Сакьо Комацу
Потъването на Япония (22)

3

В Токио, където все още бяха пресни раните от бедствието, дойде зимата. В края на годината, сякаш в стремежа си да нанесе допълнителен удар, сви страшен студ. От двата милиона хора, лишени от подслон, около милион и половина се разпръсна по префектурите. Там ги очакваше неспокоен живот в чужди семейства или в стаи под наем. А другите временно се настаниха в подвижни или сглобяеми къщички. Някои посрещнаха суровия студ в набързо скалъпени върху пожарищата бараки. В цялата страна почти беше преустановено строителството. От всички краища на Япония по суша и по море се доставяха подемни кранове, екскаватори и всякаква друга подемна техника, необходима за възстановителните работи. Хората се трудеха ден и нощ, но само една четвърт от скоростните магистрали стана проходима и десет процента от метрото влезе в строя. Главно се възстановяваха жилищните сгради и пристанищните съоръжения. Започна да работи втората топлоелектроцентрала, но само с петдесет процента натоварване. В града продължаваше режимът на икономия на електроенергията. Жилищата се отопляваха лошо, а това действуваше зле върху здравето и самочувствието на хората. Поради острия недостиг на течни горива, отоплителните системи преминаха на каменни въглища, както в миналото. До каменовъглените мини Чикухо се намира експериментален завод за втечняване на въглища, но неговата производителност беше ниска. През тази зима никой не се оплакваше от саждите, макар по-голямата част от комините на сградите да отделяха черен дим.

 

От студеното небе сякаш падаха ледени кристалчета. Като криеше лице в яката на палтото си, Онодера бързаше от канцеларията на премиер-министъра към Управлението за морска безопасност. Той не можа да мине по краткия път, защото районът покрай зданието на парламента, беше зает от демонстранти. Това беше първата голяма демонстрация след земетресението. Тук-там вече бяха започнали стълкновения между студентите и подвижните полицейски части. Той реши да се промъкне покрай Патентното управление и през Тораномон да премине в Касумигасеки. Университетите бяха пострадали сравнително слабо и в по-голяма част от тях се провеждаха занятия. Наистина в корпусите на някои учебни заведения все още се помещаваха пострадали. Загинаха и не малко преподаватели, поради което често се отменяха лекции. Много от учащите се, които бяха лишени от подслон, заминаха по родните си места. Ето защо сред демонстрантите студентите не бяха много и въпреки че бяха екипирани както винаги с шлемове, каски и палки, не проявяваха особена активност. Понякога се отделяха от работниците и служителите и събрани на група нападаха полицейските отряди. До сградата на парламента на няколко места имаше сблъсквания. Но този път студентите нямаха бутилки със запалителна течност и замеряха полицаите с керемиди и парчета бетон.

Но Онодера почти не гледаше студентите. Другите демонстранти му направиха угнетяващо впечатление. Потиснати и мрачни, те прииждаха на вълни, обзети от потискащо мълчание. Носеха плакати: „Искаме жилища!“, „Отворете сградите!“, „На пострадалите — помощи!“. Техните сиви, почти вкаменени от студа лица внушаваха непреодолима тревога.

Може би тези хора подсъзнателно усещат нещо, мислеше си той. Та нали японският народ притежава изключително изострена чувствителност. Япония е икономически силна страна. Загубите от земетресението са огромни, но ако се погледнат данните, според уверението на правителството, само след няколко години всичко ще се възстанови, ще си дойде на мястото. Но в душите на хората е заседнало лошо предчувствие, че в света нещо не е на ред, че ще стане нещо, което не трябва да стане. И такова понижаване на самочувствието се усещаше в цялото общество. За това способствуваха и вестниците, които пишеха в своя предпочитан подстрекаващо пророчески маниер. Обикновените хора вече не обръщаха внимание на това. В тази епоха на пресищане с всякакъв вид информация те вече бяха получили емоционален имунитет срещу „гръмките заглавия“ и считаха, че такава е природата на журналистите.

Не, мислеше си Онодера, този път сигурно са подушили, че тук става нещо. Тревогата, която се излъчваше от демонстрантите, от техните затворени, сиви от студа и тъгата лица, сякаш свидетелствуваше, че хората губят увереност в утрешния ден. И плакатите с такива категорични искания в този труден за цялата страна момент… Не, те усещат приближаването на нещо недобро, на някакви трагични промени… Те се отнасяха, както и преди към дръзките заглавия като „Ще настъпи ли голяма криза?“ или „Пресните продукти поскъпнаха с четиридесет процента на черната борса“, или „Опасност от продоволствена криза през следващата пролет“, но бяха станали по-внимателни, като се опитваха да прочетат зад тези заглавия признаците на нещо по-страшно. Силно чувствителен народ, със свито сърце продължаваше да си мисли Онодера, като минаваше покрай демонстрантите и с кожата си усещаше тяхното настроение. А какво ще стане, ако те… ако народът узнае всичко?… Нали вероятността сега превишава петдесет процента… Няма ли да доведе това до огромна паника?

В една от стаите на Управлението за морска безопасност Онодера срещна пристигналия тук преди минута Катаока. За кратко време този весел, с момчешко кръгло лице и кестеняви коси силно загорял момък се бе променил неузнаваемо. Неговата ослепителна усмивка бе изчезнала. Очите му бяха станали тъжни, кожата — сива, сякаш бе остарял с десет години. Той, както и всички членове от „програма-Д“, работеше и денем, и нощем до изнемогване. Освен това в Тамати бе загинало семейството му.

— Видя ли демонстрацията? — попита той с лишен от интонация глас.

Онодера кимна с глава.

— Какво мислиш, журналистите още нищо ли не са подушили?…

Катаока гледаше как снегът покрива рамката на прозореца.

— Днес пристигна един в управлението на Силите за самоотбрана. Разбира се, не се срещна с важен сътрудник от „програма — Д“. Беше някакъв журналист, който е присъствувал на заседанието на Съвета за възстановяване на столицата, а след това в Института по сеизмология и оттам минал покрай Управлението на Силите за самоотбрана и дълго стоял в отдела по печата…

— Подозрително — промърмори си под носа Онодера. — А защо е хвърлил око на Управлението на Силите за самоотбрана.

— Струва ми се, че видя там Юкинага и професора. Този журналист познава доцент Юкинага от преди и знае, че той е напуснал Университета внезапно…

— Мисля, че преди да се стигне до вестниците, ще се вземат мерки — каза Онодера. — Куниеда-сан ми прошепна, че тази вечер в дома на началника на канцеларията при Кабинета на министрите ще се състои тайно съвещание с главните редактори на вестниците, а е уговорена среща и на ръководителите на опозицията с премиер-министъра.

— Докога ще е възможно да се крие това? — все така хладно попита Катаока. — Струва ми се, че всеки момент ще започнат да се пускат слухове. А все още не е известно дали ще се изплащат паричните премии за миналата година. Може бе ще започне така нареченото „всеобщо положение на несигурност“ поради настъпваща криза и страшното поскъпване на стоките от първа необходимост…

— Навсякъде обаче се разграбват телевизори и радиоприемници — каза Онодера. — Автомобили почти не се купуват, въпреки че никой няма кола в пълна изправност.

— Днес в щаба на „програма Д-2“ стана скандал. Спречкаха се сътрудникът, командирован от Министерството на външните работи, и младо момче, което бе изпратено от Генералния щаб — каза Катаока с все същия монотонен глас, като потриваше бузите си с ръце. — Когато щабът се увеличава, такива сблъсквания са неизбежни. В случая нямат значение нито талантът, нито знанията, дори е много възможно подобни недоразумения да доведат до разгласяване на тайната.

— Изглежда, и в „Д–1“ положението е тревожно. С младите учени и техническите специалисти всичко е добре, при тях всичко е наред, но учените от Научно-техническия съвет отхвърлиха мнението на професор Тадокоро. Държат се високомерно…

— Защо сте взели такива, нали знаете, че професор Тадокоро е избухлив?

— Там е работата, че той е съвършено спокоен. Изглежда, не може да мисли за нищо друго.

— А какво стана с учения Фукухара, когото привлякохме от Киото?

— В Хаконе е, при стария Ватари.

— Какво прави там?

— Не знам — подсмихна се Онодера, — но Куниеда подозира, че по цял ден спи.

Вратата се отвори и влезе заместник-началникът на отдела по хидрология.

— Извинете, че ви накарах да ме чакате — каза той и сложи върху масата папка с листове. — Всичко оформихме. Утре в осемнадесет часа в Йокосука ще пристигне „Серю-мару“.

— Благодаря ви — Онодера приближи към себе си папката. — Ако е така, в други ден ще можем да натоварим апаратурата и да вземем на борда специалистите.

— Успяхме да се свържем и с тях, но… — заместникът кимна към папката. — Имахме и препятствия, искахме да вземем под наем дълбоководния изследователски кораб и подводната лаборатория на фирмата „Джейкъб“, но ни отказаха. Струва ми се, че се намеси Американският военноморски флот… За щастие се освободи подобен кораб и ние го наехме. Наистина не съвсем без натиск. Същото се получи и с подводната лаборатория.

— Наша фирма? — ахна Онодера. — Коя е тя?

— КК по изследване на шелфа. Наехме „Вадацуми–2“.

Онодера си пое дълбоко въздух. „Вадацуми“, КК — фирмата, в която той бе работил и откъдето се бе уволнил, по-скоро избягал.

— Американският военноморски флот ли взе дълбоководния батискаф? — попита с безразличен тон Катаока. — Ако не греша, корабите, произведени в „Джейкъб“, се занимават с търсене на нефт до Марианските острови. А Американският флот се готви да ги използува в Тихия океан?

— Мисля, че да — заместникът сви рамене. — Преди два-три дни пристигна кораб от Седмия тихоокеански американски флот, за да ги получи… По думите на инженер от „Джейкъб“ те се готвят бързо да изследват дъното в района на Японските острови. Може би искат да проверят как са повлияли земетресенията върху подводните брегови знаци на подводниците „Поларис“.

Катаока и Онодера несъзнателно се спогледаха.

— Нещо са усетили — промърмори Онодера, като излизаше от стаята с папка в ръце.

— Те винаги са познавали добре морското дъно до Японските острови. Изучават го със стратегическа цел…

— Е, няма да разберат веднага — каза Катаока. — Ще забележат измененията на морското дъно, но няма да се сетят…

— Нали и те си имат специалисти. И в сравнение с Япония разполагат с добра система за анализиране на информацията, поради което за необходимите им изводи са достатъчни само някои признаци. И всичко ще стане явно от чуждата преса.

— Не се безпокой. Наката-сан вероятно е предвидил такава възможност. Ние какво бихме могли да направим въобще? Нали няма да тръгнем да потопявам американския изследователски кораб през нощта?!

След като излезе от Управлението, Онодера почувствува, че някой го удари в гърдите. Той спря. Пред него беше застанал почернял млад мъж с пламтящи от гняв очи. Онодера веднага получи втори удар по лявата скула. Следващият удар дойде отдясно, по носа.

— Какво правиш! — с ужасен глас попита Катаока и се хвърли върху мъжа, като се опита да го хване за ръката.

— Не, Катаока… махни се — извика Онодера, като се опитваше да се прикрие от ударите. — Вземи папката… Иди си… Аз сам… ще се справя!

Изведнъж започна да се събира народ. Онодера, като получаваше все нови и нови удари, отстъпи зад ъгъла на сградата. С крайчеца на окото си видя как Катаока се огледа за момент и започна да се отдалечава. Мъжът го биеше без да гледа къде — по носа, по очите, по корема… Онодера се спъна в нещо и падна.

— Стани, подлец! — извика дребничкият мъж, който стоеше в цял ръст пред него.

— Откога не сме се виждали, Юуки… — заговори Онодера, като продължаваше да лежи по гръб и да подсмърча с окървавения си нос. — Но как сте вие там, има ли някаква промяна?

— Идиот! — Юуки дишаше тежко и гледаше отгоре Онодера. — Дори и на мен не ми каза, уволни се… Позволи да те подмамят…

Онодера бавно и тромаво се изправи. Юуки извади от джоба на панталона си смачкана носна кърпа и я притисна към носа на Онодера, който се усмихна, взе мръсната кърпа и си избърса носа.

— Идиот! Поне дума да беше споменал. Аз… отначало мислех, че си изчезнал някъде при земетресението… Безпокоях се. Няколко пъти ходих да те търся в Киото. А после чух, че те е подмамила друга фирма. И въпреки това ни знак, ни вест… Дори и квартирата си напуснал… Приятел ли съм ти, или не?!

— Прости ми! — каза Онодера сърдечно, като постави двете си ръце върху раменете на Юуки, който беше с една глава по-нисък. — Виновен съм. Прочетох твоите писма и бележки, но обстоятелствата бяха такива, че нямах възможност да се видя с никого.

— „Вадацуми“ ли ще управляваш? — попита Юуки, като отклони погледа си. — Напоследък са те видели на улицата на бюрократите… А сега говорят, че Силите за самоотбрана ще наемат подводния батискаф. Но аз мисля, че той веднага ще се появи в Управлението за морска безопасност.

— Как е Йошимура-сан? Здрав ли е?

— Началникът напусна. Изглежда, че имаше някакви неприятности. Замина да работи в чужбина. Може би и ти си замесен в тази работа…

„Как се обърнаха нещата — Онодера си помисли за красивия и ловък Йошимура. — Нищо, където и да е той, винаги ще се нареди“.

— Ти — Юуки спря за момент и погледна към Онодера. — Какво се е случило? Непременно трябва да се е случило нещо? Познавам те добре, ти не би се уволнил току-така. Сигурно ще е нещо сериозно, в противен случай не би постъпил по този начин. През цялото време така си мислех и сега, когато те зърнах, почувствувах, че има нещо. Но какво е станало с тебе? Много си се изменил!

— Нима? — Онодера насила се усмихна. Цялото лице го болеше, очите му бяха подпухнали. — Аз не мога ли да остарея?

— Ела с мен у дома — каза Юуки. — Моля те, искам спокойно да си поговорим. Сега съм в Сугамо, къщата ми в Готанда изгоря, стаята е тясна, но все пак заповядай. Ако си по-добре, разкажи ми накратко какво се случи с тебе.

Онодера се поколеба. Юуки го погледна като обидено момиче и промърмори:

— Аз ще бъда на „Вадацуми–2“. Също напускам фирмата.

— Какво? — спря поразен Онодера. — Ти вече си подал заявление за напускане?

— Утре ще го подам. Вече реших. Кой би могъл да се справи с „Вадацуми“ освен нас двамата? Единият ще остане на спомагателния кораб да поддържа връзката, а другият ще се потопява…

— Благодаря! — отговори Онодера. Без повече да се колебае, веднага реши, че групата на „Програма Д–1“ може да се увеличи с още един човек. Нали трябва и „Кермадек“ да влезе в действие. А на Юуки може да се разчита.

— Значи си съгласен! — Юуки срамежливо си отдръпна ръката, която Онодера неволно стисна, и изведнъж приветливо се усмихна.

— Отново ще работим заедно!

— Ела утре в Управлението на Силите за самоотбрана — каза Онодера, като отново стисна Юуки за ръката. — Без да споменаваш моето име, потърси майор Яги, той ще бъде в течение на нещата.

— Силите за самоотбрана? — Юуки стана малко подозрителен. — Какво отношение имаш ти към това учреждение?

— Да отидем у вас — предложи Онодера, като тръгна пръв. — Искам да се видя и с твоята оку-сан^[1], отдавна не съм я виждал.

— Да, между другото — започна Юуки, като се стремеше да го догони. — Познаваш ли някоя си Рейко-сан? Вече няколко пъти идва да те търси във фирмата, питаше за тебе.

„Рейко“? — Онодера не можа да си спомни веднага коя е тя. Но постепенно в паметта му изплуваха тъмния асансьор, тесния пясъчен плаж, белотата на зъбите й, когато се усмихваше, горещото тяло… И накрая цялото момиче в мокър бански костюм… Нощта в Хаяма. Забавлението. Елитната младеж и как той се чувствуваше съвършено чужд там… Колко далече остана тази нощ! Струваше му се, че всичко това е било в някакъв друг живот. И нощта, и момичето… Дали е оцеляла къщата на Рейко в Хаяма? Районът Конан почти не беше пострадал от цунами, но…

— Какви отношения имаш с нея? — попита Юуки. — Тя и завчера идва във временното помещение на нашата фирма. Интересуваше се дали има някаква вест от тебе.

— Завчера? — кой знае защо изплашено попита Онодера и в този миг пред очите му се изправи лицето на Рейко, с нежни, но контрастни черти. Той почувствува, че земята започна да се люлее под него. Усети как краката му сякаш отслабнаха и не можеха да го държат. Оцелелите отляво и отдясно постройки заскърцаха. В дълбочината се разнесе бучене и изведнъж изгаснаха уличните лампи. Прозорците помръкнаха. Отвсякъде се чуваха викове, но най-силно проехтя писъкът на една жена: „О-о, силно е!“.

Онодера дочу как Юуки от яд цъкна с език.

— Втори трус, нима това не е безобразие?!

 

— Управлението по метеорология издаде заповед за неразгласяване на информацията — промърмори Куниеда, като остави телефонната слушалка. — Тогава журналистите решиха, че има нещо, и започнаха да напират.

— Естествено те не оставят на мира отдела на сеизмичните станции — мърмореше си Наката, като поправяше и най-дребните грешки в програмата, преди да я сложи в компютъра. — Вероятно не оставят на спокойствие и членовете на дружеството по прогнозиране на земетресенията.

— Може би някой от геолозите вече усеща нещо — Куниеда спря да прелиства за момент. — Някой от техническите специалисти на Управлението по метеорология или сътрудниците на местните наблюдателни станции рано или късно ще обърне внимание.

Зазвъня телефонът. Техническият специалист на „програма Д“ вдигна слушалката.

— Държавното управление по геодезия и картография е — обясни той, слушайки. — От завода е постъпил гравитометър тип Т.

— Колко броя?

— Един, а малко по-късно може би ще ни доставят още два. Сега преминават изпитания.

В стаята влезе Катаока. Неговите тъмни, изпръхнали бузи горяха, очите му бяха потъмнели от умора.

— Катаока-сан, извинявай, но следобед те изпращаме с вертолета от Мекуро до Йокосука. Пристигнал е гравитометър тип Т. Искаше ми се да направиш изпитания по време на полета.

— Колкото и да бързаме, уреда ще проверим утре — безразлично каза Катаока. — Двигателят на хидроплана, който е в Йокосука, е неизправен. Помолихме да изпратят хидроплан от Мейдзуру.

— А завършихте ли инсталацията на геомагнитометрите?

Телефонът, който беше пред Куниеда иззвъня.

— Управлението по наука и техника — ядосано зацъка с език Куниеда. — Дружеството за научни изследвания на океана е публикувало съобщение за необикновено потъване на континенталния шелф Бофус. Щабът по проект за разработване на океана организира изследователска група…

Като се приближи до вратата, Наката се замисли.

— Може би трябва да преминем към демонстративна тактика.

— Демонстративна тактика? — повиши глас Куниеда. — Какво е пък това?

— Вече докладвах своя проект — промърмори Наката и отвори вратата. — Броят на участниците в „програма Д“ превишава сто души, а скоро ще бъдат повече от хиляда. Тогава ще бъде невъзможно всичко да се държи в пълна тайна.

Наката излезе. Техническият специалист през цялото време мълчеше и слушаше другия телефон, след което предаде някаква бележка на Куниеда, който се понамръщи, като гледаше изписаното листче: „… Взрив на рифовете Мьоджин, Байонез и Атола Смит, изригване на остров Аогашима, появили са се признаци за изригване на вулкана Нишияма на остров Хачиджо. Започнала е евакуация на населението от тези места“.