Сакьо Комацу
Потъването на Япония (8)

1

Онодера представи доклада си на началника на Управлението и когато напускаше стаята, онзи го извика.

— Онодера-сан! — началникът сякаш си беше спомнил нещо.

Онодера се обърна и видя, че листовете с доклада лежаха непокътнати, както ги беше оставил. Началникът му, когото наричаха Йошимура, като чукаше с края на молива по върха на зъбите си, мислеше нещо и погледът му се рееше в небесата.

— Какво има? — попита Онодера.

— Хм… Ти в къщи ли се връщаш?

— Да — Онодера се засмя неопределено. — Искам да използувам до края прекъснатия си отпуск. От други ден…

Началникът се изправи, пристегна връзката около яката на лятната си риза и излизайки, каза на секретарката, която пишеше на пишеща машина с шрифт „хирагана“:

— Излизам и днес няма да се връщам. Материалите от конструкторския отдел съм прегледал и парафирал. Предай ги в подводния отдел.

Онодера отвори вратата пред него.

— Да изпием по чаша бира? — предложи началникът Йошимура. — Или да се разходим из Гиндза? А?

— Бира… Сега в такава горещина по-добре студено кафе — отговори Онодера.

— В такъв случай да си убием някъде времето на кафе — весело каза Йошимура, като натискаше бутона на асансьора. — Знаеш ли бар „Мирт“, който се намира на западната страна на Гиндза?

— Да, чувал съм за него. Веднъж момчетата от Компанията за морска промишленост „Юджима“ ме поканиха, но тогава не отидох.

— Там има едно хубаво момиче — младо, съвсем дребничко на ръст, при това необикновено интересно.

„Защо ли се съгласих? — мислеше си Онодера. — Бих предпочел да отида да се наспя, а не да пия. Може би така трябваше да му кажа“. В асансьора беше задушно и влажно. Няколко служители от чужди фирми, явно търговци, ако се съдеше по костюмите и връзките им, оживено разговаряха по протежение на всичките десет етажа.

„Веднъж да се върна да се наспя… — мислеше си Онодера, излизайки от асансьора. — И тиха музика с удоволствие бих послушал. Франк, Дебюси… Или пък да се натряскам…“

Навън двамата мъже почувствуваха горещината, която се сипеше от небето като истинско стихийно бедствие. Онодера мигновено се покри с пот. Ризата му, която до този момент приятно охлаждаше тялото, стана мокра и гореща. Сякаш нечии влажни и лепкави ръце го бяха сграбчили така, че той дори, потръпна от отвращение.

— У — уф — въздъхна началникът, изглежда и той чувствуваше същото. — Кошмар! Да вземем кола.

Преди да влязат в таксито, земята под краката им леко потрепера.

Онодера кимаше с глава, загледан в оставащата назад улица. Високо в небето се издигаше сградата на обединената Яесу-Токийска централна гара, а наоколо в Мариноучи и на Гиндза като щръкнали огромни книги стърчаха високи сгради от алуминий и стъкло. Тези здания на височината на двадесетия етаж се съединяваха помежду си с коридори или с висящи над улиците скоростни магистрали, а от покрива на гарата точно в тази минута се издигаше стоместен аеробус с две двойки перки и се насочваше към аерогарата.

Този град растеше все по-нагоре. А хората оставаха долу или слизаха още по-надолу да живеят сякаш в низина, където никога не грее слънце, във вечно влажни и затънтени места, където нещо постоянно гние, нещо, което е нагорещено, което не е в състояние да се измъкне. Блед, уродлив живот, който смуче сокове в процеса на превръщане на органичната материя в неорганична и разпространява задушаваща топлина и миризма…

Таксито сви в широка подземна улица. Слязоха. В ляво имаше колонка за такси, а отдясно, зад бледозелените стъкла на витрините се простираха магазини и тротоари. Тук продаваха само скъпи и разкошни вещи. Беше тихо и безлюдно. Синтетичната тъкан, която покриваше пода, поглъщаше шума. Стените също бяха облицовани със звукопоглъщащи материали. Йошимура кривна по тесен коридор между златарски и галантерийни магазини. Някъде се мярна фирмата „Мирт“, но Онодера не й обърна внимание. Той почувствува под краката си, че килимената пътечка потреперва. Осветлението ставаше все по-мъждиво, докато зад завоя стана съвсем тъмно и само в далечината се виждаше кехлибарено осветена врата.

— Добре дошли!

В тъмнината до вратата нещо се размърда и пред тях се появи момче, облечено в черен смокинг.

— Вашите вещи за гардероба?

— Нямаме нищо.

Йошимура бързо продължи навътре, момчето тръгна пред тях. Преминаха по пухкав виненочервен килим, между слабо блещукащите стени. Вътре седнаха в удобни кресла. В саксията до тяхната маса растеше ветрилообразна палма. Разнасяше се тих, приятен музикален фон. На стената имаше абстрактна гравюра, осветена от бледосиня светлина.

— Кого виждам! И то толкова рано?

Неизвестно кога и откъде се беше появило изящно миниатюрно момиче, облечено в бяла минипола от акулова кожа.

— Убийствена горещина — промърмори Йошимура, като с рязко движение се изтри с напарфюмираното с одеколон йошибури^[1]. — Как е в Татешима? Кога се завърна?

— Не съм ходила там. Казват, че сега тези райони не са съвсем безопасни.

— Страхуваш се от земетресение? Та нали Татешима е по на юг от Мацуширо.

— Вече и в района на Комуро земята се клати.

— Джин и тоник — каза Йошимура на келнера, като си палеше цигарата.

— Джин — присъедини се Онодера.

— Запознайте се — Онодера, служител в нашата фирма. А това е Юри-сан.

— Приятно ми е — каза Юри. — Какво работите?

— Управлявам дълбоководен кораб — отговори Онодера.

— О! Подводница?

— Това не е военен кораб, а малък съд, който може да се спуска и да плава на дълбочина повече от десет хиляди метра — обясни Йошимура.

— Потресаващо! Щом командувате такъв кораб, сигурно можете да се спускате и с акваланг.

— Да, гмуркам се — засмя се Онодера.

— Не бихте ли ми обяснили някой път как става това? Разправят, че било опасно.

— Дойде ли Мако? — попита Йошимура, като държеше чашата с коктейл джин — тоник.

— Току-що. Сега навярно се гримира.

— Повикай я тук. Искам да чуя как е завършила срещата й по голф с Навага.

— Мисля, че е загубила, защото си мълчи. Ако беше спечелила играта, не би могъл да я надприказваш.

Юри стана, постави ръка върху рамото на Онодера и като го гледаше в очите, попита:

— Наистина ли ще ме научите? Кога?

— Когато съм свободен — отговори кратко Онодера.

В това време дойдоха нови посетители. От полумрака сякаш изникнаха тънките фигурки на хостесите^[2]. Онодера неспокойно се огледа, здраво хвана чашата със зеленикавата течност, в която плаваха стопяващите се късчета лед, и изпи на две глътки питието.

— Желаете ли да повторите поръчката? — попита сервитьорът.

Онодера кимна.

Дойде друга хостеса, кимна леко на Онодера и като седна до Йошимура започна нещо да му шепне. Изглежда го питаше за някой клиент. Докато мълчеше, Онодера си взе с пръсти от солените фъстъци и на една глътка изпи питието. Той скучаеше. И отишлата си Юри, и седящата до Йошимура хостеса с кестенява перука, се отличаваха с красота и изящество, но върху техните младежки лица — момичетата не бяха на повече от двадесет и три, двадесет и четири години — лежеше сянката на умората. Скъпи шикозни дрехи и повехнала кожа. Държаха се прекрасно, но някак си язвително.

Печелеха вероятно тройно, четворно повече от него и въпреки това изгаряха от неутолима жажда. Конкуренцията, завистта, ревността, парите, неудържимото желание към разкош, всичко това ги терзаеше, изгаряше отвътре. Нещо в тях дразнеше Онодера.

Млади и очарователни, тези блестящи момичета въпреки своята младост вече не умееха да се радват. Техните сърца не познаваха задоволство, както не познава засищане утробата на звяра. Те се уморяваха от собствените си желания, които постоянно и изкуствено възбуждаха в тях. Някъде в дълбочината на очите им се появяваха първите признаци на мрачно безизразна скука. В същото време те говореха умно по различни въпроси, но в нито една от тях не се чувствуваше интелект. Какво да се прави, трябва още малко да се потърпи… Онодера бе обхванат от униние, беше му противно и той отново хвана чашата. Какво ще излезе от това първокласно заведение на Гиндза, ако се поразровиш по-надълбоко? Кои са тези, които превръщат малките създания в ненаситни и жалки скъперници? Може би политиците, хората на изкуството? И едните, и другите. Всички взети заедно. И парите, които прахосват като безумни.

„За да издържа тук, трябва мъничко да съм пийнал“ — помисли си Онодера и пресуши нова чаша. В сърцето си почувствува лека топлинка.

— Как красиво пиете! — възхити се хостесата, която седеше до началника Йошимура. — Впрочем при такова телосложение…

— Нали искахте да разговаряте с мен? — прекъсна я Онодера, обръщайки се към Йошимура.

— Какво? — началникът бе искрено удивен. — Ах, да. Но мисля, че е по-добре по-късно. Ти бързаш ли за някъде?

— Може и малко по-късно — кимна Онодера. — За работа ли ще говорим?

— Съвсем не — Йошимура поклати глава. — Да беше се оженил, а?

— У — уф! — хостесата се изсмя с див глас. — Добре казано! — Още ли не е свършил вашият ергенски живот?

— Слушай, заеми се с нещо друго — каза Йошимура на хостесата, сякаш даваше наставления на дете.

Изведнъж Онодера почувствува замайване, главата му сякаш се изпразни и той си взе от фъстъците.

— Имаш ли си любима или годеница? В къщи не ти ли говорят за това?

— Засега не — поклати глава Онодера. В момента той мислеше само за едно — дали не е изписана скука на лицето му.

— Сигурно знаеш, че нашата фирма увеличава основния капитал и се готви усилено да разшири отдела по разработка на суровините. Но нека си остане само между нас. Аз мисля, че ти в този отдел ще заемеш доста важна длъжност. Така да се каже, ще извършиш скок през главите на другите. Аз вече подсказах за тебе. Има само едно „но“ — твоето семейно положение. Жененият човек изглежда по-солиден, на него повече му се доверяват.

— Значи ще трябва да работя на сушата? — попита Онодера, макар че вече знаеше отговора на началника си.

— Да, няма да се люшкаш вечно в батискафа. Аз смятам, че си напълно узрял за умствена работа.

Онодера енергично загриза един фъстък. Той почувствува как внезапно възникналото замайване започна бавно да преминава. По ръцете и краката му се разля топлина и поради това отново започна да губи настроение. „Може би се дължи на атмосферното налягане“ — помисли си той.

— Съгласен ли си да се срещнеш тази вечер? — попита с безгрижен тон Йошимура, като се облягаше в креслото.

— С кого?

— Общо взето, това ще бъде сгледа.

— Ха! Дори не зная…

— Ако си съгласен, тази вечер…

Ръката на младия човек застина с фъстък до устата.

— Тази вечер? — ококори очи Онодера. — В такъв вид?

— Това не е важно. Впрочем тя е на двадесет и шест години. Невероятна красавица, но и малко своенравна. Но ти би… Мисля, че ако е с теб…

Онодера започна да се безпокои от тона, с който разговаряше началникът му. При него заповедта беше под формата на молба. Йошимура се падаше далечен роднина на една знатна фамилия. След като бе завършил с отличие известен университет, той се устроил в държавно учреждение, където прекарал две-три години. Поради някакви обстоятелства го напуснал и започнал работа във фирмата КК по разработка на морските шелфове.

Всичко това не интересуваше особено Онодера, но се бе пуснал слух, че в съдбата на Йошимура важна роля е изиграла една значима политическа фигура. Той бе поставен добре във фирмата и бе напълно подходящ за ръководна длъжност. Висок, широкоплещест, красив мъж, той правеше впечатление. Но сега фирмата за изследване на морското дъно КК бе взела решение да удвои милиардния си капитал и Йошимура съответно искаше да разшири рамките на своята собствена дейност. На Онодера му стана ясно, че между проектите на фирмата и предложението за женитба на Йошимура съществува някаква връзка. Дълбоко в душата си началникът кроеше нещо… Но той не само го съветваше да се жени, а сондираше ще стане ли негов помощник, давайки му да разбере, че решаващо ще бъде само послушанието му. Разбира се, за своята заинтересованост той говореше не пряко, а с намеци, защото, ако Онодера не реагира по желания начин, всеки момент играта може да се прекрати. Онодера се усмихна в себе си. Чиновниците — бивши или сегашни — са странни хора. Конкуренцията ги води до умопобъркване. Те си имат само една грижа — да пробият нагоре, а там или да се качат някому на главата, или, ако не стане така, да насадят някого върху себе си. Всичко това беше чуждо на Онодера. Но може би под влияние на лекото опиянение у него се появи желание да проникне в мислите на Йошимура. Много самодоволен изглеждаше този човек.

— От какво семейство произхожда? — попита Онодера.

— Тя е най-голямата дъщеря на провинциален род — отговори Йошимура нарочно небрежно, но с явното намерение да разучи своя подчинен. — Семейството й има доста голямо състояние. Макар да са провинциалисти, нравите им са твърде свободни. Баща й е завършил университет в Европа, а самото момиче също учеше зад граница и се върна в Япония преди две-три години. След всичко, което чу да не се стреснеш?

Като каза това, началникът Йошимура силно се разсмя. После махна с ръка на приближаващата се хостеса.

— О! — възкликна в отговор миниатюрно миловидно момиче. — Каква изненада! Не сме се виждали откакто бяхте в Кавана. Колко време мина оттогава.

— Казват, че си загубила мача — подхвърли Йошимура.

— Просто не ми провървя.

— Какво пък, за да може топката да излезе от гъстата трева и да влезе точно в определената трапчинка, е необходима истинска сполука, както веднъж ти се случи.

— Казвам се Мако. Приятно ми е.

Девойката, която беше облечена в дрехи със златист светлокафяв цвят, рязко се поклони и седна до Онодера.

— Това е Онодера-кун… — каза Йошимура.

— А! — неочаквано възкликна момичето и веднага хвана ръката на Онодера, подаваща се изпод ризата с къс ръкав, и я помириса. — Мирише на море. Увличате се от яхти, нали?

— Той плува под водата — каза началникът.

— О, това сте вие! — Мако ококори от изненада очи. — От Йошимура-сан съм чувала за вас и много исках да ми видя. Радвам се да се запозная с вас.

— Благодаря — Онодера леко се усмихна.

— Ще пиеш ли нещо? — Йошимура вдигна ръка. — Може би коняк?

— За коняк е още рано. Коктейл.

Леката музика притихна. В полумрака лампите по масите изглеждаха ярки като фенери. Осветиха сцената и засвири малък джазов оркестър. Инструментите звучаха приглушено, почти интимно.

— Правете си компания, аз ще се отделя за малко — каза Йошимура и стана.

Като останаха само двамата, Мако, която изпълняваше ролята на хостеса, наведе очи като ученичка. Тя беше на около двадесет години, а може би и на по-малко. Съвсем като наивно дете. На лицето й имаше загар с пшеничен цвят. Брадичката й все още беше по детски закръглена. Когато погледът й се срещна с този на Онодера, тя се усмихна и попита:

— Ще танцуваме ли?

— Не… — също се усмихна Онодера. — Не умея. На дансинга танцуваха само две-три двойки. Онодера ги погледна без всякакъв интерес.

— Това заведение е модерно — каза той, като имаше намерение да направи комплимент.

— Да, първокласно заведение на Гиндза — засмя се Мако, сякаш в това имаше нещо много смешно. — Тук идват висши чиновници, директори, хора, които никога не пият със собствени пари.

— Вие откога сте тук?

— От преди три месеца. Бях записала висшите краткосрочни курсове, но ученето се оказа трудно за мен и напуснах.

— Тук по-интересно ли е в сравнение с краткосрочните курсове?

— Разбира се. Пък и пари получавам.

Някъде дълбоко в сърцето си Онодера изпитваше желание да се напие бързо. Това бе своеобразен протест срещу началника, който тази вечер искаше да го представи на кандидатката за женитба.

— Вашият подводен кораб голям ли е? — попита момичето.

— Да, за кораби от този тип е голям, но не огромен, както може би си представяш. Може да качи най-много четири човека. Но в замяна на това е способен да се потопи на повече от десет хиляди метра дълбочина.

— Десет хиляди метра? — очите на момичето изразяваха лека уплаха. — Аз дори не мога да си представя такава голяма дълбочина. Но какво има на дъното на тази морска бездна?

Онодера преглътна слюнката си, след което за миг се вгледа в бледожълтата светлина на настолната лампа, усмихна се слабо, сякаш на себе си, и отговори:

— Нищо няма там.

— А риба има ли?

— Да, въпреки голямата дълбочина, студа, чудовищното налягане. На това място не прониква дори един лъч светлина, но има живот — риби и безгръбначни.

— А! Но какво удоволствие намират, та живеят на такова дълбоко и студено място, без искрица светлинка?

Онодера се изуми от нейния глас. Той се вгледа в лицето на тази хостеса, която се казваше Мако. Кръглите очи на момичето бяха пълни със сълзи.

— Не знам — отговори бавно Онодера, сякаш успокояваше дете. — И все пак те живеят.

„Да, за тази малко необичайна девойка е мислил началникът. Действително, в нея има нещо съвсем детско. Може би си е спомнила приказката за «Русалката и червената свещ»“.

— Къде е Йошимура-сан? — попита Юри, като се приближи към масата.

— Стана, може би е до тоалетната, но доста дълго го няма.

— Не е в тоалетната. Видях го как говореше по телефона на регистрацията — каза Юри и изведнъж зарея поглед в пустотата пред себе си. — Ах! — промърмори тя.

— Как си, какво се е случило? — Онодера за миг си помисли, че момичето ще припадне, така безжизнено стана лицето й. Нежната й кожа смъртно пребледня. Но това продължи само миг.

— Ох! Добре, че свърши — все още вцепенена промълви Юри.

— Кое свърши?

— Земетресението! Ето, погледнете!

Водата в чашите едва доловимо се клатеше, тихо позвънваха полуразтопените късчета лед.

— Дори не забелязах. Сигурно много съм пил.

— Аз не изпитвам особен страх при земетресение, но съм чувствителна към него — усмихна се Юри. — Дори ме питат дали не съм се родила в годината Намадзу^[3]. Да, напоследък често тресе.

— Особено в Токио — обади се Онодера. — По два-три пъти на ден се усещат леки трусове.

— Леки ли? — Юри сви вежди. — Толкова зле се чувствувам, че си мисля за преселване другаде. Я! Ти плачеш! Да не би да те е обидил Онодера-сан?

— Да не би да съм сгрешил нещо? — Онодера се почувствува виновен. — Разказвах й за морето и изведнъж…

— Ясно, номера на Мако-чян^[4] — весело се засмя Юри-сан. — Като дете е. Ту се смее, ту плаче.

В залата на заведението се показа представителната фигура на Йошимура.

— Време е полека-лека да се измъкваме, Онодера-сан — каза той, като седна.

— Нима вече си тръгвате? — учуди се Юри.

— Налага се да се отбием на още едно място. Онодера-кун, колата чака отвън.

— Къде отиваме? — Онодера неуверено се надигна иззад масата.

— В Дзуши. Позвъних по телефона да ни чакат.

— Как, сега ли? — Онодера потри шията си с ръка. — Не зная какво да ви кажа…

— Какво ти става? Навън е още светло — подхвърли Йошимура, докато вървяха. За час и половина ще стигнем трето Кейхинско шосе, оттам ще излезем на новото Камакурско и после направо. Нали имам нов Мерцедес.

— Ще ви чакаме да дойдете отново — каза Мако, като стискаше ръката на Онодера. — Ще ни разкажете по-подробно за морското дъно, нали?

— Охо! — засмя се Йошимура. — Бързо се сближихте.