първите ни задачи ще е да ги потърсим. Из багажа, по чекмеджетата. Ще ни трябва документ, за да се измъкнем.

Кимвам. Учудвам се колко внимателно е обмислила всичко.

— Ако стане най-лошото, ако всичко друго се провали, ще я отведем в американското консулство. Проверих. Имаме консул в града.

Сюзан отваря чантата си. Вади плик и ми го подава. Вътре има нотариално заверено копие от съдебното решение за родителските права.

— Като прибавим и моите документи на държавен служител, поне ще ги накараме да задържат детето за малко, докато всичко се изясни. Докато убедим властите да върнат Аманда в Щатите. Като открием мястото, един от нас трябва да иде до предната врата. Може би аз. На жена по-лесно ще се довери.

— И какво ще й кажеш?

— Не знам. Просто ще гледам да спечеля време. Ще й говоря нещо. Че ме пращат да огледам жилището. Че искам да наема същото. Каквото и да е, стига да я задържа на вратата.

— А аз какво да правя?

— Да провериш дали има заден изход.

Според Сюзан така ще попречим на Джесика да избяга и вероятно ще се доберем до детето.

— А с Джесика какво да правим?

— Остави на мен — казва тя.

— Какво ще правиш?

— Ако се наложи, ще я вържем.

Явно Сюзан е готова на всичко, дори с риск да попадне в мексикански затвор.

— Ами ако в къщата има още някой?

— Не знам. Затова не искам да бързаме. Трябва първо да поогледаме. Веднага след обяда.

 

 

Преобличаме се с шорти, памучни тениски и тъмни очила. Аз наемам малък джип, който мога да управлявам по неравните пътища и тесните улички.

Всичките ни планове се основават на едно предположение — че детето ще дойде с нас доброволно, че щом споменем за дядо и баба, Аманда Хейл веднага ще се качи в колата.

Според Сюзан това е за предпочитане, но тя казва, че Аманда при всяко положение трябва да дойде с нас. Ако се наложи — насила.

Спираме пред един магазин на главната улица. Докато аз чакам на паркинга, Сюзан влиза вътре. Пет минути по-късно излиза с найлонова торбичка. Сяда до мен и затваря вратата. В торбичката има петнайсет метра памучно въже като за пране и ролка широки лепенки.

— Сега отиваме на още едно място. Продавачката каза, че е нагоре по хълма.

Аз карам, Сюзан оглежда табелите. След две пресечки открива каквото търсим. Аптеката. Този път Сюзан излиза само след две минути и носи половинлитрово метално шише със запушалка на винт.

— Какво е това?

— Етер.

Сега е ясно как смята да се справи с Джесика. Малко упойка върху парцал, после я връзваме и слагаме на устата й лепенка. Докато я открият, вече сме в Сан Диего, Лос Анджелис или където ни отведе първият самолет за Щатите.

Намираме американското консулство на малката туристическа карта. Минаваме покрай него на няколко пъти от различни посоки, за да се ориентираме. Проблемът е, че много от улиците са не само тесни, но и еднопосочни.

След час осъзнаваме, че нашият хотел не ни върши работа. Намира се прекалено далеч от центъра, а и полицейското управление е точно между нас и консулството, ако по някаква причина се наложи да бягаме с детето.

За един час се пренасяме в друг хотел с по-централно разположение. Хотел „Пласа Лас Глориас“ е край пристанището за яхти, само на две пресечки от консулството.

Седнала като навигатор с карта в скута, Сюзан на няколко пъти ме насочва покрай туристическата зона на Кабо. Пропускаме един завой и се озоваваме до тротоара срещу нашия хотел.

Тази част от града се състои предимно от барове, магазинчета за тениски и дискотеки. Движението е истински кошмар дори и извън сезона. Населението нараства с всеки нов туристически кораб в пристанището. Днес два такива кораба са се закотвили като плаващи хотели на километър от брега. Моторници превозват пътниците до кея, където те плъзват по улиците да търсят евтини стоки или просто да зяпат магазините.

Трябват ни десет минути, за да открием обратния път.

Сюзан прави нов опит по картата в друга посока. Криволичим и този път налучкваме точно централната улица, само че когато стигаме до светофара преди пазара, завиваме надясно.

Тук улицата е еднопосочна и нагоре става по-тясна. Има място колкото да се разминат две коли. На върха Сюзан ми казва да потърся място за паркиране. На места тротоарът е висок цял метър, а по-нататък се превръща в стълбище. Магазините оредяват, повечето са хранителни стоки. Намирам свободно местенце и спирам.

Сюзан оглежда картата. Не е твърде подробна — просто рекламна брошурка от агенцията за коли под наем. Улиците изчезват точно там, където портиерът на хотела ни каза, че се намира адресът.

— Трябва да има още две пресечки — казва Сюзан.

Изкачваме се — първо на тротоара, а после по стълбището. От двете страни се мяркат туристически кафенета и нощни заведения. „Кабо Уабо“, „Веселата риба меч“ и „Октоподът“.

Още по-нагоре трябва да е площадът. Тук вече няма толкова туристи. Пресичаме улицата на последното оживено кръстовище, където еднопосочен поток коли слиза към града. Изкачваме още стъпала и се озоваваме на нещо като площад — празно място с няколко дървета.

Приличаме на туристи. Сюзан е нахлузила голяма сламена шапка, за да прикрива главата и очите си. Въжето, лепенките и етерът лежат под седалката на колата. Засега само търсим мястото.

Откриваме на картата католическата църква. До нея е митническата служба, после идва старинен двуетажен магазин с веранда над тротоара.

Сюзан се отправя натам и аз тръгвам след нея. Пресичаме улицата, минаваме покрай ОРИГИНАЛНИЯ МАГАЗИН НА МАМА ЕЛИС ЗА КУРИОЗИ, антики и всякакви дреболии. Тръгваме плътно покрай стената в прохладната сянка на надвисналата веранда. Тъкмо достигаме ъгъла, когато Сюзан изведнъж спира. Само на трийсет метра от нас улицата опира в ограда от ковано желязо. Над портата се издига голям дървен надпис LAS VENTANAS DEL CABO.

Сюзан въздъхва дълбоко.

— Това е.

Отстъпваме в сянката на верандата. Курортните къщички се гушат на тераси по хълма. Към тях се изкачва стръмна алея, която прави завой и изчезва. Ясно е, че от улицата няма да видим много. Къщите са отчасти вградени в склона високо над нас. Трябва да са поне десетина.

— Знаем ли точно в коя е?

Сюзан поклаща глава.

— Знам само, че е тук.

— Да се надяваме, че е истина — казвам аз. — Иначе ще сме били толкова път за нищо.

Тръгвам нагоре.

— Къде отиваш?

— Да видя дали има рецепция.

— Не може да влизаш просто така.

— Защо не? Джесика не ни познава. Ще кажем, че искаме да наемем нещо. Проверяваме.

Сюзан излиза изпод верандата, намества шапката и я придържа с една ръка, оглеждайки къщите по склона. Аз започвам изкачването. Тя поема след мен.

След портата стръмният път води наляво, докато се озоваваме пред няколко гаража, откъдето започват тесни стъпала през градинките между къщите. Нищо не подсказва къде е рецепцията и дали изобщо я има.

Следобедното слънце прежуря немилостиво, скоро и двамата се обливаме в пот. Тъмните ми очила почват да се замъгляват. Спирам на стъпалата, за да ги избърша и да огледам терена. Малки пътеки се разклоняват в различни посоки и лъкатушат през градините към всяка сграда.

— Мога ли да ви помогна? — долита изотзад и отдолу женски глас.

Обръщам се и за пръв път забелязвам доста голям плувен басейн, вграден в склона над гаражите, и испанско дворче с ниска оградка, от което се разкрива чудесен изглед към града.

— Търсим рецепцията.

— Открихте я. Аз съм управителката.

Аз и Сюзан тръгваме към басейна.

Жената е малко над трийсет, облечена с шорти и плажна блузка. Разглежда ни с интерес иззад тъмните очила, сякаш малцина посетители идват толкова далеч от градската шумотевица.

— Здравейте. Казвам се Пол, това е жена ми Сюзан. Видяхме това място отдолу. Изглежда много красиво. Ние търсим уединение. Дали случайно не ви се намират свободни места?

— В момента всичко е пълно — казва жената. — Мога да си запиша името ви и телефона.

Свалям тъмните очила. Усмихвам се най-сърдечно. Един приятел веднъж ми каза, че при разговор очите са по-важни от устата.

Жената не отговаря на усмивката и продължава да ме проучва иззад тъмните стъкла.

— Нещо краткосрочно ли търсите или за по-дълъг период?

— За цялото лято — казва Сюзан.

— Всъщност може да се заинтересуваме от целогодишен наем — добавям аз.

При тия думи очилата изчезват. Жената се усмихва.

— Може да се освободи нещо в края на месеца.

— Приемате ли деца? — задава Сюзан съдбоносния въпрос.

— Обикновено не. Но в момента имаме една жена с дете.

Бинго!

— Наистина ли? Чудехме се дали да доведем дъщеричката си — казва Сюзан. — Тя е осемгодишна…

— Също като детето тук. Много е кротко. И майката също. Право да си кажа, дори не знам дали е момче или момиче. Почти не излиза навън. Платиха до края на месеца. Но може да освободят всеки момент. Тази сутрин ми каза, че ще си тръгват.

— Кога?

— Не уточни. Преди края на месеца.

Сюзан се усмихва, но усещам в погледа й тревога. Ако наистина е Джесика и ако изчезне, повече няма да я намерим.

— Както казах, ако ми оставите име и телефон, мога да ви се обадя — казва жената.

— Има ли някаква възможност да видим къщата? — питам аз.

— Боя се, че не. Опитах се да я покажа миналата седмица, но наемателката отказа. Държи на уединението.

Кимвам. Не ми хрумва никакъв друг въпрос.

— Има ли от къщата изглед към океана? — сеща се Сюзан.

— За съжаление не.

Погледът на жената плъзва над рамото ми нагоре по склона. Сюзан също вдига очи натам. Аз се обръщам.

— От онези горе ли е? — пита Сюзан.

— Трети номер. Онази отдясно.

— Изглежда много красива — казва Сюзан. — Сигурна ли сте, че не можем да надникнем? Ще бъдем много дискретни.

Колко е мила. Изчакайте само да си вземем въжето и етера.

— Не мога да ви позволя. Съжалявам.

— С колко стаи е? Нямате ли архитектурен план? — Сюзан не пропуска нищо.

— За жалост нямам. Две спални, кухня и дневна. Две бани и тоалетна. Някои имат и малък хол. Не помня дали в тази имаше.

Сюзан се озърта към алеята, после оглежда безкрайните стъпала.

— Вероятно колите трябва да се оставят долу?

— Не, отзад има друг път — казва жената. — Можете да стигнете от града право до къщите.

— О, така ли? Колко удобно.

Виждам как Сюзан ме поглежда при тия думи. И двамата си мислим за едно и също. Питаме се дали този път е отбелязан на картата.