Стив Мартини
Адвокатът (11)

11

Тази сутрин сме се насочили към центъра, по-далеч от участъка в Импириъл Бийч. Правим го, за да избегнем журналистите, които разиграват обичайния цирк. Шумотевицата около убийството на Суейд се усилва застрашително.

Може и да е имала доста мътно минало, но след смъртта тя започва да се превръща в митична фигура. Вече я споменаха дори по телевизията — не кабелната, а националната. Описаха убийството като поредното изтънчено престъпление срещу жените.

Феминистките вдигат аларма по всички средства за масова информация. Наричат смъртта й „престъпление срещу женския род“ и се мъчат всячески да я вкарат в калъпа на мъжката ненавист.

Имам чувството, че напоследък всяко що-годе сериозно престъпление се превръща в национална трагедия. Станали сме едно голямо електронно село. Ако смъртта ти натрупа достатъчно черно-бели точили по милионите кабелни канали, имаш шанс да се включиш в лотарията за званието „престъпление на века“.

Предполага се, че смъртта на Суейд е дело на обезумял съпруг — някой вбесен бял мъж на средна възраст, чиято жена се укрива с помощта на нейната организация.

Но за наша беда ченгетата възнамеряват да опровергаят тази теория. Тази сутрин получих съобщението, от което се бои всеки адвокат: „Готов ли сте да ни доведете клиента си?“

Обаждаше се Флойд Ейвъри, старши детектив от отдел „Убийства“. Другият вариант беше да арестуват Джона в дома му, пред очите на всички съседи и десетки телевизионни камери.

Джона е под наблюдение вече цяла седмица. Пред къщата му непрестанно висят разни съмнителни камионетки, а шерифът се влачи подире му всеки път, когато намине към яхтата си, която беше запечатана със съдебно решение още в деня след убийството.

Ако му бе хрумнало да потърси друга яхта и да отплава заедно с някого от намаляващата групичка свои приятели, сигурен съм, че бреговата охрана щеше да ги спре още преди да напуснат пристанището.

Мери седи отзад до Джона. Хари управлява. За този тържествен случай използваме кадилака на Джона, защото и колата на Хари, и моята не подхождат на обстоятелствата. Тъмнозеленият форд експлорър на Джона е прибран от ченгетата за изследване. Сигурно минават за стотен път седалките с прахосмукачка в търсене на втората гилза, която не беше открита на местопрестъплението.

— Може би ако бях поговорил с полицаите, нямаше да се стигне дотук — казва Джона.

— Недей да си правиш илюзии — отвръщам аз.

— Защо ме арестуват? Заради няколко глупави приказки ли?

— Не знам. Но сега разговорите няма да ти помогнат. Не бива да правим никакви изявления, докато не разберем с какви доказателства разполагат.

— А това може да се проточи чак до процеса — допълва Хари.

— Че какви доказателства могат да имат? — обажда се Мери. — Той не го е направил.

Глухата тишина, настанала след тия думи, кара Джона да ме погледне.

— Не знам дали Пол ни вярва, скъпа. Не съм го направил. — Той изрича това решително, приведен към мен, после се обляга назад. — Тя заслужаваше да умре, но не съм я убил аз.

— Страхотно! — възкликва Хари. — Сега остава и да го кажеш на ченгетата.

— Кое? Че не съм я убил?

— Не, че заслужавала да умре. Прокурорът за две секунди ще го превърне в самопризнание.

— Няма да го казвам на прокурора.

— Е, сега се успокоих — казва Хари.

— Ще го пуснат ли под гаранция? — пита Мери.

— Не знам. Ще подадем молба.

Но всичко зависи от съдията. Предполагам, че поради близостта на мексиканската граница, солидното финансово състояние на Джона и сериозността на престъплението отговорът ще бъде отрицателен. Засега обаче предпочитам да не я обременявам с тия разсъждения.

— Все трябва някой да те е видял през онази нощ — обръща се тя към Джона. — Помисли. Опитай се да си спомниш.

— Вече сто пъти го обсъждахме — казва Джона. Той е уморен, растящото напрежение обтяга лицето му и го състарява. — Никого не съм срещал. Не съм спирал на бензиностанция. Нищо не съм купувал.

— Дори и кафе? — пита Мери.

— Нищо. Просто карах.

— Но ако имаше алиби…

— Щеше да е добре, но нямам.

Мери не е парниково цвете. Личи си, че е поне с десет години по-млада от Джона. Има естествено руса коса, а бръчките прикрива умело с малко грим. За жена е доста висока — метър и седемдесет, със здрава, атлетична фигура.

— Мога да кажа, че е бил с мен по време на убийството. — Тя се привежда напред и дългите й пръсти стискат до побеляване облегалката зад мен. По лицето й е изписано отчаяние.

— Не е добра идея — казвам аз.

— Нали знаеш, че не са ме питали. Дали съм била с него.

— Но питаха него колко време е бил на плажа.

— Може да е сгрешил. Може да е бил объркан.

— Тогава ще се зачудят защо си чакала толкова време, преди да му осигуриш алиби.

— Бях потресена. Не можех да разсъждавам.

— Правилно — обажда се Хари. — Това ще мине.

Той ме поглежда с крайчеца на окото си. Аз се обръщам към Мери и вдигам вежди.

— Ако е бил при теб, кога е потеглил с колата, за да се озове на плажа?

— Не знам. Не помня.

— А какво правехте двамата, преди Джона да излезе?

Мълчание.

— Каза ли ти къде отива? Защо излезе?

Тя започва да ме гледа с враждебно присвити очи. Не е честно да й задавам въпроси, на които не може да отговори.

— Беше ли Джона при теб?

Тя се колебае.

— Това е между нас двамата. Беше ли при теб?

— Не.

Обръщам глава и се облягам назад. Полицията и съдебните заседатели биха разбрали веднага каква е истината — една отчаяна жена се мъчи да спаси съпруга си. Фактът, че Мери смята за необходимо да лъжесвидетелства, би позволил на прокурора да излезе с твърдението, че тя е убедена във вината на Джона.

— Освен това — казвам аз — не знаем точно кога е убита Суейд. Там е проблемът с всяко алиби.

— Добре казано — намесва се Хари. — Може ти да си бил последният й посетител преди пукотевицата.

През последните дни неведнъж ми е минавала мисълта, че експертите може да са открили моите отпечатъци в ателието на Суейд. Ако ме питат, имам отговор. Готов съм да им разкажа за сутрешния си разговор с нея. Не ми се ще да обяснявам за какво е ставало дума, защото това би им дало и мотив за убийството. Предпочитам да се укрия зад адвокатската тайна.

— Нямаме много време за приказки — казвам аз. — Трябва ми едно сведение. Чувал ли е някой от двама ви Джесика да споменава за човек на име Естебан Онтаверос?

Мери поглежда Джона. Виждам я в огледалото. Той прави озадачена физиономия и поклаща глава.

— Да не е някой от нейните приятели? — пита Джона.

— Може би.

— Не познавах нито един от мъжете, с които ходеше — казва той. — А Господ ми е свидетел, че не бяха малко.

— Едва ли би довела точно този човек на гости.

— Кой е той? — пита Мери.

— Не го мислете, в момента си имате други грижи. Сигурни ли сте, че името не ви е познато?

Двамата поклащат глави.

Докато наближаваме центъра, настроението в колата става все по-мрачно, сякаш седим в каруцата на палача и наближаваме гилотината. Хари завива по Фронт Стрийт и спира пред новия окръжен затвор. Изчаква ни да слезем, после отива да паркира колата.

Джона оглежда с въздишка вратата от стомана и дебело стъкло.

— Добре ли си? — питам аз.

Той изглежда съсухрен и смачкан, с увиснали рамене и клюмнала глава. Хладният вятър развява оредялата му коса.

— Добре съм — кимва Джона. После се привежда към мен и прошепва: — Прибери я у дома.

За момент допускам, че има предвид внучката си Аманда. После разбирам, че говори за Мери.

— Измъкни я от тази каша колкото се може по-бързо.

Кимвам.

— Съседката ще се погрижи за нея — добавя Джона.

— Не ми трябват ничии грижи — заявява Мери, която е чула последното. — Мога и сама да се справям.

— Знам, че можеш — казва Джона, после се обръща и отправя поглед към стоманената врата. Усещам в очите му ужас от неизвестното, скрито зад нея.

Аз тръгвам пръв. Отварям вратата и прекрачвам навътре като жив щит. Мери ме следва, Джона върви последен.

Когато извръщам глава, виждам, че Джона се колебае на прага. За момент се питам дали няма да припадне или да хукне навън. Връщам се и го хващам за лакътя, за да му дам смелост.

— Няма нищо — казва той. — Добре съм.

Фоайето е като в болница — безупречно чисто и обляно в ярки светлини. Едната стена е от бронирано стъкло, а зад нея питомците на шерифа подтичват насам-натам по своите затворнически задачи.

Ейвъри вече чака. Вижда ни през стъклото и охраната го пропуска през нещо като шлюз — малка кабинка с бръмчащи стоманени врати от двете страни. За да се отключи едната, другата трябва да бъде заключена.

Когато Ейвъри излиза пред нас, лицето му е сериозно.

— Мистър Мадриани.

Кимвам.

— Мистър Хейл, да влезем.

Ейвъри прави знак да го последвам с Мери. Хари е пристигнал и минаваме по двойки — Ейвъри и Джона, Мери и аз, само Хари си няма другарче. Когато идва неговият ред, задрънчава тревожен сигнал и вратите блокират.

— Какво имате в джобовете? — раздава се глас от високоговорителя.

Хари бръква дълбоко и вади връзка ключове и джобно ножче.

— Сложете ги на подноса — нарежда гласът.

От стената изниква стоманен поднос и Хари оставя вещите върху него. Подносът веднага изчезва. Хари отново опитва вратата и този път бива пропуснат.

Крачим по коридора под погледите на пазачи, седящи зад прозорци от бронирано стъкло. Ейвъри ни отвежда зад ъгъла в приемното отделение. Тук ни посреща едър, плешив мъж на средна възраст с шерифска униформа, ботуши и връзка ключове на колана. Той пристъпва към Джона.

— Наведете се напред, с ръце на стената.

Джона се озърта към мен. С нищо не мога да му помогна.

— След малко ще му прочета правата — казва Ейвъри.

Пазачът нагласява Джона в позата за претърсване. Кара го да се разкрачи и почва да рови из джобовете му. Всичко намерено пуска в плик.

— Това е лекарството му за кръвното — казва Мери. — Трябва да го взима редовно.

— Ще се погрижим да го получи — обещава Ейвъри.

Пазачът бутва Джона да се изправи и оковава ръцете му зад гърба с белезници.

— Необходимо ли е? — питам аз.

— Правилникът го налага — казва пазачът.

Когато си тръгнем, ще го претърсят на голо, вероятно из всички телесни отвори. После ще го бутнат под душа, независимо дали се нуждае от баня, или не, и ще му дадат затворнически гащеризон.

— Може ли да поговоря с него за момент, преди да го приберете?

Пазачът се озърта към Ейвъри. Той посочва една от килиите — бетонна стаичка със стоманена врата и малко прозорче.

— Можете да влезете там.

— Хари, защо не отведеш Мери в колата? — казвам аз.

— Не, искам да остана.

— Мисля, че ще е най-добре да си тръгнеш — настоявам аз.

Тя иска да възрази, но Джона я прекъсва.

— Нали се разбрахме. Помниш ли? Няма да правиш сцени.

Тя се разплаква, пристъпва напред и го прегръща. Той не може да стори същото, само я целува по бузата и леко я гъделичка с брада по шията. Мери се е вкопчила в него с всичка сила. Едва не го поваля и се налага пазачът да го подпре с лакът. Хари се приближава и я хваща за ръката. Джона шепне в ухото й, но всички чуваме думите:

— Няма страшно.

По лицето му текат сълзи. Не знам дали са негови или нейни.

Хари леко дръпва ръката на Мери и най-сетне я откъсва от Джона. Тя прави крачка назад, но е обърнала глава и размахва ръка, сякаш кани окования си съпруг да я последва.

Зад стъклото на контролната кабина един пазач натиска бутона за изхода. Когато се оглеждам, Мери и Хари са изчезнали.

Ейвъри прави знак на пазача да отвори килията. Двамата с Джона влизаме вътре и вратата се затваря зад нас.

— Сигурен ли си, че нищо ти няма?

Джона кимва.

Тревожа се. Джона има високо кръвно. Заради него е влизал в болница поне на два пъти. Това е един от аргументите ми за пускане под гаранция — че се нуждае от лекарски контрол в домашни условия.

— Само още няколко думи — казвам аз.

Поглеждам го в лицето. Замаян е. Не знам дали изобщо ме чува.

— Седни.

Помагам му да се настани върху коравата стоманена пейка, завинтена за пода.

— Не отговаряй на въпроси и недей да разговаряш с когото и да било. Нито с шерифа. Нито с прокурора. Те нямат право да те разпитват. Разбра ли?

Той кимва.

— И още по-важно: не казвай нищо на другите задържани. Може да те настанят в килия с още някого. Дръж се на разстояние. Не бързай да се сприятеляваш. Някоя случайно изпусната дума може да бъде недоразбрана, изопачена и използвана срещу теб в съда. Не казвай нищо повече от „здравей“, „здрасти“. Дръж се любезно, но не обсъждай случая с други хора, освен с мен и Хари. Ясен ли съм?

— Да.

— Добре. Ще се опитам да те измъкна под гаранция колкото се може по-скоро.

— Мислиш ли, че има шанс?

— Не знам. Трябва ли ти нещо?

— Лекарството ми — казва той. — Може би нещо за четене.

— Ще имам грижата.

— Благодаря. Е, май няма друго. Ще дойдеш ли пак?

— Утре. Да видя как я караш.

Трийсет секунди по-късно пазачът се заема с него, а Ейвъри ме извежда навън.

— Трагична ситуация — казва той. — Съжалявам, че се стигна дотук.

Ейвъри спира сред фоайето, подрънквайки ключовете от колата си, и ме оглежда с делова полицейска физиономия. С други думи: и тая работа свършихме. Подозирам обаче, че ако оценява злодеите по десетобална система, едва ли би сложил на Джона повече от единица.

— Симпатичен дядка — казва Ейвъри. — Жалко, че го е сторил.

— Прекалено сте сигурен.

— Не арестуваме хората без сигурни доказателства.

— Това си го запазете за пред съда — казвам аз. — На мен не ми минава.

— Ще го запазим. Доказателствата са железни.

Поглеждам го въпросително.

— Няма да отречете, че няколко часа преди убийството той е изрекъл заплахи срещу Суейд, нали?

— Половината хора в този град се чудеха как да я урочасат.

— Той няма алиби. Не може да докаже къде е бил по време на убийството. А и пурата. Онази от местопрестъплението. Съвпада с другата, която ни даде Брауър. Каза, че я получил от вашия клиент. Хейл ги раздавал в кантората ви.

— Много хора пушат пури.

— Не и този сорт — казва Ейвъри. — Много е рядък. Кубинско производство. Внасят ги контрабандно. Продават се само на черно. На бюрото в кабинета му открихме цяла кутия и разписка от магазина, където ги е купил. Поговорихме със собственика. Той много се стресна. Не иска да си има неприятности с митницата. Само мистър Хейл е поръчвал тази марка. Когато момчетата от лабораторията приключат с анализа, ще можем да кажем дори на коя кубинска нива е расъл тютюнът.

Ейвъри се ухилва доволно като Морган Фрийман във финалната сцена на някой филм. Много му е драго да ми вгорчава живота.

— Искате ли и още? Лабораторията откри по дрехите и в колата на вашия клиент кръв и други неща. Съвпадат с намереното по жертвата. Да ви дам ли един съвет? — И без да чака съгласието ми, той продължава: — Споразумейте се с обвинението час по-скоро. Той е приятно старче. Не ми се ще да му лепнат доживотна присъда… или нещо по-лошо.