Стив Мартини
Адвокатът (1)

1

Мога да проследя началото съвсем точно до една от онези капризни августовски седмици, когато термометърът за десети пореден ден скачаше над трийсет и осем градуса. Дори влажността бе висока, нещо необичайно за столицата на щата Калифорния. Климатикът в колата беше сдал багажа, а в шест и петнайсет на магистралата имаше задръстване заради някакво преобърнато ремарке, натоварено с домати за фабриката на Кембъл. Нямаше да успея да взема навреме Сара от дома на гледачката.

Дори и при тези обстоятелства постъпката ми бе необмислена. Десет минути след като се прибрах, аз позвъних на един познат агент по недвижими имоти и зададох съдбовния въпрос: Колко мога да взема за къщата? Ще дойдеш ли да направиш оценка? Пазарът на недвижими имоти тъкмо започваше да се затопля в тон с времето, тъй че в това отношение бях избрал подходящ момент.

Сара беше във ваканция — онзи неудобен интервал между пети и шести клас — и не личеше да чака с нетърпение новата учебна година. Най-добрите й приятелки, близначки на нейната възраст, бяха в южната част на щата. С майка им се познавахме от един юридически семинар преди около три години, на който и двамата изнесохме лекции.

Сюзан Маккей и дъщерите й живееха в Сан Диего. Често се срещахме при ежемесечните ми пътувания до Сан Диего или пък на половината път — в Моро Бей. По някаква неразбираема за възрастните причина децата ни се сдружиха още от първата среща. В Сан Диего времето бе прохладно и ветровито. А освен това там се таеше надеждата за семеен живот, който липсваше и на двама ни от четири години.

В началото на юли бяхме предприели двуседмично пътешествие, като се задържахме в Енсенада, южно от границата. Опиянявах се от соления аромат на въздуха и слънчевите проблясъци по вълните край Коронадо. Късно следобед двамата със Сюзан седяхме на плажа, а момичетата се плискаха във водата. Тихият океан изглеждаше като безкраен, леко потръпващ басейн, пълен с живак.

След тия кратки четиринайсет дни се сбогувахме и седнахме в моята кола. Още щом погледнах дъщеря си, разбрах мислите й. Защо се връщаме в тоя град? Какво може да ни предложи?

Трябваше й почти час пътуване, за да изрече на глас тия мисля, и когато го направи, аз бях подготвен с цялата хладна, зряла логика на един баща.

Имам работа там. Трябва да се върна

Но и тук можеш да си намериш работа.

Адвокатската практика се изгражда с години. Не е толкова лесно.

Веднъж си започнал от нулата. Можеш да го повториш. Освен това сега имаме пари. Сам го каза.

Тук нямаше какво да възразя. Преди осем месеца бях направил големия удар — смъртен случай, който развълнува съдебните заседатели. Двамата с Хари Хайндс извоювахме присъда и ударихме джакпота. Изръсихме застрахователната компания с осем милиона долара. Така става, когато всичко е ясно, а обвиняемият упорства. Вдовицата с две деца бе финансово осигурена, а за нас с Хари остана апетитна сума дори и след данъците.

И все пак изглеждаше рисковано да зарежа практиката си.

Разбирам. Чувстваш се самотна, казах аз на Сара.

Наистина съм самотна, отвърна тя.

При тия думи аз се озърнах към дъщеря си, която седеше вдясно от мен, гледаше ме с плахи очи на сърничка изпод дългата кестенява коса и чакаше смислен отговор. Не разполагах с такъв.

Когато жена ми Ники почина, в живота ни остана празнота, която така и не успях да запълня. Докато карах обратно към дома ни, въпросът продължаваше да ме мъчи: Какво може да ни предложи?

Злобните политически схватки и непоносимите летни жеги в столичния град криеха твърде малко развлечения и твърде много болезнени спомени. Например годината, когато Ники се разболя — и досега не можех да я забравя. В къщата имаше кътчета, където още зървах лицето й. Някогашните приятелски семейства вече нямаха нищо общо с един вдовец на средна възраст. А сега дъщеря ми искаше да оставим всичко това зад гърба си.

Сутринта в понеделник от последната седмица на август аз поканих Хари в кабинета си. Някога Хари Хайндс беше един от най-видните адвокати в града, водеше почти всички дела, за които се пише по първите страници. Преди петнайсет години загуби едно и клиентът му бе умъртвен в газовата камера на щатския затвор. Оттогава се промени. Когато започнах практика в сградата, където беше кабинетът на Хари, той защитаваше пияни шофьори, а след работно време ги утешаваше по баровете.

Взех го при мен уж за малко — трябваше ми помощ в делото за убийството на Талая Потър — и повече не се разделихме. Хари е специалист по разчистването на планините от документи, които създава всеки процес. Умът му щрака като стоманен капан, а ровенето из документите нарича „търсене на цветя под камара фъшкии“. Не съм срещал друг като него, който да мрази неуспеха повече от мен.

Сърце не ми даваше да му кажа, че напускам града, затова представих цялата работа като откриване на нов клон.

Той ме изненада. Попита само къде.

Когато отговорих, очите му светнаха. Изглежда, Хари беше навит да се премести. Нова практика на ново място, топли океански вълни, някой и друг коктейл, може би нов голям удар в някое гражданско дело — и после постепенно оттегляне към зелените пенсионерски пасища. В този момент Хари си представяше как пие пиня колада и гледа яхтите от верандата на „Дел Коронадо“. Богато въображение имаше.

Намерихме сътрудник, който да крепи положението в столицата. Все още не бяхме готови да изгорим мостовете. Щяхме да се редуваме за посещения в кантората, да крепим по един крак в двата свята, докато усетим, че можем да скочим на юг веднъж завинаги.

През тези месеци Сюзан изигра решаваща роля като втора майка на Сара. Можех да оставям дъщеря си при нея по цяла седмица. Когато по време на седмичните командировки се обаждах в дома на Сюзан, беше трудно да повикат Сара дори до телефона. А дойдеше ли, в гласа й звучеше смях и онова особено нетърпение, което подсказва, че си прекъснал нещо забавно. За пръв път през тези пет години след смъртта на Сара дъщеря ми беше безгрижно дете. Дори когато в края на зимата крадци обраха дома на Сюзан, аз бях твърдо уверен в способността й да се погрижи за дъщеря ми.

Сюзан е седем години по-млада от мен, разведена тъмнокоса красавица. Има невинно детско лице и изящни черти, зад които се крие ум на боец.

От осем години Сюзан ръководеше Службата за закрила на децата в Сан Диего — организация, която разследва сигналите за насилие над деца и дава препоръки на прокурора и съдилищата относно съдебната отговорност и родителските права. Не бих нарекъл това нейна професия, както не бих сравнил кръстоносните походи с увеселително пътешествие. Тя върши работата си с фанатична страст. Децата са нейният живот. Завършила е специалност развитие на детето в ранна възраст, чийто боен вик гласи: спасете децата.

Срещаме се от две години, макар че дори и сега, в Сан Диего, не живеем заедно. Прехвърлих се на юг, за да бъда с нея, но след кратък спор решихме да не се събираме. Поне засега.

Когато пристигнах на юг, някакъв неписан закон на личната независимост повели да живеем в отделни къщи. Изглежда, че прекарваме заедно все повече време; разбира се, когато не съм на път обратно към големия град.

Този гордиев възел ще бъде разсечен веднага щом двамата с Хари си осигурим достатъчна клиентела на юг и именно затова днес подновявам едно старо познанство.

Джона и Мери Хейл седят пред бюрото ми. Остарял е, откакто се видяхме за последен път. Мери си е все същата. Има нова прическа, но иначе десетте години не са я променили особено. Беше още преди смъртта на Бен и делото за убийството на Талая. Много вода е изтекла…

Джона бе един от първите ми клиенти, след като напуснах прокуратурата, където направих първите си стъпки в професията. Фирмата го отпрати по коридора към новака от стаичката в дъното.

По онова време Джона беше обикновен трудов човек, надхвърлил петдесет — женен и с дъщеря в последния клас на гимназията. Готвеше се за принудителна пенсия. Работеше в железопътното депо накрая на града, което едва креташе. След дълги години работа с тежки машинни части върху голия бетон Джона страдаше от хронични болки в гръбнака и коленете, което го правеше мишена номер едно за съкращение. Дори и днес ходи с бастун, макар че сегашният е далеч по-изящен от някогашната простичка извита тояга.

— Годинките съвсем ми съсипаха краката — казва той и се размърдва на стола, търсейки що-годе удобна поза.

— Но усмивката ти е все същата — отговарям аз.

— Само защото срещам стар приятел. Дано да можеш да ми помогнеш.

Джона има приятната външност на стария Хемингуей, с бръчици точно където трябва. Въпреки недъга си не е напълнял. Буйна бяла коса обрамчва загорялото му лице. Брадата е късо подкастрена, очите сиви и дълбоко хлътнали. Изглежда грубоват, но е облечен добре, с кашмирено спортно сако, тъмна плетена жилетка и светли памучни панталони. На китката му лъщи ролекс колкото стрида, какъвто не би могъл да си позволи преди години.

Запознавам го с Хари.

— Много съм слушал за вас — казва Хари.

Джона се усмихва мълчаливо. Вече е свикнал с това — хората идват, тупат го по рамото и гледат някак да се сближат.

— Така става, щом ти излезе късметът — казва той на Хари. — Всички си въобразяват, че имаш нещо общо с това.

— Все пак сте си купили билета — отвръща Хари.

— Да. И понякога съжалявам, че го направи — обажда се Мери.

— Парите могат да бъдат проклятие — казва Джона. Усеща се, че говори сериозно.

Преди време Джона спечели най-големия джакпот в историята на лотарията — осемдесет и седем милиона долара. Купи билета пет години след като спечелих делото и му осигурих от железниците двайсет и шест хиляди долара годишно обезщетение плюс доживотна медицинска осигуровка.

— Не повярвах на очите си, като видях името ти в телефонния указател. Казах на Мери, че ако не си ти, трябва да е твой син. Така де, колко души могат да се наричат Пол Мадриани? Особено пък адвокати.

— Уникален е — казва Хари. — След него са строшили калъпа.

— Е, с какво можем да ти услужим? — питам аз.

— Става дума за дъщеря ни — казва Джона. — Ти май не си се срещал с Джесика.

— И аз така мисля.

— Отидох в полицията. Но там казват, че случаят не е криминален. Представяш ли си? Тя ми отвлече внучката, а в полицията разправят, че случаят не бил криминален. Не можели да се месят.

— Значи отвличане? — питам аз.

— Не знам как да го нарека другояче. Вече три седмици, кажи-речи, цял месец, търча насам-натам като пиле без глава. Ходя в полицията. Срещам се с адвоката.

— И друг адвокат ли имаш?

— Да, но нищо не може да направи. Изглежда, че всички са безсилни.

— Успокой се. Разкажи ми какво е станало.

— Внучката ми Аманда е на осем години. Живееше с мен и Мери почти откакто се е родила.

— Искаш да кажеш, че е дете на дъщеря ти?

— Джесика я роди, ако това питаш — казва той. — Но не бих я нарекъл добра майка. Има проблеми с наркотиците. Редовно попада в затвора. — Той млъква за миг и поглежда Хари, после мен. — Факт е, че лежа две години в женското изправително заведение в Корона. Това не е федерален, а щатски затвор.

Хари вдига въпросително вежди, но преди да проговори, Джона обяснява:

— За наркотици. Хванаха я да пренася кокаин през границата за някакъв тип от Мексико. Един господ знае как се събира с тия хора. Платихме на адвокат. Той сключи споразумение с прокурора да я настанят в щатски затвор вместо във федерален — уж за да бъде по-близо до Аманда. Всъщност никога не е проявявала интерес към Манди. Така я наричаме ние с Мери.

Той бърка във вътрешния си джоб и вади кожено калъфче. Прилича на кутия за скъпи писалки. Когато го отваря, виждам вътре пури.

— Ще разрешиш ли?

Мери го стрелва с неодобрителен поглед.

Обикновено в моя кабинет не се пуши, но този път правя изключение. Той предлага и на нас. Аз отказвам, Хари приема.

— Докторът казва, че не бива да пуша. Единственият ми порок освен лодката и риболова. Ти излизаш ли някога? — Пита Джона. — На спортен риболов?

Поклащам глава. Джона говори каквото му хрумне, мъчи се да избегне болезнения въпрос.

— Трябва някой път да опиташ. Успокоява душата. Ще те изведа с „Аманда“. — За миг думата засяда на гърлото му. — Нарекох я на внучката си. Тя много обичаше да плаваме заедно.

— Стига с тая лодка — казва Мери. — Дъщеря ни искаше пари. Непрекъснато. Онзи билет беше същинско проклятие. Без него тя щеше да остави Аманда намира. Щеше да ни зареже и да живее както намери за добре. Но при толкова много пари… Все едно, че откри нов наркотик.

— Когато излезе на свобода, тя дойде да ми иска пари — намесва се Джона. — Канела се да започне бизнес. Нищо не й дадох. Знаех, че парите ще идат във вените или носа й под вид на наркотици. Или пък в джоба на някой от ония нехранимайковци, с които обикновено се влачи. По отношение на мъжете дъщеря ми не проявява твърде добър вкус. Привлекателна е и точно това я съсипа.

Той измъква портфейла от вътрешния си джоб и вади снимка. Подава ми я през бюрото.

— Беше се подстригала като кинозвездата Мег Райън. Всички й казваха, че прилича на нея.

Поглеждам снимката. Да, не са лъгали. Джесика е руса, симпатична и сексапилна. Къса прическа. Най-приятна е усмивката, съвсем като на примерна гимназистка. Джинсите й прилепват плътно по тялото, а късата плажна блузка не крие почти нищо. Приведен над нея, изотзад я прегръща някакъв едър тип с кожен елек на голо. На едната му ръка виждам татуировка и макар че снимката не е чак толкова ясна, струва ми се, че забелязвам следи от игла под лакътя.

— Вечно й се лепяха разни неудачници — казва Джона. — С татуировки по задниците. Нехранимайковци, дето цял живот знаят само да яхат мотоциклети. Нали се сещаш…

Той ме поглежда през синкавия дим и пуска ново облаче.

— Това е Манди.

Джона ми подава нова снимка. Манди е в ученическа униформа. Косата й е пристегната на опашка, само няколко непокорни къдрици висят отстрани.

— Сега косата й е малко по-дълга — казва Мери. — Поне така си мисля. Ако не са я подстригали.

— Полицаите казаха, че понякога правят така — добавя Джона. — И ги обличали като момчета. Тъй че снимките във вестниците или по кутиите с мляко да не помогнат.

Хари оглежда изпитателно снимката на Джесика.

— На колко години е?

— На двайсет и осем. Ако доживее до трийсет, ще е истинско чудо. Затова трябва да си върнем Манди. Майка й всяка нощ спи с различен мъж. Някои са направо ужасни.

— А бащата на момичето? — питам аз.

— Колкото знаеш ти, толкова знам и аз — каза Джона. — Никой не се е обаждал, а Джесика си трае.

— Чии са родителските права?

— Получихме ги временно, когато Джес влезе в затвора. Сега са постоянни. Не че има полза от тях, по дяволите. Джесика се заинтересува от Манди едва след като взехме печалбата. Искаше пари след затвора и ме притискаше чрез детето. Ако не съм плащал, щяла да си я вземе веднага щом излезе. Предложих да й купя къща. Не на нейно име, естествено. Не бях чак толкова глупав. При първа възможност щеше да я продаде и да избяга с парите. Но все пак предложих да й намеря хубава къща в нашия квартал. Да я издържам. Тя обаче не пожела и да чуе. „Не ви искам ни меда, ни жилото“, тъй каза.

— И тогава подадохте молба за отнемане на родителските права? — обажда се Хари.

— Точно така. Отидохме в съда. По това време вече имахме доста писма от Джесика. Тя не беше особено умна. В писмата заплашваше да си вземе детето, ако не платим. Това не я представи в добра светлина пред съда. Макар че имаше законното право да вземе Аманда, съдията разбра какво става. Манди беше като вещ в заложна къща. За да я остави при нас, майка й щеше да вземе пари, а като ги изхарчи, да дойде за още.

— Джесика вече не е в затвора, така ли? — пита Хари.

— Излезе преди шест месеца — казва Джона. — На двайсет и трети октомври. Помня точната дата, защото дойде у нас. Беше различна. Изглеждаше променена.

— Да, затворът променя хората — казвам аз.

— Не, не беше това. Всъщност изглеждаше някак по-чиста, по-прилична, отколкото я бях виждал години наред.

— Животът зад решетките й се е отразил добре — казва Хари.

— Мисля, че я е приучил на дисциплина — казва Джона. — На целенасоченост. Само че с погрешно избрана цел. Беше прилично облечена. Нищо особено — пуловер и панталони. Носеше очила с телени рамки, които й придаваха едва ли не интелектуален вид. Поиска да види Манди. Какво можехме да направим?

— Позволихте ли й?

— Да, в нашия хол. Манди бе виждала майка си толкова рядко, че не знаех как ще реагира. Когато Джесика влезе, детето просто се сви като спукан балон. — Джона въздъхва. — През онзи ден в хола имах чувството, че някой изтръгва сърцето ми от гърдите. После Манди няколко дни се оплаква, че я боли коремчето, и всичко беше заради напрежението от срещата с майка й, заради факта, че се е върнала в нейния живот. Ние с Мери си мислехме, че ще е добре да прекарат известно време заедно, да се опознаят. Но Джесика пак подхвана старата песен. Започна да манипулира Манди. Поиска да я отведе у дома си. Като че изобщо имаше дом.

— Сигурно в някой пансион — казва Хари. — Обикновено така правят, когато излязат на свобода.

— Ние отказахме. В никакъв случай нямаше да го разрешим. Джесика ме погледна право в очите. Каза, че и земята да се продъни, пак ще си вземе детето. Че нямам право да й го отнемам. И това, след като го бе изоставила за цели осем години. Каза, че ще се бори с мен. Ако трябва — в съда. А ако се наложи, и извън него.

— Така ли? — питам аз.

— Отиде в съда. Получи разрешение за свиждания. И тогава започнаха неприятностите.

— Какви неприятности? — обажда се Хари.

— Разрешиха й да взима Манди през почивните дни. Два пъти месечно. Взимаше я от петък вечер до неделя следобед. През първия месец всичко вървеше нормално. После, една неделя в началото на декември, пристигна чак късно вечерта. Почти в полунощ. Всеки път идваше малко по-късно от предния. Сякаш проверяваше как ще реагирам.

— Защо не се обърнахте пак към съда?

— Защото адвокатът ми каза, че ако не разполагаме с нещо сериозно, някакво тежко нарушение на условията за свиждане, съдът само щял да я предупреди. И това щяло да усложни положението.

Логичен съвет.

— И накрая, преди три седмици, тя изобщо не върна детето. Побъркахме се. Позвъних на номера, където трябваше да живее Джесика. Казаха ни, че се изнесла. Не знаели къде. Обадихме се в полицията. Оттам отговориха, че нищо не можели да направят, ако нямаме доказателства за престъпление. Казахме им, че имаме съдебно решение за родителските права. Препоръчаха ни да подадем при съдията жалба за нарушение на условията за свиждане.

— Но тя се върна, нали? — казва Хари.

Джона кимва.

— Към десет сутринта в понеделник Манди влиза, а подир нея върви Джесика, сякаш нищо не се е случило. И не бяха сами.

— Някой от приятелите на Джесика? — пита Хари.

Джона поклаща глава.

— Жена.

— Каква жена? — питам аз.

Джона вади от джоба си визитна картичка и ми я подава. Върху нея е изписано с тлъст курсив:

Форум за защита на жените

А отдолу с още по-едри букви се мъдри името:

ЗОЛАНДА СУЕЙД — 30

Директор

— Нахвърля се върху мен, без дори да поздрави — продължава Джона. — Тая, другата жена. Казва, че знаела всичко за мен. Според нея съм си въобразявал, че като имам куп пари от лотарията, мога да правя каквото ми скимне и да крада детето на дъщеря си. Отговарям й, че имам съдебно решение. Тя заявява, че пет пари не дава за него. Че съдилищата са създадени от мъжете и за мъжете, че не признава техните решения и че ако си знам интереса, просто ще върна Манди на майка й. Тук вече ми идва да претрепя тая пачавра. — Джона се озърта към Хари. — Да ме прощавате за израза. Но наистина бях готов да я убия. Казах й да се пръждосва. Тя се запъва. Щели да си идат, когато приключат с мен. Накрая й рекох, че ще повикам ченгетата, а Мери тръгна към телефона. Точно тогава онази Золанда… — Джона изрича името като цветиста псувня. — Та точно тогава й хрумна, че е време да се оттегли. Но не преди да ми каже, че имам избор. Или да предам Манди доброволно, или да я загубим. Така или иначе, каза, Джесика ще си получи детето.

— Тръгна ли си?

— Да. Тръгнаха си и двете с Джесика. Аз вече се тресях като лист. Ако това нещо ми беше подръка — той повдига бастуна, — сигурно щях да я ударя. Да й размажа черепа като гнил орех. За щастие тогава не ми беше подръка. Аманда плачеше. Стоеше при нас и беше чула целия разговор. Тя не обича препирните и караниците. Не знае как да се справи. Заболява я корем. А пък аз се надвиквах с някаква непозната, която заплашваше да я вземе. Първата ми работа беше да позвъня на адвоката. Да знаеш, Пол, онзи тип и на малкия пръст не може да ти стъпи. Както и да е, разправям му какво става и споменавам името на онази Золанда, а той пита къде е внучката ми. Отговарям, че стои точно до мен. Той нищо не казва, но го чувам по телефона как въздиша от облекчение като човек, който току-що се е събудил облян в пот след ужасен кошмар. Попитах го коя е тази жена, да не е жив дявол? Може и да не е, отговаря той, но що се отнася до теб, може да превърне живота ти в ад. После каза, че трябва спешно да се обърнем към съда, още преди края на седмицата. Каквото и да се случи, да не давам Аманда на дъщеря си. Дори ако се яви шерифът със съдебно решение, точно тъй каза. Просто да го баламосвам, докато измъкнем Аманда от къщата. Ние вече здравата се разтревожихме. Мери изпадна в паника. Можеш да си представиш.

— Мога — съгласявам се аз.

— Чувал ли си за тая жена? — пита той.

Поклащам глава.

— Не, но аз съм нов по тия места.

— Доколкото разбрах, тя е известна и извън Сан Диего казва Джона. — Вдигала шум в национален мащаб.

— Не съм я срещал. Но и не работя в областта на семейното право.

— Приказките на адвоката излязоха… как му се викаше?

Джона търси думата, но не може да се сети.

— Пророчески? — подсказва Хари.

Джона подпира ръка върху бастуна и щраква с пръсти.

— Точно така. Бяхме взели всички предпазни мерки. Водехме Манди с кола на училище и пак така я прибирахме. Никъде не ходехме пеш. Заръчахме на учителите да я пускат извън училището единствено с мен или Мери. Само едно не съобразихме — че ще стане в собствения ни дом. Преди четири дни имах час при лекаря. Мери ме откара дотам.

— Ами Аманда? — пита Хари.

— Извикахме едно момиче на двайсет и една-две да я гледа. Много пъти ни е помагала. Казах си: какво толкова може да стане? Съдебното заседание беше насрочено за петък. Адвокатът твърдеше, че има добри шансове да променим условията за свиждане и всичко да става само у нас, в наше присъствие. Но дъщеря ми сигурно е дебнела отвън. Десет минути след като потегляме, тя изниква на входа. Сама е и иска да види Манди. Гледачката отговаря, че има най-строги указания да не пуска никого. Дъщеря ми обаче е надарена комедиантка. Казва на черното бяло, усмихва ти се срамежливо и в деветдесет процента от случаите приемаш всичко за чиста монета. Дошла е съвсем спокойна, любезна, добре облечена. Казва на гледачката, че е пътувала през целия град, за да каже на Аманда какъв подарък била подготвила за баба й. Всъщност до рождения ден на Мери има още осем месеца. Но гледачката не знае това и се чуди как да постъпи. Пак повтаря каквото й е наредено. Джесика проявява пълно разбиране. Нали я знаеш старата песен. „В никакъв случай не бих желала да ви създавам неприятности. По корем се влачих дотук, а вие не давате да зърна детето си.“ Добре де, няма проблеми. И момичето я пуска да влезе. Джесика моли за чаша кафе. Гледачката отива в кухнята. Бави се там три минути. — Джона вдига три пръста. — Само толкова. Когато се върнала в хола, вече нямало и помен от Джесика и Аманда. Надникнала през прозореца тъкмо навреме, за да види как някаква кола се отдалечава по отклонението с бясна скорост. Карал я мъж. До него седял още един. На задната седалка имало два силуета.

— Джесика и Аманда — казва Хари.

Джона кимва.

— Оттогава не сме ги виждали.

— Гледачката запомнила ли е номера на колата? — питам аз.

Той поклаща глава.

— Само я описа. Съвсем нова лимузина, тъмна на цвят.

— А описание на шофьора?

— Не го е видяла добре. Всичко е станало толкова бързо. Но знам, че е замесена онази жена. Золанда Суейд.

— Чакай да позная — казвам аз. — Гледачката не я е видяла в деня на отвличането, нали?

— Не. Но кой друг може да бъде? Тя направо си каза, че ще ни отнеме Манди. А има и още нещо. Адвокатът ми разказа как го прави. Суейд е създала специална организация с такива цели.

— Какви? — пита Хари. — Да отвлича деца?

— Да. Правила го е и в други случаи. Никой не може да я спре. Нито ФБР, нито полицията.

— Защо не, по дяволите?

Аз отговарям на въпроса преди Джона:

— Защото използва за съучастник един от родителите.

Джона ме посочва с пръст, сякаш иска да каже: Точно така.

— Затова полицаите не се намесват. Формално погледнато, това не било отвличане. Може би само нарушаване на съдебно решение.

— Но това вече е подсъдно — допълвам аз.

— Именно — казва Джона. — А има и още по-лошо. Онази жена е прехвърлила Манди през границата. Крие я някъде в Мексико.

— Откъде знаеш?

— От адвоката. Казва, че го е правила и с други деца. Води ги някъде в Долна Калифорния, но не се знае точно къде.

— Защо го прави? — пита Хари. — Какво печели от цялата работа?

— Тя е смахната феминистка — обяснява Джона. — Има проблем с мъжете. Създала е онази организация, за да помага на разни вятърничави жени и децата им. Самозвана спасителка на света. Само че тоя път налапа прекалено голям залък. Ще й видя сметката на тая кучка.

Докато говори, виждам как вената на слепоочието му се издува. За момент ме хваща страх, че може да спука някой кръвоносен съд в мозъка и да се килне върху бюрото ми.

— Но как да ти помогна? — питам аз.

— Искам да разбереш къде е внучката ми.

— Не ти трябва адвокат, а детектив.

— Чудесно — казва той. — Наеми детектив. Избери най-добрия. Но искам ти да ръководиш нещата. Вярвам ти.

— Ще ми плащаш, а почти нищо не мога да направя за теб. Трябва ти информация, което е работа за детектив. Никой не вика електротехник да му оправи водопровода.

— Вика, ако по тръбите са се лепнали жици под напрежение — възразява Джона. — Вече предложих на другия адвокат да наемем детектив. Той каза, че само ще си загубим времето. Суейд е много предпазлива. Прикрива си следите. Обажда се само от улични телефони. Никога не посещава местата, където крие майките и децата. Използва посредници. Действа в пълна нелегалност.

— В такъв случай с какво мога да ти помогна?

— Трябва ми човек, който да разбие организацията й. Викни я в съда. Заведи дело, ако се наложи. Тя е създала фирми фантоми. — Джона повдига картичката с нейното име. — Има още няколко. Чрез тях приема дарения от хора, които вярват в нейната кауза. Подгони ги. Остави я без средства. Притисни съда и ченгетата, за да я принудят да проговори. Аз ще платя. Ще платя колкото трябва. Парите не са пречка. Искам само да ми върнат внучката.

Поглеждам Хари. В момента най-голямата ми грижа е дали ще си заслужа хонорара.

— Не мога да се обвържа — казвам аз. — Наистина няма никакви правни основания. Освен нарушаването на съдебното решение.

— Тогава започни с него — казва той.

— Нямаме конкретни доказателства, че онази Золанда Суейд е замесена.

— Знаеш, че е замесена. И аз знам.

— Това не е доказателство — възразявам аз.

— Дошла е в къщата. Заплашвала ги е.

— Да, това може да мине — отстъпвам аз. — Но тя ще отрича, а срещу нея е само Джона.

— И аз бях там — обажда се Мери.

— Да. Не забравяй Мери — казва Хари. Вече всички са се обединили срещу мен. — Можем да проучим случая — добавя той. — Поне това можем да направим.

Джона е отчаян, а сега си намира съюзник. Всеки, който не познава Хари, би се изкушил да каже, че прави това от алчност. Но аз го познавам. Той е мека душа. Вижда моралната страна на проблема. Дори Джона да нямаше пукната пара, Хари пак би ме подтикнал да нападнем поредната вятърна мелница. Богатството на Джона просто облекчава нещата.

— Можем да го проучим — казвам накрая аз.

Наоколо грейват усмивки, раздава се пухтене и бликва облак тютюнев дим.