Сакьо Комацу
Потъването на Япония (11)

4

Срещата между учените и членовете на Кабинета на министрите по проблема за земетресенията се състоя след една седмица. Проведе се тайно от представителите на печата в клуба, намиращ се в новото здание на улица Хирагава. Присъствуващите чуха малко нови неща. Началникът на Центъра за защита от природните бедствия заяви, че ако сеизмичната реконструкция на зданията в Токио продължава все така успешно както сега, щетите ще се окажат почти несъществени, дори и в близките две-три години да стане земетресение с мащабите на това в Канто от 1923 година.

Професор Ямаширо от Токийския университет и професор Ойдзуми от Киотския университет накратко обясниха за зачестилите земетресения във външния сеизмичен пояс. Земетресенията от средна степен са се увеличили и тъй като те способствуват за освобождаване на енергията, натрупана в земните недра, признаци за земетресения от голяма степен не се наблюдават. Ако се вземе предвид и активизирането на вулканичната дейност, може да се предположи, че сега под Японския архипелаг се извършват големи структурни промени, но това все още не е съвсем установено. Прогнозите остават неясни. За да може да се каже ще се развиват ли тези изменения или не, се изискват по-дългосрочни наблюдения…

— Какво имате предвид, като говорите за структурни изменения? — попита министърът на строителството. — В близко бъдеще ще има ли голямо земетресение?

— Не, не земетресение, става дума за по-големи структурни изменения, при които… — каза професор Ойдзуми. — Това не е толкова обезпокояващо. За такива изменения са необходими десетки хиляди години. В действителност сегашният период се разглежда като период на интензивно алпийско планинообразуване от гледна точка не геологичната възраст. Съвременните тектонични изменения — земетресения и изригвания на вулкани, които стават по целия свят са типични за него. С други думи, ерата на човека на земята тъкмо съвпада с най-активния, може да се каже необичайно активния период на тектонични промени на сушата.

— И тогава какво ще стане? — попита министърът на финансите. — От сега нататък земетресенията ще се увеличават ли, или ще намаляват? Съществува ли опасност от необикновено големи стихийни бедствия? Или всичко ще се ограничи в земетресения от средна степен?

— Труден въпрос. Не може да се каже, че няма да има.

— Но не можем да твърдим и обратното — отвърна професор Ямаширо от Токийския университет, наклонявайки на една страна своята благородна глава. — С други думи, изследванията относно земетресенията още не са напреднали до такава степен, че да твърдим нещо определено за тях. Аз мисля, че дори и да се увеличи броят им, голяма е вероятността до катастрофални земетресения да не се стигне, тъй като натрупването на енергия в земните недра има известна граница. Фактът, че сега стават множество земетресения от средна степен, говори, че енергията малко по малко се освобождава, поради което значителни земетресения няма да има, но…

— Но… — за пръв път се обади професор Тадокоро, който до този момент не беше проронил нито дума — така нареченият „коефициент на вулканична активност“, както го наричаше Роте, през последните пет-шест години рязко се увеличи. Стойността на коефициента за Япония, макар и да е била най-високата в света, до този момент не е надвишавала триста и осемдесет, триста и деветдесет. Напоследък той е повече от четиристотин. Невероятно повишение.

— Наистина — заговори професор Ямаширо, без да се обръща към говорещия. — При такъв брой земетресения коефициентът естествено ще се увеличава…

— Средният брой на земетресенията, регистрирани от сеизмографите, обикновено е седем хиляди и петстотин, а сега почти се е удвоил — тринадесет хиляди. Изключително е пораснало количеството на слабите и средните трусове.

— Размерът на щетите при земетресенията невинаги зависи от силата на земетръса. Дори при земетресения от средна степен щетите може да са много по-големи, ако сме неподготвени — намеси се началникът на Центъра за защита от стихийните бедствия. Така че по-нататък, изглежда, ще се наложи да се разработят нови комплексни средства за антисеизмична защита на железопътните линии, автостради, зданията…

— Ойдзуми-сан, знаете ли, че поясът на отрицателната гравитационна аномалия, разположен на западния склон на Японската падина рязко се премести на изток? Вече една част от пояса се е преместила от върха на склона към дъното на океана — професор Тадокоро продължи да говори, без да обръща внимание на, опитите да го прекъснат. — При това се наблюдава значително снижение на нивото на тази аномалия, поради което може да се очаква преместване на целия пояс на изток. Всичко това го казвам, като се опирам на данните, получени преди седмица от изследователския кораб „Суйтен-мару“, който и сега продължава своите наблюдения. Вие какво мислите за това?

— Аз се завърнах само преди десет дни от чужбина — разсеяно промърмори професор Ойдзуми.

— На мен съвсем скоро ми се удаде възможност да наблюдавам едно странно явление. Малък остров на юг от Бонин за една нощ потъна на двеста метра — сякаш на себе си промърмори професор Тадокоро. — А това означава, че за една нощ морското дъно е потънало с двеста метра. От дълбоководния батискаф на дъното на морската падина видях мътен поток с висока плътност. Дълбочинните сеизмични епицентрове в района на Японския архипелаг през последните години общо са се преместили по дъното на морето на изток. Има още един тревожен факт — това е увеличаването на дълбочината на сеизмичните епицентрове на сушата…

— Действително, под недрата на Япония се извършват не съвсем обикновени явления — каза професор Ямаширо. — Но какво означават те, никой не може да каже. Впрочем ние тук не сме се събрали на научна дискусия. Нашата цел е в общи линии да доложим на премиер-министъра за съществуващото положение на нещата.

— Да, и аз затова дойдох тук, за да доложа всичко именно на него — професор Тадокоро с шум затвори бележника си. — Господин премиер-министър, вие като държавен глава трябва да бъдете най-добре подготвен за всичко. Държавният деятел не бива да изпада в паника при каквито и да е обстоятелства. Аз мисля, че вие ще се съгласите с мен. Ето защо искам да ви предам моето лично мнение: предчувствувам, че ще стане нещо небивало по своите размери.

Изведнъж всички притихнаха. Премиерът тревожно погледна към професор Ямаширо.

— А вие не бихте ли могли да кажете какво точно може да се случи и на какво се основават вашите прогнози? — спокойно попита професор Ямаширо. — Професор Тадокоро, вашето изявление е много сериозно! За подобно изказване пред държавни лица, които не са специалисти в тази област, трябва да изтъкнете основателни доводи.

— Какво може да стане, аз самият още не знам. И основания за някакви конкретни изводи все още нямам също така спокойно отговори професор Тадокоро. — Разбираш ли, драги Ямаширо… На всички нас ни е необходимо да гледаме на нещата много по-широко, в мащабите на геофизиката като цяло или по-точно в мащабите на всички науки за Земята. Особено когато се отнася за морското дъно. Наистина, малка е възможността да го наблюдаваме и изучаваме, но трябва да се постараем да узнаем много повече за него. А там сега започва нещо сериозно, макар и аз самият да не мога да кажа какво точно. За да се разбере по-нататъшното движение на Японския архипелаг, е необходимо да се съсредоточи вниманието върху океанското дъно. Да, аз искам да добавя, че не е изключено явление, което ние още не сме наблюдавали, т.е. явление, което по-рано не е ставало на Земята.

— Това може да се каже за всяко ново явление — подхвърли професор Ямаширо, без да погледне професор Тадокоро. — Обаче е малко вероятно то да се извърши без предварителни признаци.

— Възможно е тези признаци да се появяват в различни, добре известни ни явления, които стават всеки ден. Ние просто не им обръщаме внимание, като смятаме, че са добре изучени. Нещо изпускаме — професор Тадокоро сложи бележника си в джоба. — Позволете ми да се оттегля. Днес отново ми се налага да стоя цяла нощ — като каза това, професор Тадокоро бързо излезе от стаята.

— Както винаги — забеляза някой от учените. — Обърква всички и ги оставя така…

— Не трябва да бъдем строги към него — усмихна се професор Ямаширо. — В неговите думи има известна истина. Но всичко е много широко обхванато, така широко и далновидно, че представлява проблем не на днешния и не на утрешния ден.

— Извинявайте, кой беше този? Познат ли е на някой от присъствуващите? — не без известно раздразнение попита началникът на Центъра за защита от стихийните бедствия. — Та нали са се събрали само известни личности. А той?

— Известен е в чужбина и особено в Америка — отговори съветникът.

— А знаете ли какво е правил в Америка? — попита професор Ойдзуми. — Занимавал се е с гайотите, един от видовете морски вулкани, на дъното на Тихия океан. Тези мащабни изследвания са се провеждали от американския военноморски флот. Готвели са се да използуват вулканите като ориентири и база за атомните подводници с ядрени ракети…

В този момент вратата се отвори и влезе професор Тадокоро. Професор Ойдзуми почувствува, че гърлото му пресъхва.

— Забравих си писалката — промърмори Тадокоро и вземайки от масата дебелия „Монблан“, отново се запъти към вратата.

— Тадокоро-сенсей^[1]… — изведнъж извика след него премиерът. — Вие заявихте, че аз като правителствено лице трябва да бъда готов за нещо. Позволете да попитам за какво именно. И за явление от какъв мащаб да се готвя?

— Вече казах, че още нищо не мога да уточня — професор Тадокоро сви рамене. — Но ми се струва, че не бива да се изключва и едно такова предположение — за пълното разрушаване на Япония. А може и да се случи така, че Японският архипелаг просто да изчезне…

В залата се дочу смях. Професор Тадокоро, явно недоволен от себе си, побърза да излезе.

След като срещата свърши и всички се разотидоха, един от секретарите на канцеларията на премиер-министъра, които беше спрял колата си до зелената площ, повика някого по междуградския радиотелефон.

В телефонната слушалка прозвуча старчески мъжки глас.

— Свършихме — каза секретарят. — Както и очаквахме, нищо определено не беше казано. Позволете да ви обясня основните моменти.

След това секретарят преразказа цялото заседание.

— Имаше един учен, който удиви всички. Казва се Тадокоро. Просто каза, че Япония ще потъне в морето… Да, Юске Тадокоро… Нима го познавате? — секретарят леко смръщи вежди. — Разбрах, ако е възможно в такова време, незабавно ще тръгна…

 

Изминаха още няколко дни.

Токио както и преди се пържеше в превишаващия тридесет и пет градуса зной. Хората, чиито лица бяха силно загорели, измъчени от силната жега, едва дишаха. Тази година, след като беше пострадало морското крайбрежие Шонан, в района Идзу стана изригване, хората започнаха да се страхуват да излизат в околностите. Спасявайки се от горещината, жадувайки за морска прохлада, те масово отиваха в префектурата Чуба и по-нататък в Кансайския край, на североизток в Кюшю и Хокайдо. Влаковете бяха препълнени, а колите образуваха по шосетата непрекъснат поток. Амаги, след като изхвърли голямо количество магма, се успокои, макар и да не преставаше да дими, а Асама все още от време на време изпускаше огнедишаща течност. Продължаваха и земетресенията. Техният брой не намаля. За един ден се усещаха по пет-шест труса. В дълбочините на съзнанието се зараждаше смътно и непонятно безпокойство. Хората започнаха да се суетят, да бързат. Значително се увеличи и броят на пътните катастрофи в сравнение с миналата година. Поголовно всички станаха ужасно раздразнителни. Зачестиха уличните сбивания и убийства.

Десет дни след срещата с членовете на Кабинета в лабораторията на професор Тадокоро позвъни доцент Юкинага. Той настойчиво помоли професора въпреки неговата заетост да дойде в хотел „Палас“, където ще се срещне с един човек, който просто жадува да се запознае с него. Колата за професора била изпратена…

Професорът завъртя глава, поглади с длан небръснатите си бузи, след което недоволно изсумтя и посегна за сакото.

Тадокоро, със смачкана риза и износено сако, не успя да прекрачи прага на хотел „Палас“, когато към него пристъпи ослепително свежа девойка, облечена в кимоно.

— Господин професор Тадокоро — поклони се тя, — моля ви, последвайте ме.

Те преминаха през фоайето, където имаше тълпа от чужденци, бизнесмени и елегантно облечени жени — може би се подготвяше прием — и изкачиха няколко стъпала. Тук ги посрещна снажен млад човек в тъмен костюм.

— Моля, господин професоре! Очакват ви — вежливо се поклони той.

Професор Тадокоро погледна в посоката, където сочеше младият човек. Там в кресло на колела седеше прегърбен старец, поразяващ със своята слабост. Неговите крака, дори в такава топлина, бяха покрити с одеяло.

— Тадокоро-сан?

Гласът на стареца се оказа неочаквано силен. От дъното на дълбоките очни орбити под гъстите побелели вежди остро и силно гледаха, макар и безцветни, но ясни очи. Набръчканото, цялото в гънки и пигментни петна лице му се струваше усмихнато.

— Да, прилича. На него прилича! Аз познавах твоя баща. Хиденошин Тадокоро, така ли се казваше? Упорит юнак беше.

— С кого имам честта да разговарям? — попита Тадокоро, като гледаше стареца без всякакво раздразнение.

— Седнете — каза старецът, кашляйки. — Работата не е в името. Аз съм Ватари, но това име на вас нищо не ви говори. Вече съм превалил един век. През октомври ще бъда на сто и една година. Медицината напредна много и не позволява на старците да заспят. Аз и по-рано бях капризен, а с възрастта станах още повече. С годините идваха и знанията и колкото повече научавах, толкова по-малко страх изпитвах. Ето, сега от нищо не се боя на този свят и от това станах още по-капризен. Например прищя ми се да се запозная с вас — също някакъв старчески каприз. Впрочем аз искам и да ви поразпитам за нещо.

— Простете, но за какво? — Тадокоро дори не забеляза как седна на стола и изтри потното си лице.

— Има един момент, който малко ме тревожи — старецът хвърли към професора остър поглед. — На вас може би ви се струва, че задавам детски въпрос, но какво да се прави. Само едно ме вълнува — лястовичките!

— Лястовичките?

— Да, всяка пролет лястовичките долитат в моята къща и правят гнездо под корниза, вече почти двадесет години. А ето, миналата година долетяха през май, построиха гнездо и неизвестно защо през юли изчезнаха. Изчезнаха, като оставиха току-що снесените си яйца! А през тази година изобщо не долетяха. И не само при мен, но и в съседните къщи. Защо ли е така?

— Проблемът с лястовичките — кимна професор Тадокоро. — Същото е не само при вас, но и из цялата страна. През последните две-три години броят на прелетните птици, гнездящи в Япония, рязко намаля. Орнитолозите казват, че това е свързано или с измененията на геомагнитния пояс, или на климата. Но аз мисля, че работата не е само в това. През миналата година броят на прелитащите лястовици намаля сто и двадесет пъти и това се отнася не само за птиците. Огромни изменения стават и при миграцията на рибите.

— Хм — изсумтя старецът. — Каква ли е тази работа? Може би някакво предупреждение?

— Нищо не може да се каже — поклати глава професор Тадокоро. — Абсолютно нищо не може да се каже! Аз самият не спя по цели нощи, за да разбера каква е причината, имам смътни опасения, но още не мога да твърдя каквото и да е.

— Разбрах — закашля се старецът. — Само още един въпрос. Какво считате, че е абсолютно необходимо за учения?

— Усет! — незабавно отговори професорът.

— Какво? — Старият човек постави длан на ухото си. — Какво казахте?

— Казах „усет“ — убедено повтори професор Тадокоро. — Може би ще ви се стори странно, но за учения, особено за онзи, зает с природни науки, това е най-важното — острият и верен усет. Човек, който е лишен от интуиция, никога няма да стане известен учен и няма да направи голямо откритие.

— Добре, разбрах ви — кимна с глава старецът.

— Моля! — внезапно се появи млад мъж, който започна да бута креслото — количка.

Обърканият професор изпроводи с поглед отдалечаващите се.

Когато дойде на себе си, той се огледа, но никъде не видя Юкинага, който го бе изпратил в хотела.

 

Измина седмица и една вечер съвсем неочаквано в лабораторията на професор Тадокоро се появи загорял мъж на средна възраст.

— Чух, че се нуждаете от дълбоководен батискаф… — веднага поде непознатият. — Ще ви върши ли работа френският „Кермадек“? Той може да се потопява на дълбочина повече от десет хиляди метра.

— Какво значи това „нуждаете се“ — намръщи се професорът. — На мен ми е необходим японски батискаф…

— Не става дума за наемане. Корабът ще бъде закупен и ще ви бъде даден за временно ползуване — каза странният гост. — Що се отнася до работата на Центъра на Общината на световния океан, те ще минат и без вас. Когато в общи линии завършите изследванията си по договора с тях, ще ви помолим не веднага, а постепенно да скъсате всякакви отношения с този център. Мисля, че може да им върнете лабораторията в този вид, в който е сега. Разбирате ли, в случая зад центъра стои Отделът за морски изследвания на военноморския флот на САЩ. В същност той субсидира и вашите научни изследвания… Знаем за това със сигурност и сме готови да ви отделим средства. И то толкова, колкото са ви необходими. Съгласни сме вие сами да си подберете сътрудниците. Единственото, за което ви молим, е да се заемем със секретността на вашите изследвания. До този момент заради интересите на Япония вие не сте допуснали излизането на никаква информация извън пределите на страната, ние се надяваме, че и за в бъдеще ще запазите в тайна научните си изследвания, също заради Япония.

— Всичко това е дело на Юкинага! — възкликна професор Тадокоро. — Кой сте вие, какви отношения имате с него?

— Разбира се, ние помолихме за сътрудничество и доцент Юкинага. Ето, моля — непознатият си подаде визитната картичка.

— Сектор Разузнаване при Кабинета на министрите — прочете професорът с едва сдържано възклицание.

В този момент по стълбата се разнесе страхотен шум от стъпки и в стаята нахлу млад човек.

— Какво има? — някак си изплашено възкликна професорът. — Не можеш ли по-тихо?!

— Професоре — младият мъж с почти детско изражение на лицето изведнъж се отпусна и му подаде лист хартия. — В Кансай… Сега отново…

 

В същото време Онодера с няколко свои стари университетски приятели беше в Киото. Те гледаха „Даймонджи-яки“ от покритата тераса на хотела, надвесила се доста навътре над реката Камогава. Всички заведения на Бонто-чо по реката Камогава, мостовете Санджо и Шинджо бяха претъпкани с хора. По улицата Шиджодори от западния бряг на реката до Минами-дза и до гарата Кейхан-Шиджо се движеше непрекъснат поток от хора. Цялото движение беше спряно.

Гигантският „Даймонджи“^[2] избухна преди двадесет минути. Алени огньове, разположени под формата на йероглифа „Ą“^[3] горяха върху Фигаши-яма. Вляво от тях на далечния северен склон също горяха йероглифи. В Деня за помен на мъртвите огънят беше запален, за да се почете паметта на всички, напуснали този свят.

— Такава е Япония — каза Уеда, преподавател по философия в частния университет в Киото, като изтриваше бузите си с длан. — В тази страна нищо не умира и нищо не изчезва. В Деня за помен на мъртвите или на някакъв друг празник забравените за известно време традиции и хората, които ги поддържат, отново излизат на сцената. И тогава всички ги приемат като скъпи гости. Почиващите в забвение богове и прадеди стават герои на деня. Така е прието. Удивителна страна. Да вземем за пример религията. В Япония няма главна, водеща религия, но всички вярвания се възприемат и уважават. И този обичай е изключително явление, част от нашата духовна култура, нямаща прецедент в другите страни.

— И ако не съществува този обичай, благодарение на който нищо не загива, от такава миличка майко^[4] в сегашно време и помен нямаше да има — обади се Нодзуки, служител от строителна фирма в Осака, като придърпваше към себе си силно напудрена и стройна майко.

Онодера, който се беше облакътил на перилата и гледаше играещите огньове „Даймонджи“, слушаше разсеяно приятелите си. Той удължи своята двуседмична отпуска на триседмична и тръгна за погребението на Го, след това присъствува и на погребалната церемония по пренасянето на праха в родното място на Го, остров Шидзуока. Намериха нещо подобно на завещание. Установиха, че става дума за самоубийство. Несвързаните, бързо написани записки, въпреки че бяха много нечетливи, дадоха да се разбере, че Го е открил „нещо“…

Защо ли бе умрял?

Огънят „Даймонджи“ сякаш беше огън и за изпращането на Го. Като премигваше, той постепенно започна да угасва. В тази страна нищо не умира и нищо не изчезва…

Наистина ли е така? Да вземем за пример Киото… Просъществувал е хиляда години, като и днес не позволява на миналото да умре. А в бъдеще? През следващите хиляда години?…

— Искате ли чашка? — попита приближилата се до него не много млада гейша. — Но какво става с вас? Съвсем ви доскуча… Не искате ли да пиете?

— Пия — отговори Онодера, който повдигна чашата с бира.

— Но какво ти е, нещо не те хваща? — отбеляза Ито, репортер от хрониката, който бе дошъл от Токио. — За Го ли мислиш?

— Да.

— Аз също мисля за него — репортерът отпи съвсем малко от пълната чаша и с цялото си тяло се обърна към Онодера. — Неговото завещание… Впрочем не зная, може и да не е негово. В мен има копие. Не ти ли се струва, че тук има нещо, което не е наред? Все си мисля, че това е убийство.

— Не, според мен това е случайна смърт…

Когато Онодера произнесе тези думи, почувствува, че изведнъж всичко му се проясни. Пред очите му изплува цялата картина на смъртта на Го, за която бе чул на местопроизшествието. През нощта на двадесет и втори юли, а ако трябва да бъдем точни, в два часа сутринта на двадесет и трети юли, Го, без да каже никому нито дума, изведнъж излязъл от хотела в Хамамацу. Портиерът го видял как взел такси, а шофьорът, който бил повикан след това да даде показания, казал, че докарал Го точно до планинския път, пред самата Сакума. Го не се върнал в хотела, а след три дни трупът му бил намерен при бента на Сакума по горното течение на реката Тенрю-гава. Черепът му бил силно разбит. В хотела били намерени странни записки… Погълнат от някаква мисъл, Го е можел по всяко време на денонощието да изтича до лабораторията или да вдигне от леглото другарите си. Значи това е било нещо, което го е накарало силно да се развълнува посред нощ. И без да дочака утрото, той се е устремил към горното течение на Тенрю-гава. Може би е открил нещо на бреговете на тази река или е искал нещо да провери. В района Сакума стигнал още по тъмно. Следвайки своята безразсъдна привичка, Го освободил таксито и се насочил към бента. Спуснал се в дефилето, вероятно за да разгледа нещо. В полумрака на разсъмване той се подхлъзнал по мократа от сутрешна роса трева или на нещо друго и паднал… Може би всичко е станало така, но какво го е заставило посред нощ да хукне към Сакума?

На съседната веранда засвири музика. Вятърът изведнъж стихна и стана задушно.

— Тук ли е Онодера-сан? — надникна на верандата прислужница. — Търсят ви от Токио.

Онодера скочи и тръгна към кабината.

— Онодера-кун, обажда се Юкинага — чу се в слушалката. — Необходимо е незабавно да се срещнем и да поговорим. Ще успеете ли утре да се върнете в Токио?

— Въобще не съм мислил — каза Онодера. — Но ако е толкова спешно, ще се върна със сутрешния експрес. Все пак за какво става дума?

— Ще ви разкажа по-подробно като ви видя… С две думи, искам да помоля за вашето съдействие в една работа… — Юкинага замълча за момент. — Работа, в която взема участие и професор Тадокоро…

Изведнъж разговорът прекъсна.

— Ало, ало! — викаше в слушалката Онодера. — Ало! Но в този момент той се заклати като пиян. Някъде пискливо извика майко или друга жена. Със страшен шум се затресе фусума^[5]. Докато се осъзнае, цялата постройка се задвижи и сякаш се завъртя около оста си. Изпод земята се дочу страшно бучене. Разнесе се трясък. От подпиращия се на стълбове покрив падна греда. Таванът и стената потънаха в кълба прах. През бученето и трясъка от разрушаващите се къщи се носеха сърцераздирателни писъци. Онодера не можа да се задържи на краката си, опита да се хване за подпорния стълб, но видя как вратата срещу него рухна и оттам, сякаш танцувайки, излетя огромна маса. Той я хвана, подпря я до стената и се скри под нея. В този момент светлината изгасна и нещо отгоре рухна върху масата. Онодера си погледна часовника и запомни времето.

Съдейки по отсъствието на предварителни трусове, можеше да се предположи, че епицентърът е съвсем близо. Колко ли щеше да продължава?… Изведнъж го жегна кошмарна мисъл и той почувствува, че го побиват тръпки. С мъка си обърна главата под масата и погледна към най-далечната стая. През купчината фусума, разрушени стени, стълбове и напречни греди, се забелязваше тънка ивица мъждукаща светлина.

Там, където до преди малко се намираше верандата, сега нямаше нищо и никого…

Това земетресение, голямото земетресение в Киото, станало в резултат на активизирането на привидно отдавна успокоения сеизмичен пояс, беше действително страшно. Не само по своите мащаби, но и по огромния брой на жертвите. На празника „Даймонджи“ в Киото се бе стекъл много народ. И всички тези хора попаднаха като в капан. От множеството мостове и високи веранди в районите Бонточо и Киямачи хората се сипеха по брега буквално като градушка. Стотици живота бяха погребани под развалините на къщите, стотици тела бяха изпомачкани от обзетата от паника тълпа. В целия град за един миг загинаха четири хиляди и двеста души, тринадесет хиляди бяха ранени. Районите Бонто-чо, Киямачи, Гион, Кобу, Миягавачо и Шимидзу изчезнаха от земята. Минами-дза се преобърна и щръкна нагоре, представлявайки наистина ужасно, трагично зрелище.

След тази страшна катастрофа земетресенията от средна степен не престанаха, напротив — зачестиха и започнаха да се разпространяват на запад.