Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
日本沈没, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
MesserSchmidt (2009)
Корекция
didikot (2009)
Разпознаване
?

Издание:

Сакьо Комацу. Потъването на Япония

Издателство „Отечество“, София, 1983

Превод от японски със съкращения: Елза Димитрова

Рецензенти: Васил Райков, Любомир Пеевски

Редактор: Асен Милчев

Художник: Николай Тодоров

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Йорданка Некезова

История

  1. — Добавяне (сканиране: MesserSchmidt, редакция: Didikot)

5

Когато влизаше в стаята на общия отдел на щаба, Онодера изведнъж почувствува, че нещо не е наред. Сътрудниците се бяха събрали около масата и разговаряха много оживено.

— Какво се е случило? — попита той един от тях, като си сваляше сакото.

— Не знаете ли? — Сътрудникът вдигна учуденото си лице към Онодера и му подаде списанието. — Снощи излезе от печат…

Това беше седмичник, който се издаваше от твърде уважавано издателство. Списанието беше доста изпомачкано и оръфано, което показваше, че е минало през много ръце. Веднага се хвърляше на очи едно сензационно заглавие, написано с огромни букви:

„Японският архипелаг потъва?! — Предсказва професор Тадокоро, най-известният специалист в областта на вулканологията“.

Онодера почувствува, че пръстите му, които държаха списанието, неволно се свиха в юмрук и въпреки че усети как започна да пребледнява, зачете. Вълнението му пречеше да улови смисъла на прочетеното. В статията почти напълно, с някои малки изопачавания се излагаше теорията на професор Тадокоро.

— Оповестяване на държавна тайна! — избухна момчето до него. — Може и да е голям учен, но в момента е формен дивак. Според мълвата е проговорил в пияно състояние.

Професор Тадокоро — пиян… Половин година, откакто го познаваше, Онодера не го беше видял нито веднъж да пие…

Като прочете внимателно статията, той забеляза, че професорът нито открито, нито косвено споменаваше „Програма Д“ и нейния щаб. В статията имаше и коментар на Управлението по метеорология, според който действително в ядрото на Японския архипелаг са се концентрирали земетресения и забележимо са се активизирали планинообразувателните процеси, а също така се извършва и преместване на земната кора в съответствуващите участъци. В момента се полагат всички усилия за изучаването на възможните бъдещи стихийни бедствия. Съвременната наука обаче не смята потъването на Японския архипелаг на дъното на океана за реално явление. Статията завършваше с интервю на известния учен Оидзуми, който казваше:

„Изследванията на професор Тадокоро никога не са се ползували с доверие сред научните кръгове в Япония. Дори му се наложи да работи в групата по стратегически изследвания към Американския военноморски флот. Настоящото изказване поставя под съмнение дали е с ума си. Само така можеше да се обясни, че в такъв труден за нашия народ час той се стреми към евтина популярност. Такива хора трябва да се държат под наблюдение, защото, изказвайки пълни нелепости от гледна точка на науката засилват тревожното състояние на масите…“

По-нататък следваха беседи с директора на фирмата за недвижими имоти, с домакиня, с популярна артистка, с писател — фантаст… С други думи, статията беше написана така, че да подчертае фантастичността и пълната несъстоятелност на теорията на професора.

— Преди за оповестяване на държавна тайна без коментари биха го арестували и хвърлили в затвора — каза младият възпълен майор от щаба на армията.

— А какво е станало с професора? — като потискаше раздразнението си, попита Онодера.

— Вчера в пияно състояние се явил в Управлението по метеорология и чрез участниците в „Програма Д“ изпратил молба за уволнение. Очевидно, не му е удобно да се яви тук.

„Бил е в Управлението по метеорология?“ — Онодера сви рамене в недоумение.

— Ако той си отиде от нас, ще стане съвсем невъздържан в изказванията си — забеляза сътрудникът от НИИ към Силите за самоотбрана.

— Ето защо не трябва да се работи с цивилни! — високомерно обяви майорът, като гледаше Онодера право в очите. — Те са напълно лишени от чувство за отговорност, дори и когато родината е в опасност. Би трябвало да бъде съвсем изолиран.

— Казват, че някой от ръководството е отишъл да го уговаря…

— Нима може да се вразуми такъв цивилен дивак? Когато се любезничи с такива типове, те точно тогава започват да се надуват.

— Почакайте — намеси се Онодера. — В тази статия професор Тадокоро изказва своето лично мнение, той не споменава нито за програмата, нито за щаба.

— Какво от това, след време репортерите ще достигнат и до нас.

— Те и без това се вълнуват — каза младото момче. — В момента сътрудниците на органите за безопасност са по петите на професора. А той? След обяд ще се появи и по телевизията.

— Как така по телевизията? — смръщи вежди майорът. — По коя програма?

— В следобедната програма за масовия зрител.

— Говедо! — изруга майорът, като удари с юмрук по масата. — Трябва да го спрем! Да се заповяда на контраразузнаването!

— Контраразузнаването ли? — засмя се един от сътрудниците, служител в Министерството на външните работи. — Всяко недоверие към професора може да доведе до обратни резултати. Нека да оставим всичко така, както е, сякаш не сме видели и чули…

— Нищо не разбирам — промърмори Онодера. — Защо професорът е решил да публикува своята теория?… И то така внезапно…

В този момент четиримата се обърнаха към него, като че ли едва сега си спомниха, че той е работил с професора още когато нямаше „Програма Д“.

— Може би от уязвено самолюбие? — предположи сътрудникът от Министерството на външните работи. — Трябва да признаем, че в случая професор Тадокоро излезе пророк. Той пръв отвори очите на правителството. Но когато беше признато, че неговото откритие е от „държавна важност“ и беше подготвен оперативен план, професор Тадокоро бе лишен от водещата роля. Нали след като се създаде „Група Д“ професорът нямаше с какво да се занимава. На мен ми се струва, че най-силното му желание беше да докаже правилността на своята прогноза. Той разглеждаше това явление от чисто научна позиция, без ни най-малко да се грижи за съдбата на Япония. Въобще професорът е типичен учен — чудак, при това от изостанал тип, който не е в състояние да се справи с компютър, не познава системния анализ. Разбира се, той вече не е стожер на плана, а му се е искало да остане централна фигура. Той може би си е представял работата по този план като наблюдение върху „великата трагедия на природата“. Но в случая не става въпрос за слънчево затъмнение. Когато това дело започна да получава конкретни очертания и задачи, той се озова вън от „играта“… Като последица — „крушение“ на неговите честолюбиви надежди и този последен взрив.

— Може би го е вбесил фактът, че Наката е поел водещата роля? — каза младият мъж. — Момчетата често са чували как професорът се кара с него.

— Всички те са такива, тези необуздани учени — включи се майорът. — Никакви задръжки. Направят някакво откритие и се шашардисат от радост, а към интересите на правителството нямат никакво отношение.

„Не, всичко това не е истина! — Онодера не можеше да се съгласи с тях. — Тадокоро-сан не е такъв човек. Да, той е учен, но не е «безумен учен», а още по-малко «учен — чудак». Той носи в себе си широка, открита към света душа. Това не е представител на официалната наука, отгледан в кула от слонова кост. Но защо, защо се е държал така странно?“…

— Елате бързо тука! — извика някой от съседната стая. — Тадокоро се е сбил със своя събеседник! По телевизията ги показват!

— Какво? — оживиха се всички. — С кого?

— С професор Ямаширо, а сега бият говорителя, който се спусна да ги разтървава.

— Друго не би следвало и да се очаква! — отбеляза някой.

Онодера ядосано се обърна, но не видя кой се бе обадил последен. Той не отиде да гледа предаването, а продължи да стои до масата. „Какво става?…“ — беззвучно прошепна той. Пред очите си виждаше лицето на професор Тадокоро. Широко, некрасиво, но безкрайно печално — лице на човек, привикнал да съзерцава природата и да разкрива не малко нейни тайни. Онодера със свито сърце си спомни какво каза професорът на Юкинага за него: „Можеш да му се довериш“. И самият той бе проникнат от дълбоко доверие към професора. Те бяха заедно на десет хиляди метра дълбочина и заедно видяха това, което никой не бе виждал. Изобщо професорът е видял много и много знае… Той е проникнал дълбоко не само в душата на природата, но и в душата на човека. Прекрасно разбира какво е това общество и как се строи то. На него му е чужда борбата за власт, както и всякаква голяма разправия, която не води до нищо. Честолюбие, слава, не го вълнуват. Той притежава своите „велика природа“ и „душевна широта“, винаги е готов да отстъпи доброволно място на другия. Всичко това Онодера усещаше подсъзнателно. И какво се бе случило с него изведнъж? Или той наистина е „безумец“, „чудак — самотник“, който не може да свикне с това заядливо като свекърва общество?

— Изглежда, са арестували професор Тадокоро — извика някой.

— Какво каза? — Онодера неволно се хвърли към него, като го хвана за раменете отзад. — Защо са го арестували? Защо?

— В приемната на телевизионния център отново се е сбил с някого. Детективът, който случайно бил там, го заловил на местопрестъплението — отговори младият мъж. — Казват, че професорът пак бил пиян.

Всички заговориха с възбудени гласове. Онодера почувствува, че не може повече да остане тук, и излезе в коридора. Там той се сблъска с Юкинага.

— Да вървим! — Юкинага го хвана за ръката. Лицето му беше бледо, леко потреперващо и нервно, а очите горящи. — Да вървим, ти казвам! Тази измет Наката трябва да бъде пребита, разбираш ли?…

— Но какво ви е, Юкинага-сан? — Онодера го гледаше с широко отворени очи. Той никога не беше виждал този спокоен, издръжлив, доброжелателен и сякаш не съвсем решителен учен така възбуден. — Успокойте се, моля ви — пелтечеше той, като се стремеше да си освободи ръката. — Вие искате да набием Наката-сан, а професор Тадокоро е арестуван…

— Именно затова. Няма да простя на този тип. Той доведе професора до такова състояние.

Юкинага рязко отвори вратата на кабинета и тръгна право към Наката. Сътрудникът, който се намираше там, изплашено се огледа. Онодера сложи ръка на рамото му и решително го изтласка навън. Юкинага вече беше хванал Наката за реверите на сакото. Ръцете му трепереха. „В такова състояние човек не може да се бие“ — мислеше си Онодера, като гледаше гърчещото се лице на Юкинага.

— За какво Тадокоро-сан… — каза Юкинага, като се задъхваше. — Ти… измет…

— Аз не съм го молил за това — отговори Наката със своя обикновено спокоен тон. — Той сам, по собствена инициатива се захвана с тази работа. Това е истината. Те поговориха със стария Ватари и изведнъж…

— Ти си бил длъжен да го спреш! — извика Юкинага. — Помисли само какво е направил той за всички нас. И е мой учител! Как си посмял да не ми кажеш…

— Знаеш ли, ако ти бях казал, ти щеше да го отклониш — Наката погледна за миг Онодера. Юкинага все още го държеше за реверите. — Откровено казано, никой не беше така подходящ за тази роля, както професор Тадокоро. Ефектът надмина очакванията ни. Не крия, че се зарадвах, когато професорът ми съобщи намеренията си. Но, повтарям, аз не съм го молил за това. Той сам знаеше какви ще бъдат последствията и въпреки това прие тази роля…

— Ти мислиш, че не разбирам как специално си го подучил…

— Нима смяташ, че е човек, който може да се поддаде на уловки? Или мислиш, че съм способен на такова вероломство спрямо професор Тадокоро?! — този път викаше Наката. — Или може би мислиш, че има друг освен него, който е в състояние да изиграе тази роля? Може би ти?

Пръстите на Юкинага, които до този момент държаха здраво сакото, започнаха леко да се отпускат. Той пребледня още повече, цялото му тяло се разлюля и покри лицето си с ръце. Едва сега Онодера имаше възможност да застане между тях.

— Тадокоро-сан… — запъна се за секунда Наката — по собствена инициатива започна да прилага тактиката „с открити карти“.

— Ролята на „клюкар“, който разгласява тайната и я поднася на журналистите от ежедневниците?

— И предаването по телевизията… — Наката смутено отвърна поглед от Онодера. — Не очаквах, че до такава степен ще се вживее в ролята… Много скоро ще стане немислимо да крием повече с какво се занимаваме. Затова решихме да прибегнем до такъв банален метод — с малки намеци да разгласим тайната и да изследваме реакцията. Моята идея беше да подадем информацията във възможно най-скандален вид, като за целта трябваше да изберем някакъв авторитетен седмичник… Но още не бях успял да съставя конкретен план на действие, когато…

— Искате да кажете, че Тадокоро-сенсей е избрал по своя воля скандалната роля?!

— Да, той сам… — Наката се запъна. — Ефектът надмина нашите очаквания. Това, разбира се, беше само негова заслуга. Истина е, че и аз не очаквах да отиде толкова далече…

Онодера почувствува, че огромна буца е застанала в гърлото му. Ето какво било! Когато вече наближава моментът да се разкрие тайната, тогава ученият, който имаше вид на „чудак“, почти смахнат и ползващ се в научните кръгове със съмнителна репутация, публикува по собствена инициатива сензационна статия в масов седмичник. По такъв начин, от една страна, информацията се възприема с ограничено доверие, като обикновена сензация… А показването на професора по телевизията беше един чудесен край на тази статия. От друга страна, все пак хората се докосват до един неизвестен и тревожен факт… И започват да се адаптират към него…

— Казваш, че Тадокоро-сенсей сам, по собствена инициатива е предприел… — каза Онодера. — Струва ми се, че започвам да разбирам.

— Той е странен, но е велика личност — каза Наката, като се облегна на масата. — Той няма семейство, а това е съществено… У него няма стремеж нито към собствено положение, нито към слава…

— Работата не е в това! — категорично заяви Онодера. — Действително той никога не е мислил за престиж, за него това няма стойност. На мен ми се струва, че в случая главна роля е изиграло чувството му за горчивина.

— Горчивина? — обърна се стоящият до прозореца Юкинага. — От какво?

— От това, че именно той направи откритието — Юкинага и Наката потресени гледаха Онодера. В настъпилата тишина се долови леко дрънчене на стъкла. В този момент никой не обръщаше внимание на малките земетресения.

„Сега — помисли си Онодера — Тадокоро-сенсей е в полицейския участък… Този велик човек… Разбира се, веднага ще го освободят, но какво ли ще прави след това?“

— Да предположим, че професорът временно е отвлякъл вниманието на обществеността от нашия план, от съществуването на нашия щаб… Но дали ще се върне при нас?… Или може би смята, че всичко вече е дал и е приключил своята работа?

— Той сам си затвори вратата. Никога не съм и помислял, че е способен на скандал в телевизионния център — тъжно каза Наката. — Иска ми се все още да остане някаква връзка между нас. Може би старият Ватари всичко ще изглади…

— А, старецът в Хаконе… — намръщи се Онодера. — Тук съобщиха ли? Вулканичният пояс Фуджи, на юг…

— Ах, да! Извинявай, едва не забравих — Наката изплашено погледна към Онодера. — Преди час ми го донесоха. Още ли не си го видял?

Наката извади сгънат на четири вестник. На страницата за обявления имаше едно, което беше очертано с червен молив:

На вниманието на Онодера Тошио „Мама почина. Веднага си ела в къщи. Твоят по-голям брат“

Това беше така внезапно, че Онодера се учуди, че не почувствува никаква болка.

— Възрастна ли беше майка ти? — попита Наката. — Сигурно отдавна не си я виждал.

— Шестдесет и осем — шестдесет и девет годишна — тихо проговори Онодера. — След смъртта на баща ми съвсем грохна. Вероятно сърцето…

— Замини, нали си родом от Кансай — каза Юкинага, като посегна към телефонната слушалка. — От Ацуги до Итами всеки ден има транспортен самолет на Силите за самоотбрана. Замини с него.

 

— Около вулкана Фуджи е обявено извънредно положение — каза пребледнелият Куниеда. — В отделни участъци е започнала да се отделя пара. Всички от метеорологичната станция са евакуирани, останали са само няколко души за извънреден случай.

— От тук сигурно няма да се виждат изригванията? — старият се засмя. — А ако беше изригване на Комага-така или на друг връх в Хаконе, би се видяло.

— Три автомобила са в готовност. Моля ви, върнете се в Токио. Премиерът най-строго нареди да ви закарам. Трудно е да си представя какво ще стане, ако се случи нещо с вас…

— Не се страхувайте, не се готвя да умирам — засмя се старият. — В продължение на два-три дни нищо няма да стане. Чувствувам го пък и материалите ще бъдат готови довечера.

— Нима някой работи?! — раздразнено възкликна Куниеда. — Та те по цял ден само се разхождат…

— Да, ходят, лутат се, обмислят… — старият огледа своя събеседник. — Това ме безпокои. Последните три денонощия съвсем не са спали… Организмът им няма да издържи.

„Те“ — така в този дом се наричаше групата учени от Киото. Освен Фукухара в нея влизаха бледен, с плоско лице мъж на неопределена възраст, облечен в обикновено кимоно, в което приличаше на будистки монах, и един друг — напълно побелял възрастен мъж. От щаба им бяха отпуснали трима души за събиране на материали и техническа работа. Понякога тук идваше премиерът, който, въпреки безкрайната си заетост, престояваше с учените до сутринта. В такива случаи трябваше да ги обслужва Куниеда. Когато той влизаше с чай или лека закуска, създаваше се впечатление, че при стария Ватари са се събрали гости, които пият чай, седят и си говорят за градинските дървета или за керамичните чашки, за чайната церемония. Веднъж премиерът и старецът весело се смееха. Някой им разправяше случки от свое задгранично пътуване.

„С какво се занимават тези хора? — неведнъж се беше питал Куниеда. — Съвсем не личи да са заети с размишления за съдбата на Япония, за бъдещето на страната и народа.“

В края на остъклената галерия се появи изящно младо момиче, облечено в кимоно. То се приближи до креслото — количка, приседна на колене и нещо прошепна на ухото на стария. Той кимна с глава в знак на съгласие. Тогава момичето заобиколи креслото и го затика към края на галерията.

— Ела с мен — каза старият на Куниеда.

След завоя се показа павилион — пристройка. Като преминаха през закрита галерия, те влязоха в него и се озоваха в хол, от който водеха врати за две големи стаи.

Въпреки суровия студ в края на месец февруари, шьоджите и стъклените капаци на прозорците бяха отворени. В далечината се виждаше езерото Ашиноко. Върху голяма лакирана маса, която стоеше в средата на стаята, лежеше свитък изписани листа. Там имаше и тъмнозелена кутия с четки за писане и туш. Накрая на тази лакирана кутия проблясваше влажна, сякаш току-що потопена в туш четчица. В стаята имаше много книги, географски карти, списания. Тук можеха да се видят и европейски издания, и древни ръкописи в свитъци.

В стаята бяха трима души: в ъгъла седеше изпъчен и уморен мъж на средна възраст, изглежда, беше помощник, до масата — миниатюрен човек, облечен в кимоно със стоманен цвят, със скръстени на гърдите ръце рееше поглед зад отместените шьоджи, а третият мъж в подплатено с памук кимоно наподобяваше монах. На масата пред тях имаше три плика с написани по няколко йероглифа върху лицевата страна.

— В общи линии почти свършихме… — каза този, чийто поглед беше насочен към пейзажа зад отворените шьоджи. Той отпусна ръцете си и кимна за поздрав.

— Готово ли е? — старият кимна в отговор и с помощта на момичето се премести от креслото на пода. — Значи августейшото семейство заминава за Швейцария?

— Да — отговори миниатюрният мъж. — А членовете от императорското семейство се преселват в други страни: единият — в Америка, другият — в Китай, а третият, ако има възможност — в Африка…

Миниатюрният човек се обърна към Куниеда, който бе потресен от неговото лице — само за една седмица професор Фукухара се бе изменил до неузнаваемост. По детски пухкавите му и закръглени бузи се бяха отпуснали, очите му бяха хлътнали, а оловносивият цвят на лицето се подчертаваше още повече от порасналата брада. Той приличаше на болен от рак, който изживява последните си дни. Само очите му ярко блестяха — две последни въгленчета върху пепелището на духовната енергия.

— Ще загинат повече от половината… — с тих глас заговори професорът. — А и тези, които останат живи… ще им бъде много тежко…

— Вие сте ги разделили на три групи… — старецът гледаше пликовете. — Виж ти…

— Не, това не са три групи, а три възможни варианта — заговори професор Фукухара. — Първият е, ако японците успеят да си създадат собствена страна, вторият — ако се разпръснат по света и там се асимилират, а третият — ако нито една страна не ги приеме.

— В третия плик има още един. Там е четвъртият вариант, където ние даваме крайно мнение за нещата — тихо каза монахът. — Откровено казано, всички искахме да се спрем на него. Но тогава нашата работа съвсем нямаше да отговаря на поставената ни задача. Затова го написахме като отделен вариант с особено мнение.

— Същността му е следната: нищо да не се предприема — поясни професорът. — Всичко да си остане така, както е, и никакви мерки, нищо да не се…

„Но вие какво!… — едва не извика Куниеда. — Всички японци, до последния, сто и десет милиона да загинат? Ето с какво са се занимавали тези учени?! На кой ли дявол са притрябвали…“

— Ето каква била работата — произнесе старият Ватари, без да откъсва поглед от третия плик. — Значи появи се и такова мнение… Да…

— Може би именно в това е изключителността на японския народ, че у него може да се появи и такова мнение… — монахът повдигна клепачи, като че ли убеждаваше самия себе си…

— Всички вие, тримата, преди да направите такова заключение, помислихте ли за своята възраст? — острият поглед на Ватари премина по лицата им.

— Как да ви кажа… — промърмори Фукухара, който отново извъртя глава към разтворените шьоджи.

— Ханаеда, ела тук! — каза старият на момичето, което седеше на прага. — Моля ви се, погледнете я! Тя още не е познала любовта. А за такива момичета помислихте ли?… Или за децата?…

— Как да ви кажа — повтори Фукухара. Куниеда дори не забеляза, че беше свил пръстите си в юмрук и те се бяха навлажнили. Той беше озлобен. Нима тези учени са зверове…

— Това е най-крайната гледна точка… — промълви монахът. — За нас тя е своеобразна изходна позиция, от която бихме могли да обмислим различните варианти.

— Да, изходна позиция… А тя гласи: нищо да не искаме и да не търсим от другите страни по света… Япония може да се надява само на Япония — гласът на професора стана съвсем безжизнен. — Все още светът е така устроен, че Япония не може да има към него някакви изисквания… Човешкото общество на нашата планета все още не е в състояние да осигури правото на всеки гражданин да живее, в която страна пожелае. И трябва да се предполага, че едно такова положение на нещата ще се задържи още доста дълго време. Ето това може да се приеме като изходен момент. На японския народ, който губи своята територия, ще се наложи да моли от другите народи да се смилят над него и да го пуснат в някое ъгълче. Но ако молбите му бъдат отхвърлени, той не бива да настоява. И ако въпреки всичко японците се настанят някъде, те ще живеят, като разчитат само на себе си…

— Декларацията за правата на човека… — Куниеда не издържа и се намеси — гарантира правото на живот на всеки човек, ако той… всяко правителство…

— Декларацията си е декларация — почти беззвучно промърмори професор Фукухара. — А такова право, според което един човек би могъл да настоява пред цялото човечество, за съжаление все още няма, то дори не е формулирано. Във всяка страна съществуват свои закони за права и задължения на гражданите и правителството…

— Ако ние по някакъв начин оцелеем, на потомците ни ще се наложи да страдат… — тихо каза старият Ватари. — Дали те ще искат да останат японци, или не… Поведението им ще се регламентира не от Япония, а от външния свят… Би било по-лесно, ако изчезнеше самото понятие „Япония“… Японците биха се превърнали просто в хора. Но това няма да стане… Културата и езикът са историческа „карма“… Ако Япония като държава, народ, култура, език и история изчезне изведнъж, това би било посвоему добре… Но японците, са все още млад народ, волеви народ, неговата „карма“ да живее все още не е свършила…

— Извинете — каза мълчалият до този момент технически помощник, — може би учените ще трябва да си починат, разбира се, с ваше разрешение. Те изобщо не са спали през цялото това време.

— Куниеда, пликовете… — старият кимна на момичето.

— Благодаря ви. А сега можете да си почивате.

Куниеда и момичето помогнаха на Ватари да се премести в креслото — количка, а другите трима мъже не се помръднаха.

— Веднага ли заминавате за Токио? — попита Куниеда, като буташе количката. — Добре би било да вземете със себе си и учените. Коли има. Мисля, че е опасно да се остава тук.

— Ханаеда — властно каза старият, като се обърна към момичето, — незабавно извикайте лекар, трябва да прегледа учените.

Ватари беше решил да не губи нито минута и да се отправи с книжата за Токио, като остави двата автомобила за гостите. Когато Куниеда добута креслото — количка със стария до специално изработения за него Мерцедес–600, от небето се посипа сняг. В същия момент се разнесе оглушителен грохот. Куниеда се обърна. Недалеч от върха, от един от склоновете на Фуджи се издигаха кълба дим.

— Това е кратерът Хоей — спокойно каза Ватари. — Ако се съди по дима, няма нищо страшно, но…

Отзад се дочуха бързи стъпки. До колата се приближи бледата като платно Ханаеда.

— Фукухара-сенсей… — момичето покри лицето си с ръце.

— Какво?!

Куниеда изплашено се обърна към къщата. Оттам бавно излезе монахът.

— Креслото — каза старият на Куниеда, който все още не беше го настанил в колата. — Ханаеда, незабавно съобщи на семейството на Фукухара-сенсей. Тацуно-сан, моля ви, погрижете се за всичко.

Монахът, когото нарекоха Тацуно, както беше събрал дланите си за молитва, се поклони.

Откъм Фуджи отново се дочу грохот. С леко шумолене започна да пада пепел.