Сакьо Комацу
Потъването на Япония (1)

1

Чакалнята на Токийската гара Яесугучи както винаги беше препълнена с хора. Тя се охлаждаше от въздушната завеса, която се създаваше от вентилаторите, монтирани около входовете; но въпреки това в нея беше задушно и горещо. Младежи и девойки заминаваха на море, на планина. От изпотената кожа на хората, които бързаха да се приберат по домовете си преди Бон^[1], лъхаше влажен, топъл въздух. През сезона на дъждовете времето се задържа студено като през март. Според прогнозата се очакваше хладно лято. Обаче в края на дъждовния сезон настъпи необикновена горещина. Живачният стълб показваше тридесет и пет градуса по Целзий. В Токио и Осака поради горещините зачестиха сърдечните заболявания, дори и смъртните случаи. Както винаги през летните месеци не достигаше вода. Този проблем все още не можеше да се разреши…

Онодера Тошио изтри потта под брадичката си, изкриви устата си в досадна гримаса и нетърпеливо се огледа наоколо.

До тръгването на влака оставаха още седем-осем минути. Препълненото кафене приличаше на казан, от който се вдига пара като от гъста зеленчукова супа, и той дори не надникна там. Луташе се безцелно, разбутвайки тълпата. Телата, до които се докосваше при разминаването си, горяха от пот. Колко много хора! Той бе прекарал безсънна нощ, посягайки често към бутилката с джин, затова, като стигна до чешмичката, се наведе над нея да утоли жаждата си със студена вода. Но не отпи. Застинал в наведена поза, с полуотворена уста, втренчи поглед в стената зад крана. По цялата й дължина пробягваше тънка, едва видима пукнатина, толкова тънка, че дори въздух не преминаваше през нея. В горната си част тя се виеше в едва забележим зигзаг. Отляво и отдясно на тази пукнатина още по-ясно изпъкваше стената, издадена напред с повече от сантиметър, дори сантиметър и половина.

— Извинете! — дочу се малко раздразнен глас.

Зад гърба му чакаше плещест мъж с широкопола шапка. Онодера отпи голяма глътка и отстъпи назад.

— Извинете, моля! — каза той, като го пусна пред себе си. Но мъжът му прегради пътя:

— Не ме ли позна?

Онодера учудено вдигна очи:

— Нима това си ти? А пък аз си мислех…

— Гледам, че пиеш вода като шаран, явно, че си препил — каза мъжът Го Рокуро, като се наведе над тънката струя, сякаш искаше на един дъх да пресуши чешмичката. — Къде отиваш? — обърна се той към Онодера, изтривайки с обратната страна на дланта водата около устата си.

— В Яидзу.

— Пак ли там? — Го посочи с ръка гмуркане надолу.

— Да, там. А ти?

— В Хамамацу. Със следващия влак, нали?

— Значи ще бъдем заедно — Онодера показа своя билет.

— За какво се беше замислил? — попита Го.

— Ето, погледни — Онодера посочи стената. — Може би на теб като на специалист ти е ясно какво означава това?

— Това ли? Пукнатина, нищо страшно.

— Така ли мислиш? На мен като неспециалист ми е трудно да кажа. Навярно е от земетресение.

— Не — навъси се Го. — Това е обикновена пукнатина. Да вървим, че ще закъснеем.

— Ти защо отиваш в Хамамацу? По работа ли?

Онодера зададе този въпрос вече в прохладния вагон-ресторант, където те, без да бързат, пиеха бира.

— Да, на познатия ти строеж.

— Суперекспресът на въздушна възглавница?

— Да, но проблемите ни нямат край. Не можем да мръднем от мъртвата точка…

— Какви проблеми имате?

— Всякакви, но по-добре да не говорим за това — каза Го, загледан в чашата с бира. — Не дай боже да усетят нещо журналистите. Ще напишат какво ли не.

Онодера мълчаливо си наля бира.

— Изглежда невероятно да са допуснали толкова грешки в предварителните геодезични измервания — промърмори под носа си Го, като отпи една глътка. — Ще трябва отново да се правят измервания по целия път. Но има и нещо друго — на най-трудните участъци от пътя в самия разгар на строителните работи постоянно възникват отклонения от геодезичните данни.

— А това означава, че…

— Нищо сериозно. Струва ми се, че в последно време цяла Япония трепери.

— Разбирам — кимна с глава Онодера. — Едва не забравих, че пред мен е конструктор — специалист на чувствителна апаратура за геодезични измервания.

— Ще пием ли още по бутилка, или да се върнем на местата си? — попита Го, оглеждайки вагон-ресторанта, където ставаше все по-многолюдно. — А ти по каква работа отиваш в Яидзу? Кораб ли е потънал? В тази горещина твоята работа е за завиждане.

Онодера пресилено се усмихна.

— Ще работя на кораб от Управлението за национална безопасност. Отиваме на юг. От сутрин до вечер ще спускаме дълбоководния батискаф. Знаеш го — „Вадацуми“.

— Та накъде ще се отправите? — стана от масата Го. — На юг, така ли?

— На югоизток от остров Тори. Това е малко по на север от остров Бонин — каза Онодера. — Там е изчезнал един остров.

— Вулканично изригване ли? — Го за миг застана на изхода.

— Не, вулканично изригване няма — Онодера побутна Го по широкия му гръб. — Просто така. Изчезнал под водата, без каквато и да е видима причина.