Стив Мартини
Адвокатът (6)

6

Само за десет минути описвам положението и изчерпвам оскъдните ни възможности за действие.

Хари смята, че е най-добре да се направим на глухи. Да не доставяме удоволствие на Суейд. А после, ако Джона все още желае, да заведем дело.

— Ама че майтап! — възкликва Джона със зачервено лице. Вдигнал е кръвното. По пътя към кантората е успял да обмисли всичко и сега настоява за отговори. — Казвате ми, че нищо не можете да направите? Да не би да твърдите, че само съм си прахосал времето и парите, като наех адвокат?

— Казвам ти само, че не можем да й запушим устата.

— Дори когато разпространява злобни лъжи?

Аз посочвам едно от креслата за клиенти.

— Защо не седнеш?

— Не искам да сядам. И освен това ще ти изцапам мебелите.

Наистина, целият е оплескан с кал от кея, кръв и други, не твърде апетитни неща. Из кантората почва да се разнася зловоние.

— Можем ли да я съдим още сега? Има ли начин да предявим обвинение?

— Не. — Хари прилича на професор, както се е опрял със скръстени ръце до шкафа. — На това му се вика предварително ограничение. Добре дошъл в света на Първата поправка. Преди публикуването не можем и с пръст да я пипнем.

— Какво публикуване?

— Искам да кажа, преди официално да разпространи сведенията…

— Злобни лъжи — прекъсва го Джона.

— Знам — казва Хари. — Успокой се. С нищо няма да ни помогнеш, ако те тръшне удар. Докато тя не предаде сведенията на трето лице, в нашия случай на пресата, ръцете ни са вързани. След това имаме правото да я съдим за клевета, злепоставяне, морални щети и намеса в личния живот, ако изобщо ти се полага такъв.

Джона се обръща гневно към него.

— След дъжд качулка!

— Можеше да е и по-зле — отвръща Хари. — Ако те обявят за публична личност…

— Как тъй „публична личност“?

— Дай да не задълбаваме — обръщам се аз към Хари.

— Не, искам да знам — настоява Джона. — Какво е това „публична личност“? За какво говори той?

— Има право да знае — казва Хари. — Слушай сега, ти си спечелил от лотарията. Приел си парите. Съдът може да реши, че това те прави видна личност. Щом доброволно заставаш пред погледа на обществото, хората имат право на добронамерени коментари за твоя характер.

Очите на Джона пламват, сякаш някой му е пъхнал фойерверк в гащеризона.

— Ти какво разбираш под „добронамерени коментари“? Лъжливи обвинения, че съм изнасилвал дъщеря си и тормозя внучката. Какво му е добронамереното?

Той хвърля поглед към мен, после отново се втренчва в Хари.

— Не е добронамерено — казва Хари. — Знам го. И Пол знае. Проблемът е, че ако съдът те сметне за публична личност, случаят става много по-труден. Преди да заведем дело срещу Суейд, ще се наложи да докажем някои подробности.

Напомням на Хари, че лъжливите обвинения в престъпно поведение са наказуеми сами по себе си.

— Освен това — добавям аз, — една печалба от лотарията не превръща човека в публична личност. Тъй че Суейд няма как да се оправдае с „добронамерени коментари“.

— Може би — съгласява се Хари. — Няма прецеденти по случая. Проверих.

И той ме стрелва с погледа, който познавам отдавна — знак, че неусетно нагазвам в тресавище.

— Естествено, може тъкмо нашето дело да стане прецедент — продължава Хари. — Три-четири години разтакаване по съдилищата.

Той се обръща към мен и повдига вежда, сякаш пита: Наистина ли искаш да се забъркаш в това?

Убеден съм, че Суейд не разполага с доказателства. Значи нейните обвинения са или съзнателна клевета, или поне пълно пренебрежение към истината. И в двата случая подлежат на съдебно преследване. Друг е въпросът дали си струва да я съдим. Ето ни пак там, откъдето започнахме.

— Какво значение има? — пита Джона. — Не съм дошъл тук за пари. Не ми трябва обезщетение. Искам си внучката, това е.

— Някакви новини по тази линия? — обажда се Хари. — Суейд не ти ли намекна поне?

Поклащам глава.

— Просто си мислех, че някой може да помогне нещо — казва Джона.

Двамата с Хари се споглеждаме. Джона иска единственото, което не можем да му дадем, а сега го чака безнадеждно загъване в зловонното блато на Золанда Суейд.

През цялото това време имаме мълчалив наблюдател, който върти глава към мен, Хари и Джона като рефер на тенис турнир. Джон Брауър е един от инспекторите на Сюзан — плешив, с малки очички. Седи на креслото отсреща със затворена кожена папка в скута, готов да води записки, ако ни озари гениална идея.

Колкото до Сюзан, тя бавно крачи напред-назад из кантората и се взира в екземпляра от съобщението, сякаш очаква над хартията да бликнат като изпарения отговорите на всички наши проблеми. Не е казала нито дума, откакто й връчих листовете, но вече я познавам достатъчно добре, за да усетя по някои едва забележими движения — леко повдигане на раменете, поклащане на главата, — че със същия успех бихме могли да говорим на китайски. Жестовете не са предназначени за мен, а пътуват към Брауър като закодирано телепатично послание.

Очевидно Сюзан е сметнала за благоразумно да не идва сама. Смятам го като знак, че приема заплахите на Суейд много сериозно въпреки цялата им нелепост.

Най-сетне тя се обръща и ме поглежда. В очите й пламва светкавица.

— Съобщението само се заяжда със службата. Без подробности.

— Знам — кимвам аз.

— Тя не каза ли нещо повече?

— Явно предпочита да го запази за пресконференцията. Иска няколко дни да се гърчим. Да не ни хваща сън. Имам чувството, че причиняването на болка е едно от тайните й удоволствия.

— Не намекна ли за какво става дума? Какво точно каза?

— Разбесня се срещу Джона…

— Не, имам предвид службата.

Ясно е, че не би пристигнала, ако не беше заплахата на Суейд да се разрови из тинята и да хвърли част от нея по Службата за закрила на децата. Засегнат ли службата й, Сюзан освирепява като тигрица с малки.

— Какво точно каза за нашата служба?

— Не си водех бележки — отговарям аз. — Каза, че имала документи.

— Какви документи? — настоява Сюзан.

— Попитах я. Не пожела да уточни. Само подхвърли, че документите щели да докажат всичко. — Аз се озъртам към Джона. — Случайно да си пращал в затвора на Джесика някое писмо, което може да се изтълкува превратно? Да се използва срещу теб?

Той се замисля за момент. Поклаща глава.

— Не.

— Помагали ли сме на мистър Хейл да получи родителските права? — Въпросът на Сюзан е отправен към Брауър. — Суейд сякаш намеква за това в съобщението. Че сме замесени и сме извършили нещо нередно.

Брауър отваря бележника си и навежда глава над нещо. Не виждам какво. Папката е повдигната срещу мен.

— Да видим сега… Подали сме информация на съда. Направили сме препоръка… в полза на дядото. — Брауър се озърта към шефката си и долавя, че това не е достатъчно. — Но не сме направили нищо по своя инициатива — добавя виновно той.

— От нас ли е тръгнало проучването?

— Не, не. Препоръката ни се основава на сведения от Комисията по помилване. Майката има солидно полицейско досие. — Брауър плъзва пръст по текста в папката. — Употреба на наркотици. Има сведения, че е изоставяла детето. Обичайната история. Правилно сме постъпили. Не виждам как бихме могли да препоръчаме нещо друго.

— Дали препоръката ни се пази в съдебните архиви?

Брауър кимва.

— Значи Суейд би могла да я види, ако е ходила в съда да прегледа документацията по делото?

— Вероятно.

— Разследвали ли сме случая?

Брауър прехвърля няколко листа в папката, после бавно поклаща глава.

— Изглежда, че не.

— Значи не сме имали контакт с мистър Хейл?

Брауър продължава да чете.

— Не, доколкото виждам.

— Идвали ли сте някога в нашата служба? — обръща се Сюзан към Джона.

— Чакайте малко — прекъсва я Хари. — Не сме ви поканили тук, за да разпитвате нашия клиент.

— Подсъдим ли съм? — пита Джона и се озърта към мен. — Да не съм извършил нещо нередно?

— Не знам — отговаря Сюзан. — Има ли нещо подобно?

— Не, няма — изпреварва ме Хари.

— Искам само да разбера с какво разполага Суейд — казва Сюзан. — Може да се окаже, че единствено вашият клиент знае.

Последното е призив за помощ от моя страна.

— Тая няма да стане — отсича Хари. — Не и в мое присъствие. Не може току-така да идвате в кантората и да разпитвате наш клиент.

— Нямам какво да крия — казва Джона.

— Все едно — отвръща Хари. — Недей да обелваш и дума.

— Според мен — казва Сюзан — би могло да се предположи, че лъжите на Суейд нанасят удар както върху клиента ви, така и върху моята служба. Тя има някакъв план. Не знам какъв. Но трябва да разберем.

Хари я поглежда с безизразна физиономия. Може би да, може би не.

— Възможно е Суейд да не разполага с никакви доказателства за обвиненията си. Но всяка допълнителна подробност ще ни е от полза. Например дали клиентът ви е имал какъвто и да било контакт с моята служба.

Ето че пак се връща към онова, което я интересува.

— Никога не съм идвал при вас — казва Джона. — Иначе щяхме да се познаваме.

— Нямаше да имате работа с мен — отговаря му тя. — Може би сте се срещали с някой от инспекторите? Или друг служител?

Джона поклаща глава.

— Отидохме право в съда. Имах адвокат. Той уреди всичко.

— Как се казваше адвокатът ви?

— И това ли ще й позволиш? — пита ме Хари.

Кимвам.

— Засега.

Джона казва името. Сюзан поглежда Брауър, който отново забива нос в папката, после поклаща глава.

— Никакви контакти с адвоката.

— Значи изобщо не сме имали връзка с молителя — казва Сюзан. — Много бих искала да я видя как ще раздуха скандал на празно място.

— Радвам се, че ви успокоих — казва Джона. — А междувременно внучката ми е откъсната от единствените си близки хора на този свят и служи за заложник на една наркоманка. Бих искал да знам какво ще предприемете.

Сюзан поклаща глава и свива рамене. Няма какво да отговори.

— Ако е в нашия окръг, ще направим всичко възможно — казва тя.

— Не е достатъчно — възразява Джона. — Ами ако е в друг щат? Ами ако е в Мексико?

— Ще направим каквото ни е по силите.

Джона разбира какво се крие зад този отговор. Старото чиновническо танго — ти водиш, ние те следваме.

— Имате ли представа колко деца биват отвличани от недоволни родители в тази страна всяка година? — пита Сюзан. И преди Джона да е отворил уста, тя отговаря сама: — Над сто и шейсет хиляди. Повечето служат вместо боксова круша на озлобени съпрузи. От време на време се намесва и по някой дядо. А бройката продължава да лети към небето.

— Успявате ли да върнете поне част от тях? — пита Джона.

— Понякога.

Сюзан предпочита да не цитира статистиката, макар че я знае наизуст.

— Понякога? — Джона обръща длани нагоре и забива поглед в тавана. — Понякога? С това ли ще се похвалите? Че вършите каквото ви е по силите? И че понякога ги връщате? Мислех си, че имам родителски права. Мислех си, че законът е сила. Само си прахосах времето да ходя в съда. Със същия успех можех просто да взема детето. И да изчезна. Сигурно трябваше да го сторя. Само че не знаех това, което знам сега. Можех да отмъкна Аманда на обратната страна на луната. Където Джесика и онази… онази Золанда Суейд никога нямаше да ни намерят. Но не го направих.

— И сте постъпили правилно — казва Сюзан.

— Не го направих, защото си мислех, че законът защитава правата на хората — продължава Джона, без да й обръща внимание. — Но очевидно не е така.

— Не сте прав — казва Сюзан.

— Тогава защо в момента не сте при Суейд? Защо не й блъскате главата в някой камък, та да признае къде е Манди?

— Защото законът не действа по този начин.

— Законът просто не действа. Там е проблемът. Искате ли да чуете какво ще направя? Ще отида да извия врата на онази кучка. Ще разбера къде е детето, та дори ако трябва…

— Джона!

— … да я убия! — Джона ме поглежда право в очите и лицето му категорично подкрепя изреченото. — Последните й думи на този свят ще са къде е укрила Манди. Има начини да се изкопчат сведения — добавя той. — Може би не съм наел, когото трябва. Защо не я подгоните, по дяволите?

Джона вперва яростен поглед в Брауър, който вдига рамене, сякаш иска да каже: Не гледайте мен. Аз съм прост наемен работник. После се втренчва в Сюзан.

— Опитвали сме. Повярвайте.

— Какво сте опитвали? Да разговаряте с нея ли?

Той махва с ръка към мен — последния глупак, опитал се да разговаря със Суейд. От самото начало на разговора дъвче незапалена пура. Сега най-после я запалва и пита със закъснение:

— Нали не възразявате?

Поклащам глава. Това ще му е едничката радост за днес. Едва ли бих възразил, дори ако реши да подпали кантората.

Джона бръква в нагръдния джоб на ризата си, покрит с ръждиви петна от засъхнала кръв, и вади шепа пури — всяка в отделно алуминиево цилиндърче.

— Искаш ли една?

Отказвам. Той предлага на Хари, който приема, после на Брауър, който оглежда пурата, повдига вежда, усмихва се и я пъхва в джоба си. За по-късно. Човек от поколението на Джона не би предложил подобно нещо на дама, но Сюзан го гледа втренчено и след кратко колебание той протяга ръка. Тя прибира пурата в чантичката си, навярно с намерение довечера да притисне запаления й край върху задника ми, та да изкопчи някоя допълнителна подробност от разговора със Суейд. Чака ме жесток разпит.

Хари запалва и след малко кантората заприличва на душегубка за чиновници; обгръща ни синя мъгла.

— Едно ме смущава — обръщам се аз към Сюзан.

— Какво?

— Установихме, че Джона никога не е идвал в твоята служба по делото за родителските права. А какво знаете за обвиненията на Джесика срещу Джона?

— Накъде биеш? — пита Сюзан.

Бия натам, че гледам да изкопча информация. Но предпочитам да отговоря с въпрос:

— Разследвахте ли ги?

— Това е работа на окръжния прокурор — казва Сюзан.

Посочвам затворената папка в скута на Брауър.

— Но бас държа, че от тия ваши хартийки можем да разберем дали следствието е приключено. Да речем, поради липса на доказателства.

Сюзан поглежда Брауър.

— Не можем да го обсъждаме — казва той.

— Защо?

— Информацията за всяко следствие, дори и приключилото, е поверителна, докато не бъдат предявени обвинения.

— Значи наистина сте разследвали случая?

— Не мога да отговоря — казва Брауър. — Бихме искали да ви помогнем, но това е извън рамките на позволеното.

— Значи моят клиент е опетнен завинаги. Ако Суейд изскочи пред камерите, той дори не може да си издейства потвърждение, че е невинен, така ли?

Брауър поглежда Сюзан, която е застинала като каменен идол, после пак се обръща към мен.

— Така е. Нищо не можем да направим.

Сега разбирам защо Сюзан е довела на срещата този педант. Знае, че насаме с нас трудно би издържала да не разкрие каквото знае. Поне на мен. Засега присъствието на Брауър я спасява.

— И сега какво? — пита тя.

— Джона май отива право на позорния стълб. За теб и твоята служба не съм сигурен. Вероятно ще се наложи да изчакаме пресконференцията.

— Бих искал да знам защо никой не може да направи нещо, след като онази жена дойде в дома ми и недвусмислено заплаши да отвлече детето? — намесва се Джона.

— Кога беше това? — пита Сюзан.

— Преди няколко седмици. Когато дъщеря ми закъсня след свиждането.

Сюзан се озърта към мен.

— Защо не ми каза?

— Суейд няма да си признае — отговарям аз. — Може да признае, че е била там, но ще отрича, че в думите й е имало заплаха.

— Какво точно каза? — пита Сюзан.

— Че ако не върна Манди на дъщеря си, ще я загубя. Най-безочливо стоеше в собствената ми кухня и разправяше, че ще загубя внучката си.

Сюзан поглежда Брауър.

— Какво мислиш?

— След колко време изчезна детето? — пита той.

— След няколко дни. Да речем, седмица.

— Може да е от полза — казва Брауър. — Слабо, но все пак доказателство за съучастие в отвличането. Поне има на какво да стъпим.

— Ти каза, че не отрича да е идвала у нас — обръща се Джона към мен. — Когато сте разговаряли.

— Не обсъждахме темата в подробности. Но тя наистина не отрече.

Джона поглежда победоносно Сюзан.

— Видяхте ли!

— Едно е да признае, че е дошла да говори с теб, а съвсем друго — да докажем, че участва в отвличане — напомням му аз.

— И все пак един документ няма да е излишен — казва Сюзан. — Ще дойдете ли в кабинета ми да подпишете клетвени показания?

— Непременно — съгласява се Джона. — И жена ми също, ако трябва.

— Съпругата ви чула ли е заплахите на Суейд?

Джона кимва.

— От хубаво по-хубаво — възкликва Брауър.

— Нейните адвокати ще им теглят ножа за нула време — казвам аз. — Дядо и баба, чиято внучка е отвлечена от майка си. Ще опишат Джона и Мери като изкуфели старци, озлобени срещу целия свят. Готови да хвърлят безпочвени обвинения срещу всекиго. А и няма истински доказателства.

— Да, ако някой друг бе отишъл да ги заплашва — казва Сюзан. — Но съдиите знаят за Суейд. Ще представим показанията в съда и ще поискаме да й наредят да каже къде е детето. А ако не пожелаят — да обосноват писмено отказа си.

— Забравяш, че Суейд е завела дело срещу прокуратурата за злоупотреба с властта. Нито един съдия няма да се захване с нея без железни доказателства за участието й.

— Не ми харесва идеята наш клиент да ходи сам в кабинета й — обръща се Хари към мен. Има предвид Сюзан.

Тя веднага усеща блъфа.

— Тогава елате и вие. Да защитавате правата му.

— Чудесно — съгласява се той.

Между тия двамата тепърва има да се лее кръв.

— Ами ти? — озърта се Хари към мен.

— Аз имам среща. Не съм сигурен дали идеята ти е чак толкова добра. Ако се провали, ще бетонира още повече позициите на Суейд.

— Как така? — пита Сюзан.

— Ще ни е по-трудно да я обвиним в бъдеще, дори да намерим убедителни доказателства. Викнем ли я повторно в съда, ще заприлича на лична вражда.

Сюзан ме поглежда.

— Имаш ли някакви предложения?

Аз неохотно поклащам глава.

— Кога можем да го направим? — обажда се Джона.

— Още сега. Можете ли да дойдете в кабинета ми?

— Преди да подпише каквито и да било показания, искам да ги прегледам — казвам аз.

Сюзан се съгласява.

Брауър има други задачи. Той поглежда часовника си. Вече закъснява. Сюзан го е викнала в движение по пейджъра. Хари пък трябва да проведе няколко телефонни разговора.

— Мога да взема мистър Хейл с моята кола — предлага Сюзан. — Да подготвим нещата.

— Никакви разговори без мен — заявява Хари.

Той дръпва Джона настрани и му шепне нещо. Сигурно го съветва да мълчи като пън. После тайничко ми прави знак: не се тревожи, всичко е наред.

Не съм чак толкова сигурен.

— Добре — усмихва се лъчезарно Сюзан. — Значи се разбрахме.

Брауър става от стола. Джона вече крачи към вратата, разкривайки дъното на гащеризона, все още изцапано с кал от кея. Сюзан го държи за рамото и говори край ухото му:

— Ще уредим призовка от съда. Моите хора от пресата ще вдигнат шум. Така й проваляме пресконференцията. Нека я обвинят в неуважение на съда, пък да видим дали ще се усмихва.

— Ще се усмихва, ако не бъркам в догадките си — казвам аз.

Сюзан ме поглежда въпросително.

— Страшно обича да я заплашват.