Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 日本沈没, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод от японски
- Елза Димитрова, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- MesserSchmidt (2009)
- Корекция
- didikot (2009)
- Разпознаване
- ?
Издание:
Сакьо Комацу. Потъването на Япония
Издателство „Отечество“, София, 1983
Превод от японски със съкращения: Елза Димитрова
Рецензенти: Васил Райков, Любомир Пеевски
Редактор: Асен Милчев
Художник: Николай Тодоров
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Йорданка Некезова
История
- — Добавяне (сканиране: MesserSchmidt, редакция: Didikot)
4
Съобщението за изригване на Хачиджо Онодера чу под водата, на дълбочина две хиляди метра, на петдесет километра от остров Тори. Свързването със спомагателния кораб „Йошино“ беше изключително трудно поради радиосмущенията, но все пак Онодера разбра, че много от двадесетте хиляди жители на острова са пострадали.
И точно в този момент, когато от „Йошино“ постъпи ново съобщение, Онодера почувствува някакъв необичаен тласък. „Кермадек“, над който действуваше налягане от двеста атмосфери, някак странно се дръпна.
— Момент — каза Онодера на своя технически помощник, който имаше бледо, младежко лице на студент. — Не ви ли се струва, че на това място на морското дъно става нещо необикновено?
— Какво? — младият мъж, който беше погълнат от показанията на спуснатите на дъното прибори, удивено се обърна. Онодера му кимна и той бързо превключи телеметъра.
Апаратурата, която беше на дъното на дълбочина от пет до десет километра, регистрира изменения на температурата, колебания в геомагнитното и гравитационното полета и ги предаде горе по двата канала за свръзка: сигнализираше се на свръхдълги вълни и чрез фонон-мазерното устройство техникът започна да чете показанията на най-близкия прибор.
— Опасно е — промърмори той. — Големината на топлинния поток рязко нарасна. Увеличава се и наклонът на възвишението, и геомагнитният поток…
— Има изгледи за земетресение ли?
— По-скоро не земетресение, а изригване.
Корпусът на „Кермадек“ направен от високо еластична стомана, зазвъня като камбана и като се разклащаше, измени положението си.
— Свършваме ли вече? — попита Онодера, като включваше прожекторите и погледна в илюминатора. — Изглежда, и тук става опасно.
— Почакайте малко, вече свърших, но искам да проверя къде и какви промени станаха на морското дъно.
— Струва ми се, че сега не бива да се занимаваме с това — Онодера включи двигателя. — Гася светлината и пускам подводните ракети, а вие гледайте през илюминатора дали няма да се види нещо.
Като влачеше веригата по дъното, „Кермадек“ бавно започна да се отдалечава от спуснатия измервателен прибор. Онодера определи четирите посоки и натисна бутона за изстрелване на ракетите. Почувствуваха се четири леки тласъка в корпуса на „Кермадек“. В тъмната гондола засия бледосинята светлина на двата илюминатора.
— А-а…! — възкликна младият мъж.
— Показа ли се нещо? — Попита Онодера. — В каква посока?
— Четиридесет градуса вдясно от нашия курс.
Онодера мислено изчисли скоростта на излизане на повърхността на водата и пусна в това направление останалите четири ракети. От това „Кермадек“ стана по-лек и малко изплава, веригата едва докосваше дъното.
Постепенно започна да се увеличава и хоризонталната скорост на кораба.
— Погледнете! — в гласа на младия мъж се чувствуваше потиснатост и уплаха. Ако беше светло, може би щеше да се забележи, че лицето му ставаше все по-бледо.
Онодера напусна мястото си зад кормилото и отиде до илюминатора. В светлината на четирите ракети той видя дъното и едва забележимия в мрака полегат склон на невисок подводен хълм. На едно място над този склон се издигаше мътилка, а от нейните тъмни кълба започнаха да се отделят множество мехурчета. От време на време те се пукаха с взрив и „Кермадек“ леко се поклащаше.
— Ще има ли изригване? — попита Онодера, като се върна на предишното си място.
— Мисля, че засега няма нищо страшно — отговори техническият специалист, който следеше температурата на морската вода и на придънните наноси. — Може би ще последва малък взрив, но дали батискафът ще издържи?
Онодера изхвърли веригата и бързо поиска връзка с „Йошино“, като започна да отваря един след друг магнитните клапани. „Кермадек“ започна бавно да се издига. Като почувствува лек хлад в сърцето, Онодера се опита да изчисли безопасната скорост на изплаване и доколко тази скорост можеше да се ограничи с двигателя за хоризонтален ход. Прекалено голямата скорост на изплаване може да доведе до деформация на поплавъка. Тогава гондолата, която тежеше няколко тона, щеше да се спусне на дъното и никога нямаше да може да изплава. Онодера се опита да намали скоростта. След това реши да комбинира вертикалното и хоризонталното движение. Тази мисъл се оказа вярна. Само след няколко завъртания на кормилото, „Кермадек“, леко наклонен, започна да се издига странично, но тъй като гондолата можеше да се преобърне, налагаше се от време на време да преминава на хоризонтален ход.
— Моля ви, дръжте се по-здраво — каза Онодера на техническия помощник, — защото се страхувам, че може да се преобърнем.
На дълбочина три хиляди и триста метра Онодера отново изхвърли известно количество баласт. „Кермадек“ като стрела се устреми нагоре.
Това, което най-много тревожеше Онодера, беше, че рязкото понижаване на налягането можеше да доведе до взрив — намиращият се под налягане двеста атмосфери охладен на морското дъно въздух беше започнал да се разширява адиабатично в поплавъка. Когато до повърхността оставаха осемстотин метра, той намали до известна степен скоростта на изплаване и искаше да източи бензина, който при откритото дъно на поплавъка влизаше в съприкосновение с морската вода. Заедно с въздуха от поплавъка, започна да изтича и бензин, но клапанът по никакъв начин не искаше да се затвори.
— Онодера-кун! — извика зад гърба му с тих глас техническият помощник. — Вода! Навлиза вода.
При издигането към повърхността, когато рязко се бе намалило налягането върху корпуса, здравината на шевовете беше отслабнала и в батискафа беше започнала да прониква вода. А „Кермадек“ бе подложен на непосилно за него претоварване.
— От илюминатора ли тече?
— Не, не зная откъде е, но е доста много.
— Не се безпокойте, скоро ще спре. Изтичането на бензина продължаваше, при което скоростта на изплаване падна до осемдесет метра в минута.
Онодера погледна останалото количество баласт и мислено си представи схемата на масления клапан. На дълбочина петстотин метра той премина на хоризонтален ход и включи на пълна скорост. При такъв режим акумулаторът можеше да издържи само три минути. На Онодера му се искаше да запази тази скорост на хоризонтално придвижване до изплаването на повърхността. „Кермадек“ започна да се клатушка. Към това се прибави и страничното течение. Той изгуби цели две минути, за да уравновеси батискафа. Акумулаторът почти издъхваше. В корпуса със звън се разнасяха ултразвуковите сигнали от ехолота на „Йошино“. Като превключи телефона на ултра дълги вълни, Онодера извика командния пункт.
— Постарайте се да ни хванете. Възможно е да изскочим на морската повърхност.
— Разбирам, непрекъснато ви следим. Не променяйте направлението! На заден ход отиваме към мястото на предполагаемото ви изплаване.
— Как е времето горе?
— Люлее, духа северозападен вятър, височината на вълните превишава метър и половина. Ще ви хванем под водата на десет метра дълбочина.
Когато оставаха сто и петдесет метра, от резервоара с повредения клапан изтече почти всичкият бензин. За да запази равновесие, Онодера изпусна бензина и от другите два резервоара. Скоростта на изплаване падна до четиридесет метра в минута. Оставаше само една възможност: да се урегулира изплаването, като се използува инерционната скорост от три и половина възела и се изпусне остатъкът от въздуха. Започна да се проявява вълнението на повърхността, при което „Кермадек“ се залюшка и заподскача.
— Дръжте се по-здраво! — извика Онодера на техническия.
Операторите от „Йошино“, ловко, като вълшебници поеха батискафа. На дванадесет метра дълбочина го чакаха двама водолази на подводен скутер. С помощта на магнитна котва те прикрепиха към корпуса буксирното въже и съединиха телефонния кабел. Онодера подпомагаше скоростта на изплаване, като изхвърляше остатъка от въздуха и маневрираше с кормилото. На дълбочина пет метра завърши закрепването с дебелите подемни въжета, поплавъкът беше свързан с маркуч и започна източването на бензина.
— Вълните са доста високи. Бъдете внимателни! Издигането е опасно — съобщиха от палубата на „Йошино“, — излизайте от люка! Закрепването на съда ще проведем под водата.
Механичните ръце на подемния кран здраво обхванаха „Кермадек“. Двамата членове на екипажа излязоха през люка на палубата и почти веднага се намокриха — морето беше неспокойно. Когато отидоха на „Йошино“, механичните ръце отпуснаха „Кермадек“. Повдигнаха го към кърмата и започнаха да го закрепват. Онодера огледа морската повърхност и забеляза, че върху доста голямо пространство отгоре плуваше пемза.
— Казват, че е изригване на рифа Кошю — обади се някой от стоящите на палубата. — Изглежда, щетите са нищожни, но защо на такова място…
— Добре ще е по-скоро да напуснем и този район — Онодера изтри лицето си с носна кърпа. — Нали чухте нашите сигнали?
— Да. Веднага щом закрепят батискафа на палубата, тръгваме.
Когато Онодера пиеше горещото кафе, което му беше сервирано в радиокабината, „Йошино“ вече се отдалечаваше от опасната зона.
— Къде се намира „Сейрю — мару“? — попита той радиста. — Можем ли да се свържем?
— На около петдесет мили на север. Да се опитам ли да го повикам?
— А как е там, на Хатиджо? — със замислено лице се обади техническият помощник, който също се беше качил в радиокабината.
— Казват, че при изригването на Нишияма са загинали около двеста души, но опасността все още не е минала. Затова пътнически и военни кораби евакуират всички жители от острова.
— Всички жители?…
— Да, най-напред учениците от началния и средния курс. Общо жителите са около дванадесет хиляди. Тръгват с дрехите, които са на гърба им. И на другите острови Идзу е също тревожно. Разправят, че хората ще бъдат евакуирани в Шидзуока…
— Дванадесет хиляди души… За тях са необходими поне три-четири първокласни лайнера.
Онодера добре си спомняше този субтропичен остров, покрит с гъста зеленина. Градините, в които цъфтяха ярки декоративни цветя, бяха оградени със стари каменни зидове от едър чакъл. Само като си представи за миг тази красота, сърцето му се сви. Дори не беше възможно да се предположи колко силно ще бъде изригването и кога ще се прекрати. Островът потъва… Непоносимо е да се мисли за това. Не е важно дали е малък, или не. Това е остров, а не просто връх на издигнала се над морето скала. Плод е на вдъхновения труд на много поколения. Жива история на мирно съществуващи дървета и хора, зверове и птици. Островът — това е приют на всяко живо същество, което е искало и е могло да се засели тук. И сега загива, умира от насилствена смърт, а неговите жители са принудени да бягат или да загиват заедно с него…
Засега един остров, но ако… Радистът прекъсна мислите му.
— Свързахме се със „Сейрю-мару“.
— Моля ви, повикайте щурмана на „Вадацуми“, Юуки, ако не е във водата.
Юуки веднага се отзова.
— Какво става на „Вадацуми“? — попита Онодера.
— Всичко е наред — отвърна Юуки. — Вече три пъти се потопявахме. Жалко, че не работим заедно.
— Възможно е скоро да бъдем заедно. „Кермадек“ се повреди и трябва да се закара на док. За това ще отиде не по-малко от седмица.
— В такъв случай ще можеш да се прехвърлиш тук — В гласа на Юуки прозвуча надежда. — Кога?…
Онодера не успя да отговори, защото постъпи друго повикване. Вероятно от самолет.
— Наблизо се намира хидроплан на Силите за морска самоотбрана — доложи радистът на офицера, който отговаряше за свръзката. — Моли да му се посочи място за кацане, за да вземе данните от изследването на дъното.
Офицерът предаде съобщението на капитана и „Йошино“ започна да намалява скоростта си.
— Онодера-сан — радистът все още поддържаше връзка с хидроплана. — При тях е Катаока, който ви моли да се присъедините към тях.
— Катаока ли? — обърна се Онодера, когато вече излизаше от кабината.
Дочу се тропот. Отгоре се разнесе глъчка. Онодера се качи на палубата. Вятърът се беше усилил и височината на вълните беше доста голяма. Четиримоторният хидроплан бързо се снижаваше към морската повърхност.
— Не е ли опасно да се каца при такова вълнение? — заинтересува се Онодера.
— Не — усмихна му се един от офицерите. — На носа на хидроплана има апаратура за погасяване на вълните. Такава машина излита и каца при височина на вълните три и половина метра. В техническо отношение нашите хидроплани са най-добрите в света.
Издигна се стълб от бял воден прах. Хидропланът легна върху морската повърхност и веднага се насочи с предната си носова част към кораба.
— Онодера-сан, спускаме лодка — извика пресипнал глас.
От вълните се вдигна облак от капчици. Онодера трябваше да облече дъждобран. Едва седна в надуваемата лодка и тя веднага се заклатушка. Той здраво се хвана за борда. С труд се добраха до вратичката на хидроплана, натовариха непромокаемите чували с материалите от изследванията и моторите зареваха. След малко вече се рееха над „Йошино“.
Онодера премина през тесен, почти задръстен от апаратура коридор и влезе в радиокабината, където беше Катаока.
— Юкинага-сан помоли, ако можеш да се освободиш и да присъствуваш довечера на извънредното съвещание на щаба — каза Катаока — Ще изпратите ли „Кермадек“ на ремонт? Чух те, че говореше със „Серю-мару“.
— Напред, отляво по курса, изригване! — изкрещя високоговорителят. — Взрив…
Всички се хвърлиха към илюминаторите. Над тъмнозеленото море като петна се виждаха разпокъсаните от силния западен вятър късове бели облаци. Точно под тях от океана изригваше като джина от лампата на Аладин жълто-кафяв стълб дим, който се разширяваше и се издигаше все по-нагоре, разкъсвайки кълбестите облаци. Дори тук, на височина пет хиляди метра, въздухът се разтресе от взрива, а по повърхността на водата в пушека играеха огнени езици. Съвсем ясно се виждаше, че от издигащия се стълб дим във водата се сипеше нещо белезникаво — навярно пепел и пемза. Във въртящия се смърч от дим, гъст и лепкав проблясваха пламъчета. Вулканични бомби и пемза покриха повърхността на морето. На кръгове започна да се разпространява слаба цунами.
— Скалата Смит ли е? — попита Онодера.
— Не, Аогашима — отговори Катаока. — Второто голямо изригване от вчера. Вероятно островът ще изчезне.
— Остров Аогашима? — ококори очи Онодера. — А хората?
— На този остров живееха около двеста и седемдесет човека, вероятно всички са се удавили. Може би има някой, който е успял да се спаси с рибарска лодка, но не сме проверили.
— Оставихте ги на произвола на съдбата?
— В околността на този остров почти нямаше кораби. Точно десет минути след радиограмата от острова за появилите се признаци за изригване, самолет от гражданската авиация съобщи, че то вече е започнало — поясни Катаока с почти безизразен глас. — За разлика от Хатиджо, Аогашима е встрани от морските линии.
И така ще бъде до безконечност, мислеше си Онодера, като усещаше остър хлад в стомаха. Аогашима все още е цвете. Мащабите на следващите земетресения и взривове ще бъдат стотици хиляди, дори милиони пъти по-големи…
— От целия вулканичен пояс Фуджи изригнаха пламъци — Катаока кимна към илюминатора. — Наистина, той и преди е показвал признаци за активизиране, но не в такава степен.
Хидропланът достигна осем хиляди метра и продължаваше да се издига. Далече на север островите оредяха и скоро се откри съвършено чиста повърхност, която се разстилаше под ясното небе. Хидропланът продължи да лети на север, като от време на време правеше кръгове наляво или надясно. Пред илюминаторите се откри цялата верига острови Идзу, която се простираше от север на юг. От пет от тях, високо в небето се издигаха тъмни стълбове дим. Тези стълбове се пречупваха от западния вятър и сякаш представляваха гигантска военна флотилия, която се движеше на север. А в действителност цялата верига от острови се гърчеше в конвулсии, преди да изчезне в тъмната пустиня на океана. Онодера неволно прикри очите си с ръце. Когато ги отвори, видя в далечината като бял призрак силуета на Фуджи, с пълзящи по склоновете леки облаци. Тази прекрасна с белотата на пресния си сняг планина, сякаш плаваше в прозрачния зимен въздух. Нима имаше на света такава сила, която бе способна да наруши, да оскверни този неземен покой? Като издигаше стълбове черен дим, строената долу флотилия се движеше на север, към благородната планина. Огромният огнен змей, притаил се на много голяма дълбочина под океана, сега изригваше огън, дим, пара и пепел и с всяка секунда се приближаваше към Фуджи, символа на Япония…
— Височина девет хиляди и деветстотин метра — съобщи високоговорителят. — Преминаваме към хоризонтален полет.
— Как е? — обърна се Катаока към електронния инженер.
— Държи се чудесно — отговори възрастният мъж, който се занимаваше с някакъв голям прибор. — Ако върви все така, за в бъдеще ще е възможно да работи много добре и на височина петнадесет-двадесет хиляди метра.
— Гравитомер тип Т — обясни Катаока на заинтересувалия се Онодера. — Съвместна разработка на геолабораторията на Токийския държавен университет и Лабораторията за въздушни снимки към Института по национална картография. Нашата страна създава най-съвършените прибори от този тип. Неслучайно в Япония за първи път в света бяха забелязани гравитационни изменения от клатещ се кораб. И мисля, че такъв прибор, който да работи на височина десет хиляди метра, също никой не притежава. Абсолютно електронизиран е. Ето тази приставка отстранява всички смущения. Днес го изпробваме за първи път, но много скоро такива прибори ще бъдат монтирани и на други два самолета.
— Получените данни едновременно се регистрират и постъпват в наземна станция, откъдето се предават на компютъра в щаба — обясни техническият специалист.
— И какво? — попита Онодера. — Какви са измененията в гравитацията?
— Колебанията са просто чудовищни! — Катаока кой знае защо се усмихна. — След това ще ги видиш на дисплея в щаба. Отрицателният пояс на аномалията в района на Японската морска падина със страшна скорост сега се измества на изток. А от изток, от вулканичния пояс се извършва преместване в обратната посока, на запад — струва ми се, че именно тези премествания са станали причина за пожарите на островите Идзу и Бонин. В открито море в района Канто отрицателната аномалия се увеличава с всяка измината минута. Забелязва се, че дъното на Японската морска падина на изток вече е потънало с двеста-триста метра… Ела тук.
Катаока поведе Онодера към десния илюминатор.
— Виждаш ли морето на изток? — посочи той с пръст.
— Каква мъгла! — каза Онодера. — Нима течението се забавя? Впрочем не е възможно Курилското течение да отива толкова далече на юг…
— Не, не е това… Ето, погледни метеорологичната карта. Поясът на откритата голяма гравитационна аномалия и участъкът на образувалата се мъгла почти напълно съвпадат…
— Гравитационната аномалия и… мъглата?! — учуди се Онодера. — Каква е връзката тук?
— В този участък поради рязкото намаляване на гравитацията морската повърхност е вдлъбната — започна да обяснява Катаока. — И температурата на водата се разпределя много неравномерно по вертикалната ос. Поради малката гравитация студената вода от дълбочинните участъци се издига към горния слой. Възможно е в някаква степен да се извършва и адиабатично разширение. Накратко казано, по продължение на пояса на отрицателната гравитационна аномалия се появява огромна маса студена вода, с която се сблъскват топлите води на Курошиво и в резултат се образува мъгла.
Хидропланът зигзагообразно пресече пояса на гравитационната аномалия, разположен по продължение на вулканичния пояс Фуджи.
— Докато ние се мотаем тук — заговори електронният инженер, — американците са пуснали един след друг три геодезични спътника. И те под различни ъгли прелитат над Япония.
— Изкуствени спътници! И… на нас ни трябва такъв макроизмервателен прибор… — каза Катаока. — Може би те вече са забелязали тези огромни гравитационни аномалии. Но не е така просто да се разбере докъде биха могли да доведат те, нали?
— Това е въпрос на време. Събраната информация при тях ще изпреварва комплексния й анализ.
— В провинциите Ниигата и Томияма е станало земетресение — дочу се по високоговорителя. — Силата му е седма степен, епицентърът е разположен на шестдесет километра северно от град Ниигата и достига на дълбочина петдесет километра. Изследователски кораб е съобщил за издигането на скалата Ямато.
— Този път откъм страната на Японско море — възкликна Катаока, като гледаше високоговорителя. — Попаднахме в клещи…
Във вилата на един от членовете на австралийското правителство, която се намираше в Редхил, предградие на Канбера, се срещнаха министър-председателят на Австралия, стопанинът на вилата и доста дребен, мургав гост. В продължение на пет минути цареше мълчание, което се нарушаваше от приглушения шум на климатичната инсталация — февруари се оказа необикновено горещ месец.
Министър-председателят рязко стана от ниското кресло, сякаш за да се избави от внезапно нахлулите в главата му мисли. С огромния си двуметров ръст той приличаше на изтръгнато с корените от земята дърво. Постави ръцете си на гърба и закрачи из стаята.
— Япония — промърмори той, като се приближи към климатичната инсталация. — И тази машинка е японско производство. — След това се обърна към миниатюрния си гост и добави: — Трудно е човек да си го представи, мистър Нодзаки. Пък и съвсем не е лесно… да се разреши този проблем.
Японецът, когото нарекоха Нодзаки, беше слаб, дребен на ръст, с прошарени коси и малки бръчици около очите, чийто ясен поглед следеше всичко. Този дребен човек чрез стопанина на вилата бе помолил премиера за поверителна среща. Хората, на които премиерът не би отказал среща, се брояха на пръсти не само в Австралия. Трудно можеше да се разбере как този старец, на име Нодзаки, бе узнал за това и защо бе получил подкрепата на стопанина на вилата. Несъмнено, той бе изгубил не малко сили и средства… и когато срещата се състоя, старецът предаде секретно послание от японския премиер и министъра на външните работи. Министър-председателят на Австралия прочете внимателно посланието и се учуди, че му се доверяваха такива невероятни неща, а накрая се обръщаха към него с една поразителна молба.
— Предполагам, че ви е известно, че през последните десет години населението на Австралия се увеличи с един милион. Напоследък то надвишава дванадесет милиона — каза премиерът, като се разхождаше по килима.
— Всичко това ми е известно — изведнъж заговори старецът, като гледаше с ясен, пронизващ поглед. — И в Япония през последните десет години населението се увеличи с около осем милиона. Сега общият брой достига сто и десет милиона.
— Около десет пъти повече в сравнение с нашата страна — министър-председателят се намръщи.
— Но ако се съпостави гъстотата на населението, тя е повече от двеста пъти по-голяма. Площта на вашата страна е седем милиона и седемстотин хиляди квадратни километра, т.е. превишава двадесет пъти площта на Япония…
— Но, както ви е известно, повече от седемдесет процента от тази площ е безплодна пустиня.
Какъв ли смисъл има да се говори за това, мислеше си премиерът, като гледаше през прозореца. В още светлото синкаво — лилаво небе се издигаше червената луна.
— Япония — отново промърмори той — е страна на чудесата. Най-голямата индустриална страна в западната част на Тихия океан. Ние се намираме на една и съща географска дължина с вас. Навярно си спомняте темата на австралийския павилион на ЕКСПО–70. Нашата страна се готвеше за сътрудничество с вашата — смятахме да се възползуваме от финансовата и индустриалната ви сила. Вие участвувахте в разработването на железните руди в северната част на Австралия, на нефта във вътрешността… И голям брой ваши автомобили „Тойота“, „Нисан“, „Мацуда“ кръстосват страната ни. Засега у нас живеят шестдесет хиляди японци…
— Зная — кимна Нодзаки, — през последните двадесет години Австралия беше наш много добър партньор. И ние високо ценим вашия личен принос в тези отношения.
— В такъв случай — премиерът драсна клечка кибрит — на каква цифра разчитате?
— На първо време един милион — сякаш между другото отвърна старецът. — А после, ако е възможно, може да увеличим до два, а може и до пет милиона…
Премиерът мълчаливо запали цигара и запуши. Пет милиона?! Та това е четиридесет и пет процента от сегашното население на Австралия. Една трета от страната ще се превърне в територия на жълтата раса.
— Е, да речем, един милион — това е осем процента от общия брой на населението — каза премиерът, като изпусна кълбо гъст тютюнев дим. — Това… за две години?…
— Ако е възможно по-бързо — върху лицето на стареца за първи път се появиха следи на дълбоко страдание. — Желателно е още тази година да започне частично преселване. Поне първите сто хиляди души. Под предлог да се развиват девствените райони във вътрешността на страната…
— Страхувам се, че ще бъде много сложно — за първи път по време на тази среща се намеси стопанинът на вилата. — Парламентът може да не се съгласи да приеме такъв брой емигранти, ако не му разкрием картите си. Във всеки случай ще е необходимо време.
— Защо? — премиерът замахна с цигарата, сякаш някаква мисъл внезапно го озари. — Например за трансконтиненталната железопътна линия.
— Наистина — съгласи си домакинът. — Още повече, че проектът не е напълно разработен. Ще направим държавна заявка за договор с Япония при изгодни за Австралия условия…
— Преди това вероятно ще трябва да се сключи договор с Япония за съвместно развитие на вътрешните райони или нещо подобно, за да се разшири действуващото в момента съглашение за икономическо сътрудничество между нашите две страни.
— Може и да не успеем — каза старецът. — А какво ли ще стане, ако по най-бързия начин утвърдите проекта за строителството, като получите кредит от Япония на най-изгодни условия. Разбира се, Япония ще ви предостави техника и специалисти. Само да съумеете за половин година да прокарате това решение през парламента…
Заслужава си да се заемем с предложението, помисли си премиерът. Несъмнено, това е изключително изгодна за нас сделка. Ще получим висококвалифицирани и прилежни работници, с модерна техника и строителни материали… А когато тези хора няма да могат да се завърнат в родината си след катастрофата, Австралия ще изгуби кредитора, с когото би трябвало да се разплаща.
И все пак ще възникнат много тревожни въпроси… Какво ще правят тези хора след завършването на строителните работи? Какво влияние ще окажат върху бъдещето на страната?
— И въпреки това не съм съвсем сигурен дали ще е възможно веднага преселването на сто хиляди души — премиерът поклати глава. — Когато емигрантите станат един милион, ще е необходимо специално законодателство. Мисля, че вие сте установили съответните контакти с ООН?
— С Генералния секретар на ООН вече имахме три частни срещи. С ЮНЕСКО контакт още не е установен. Вече имаме връзка с постоянните представители на Съвета за сигурност. Надяваме се, че ООН ще съумее да призове народите към изпълнение на техния международен „морален“ дълг, но е съмнително дали ще може да вземе бързи и ефективни мерки. В момента се водят преговори с президента на САЩ, а също така и с държавните глави на някои южноамерикански и африкански държави. Желателно е да изселим поне няколкостотин хиляди души, да ги предпазим от това, което ще ги сполети. Разбира се, това е наше едностранно желание. И сега… не аз, цяла Япония моли на колене за помощ вас и вашата страна, целия свят. Спасете живота на нашия народ!… Ние сме на границата на гибелта…
Старецът говореше със силно вълнение, сякаш след секунда щеше да се разридае и да падне на колене пред премиера. Но той седеше съвършено изправен, с прибрани колене, върху които ръцете му лежаха спокойно. А на лицето му бе застинала лека усмивка. Само в очите му гореше трагична молба. „Поразително за нашия век самообладание!“ — помисли си министър-председателят на Австралия. То е характерно за този загадъчен народ… така наречената „източна усмивка“, която скрива всяка проява на чувства. Никога не можеш да разбереш до каква степен е развълнуван един японец.
— Всичко това звучи невероятно — премиерът дълбоко въздъхна, сякаш искаше да скрие, че му е трудно да диша, и загаси цигарата в пепелника. — Нима Япония, подобно на някогашната легендарна Атлантида изчезва под водата? Учените във вашата страна потвърждават ли го с пълна отговорност?
— Нищо определено не мога да кажа — лицето на стария за първи път изрази страдание. — Проблемът се изучава при строга секретност. Народът не знае още нищо. Вие сами можете да си представите до какво вълнение и безпорядък ще доведе всяко невнимание. Хората са много разтревожени след последното земетресение. Народът е толкова неспокоен, че няма време да мисли за най-страшното. Единственото нещо, което мога да ви съобщя, е, че има седемдесет процента вероятност катастрофата да стане до две години. Това е всичко, което ми е известно. За уточняване на прогнозата се изисква време. Но положението непрекъснато се влошава и срокът се скъсява. Ясно е, че сме закъснели много с нашите планове. С всеки изминат ден се убеждаваме в това.
— Разбирам ви добре, господин Нодзаки — премиерът сложи огромната си космата ръка върху слабото рамо на стареца. — Ще направим всичко, което е по силите ни. Обещавам ви. Ще се опитам да разговарям и с някои държавни глави на страните, които влизат в Британската общност на нациите. Във всеки случай, ще препоръчам да ви се окаже помощ. А ние, като най-голяма и най-близка до вас страна, ще се постараем да направим всичко, което е във възможностите ни.
— Благодаря ви — старият човек се поклони с глава. В очите му блеснаха сълзи. — Ще остана за известно време в Японското посолство. Много се надявам на великодушието на Ваше превъзходителство и на високия хуманизъм, който вие постоянно проявявате пред целия свят.
— А започнахте ли преговори със Съветския съюз? — попита стопанинът на вилата. — Тази страна заема обширна територия в Азия.
— Мисля, че вече за започнали — кимна Нодзаки. — Честно казано, не разбираме добре тази велика страна, но се надяваме на нейните исторически заслуги при решаването на проблема за националните малцинства. Позволете да предам нещо на Ваше превъзходителство от името на нашия премиер-министър — каза старият Нодзаки, като стана от мястото си — или по-точно от нашата страна, за да си спомняте за нас.
Той взе от масата, която беше в ъгъла на стаята, висока, почти петдесетсантиметрова кутия и вдигна капака й.
— Това е… — премиерът, който имаше познания върху древното източно изкуство, за миг замря, а после си сложи очилата. — Великолепно. Около тринадесети век?…
— Точно така. От началото на периода Камакура е. Тази статуетка на Буда, макар и да не е регистрирана като национално съкровище, може да бъде причислена към него — тихо каза старецът. — Ние я купихме от един провинционален будистки храм. Такива предмети понякога се срещат в отдалечените префектури на Япония. Искам да ви я подаря за спомен.
Когато Нодзаки си отиде след като се уговориха да се срещнат след два дни в същата вила, премиерът с видимо удоволствие се зае да разглежда тази тридесет и пет — тридесет и шест сантиметрова статуетка на Буда.
— Изглежда, тайно започват да изнасят културните си ценности — каза домакинът. — Тази година в Америка и Европа ще се състоят три изложби на древно японско изкуство. Ще бъдат изнесени изключително редки предмети. Това не се прави случайно. И ред други ценности вече са продадени или подарени извън страната. В последната минута няма да им бъде до тяхното спасяване.
— Няма ли да е добре да се купят два-три японски храма сега — промърмори премиерът. — Нали в Япония има толкова много древни постройки, които не бива да загинат.
— С това трябва да се побърза, защото в подобни случаи американските музеи и фондации действуват изключително оперативно.
— Колко хубаво би било, ако можехме да приемем само статуетки — въздъхна премиерът, като си свали очилата. — Но един, два милиона японци… Какво да ги правим… А ако дойдат пет милиона, в нашата страна ще се образува още една самостоятелна държава. Необходими са им жилища, храна… При това и броят им непрекъснато ще се увеличава. И жизненият им стандарт е висок…
— Не мога да си представя каква форма би могло да получи това… Дали ще бъдат лагери за бежанци, или някакви своеобразни лагери, трудно е да се каже… Едно е ясно, че поемаме изключително тежко бреме… — стопанинът поднесе на премиера чаша. — Най-добре е да ги изолираме. Дълбоко във вътрешността на страната има девствени райони. Да разпръснем там пет милиона и да ги използуваме за разработване на пустинята…
— Въпреки това как е възможно да бъдат преселени сто и десет милиона души? Кой в света ще приеме такъв огромен брой хора? — Премиерът недоумяващо втренчи поглед в пространството. — Само за миг се постави на мястото на ръководителите на тази страна, на мястото на човека, който е отговорен за съдбата на своята родина. Ти какво би могъл да направиш? Представи си само колко кораби са необходими!…
— Сигурно на повече от половината няма да може да им се помогне. Ще трябва да се вземе жестоко решение — каза стопанинът, с вид, сякаш искаше да внуши сам на себе си. — А тези, които ще имат възможност да се преселят, ще станат бреме за целия свят… И преследвания… гонения, ненавист… И между самите тях не всичко ще бъде гладко, ще се борят за живот, като се унищожават един друг… И родината им няма да я има… Тя няма да съществува повече на земята… Ще им се наложи да изпият горчивата чаша на страданията до дъно. Да, на този народ, който бавно градеше своята история върху малките изолирани острови, ще се наложи да изпита страшни мъки…