Сакьо Комацу
Потъването на Япония (10)

3

И така на 26 юли 198… година в двадесет и три часа и двадесет и шест минути стана изригването на вулкана Амаги, съпроводено със земетресение в околните райони. Но както се изясни по-късно, изригването не беше причина, а следствие от земетресение, епицентърът на което се намираше на десетметрова дълбочина под морското дъно на югозапад от залива Сагами. Това изригване беше изключително нетипично. Само по себе си земетресение от шест и половина бала не беше рядкост за Япония, но то се отличаваше от обикновеното структурно земетресение и беше предизвикало съвсем неочакваното внезапно изригване на недействуващия вулкан, който отдавна не беше проявявал никакви признаци на живот.

Осем минути след началото на изригването на Амаги огнен стълб изплю и вулканът Михара на остров Ошима, задими и заръмжа планината Омуро, разположена на североизток от Амаги. На полуострова водите на реките Атагава и Гореща река, сякаш за да оправдаят своето название, започнаха бързо да се нагряват. От изворите и гейзерите с чудовищна сила избиха струи пара. На полуостров Идзу между градовете Ита и Хагашиидзу бяха залети от лавата участъци от околовръстното шосе и железопътната линия. Потокът от лава се спусна към Атагава.

Цунами, предизвикана от земетресението, връхлетя на източния бряг на полуостров Идзу, на остров Ошима и по цялото крайбрежие на залива Сагами.

Онодера и другите гости на Рейко решиха да се върнат в Токио. Вилата на Рейко, разположена на петдесет метра над морското равнище, почти не пострада. Само когато цунами удари по издадената част на сушата, разруши асансьора и светлината угасна. Срутването прекъсна пътя. А това доведе до невероятна паника у всички. Особено нервничеше Йошимура, дори не се стараеше да го прикрие. От момента, в който видя изригването на пламъка, той трепереше. Само Рейко имаше невъзмутим вид. Изражението на лицето й не се промени дори и когато баща й позвъни по телефона от Шидзуока. Той вече не се надявал да я намери между живите. Гостите се вълнуваха. Повечето от тях имаха неотложни работи в Токио. За щастие бе оцелял катерът на въздушна възглавница — по време на цунами се намираше в гараж, който беше закрит с железни щори.

Оказа се, че единственият от присъствуващите, който можеше да управлява кораба, беше Онодера. Катерът се движеше със скорост седемдесет километра в час. Светлината на прожектора пореше нощната тъмнина. Ръмеше смесен с пепел дъжд. От време на време Онодера отклоняваше поглед към Амаги, небето над което беше в зарево. Някъде отвътре у него се надигна неосъзната тревога… Той още не беше обмислил причините за това безпокойство, но чувствуваше, че то е свързано с извиващото се чудовищно, огромно и страшно, не вместващо се в никакво логично обяснение нещо, чието движение видя и усети през черупката на батискафа в най-южната част на Японската морска падина.

— Онодера — извика го някой, — търсят те от Токио. Частен разговор…

Но той сякаш не чуваше и продължаваше да стои и да гледа разсеяно само в една точка. Все още дълбоко в себе си изпитваше някакъв вледеняващ ужас.

— Частен разговор ли казвате?… — той си спомни, че през последните години все по-широко започнаха да практикуват частните радиотелефонни разговори. — Свържете ме — и си нахлузи слушалките.

— Ало, ало — чу познат плътен бас.

— Моля ви говорете, Онодера слуша…

— Аз съм Тадокоро. Най-сетне те открих. Как е там Амаги?

— Продължава да изригва — Онодера хвърли поглед към покрития с капки сив дъжд илюминатор. — И Михара пуши.

— В теб ли е дневникът, който си водеше при изследването на дъното в залива Сагами преди две седмици?

— Да, взех копие, за да си напиша отчета в къщи. Но до срока на предаването му има доста време…

— Кажи ми в дневника ти регистрирани ли са някакви данни за необичайни изменения, наблюдавани през последно време в дълбочинните участъци на този район?

— Направихме скици в общи линии… И ако не греша, се получи, че релефът на дъното се е изменил в доста обширен участък.

— Кога ще бъдеш в Токио? — попита професор Тадокоро със своя обичаен, нетърпящ възражения тон. — Разбирам, че си уморен, но на мен ми е много необходим този корабен дневник. Аз съм в Хонго, в лабораторията. Ти къде живееш?

— В Аояма — Онодера си погледна часовника. Беше един часът и четиридесет и пет минути след полунощ. — Ако се понапъна, мисля, че на разсъмване ще съм в състояние да ви го доставя. На какъв адрес?

— Втори квартал, но когато наближиш, позвъни ми по телефона.

— А данните в този дневник имат ли някакво отношение към станалото земетресение?

— Към станалото земетресение ли? — гласът на професора прозвуча гневно. — По дяволите! По цели нощи не спя, като се мъча да изясня дали е възможно да се обрисуват контурите на едно явление, далеч по-значително от това земетресение. Затова са ми необходими всички тези параметри. За сега по съществуващите данни нищо особено не може да се каже. Но…

Изведнъж гласът на професор Тадокоро изчезна.

— Ало, ало… — викаше Онодера, като смяташе, че телефонната връзка е прекъсната.

— А може би просто се побърквам — отново прозвуча гласът на професора, който този път беше отчаян. — Може би съм жертва на някаква дива фантазия… Но тя ме тревожи… Не мога да спя… Изобщо, моля те!…

— Добре, разбирам ви — каза Онодера.

Заобикаляйки Джогашима, катерът вървеше с пълен ход.

Архитектът, който седеше до Онодера, включи приемника.

„Ах, да, Го… — щом чу радиото, си спомни Онодера. — Ето, той е умрял, свършил е със себе си. Но защо? Какво се е случило? Го да завърши със самоубийство! Не, това е невероятно. Каквото и да е станало с него в службата, той не би могъл да постъпи така! Не би могъл!“

— А не е ли опасно да се движим така? — обезпокоено попита съседът му.

Като се опомни, Онодера хвана микрофона за вътрешна връзка:

— Всички да сложат поясите! — заповяда той и погледна показанията на прибора за гориво. — Нищо, до Харуми ще се домъкнем…

 

На поредното дневно заседание на Кабинета на министрите началникът на канцеларията на премиер-министъра направи кратко извънредно съобщение за щетите, нанесени от земетресението в Идзу. Разбира се, точни цифри още не можеше да даде. По предварителни данни вследствие цунами, земетресението и изригването са били разрушени няколко хиляди постройки и са пострадали повече от десет хиляди жилищни домове. Лавата от Амаги е допълзяла почти до град Атакава и се предполага, че общата сума на щетите, нанесени на железопътната линия, шосейните магистрали, промишлеността и съоръженията за отдих и туризъм е няколкостотин милиарда йени…

— Какво, нима не са постъпили никакви прогнози и предупреждения за земетресение или изригване? — с глух глас попита умореният, току-що завърнал се от чужбина премиер. — Нали проблемът за прогнозиране на стихийните бедствия отдавна се изучава и за това се отпускат достатъчно големи средства от държавния бюджет…

— Според мнението на учените прогнозирането на земетресенията ще бъде все още невъзможно през близките петдесет години. Наистина това не се отнася за изригванията — отговори най-младият член на Кабинета на министрите, началникът на Управлението за наука и техника. — Засега дори и причините за земетресенията не се установени. И аз мисля, че не е лесно да се предвидят признаците на очакваното земетресение в определен район, особено напоследък, когато наистина всичко се разтърсва.

— Значи строителството на свръхскоростната железопътна отсечка отново ще се забави? — попита министърът на външната търговия и промишлеността.

— Наводненията в дъждовния период също ще ни поднесат изненади.

— Тази година вече за трети път ще се приложи законът „Помощи при стихийни бедствия“ — с кисела физиономия произнесе министърът на финансите. — Ако и по-нататък продължава така, ще се наложи да се теглят допълнителни средства от бюджета. Финансовото положение през идущата година ще се окаже не от най-леките.

— Очевидно в бъдеще е необходимо да се предвиждат по-големи суми — каза министърът на строителството, като изтриваше стъклата на очилата си. — Нали година след година стихийните бедствия стават все повече и повече. Разбира се, печатът, радиото и телевизията отново ще се разшумят и ще нарекат това „запланувани бедствия“.

В тази страна на тайфуни и земетресения, където се случваха и силни дъждове, и големи снеговалежи, в тази малка и неспокойна страна борбата със стихийните бедствия беше традиционна. Дори когато те връхлитаха едно след друго, възстановителните работи се провеждаха бързо и енергично. В народа исторически се беше изработил оптимизъм, малко странен от гледна точка на чужденците, който му даваше сили не само да преодолява бедствията, но и да прави крачка напред след всяка нова катастрофа. Може дори да са каже, че Япония, преживявайки поредното глобално нещастие от рода на земетресение или война, в определен смисъл се обновяваше и се придвижваше напред по пътя на прогреса. В тази страна, която не беше склонна да допусне радикално стълкновение между новото и старото, стихийните бедствия се възприемаха като воля на небето, проявяваща се, за да помете от лицето на земята всичко онова, което бе станало препятствие и пречеше на хората да живеят нормално, но от което те сами не можеха да се избавят.

— Главният проблем сега е паниката сред населението — заговори бавно премиерът и изведнъж млъкна. Погледът му бе прикован върху чашката на масата. Жълтеникавата повърхност на изстиналия чай трептеше на ситни бразди под ярките слънчеви лъчи.

— Докога в края на краищата ще продължават тези земетресения? — изрече той с усилие и разтреперан глас. — По-точно, искам да кажа, че много зачестиха по цялата страна.

— Статистиката показва, че през лятото те стават по-често, отколкото през зимата — добави министърът на префектурите.

— Но нали има и много изригвания — добави премиерът. — Какво значи всичко това? Може би започва период на някакви големи промени в природата? Какво мислите вие?

— Едно време съществуваше версия за второ земетресение в района на Канто — каза началникът на силите за самоотбрана. — Но след това тя като че ли не се потвърди…

— Конкретно, накъде ще тръгне по-нататък кривата на земетресенията — нагоре или надолу? — с леко раздразнение го прекъсна премиерът. Неговото обикновено невъзмутимо лице нервно потръпваше. — Разбира се, аз мисля, че няма нищо страшно. Но яснотата по този въпрос ще ни позволи да заплануваме съответните защитни мерки.

— Може би ще трябва да изслушаме мнението на учените — предложи министърът на здравеопазването. — Ще бъде интересно да се узнае какво мислят те във връзка със земетресенията.

— Нищо ново няма да научите — усмихна се началникът на Управлението за наука и техника. — Изследванията в областта на природните науки, за разлика от изследванията в техниката, по правило, макар да ни струват огромни суми, са слабо резултатни. Много рядко могат да се направят точни изводи, а ако се намери учен, който се реши на това, него непременно ще го сметнат или за шарлатанин, или за шизофреник. В Управлението по метеорология работи един от моите приятели. Често се срещам с него и не един път съм провеждал разговори на тази тема, но отговорите му винаги са мъгляви.

— Няма значение — заключи премиерът, като погледна към съветника си. — Трябва да чуем какво ще кажат сеизмолозите… Впрочем, погрижете се това да стане без много гласност, в противен случай вестникарите ще се разбъбрят. Ще изслушаме няколко учени. Веднага пристъпете към техния избор.

Изведнъж стаята се залюля. От тавана се посипа мазилка, заскърцаха стените, от чашките се изплиска чай.

В кабинета влезе един от секретарите и прошепна нещо на съветника. Той кимна и се обърна към всички:

— Току-що е изригнал Асама…

 

Онодера дремеше върху стария разклатен и продупчен диван на втория етаж в частната лаборатория на професор Тадокоро, която се намираше във втория квартал Хонго. Като отвори очи, той видя, че таванът и покритата с прах лампа се люлеят. Едва когато се счупи стъклото на прозореца и нещо изпука в дивана, той дойде на себе си и си спомни къде се намира. Стана от дивана и шумно се прозя. В същата минута земетресението спря. Дочу се тропот по стълбата.

— Пожар ли има? — попита той младежа, който тичаше по коридора.

— Не, може би е изригнал Асама…

Преди разсъмване Онодера беше изтичал до къщи и бе донесъл искания материал, а после беше легнал на дивана в коридора, за да поспи поне час до започване на работа. Хвърли поглед към часовника си. Беше единадесет и половина. „Трябва да позвъня във фирмата“ — помисли си той. Макар че беше подал молба за отпуска, тя започваше от утре. На стълбата Онодера се сблъска с професор Тадокоро. В смачкан халат, небръснат, с възпалени очи и хлътнали бузи, той изглеждаше съвършено измъчен, съвсем не същият човек, какъвто беше преди една седмица на „Вадацуми“.

— Асама — промълви професорът. — Нищо страшно.

— Вчера Амаги, днес… — махна с ръка Онодера. — Сега ще тръгнат разговори…

— Нищо страшно, ще поговорят и ще престанат — професорът сподави прозявката си, — но работата не е в това.

— Впрочем — Онодера още веднъж си погледна часовника — аз ще тръгвам. Успах се и закъснях за работа.

— Почакай за момент — каза професорът, като този път не успя да потисне поредната си прозявка. — Можеш ли да слезеш с мен долу? Бих искал да поговорим малко…

— Мисля, че… — Онодера за миг се забави, спирайки се на стълбата. — Да, мога. От утре съм в отпуск, а днес трябва само да си предам работата. След обяд ще се мерна за минута и това е всичко. А за какво в същност става дума?

— Сега ще ти кажа.

Частната лаборатория на професор Тадокоро заемаше сутерена и първия етаж на триетажно здание. В тази двуетажна железобетонна кутия имаше още една такава, но по-малка кутийка с двойни стени, в която се намираше миникомпютър, разработен с интегрални схеми. Наоколо безразборно бяха разхвърляни маси и лавици, затрупани с отворени и затворени папки, прибори и уреди. Шумолеше самопишещо устройство.

В сутерена на височината на тавана покрай трите стени минаваше галерия, заградена с метална мрежа. В нея зад преградите от стъкло и пластмаса имаше няколко стаички, догоре запълнени с телефони и апарати за свръзка. А свободната стена беше заета от огромна карта на Япония и обкръжаващите я морета. Под нея имаше табло с много разноцветни бутони. Изглеждаше, че цялото триетажно здание, построено от железобетонни панели, тук-таме напукани и даже изкривени, се държи само затова, защото яко се беше вкопчило в кутийката на компютъра. Тази жалка, извехтяла съборетина би подхождала идеално за кантора на някоя мошеническа фирма за търговия с недвижими имоти. Пред вратите стояха разхлопан автофургон и един допотопен автомобил.

След като позвъни по телефона, Онодера се спусна в сутерена. Тялото му почувствува приятна прохлада. Климатичната инсталация работеше отлично. В сутерена нямаше никой. Вероятно беше започнала обедната почивка. Професор Тадокоро седеше сам до масата подпрял глава с ръка, и нещо си мърмореше. Той вдигна към него възпалените си очи и го погледна като непознат.

— А, ти ли си — каза той, сякаш идваше на себе си. — Да, току-що позвъня Юкинага. Скоро ще бъде тук. Когато му казах, че си при мен, поиска да се срещне с тебе.

— Самият Юкинага? — учуди се Онодера.

— Да, той живее недалеч от тук. Искаш ли да обядваме заедно? Ще поръчаме да ни сервират тук — Професорът се протегна към телефона.

— Вие искахте да говорите нещо с мен?

— Да — Професорът бавно затвори телефона и отново се замисли. — Става дума за твоя батискаф — отново заговори той след дълга пауза. — Какво ще бъде заплащането, ако го вземем под наем за дълъг срок?

— Ще ви кажа, всичко зависи от наемните условия… — Онодера не очакваше такъв въпрос. — Попитайте отдела за даване под наем, който е в нашата фирма. На мен ми е трудно да пресметна, тъй като заплащането зависи от наемния срок, работните дълбочини, поставените задачи…

— Исках да разбера още нещо — професор Тадокоро повдигна дебелия си показалец. — Ако сега се подаде заявка за наемане, може ли веднага да се пристъпи към използуването на батискафа?

— Това е невъзможно — бързо отговори Онодера. — Щом завърши сегашното изследване, „Вадацуми“ ще бъде изпратен към остров Кюшю. Там ще се провеждат проучвания, свързани със строителството на тунел под Корейския пролив между Шимоносеки и Пусан. Работа за цял месец, а след това трябва да се изпълни заявка за Индонезия. Да, има още много заявки, така че вашият ред ще дойде след няколко месеца.

— Но става дума за много важна работа — професорът удари с длан по масата. — Не е ли възможно батискафът да се получи веднага с привилегия?

— Не знам, нищо не мога да кажа — Онодера за миг си представи физиономията на началника си Йошимура, с когото се раздели на разсъмване. — Това вероятно ще зависи и от срока за наемане. А на вас батискафът за дълъг период ли ви е нужен?

— За половин година, а може би и повече — върху лицето на професора се появи упорит израз. Той самият разбираше нелепостта на своето желание. — Впрочем ти сам видя, ние заедно го видяхме. Аз искам основно, надлъж и нашир да изследвам дъното на Японската морска падина.

— За половин година? — Онодера поклати глава. — Това е съвършено немислимо, а вас няма да ви задоволи, ако ви дават батискафа, така да се каже, в паузите между изпълнението на другите заявки.

— Но защо, защо в Япония има един-единствен батискаф, годен да се спуска на десет хиляди метра? — професорът вече беше загубил търпение и викаше. — Ние сме също морска държава! Смешно е!

— Има батискафи за потопяване на две хиляди метра. Такъв има и нашата фирма. А в цялата страна те са пет или шест. Нали нуждата от свръх дълбоководни батискафи се появи съвсем отскоро. А и нашият „Вадацуми“ като правило се използува за изследването на шелфовете на дълбочина хиляда, максимум две хиляди метра. Когато пуснат на вода „Вадацуми–2“, ще бъде по-леко. Но докато го изпитват, ще мине не по-малко от година — меко каза Онодера, като се опитваше да успокои професора. — А може и да се наеме от чужбина.

— Всичко това го знам — професорът хвърли на масата къс хартия. Беше списъкът на всички дълбоководни съдове в света. — Но не искам, разбираш ли? Не искам да наемам чуждестранни съдове! На всяка цена искам да получа японски. Защо? Понеже това изследване… в общи линии… е много деликатно и най-пряко е свързано с интересите на Япония.

Професор Тадокоро изведнъж замълча.

— Господин професоре — реши се да каже Онодера, — не бихте ли ми обяснили какво възнамерявате да изследвате? Какво става на дъното на Японската морска падина?

Тадокоро скочи от стола, косите му се разпиляха и пламтящите му очи се впиха в Онодера.

— Какво става ли? — изрева той. — Не знам! Абсолютно нищо не знам! Затова и трябва да се изследва. Събрах всички съществуващи данни, но най-главното липсва! Така че засега нищо определено не може да се каже. Гледай!

Професорът щракна превключвателя. Зад изобразената на прозрачното табло карта на Япония светна още една, друга карта, многоцветна и многослойна като мозайка.

— Изобщо ние събрахме всички възможни данни и ги наложихме едни върху други. Тук е всичко: и метеорологичните наблюдения, и почвените изменения, и активността на вулканите, и измененията на бреговата линия, и гравитационните колебания, и топлинните потоци, и подземното разпределение на температурите, и геомагнитните изменения, и годишните колебания в геотока, и измененията и колебанията на морското дъно, движението на магмата (доколкото това е възможно), и земетресенията и движението на планинските вериги, дори измененията в биосферата — всичко, всичко, което можахме да получим… Тук влизат и измененията от екологичен характер, в частност данни за миграцията на рибите и прелетите на птиците. Но в крайна сметка нищо не можахме да разберем. Успяхме, струва ми се, да налучкаме някакви признаци, но все пак на тази основа не бива да се прави сериозен извод. А на мен са ми необходими все повече и повече данни… Необходимо ми е да събера всички данни, отнасящи се до Японската морска падина…

— Но защо така бързо?

— Това… — професорът поклати глава. — Това не мога да кажа. Но ме мъчи едно опасение, което ме кара да бързам.

Професор Тадокоро обърна превключвателя. Ръцете му безсилно се отпуснаха. Сега той имаше вид на измъчен старец.

— Извини ме, раздразнен съм — с тих глас се оправда професорът. — Но разбираш ли, на мен не ми достигат данни! И пари ми трябват, и то страшно много. И бързо. Може би опасенията ми ще се окажат погрешни. Вероятно много греша. Дори допускам, че това е моя необуздана фантазия. А за да се разбере дали е фантазия или не, са ми необходими много пари.

— На мен много ми се иска да ви бъда полезен с нещо — каза Онодера.

— Да, да! Помогни ми, Онодера! Готов съм да приема и най-малката помощ. Ако съумея да взема „Вадацуми“, ти нали няма да възразяваш против заявката за теб като щурман?

— Разбира се. Но аз искам да кажа дали не мога да ви бъда полезен и в нещо друго…

Откъм стълбата се дочуха стъпки. Приват — доцент^[1] Юкинага и в тази горещина беше с вратовръзка и сако. На неговото строго правилно лице нямаше и следа от изпотяване.

— Здравейте! — усмихна се Онодера на Юкинага.

— Хайде да обядваме заедно — предложи професорът. — Да отидем някъде? Или да поръчаме тук?

— Да си кажа откровено, все едно ми е…

— Почакайте — професорът натисна копчето на интерфона. — Никой не отговаря. Горе пак няма никой. Почакайте тук, аз сега ще донеса нещо разхладително…

Професорът така бързо изтича по стълбите, че те дори не успяха да направят опит да го спрат.

— Добър човек е — усмихвайки се, каза Онодера.

— Да, естествен и непосредствен, рядкост в наше време — въздъхна Юкинага. — Гений, хвърлящ се безразсъдно в работа. Ето защо в научните среди у нас го ценят много по-малко, отколкото в чужбина.

Онодера прекрасно разбра смисъла на тези думи. Неговото внимание беше привлечено от някакъв прибор в ъгъла до компютъра и той започна да го разглежда.

— Добра лаборатория — подхвана той. — Действително, вътре е малко неугледна…

— За нейното обзавеждане бяха необходими петстотин милиона йени — поясни Юкинага.

— А откъде професорът разполага с такива средства? — попита Онодера. През последните часове той мислеше само за това.

— От Общината на световния океан, има такава религиозна организация — засмя се Юкинага. — Новосъздадена религия, която е получила световно признание. Добре са я измислили, а? Култът към слънцето, култът към животните съществуват отдавна, но да се прояви и култ към океана — това вече е съвършено нов ход! В тази организация влизат хора от всички националности, от рибарите до корабопритежателите, накратко казано, всички, чиято работа така или иначе е свързана с морето. В много страни има и дъщерни организации. Световни връзки. Казват, че в центъра на Общината на световния океан се намира Гърция и вероятно се субсидира от корабопритежател — милиардер. Изобщо страшно богата религиозна организация.

„Новопоявила се религия в ролята на покровителка на науката — всичко друго, но само това Онодера не очакваше. — Култ към световния океан? В такъв случай може би и неговата фирма има някакво отношение към това?“

— Нашият професор е неуправляем — продължи Юкинага. — Като учен той е не само вън от всякакви школи, но и вън от правилата и традициите. Ако нещо трябва за науката, от самия сатана ще измъкне пари и ще се постарае да направи така, че да не се хване на неговата въдица. Тук той стои твърдо. Разбира се, ортодоксалните учени просто не са в състояние да го разберат…

На най-горното стъпало на стълбата се появи професор Тадокоро. В дясната си ръка държеше запотен чайник, а в лявата — поднос с обърнати нагоре чаши.

— А вие, господин Юкинага, в какви отношения сте с професора? — шепнешком попита Онодера.

— Аз посещавах, наистина не за дълго, неговите лекции, той е почетен доктор на нашия университет. Това в същност е всичко. Но често се срещах с него в бистрото до общежитието. Професорът живееше някъде наблизо. Знаете ли, аз го обичам. Той има диапазон на гений! Казват, че по-рано такива учени не са били рядкост — широта, размах на мисълта. Сегашните все повече приличат на служещи или чиновници.

— Къде е роден?

— Във Вакаяма, интересна провинция. От тези места са израснали учени от голяма величина.

— Вие какво си говорите? — професорът беше вече слязъл от стълбата. — Ругаете ли ме?

— Обратно, хвалим ви!

— Ако това са твои думи, Онодера, вярвам ти. Искрен човек си. Юкинага, ти какво искаш да ядеш?

— На мен ми е все едно, нали съм на гости… — отговори Юкинага. — Но, професоре, аз исках да поговоря с вас поверително.

Тадокоро, без да обръща внимание на думите му, въртеше телефонната шайба. Поръча две порции пържени яйца с пилешко и ориз и печени скариди.

Онодера, като изслуша телефонния разговор, се отдръпна в най-отдалечения ъгъл на лабораторията и се престори, че разглежда апаратурата.

— Онодера! — изведнъж се раздаде плътният бас на професора. — Ела тук! Не излизай! Юкинага, това е сигурен човек, аз току-що го помолих за сътрудничество и той обеща да помогне, доколкото му е възможно.

— Да, но…

— Никакво „но“… Сигурен! Нима сам не разбра това, след нашето съвместно плаване? Той чувствува природата и познава морето. Неговото сърце е открито за великата вселена. А такива мъже, макар и да знаят за съществуването на всякакви машинации и интриги, не участвуват в тях.

Думите на професора трогнаха Онодера. Той дори почервеня. Интуицията не подведе професора. Но защо такъв човек не е приет добре в научните кръгове? — мислеше си Онодера. Може би затова, че той остро и дълбоко прониква в душата на човека?

— Тогава разрешете ми да ви разкажа накратко — каза Юкинага. — Неотдавна ми се обади по телефона мой състудент и близък, който работи като секретар в канцеларията на премиер-министъра.

— В канцеларията на премиер-министъра? — Тадокоро се намръщи. — Чиновник?

— Да. Членовете на кабинета искат в тесен кръг да изслушат мнението на учените за относително зачестилите земетресения. Поради това ме помоли да му помогна в избора на участниците за срещата.

— Той само на теб ли възложи това?

— Мисля, че не. Сигурно последната дума ще бъде на началника на канцеларията на премиер-министъра. Вероятно по този въпрос са се обърнали не само към мен.

— Как да разбереш чиновниците? — рязко каза професорът. — Те никога на нищо не вярват. Нито на учените, нито на народа!

— Но, професоре, аз също съм държавен служител! — засмя се Юкинага. — На мен ми се струва, че вие недооценявате чиновниците. С други думи, те са племе, най-подходящо за организирана система.

— Разбира се, понякога между тях се срещат и посвоему забележителни хора. Но и те не са способни да общуват с хората, както всички останали.

— Всичко разбрах, професоре — Юкинага уморено поклати глава. — Но съм длъжен днес или най-късно утре да дам отговор. Може ли да се надявам, че вие ще се съгласите да присъствувате?

— Аз? — професорът ококори очи. — Защо пък аз! Не, немислимо е! Според мен ще присъствуват само Такамине от Центъра за защита от природни бедствия, Нодзуе от Управлението по метеорология, Кимишима от Комисията за прогнозиране на земетресенията към министерството на просветата, Ямаширо от Университета в Токио и разбира се, още Ойдзуми от Университета в Киото…

— Невероятно!… Как точно познахте всичко! — Юкинага конвулсивно преглътна слюнката си. — Вие улучихте почти в центъра.

— А ти си мислеше, че нищо не мога да съобразя, така ли? Ако правителството е намислило да събере учени, тоест хора от непонятен нему свят, то ще покани именно такива представители. Може би ще поканят още Накагавара от Държавния университет, само ако Нодзуе подскаже неговата кандидатура. Всички са знаменитости, авторитети. Всеки посвоему е талантлив. Всеки има в своята област забележителни научни заслуги. Но те са хора с тесен кръгозор — нито крачка извън прага на своята област. Ще бъдат много внимателни в изказванията. Безпокоят се преди всичко от отзивите за техните доклади. Затова ще бъдат крайно сдържани, когато им се наложи да говорят пред членовете на кабинета. Всичко това е следствие от дългогодишния им престой в научния свят. А какво в същност представлява нашият научен свят? Същата бюрократична система, точно копие на държавната. Учените винаги са с капаци, волю-неволю на тях им се налага да вкарват своята дейност в определени рамки. Те се научават да се изказват строго и сдържано, защото само този, който не излиза от рамките, се придвижва нагоре. Те дори не са виновни за това, но въпреки всичко са такива. Ако някой като истински учен се опита да излезе зад определената граница, ще го смачкат пред целия свят. Те постепенно губят способността за широко, творческо мислене, което обхваща всички области на знанието. Срастват се с тези рамки, губят жизнените си сили…

— Именно затова, професоре, ви моля да вземете участие! — Юкинага не пропусна да се възползува от думите на професор Тадокоро. — Вие ще разкажете това, с което се занимавате сега.

— А с какво се занимавам сега?! — извика Тадокоро, като скочи от стола. — С какво се занимавам сега? Да говоря за това? А как ще се изтълкува? Отново ще ме нарекат безумец и ще стана за смях. Аз нямам още точни данни. Отчаяно се боря, за да ги получа. Но на този етап, когато на мен самият всичко ми е в мъгла, какво обяснение ще мога да дам? Ако споделя с тях своите предположения, повтарям: само своите предположения, това може да повлече след себе си ненужни вълнения в обществото. Ще ме нарекат безумец, фанатик, обхванат от налудничави идеи. И на теб препоръката за моята кандидатура може да ти навреди. Помисли за бъдещето си. И твоят приятел може да пострада, губейки авторитета си. Не, аз няма да участвувам! В никакъв случай!

— Моето бъдеще! Голяма работа — търпеливо възрази Юкинага. — Нали делото, за което говорим е от изключителна важност за Япония…

— Япония… Да, Япония — лицето на професора изведнъж помръкна, сякаш щеше да заплаче. — Япония… Юкинага, скъпи, та аз имам Земята! Тя за милиарди години е родила толкова живи същества, извела ги е от океана на сушата и най-накрая е сътворила човека… И въпреки че човекът, нейната скъпоценна рожба, е замърсил цялата повърхност на майката — земя, тя продължава да тъче своята съдба, своята история…

— Но, професоре, вие сте японец — със спокоен глас каза Юкинага. — Вие обичате Земята. Тази нежна и удивителна планета, а също така тайно обичате и Япония. Ако не е така, защо тогава не изпратите всички събрани от вас данни в Общината на световния океан? И защо не публикувате нищо, мълчите за своите хипотези, избягвате журналистите и всякакви там типове от ежедневниците, любители на сензации и скандали?

— Спри! — рязко извика професорът. — Откъде знаеш, че крия всички данни от тези, които ме субсидират?

— Казах го наслуки — Юкинага сведе очи, а после пак го погледна. — Четох един от докладите ви до Общината на световния океан. Там вие посочвате подробни данни за биосферата на морското дъно и за коралите — данни, които съвсем не ви интересуват в момента. А намекът за нещо страшно, който почувствувах от вашите приказки, в този доклад въобще го няма. И така, професоре, някъде дълбоко в душата си вие се безпокоите за Япония, истина ли е? — продължи да настоява на своето Юкинага. — Това, което се отнася за Япония, вие искате да го скриете от другите страни и от центъра на Общината на световния океан. Нима не е така?

— Какво знаеш ти за Общината на световния океан? — заядливо попита професорът.

— Почти нищо — призна си Юкинага. — Много богата организация, но съвсем любителска…

— Юкинага — изведнъж със съвсем друг тон каза професорът. — Съгласен съм да дойда на тази среща, или как я наричате там. Разбира се, в случай, че твоята препоръка окаже влияние. Кога ще се състои срещата?

— Още не е решено точно, но мисля, след три-четири дена — въздъхна облекчено Юкинага. — Хайде да ядем! Яденето съвсем ще изстине…