Сакьо Комацу
Потъването на Япония (14)

3

В началото на октомври започна работа специалната парламентарна комисия за вземане на мерки против земетресенията. Тя бе създадена по инициатива на група депутати както от управляващата партия, така и от опозицията. Малко по-късно съвещателната геодезическа комисия при Министерството на просветата съвместно с Управлението по метеорология създаде Специална група за изучаване на измененията в земната кора на Японския архипелаг. Почти едновременно над подобен проблем започна да работи и един от отделите на Японската асоциация на геолозите. Специална група се настани в зданието на Отдела за прогнозиране на земетресенията, който се опитваше чрез Министерството на просветата да получи допълнителни средства. Но се изясни, че Отделът за прогнозиране вече трета година получава достатъчно големи суми за цялата японска система от автоматични станции за наблюдение.

В Япония настъпи есенният сезон, въпреки че лятото бавно отстъпваше и все още се усещаха следите от ужасните летни горещини. Дори и през септември, след есенното равноденствие, зноят лижеше с нагорещен език земята, сякаш за да дразни измъчените хора. Но небето вече изглеждаше по-синьо и по-дълбоко. Хората, като се освобождаваха от спомените за страшното и пълно със стихийни бедствия лято, постепенно си възвръщаха спокойствието. За щастие, въпреки че имаше земетресения и пожари, щетите от тайфуните и наводненията не бяха големи. Но природните бедствия ставаха все повече и повече. В някои райони, например в град Мацуширо, префектура Нагано, и през последните дни и нощи непрекъснато тресеше. В средата на септември в района Санрику в резултат на подводно земетресение два пъти премина достатъчно силна цунами, като нанесе щети и в района Немуро в Хокайдо. Продължаваха изригванията на Кюшю. Беше започнал да действува и вулканът на остров Сакураджима и Управлението по метеорология официално предупреди населението за опасността. Обаче всички тези новини бяха получили нюанс на вести с местен характер и затова скоро престанаха да бъдат тема на разговор. В центъра на вниманието отново бяха спортните новини, есенната мода, новите танцови ритми, вълненията в Централна Африка, новият курс след политическите промени в Китай, проектът за кацане на Марс на американската космическа станция, който след няколко неуспешни опити беше решено да се осъществи тази есен.

Япония крачеше към есента с обикновената си, с нищо не отличаваща се от миналите години походка. А също и градовете, селата, климатът и природата… Да, и природата, на пръв поглед…

Като завърши серията пробни потопявания в открито море, Онодера се завърна в Токио в навечерието на започването на изпитанията по програма „Д–1“. След отстраняването на неизправностите състоянието на „Кермадек“ беше в общи линии задоволително. „Вадацуми — 1“ го превъзхождаше с по-добрата си маневреност, но „Кермадек“ беше по-надежден. Веднага се чувствуваше, че е направен във Франция — родината на дълбоководните кораби. При това с неговото преоборудване и регулировка се беше занимавал „гениалният“ Катаока. Бяха решили да не чакат да завърши преоборудването на инженерния кораб „Йошино“, който трябваше да бъде плаващият команден пункт при изпълнението на програма „Д“. Днес в полунощ от пристанище Тоба щеше да излезе „Такацуки“, за да се отправи към мястото, набелязано за първото потопяване. Онодера беше отсъствувал от къщи повече от месец. Тогава в Киото, едва измъкнал се от купищата развалини и керемиди, той веднага се отправи да търси телефон. За щастие телефонната връзка бързо беше възстановена и той позвъня в Токио. По-нататък събитията се развиха с мълниеносна бързина. След разговора Онодера веднага излетя за Европа, за да закупи „Кермадек“. Дори с близките си не можа да се свърже. Накрая отдели малко време и отлетя за Токио на самолета — хидроплан за свръзка. Едва му стигна времето да отиде в къщи, за да си вземе някои неща. Утре с Юкинага и Танака щеше да излети със същия самолет за „Такацуки“, който през това време щеше да бъде на сто и петдесет километра на изток от нос Инубо. Но преди да си отиде в къщи, той надникна в главната кантора в Хараджюку. Наката, Юкинага и останалите го въвлякоха в безконечен спор за системата за свързване, общата й програма на работа и детайлите й. Като сравняваше темпото на работа в една обикновена фирма и тук, Онодера се възхити от бързината, с която се решаваха в момента важни и отговорни въпроси. Но все повече го учудваше фактът, че въпреки това гигантският обем на работата не намаляваше. „Те с ума си ли са? — мислеше си той. — Нима се надяват да се оправят с толкова малко хора.“

— Управлението по метеорология и съвещателният съвет усилено започнаха своята работа — съобщи Юкинага. — Трябва да се побърза. Сега, след осъществяването на тригодишната програма за изследване на мантията, те разполагат с огромна мрежа от наблюдателни станции, снабдени с най-модерна апаратура. С тях сътрудничат много институти и лаборатории. Практически те са успели да обхванат всички области от науката за Земята. Напълно е възможно сред тях да се намери и такъв, който да сумира измененията в движенията на земната кора на Японския архипелаг и да…

— Чудесно, нека се стараят, ние имаме само полза от това — усмихнато каза Наката. — На нас ще ни помогне и председателят на научно-техническия съвет. Ще разполагаме с всички техни данни, без те да подозират това. Нали професор Тадокоро също използува този метод, а ние само го усъвършенствуваме. За тях морското дъно засега е като бяло петно, което е коз в нашите ръце.

— Юкинага-сан, на вас сигурно ви е неприятно да чуете, но ние се готвим да използуваме някои наши изобретения — сви рамене Ямадзаки. — Какво бихте казали за подслушващо устройство към компютъра?

— До къде стигнахме — въздъхна Юкинага. — Как се решихте на такава стъпка?

— Нямаме друг изход — Наката с кисело изражение на лицето си хапеше ноктите. — Устройството регистрира входните и изходните сигнали и предава импулси. Ако анализираме информацията, която влиза в компютъра, можем в общи черти да определим какъв е въпросът и какъв отговор е дал компютърът.

— Да считаме, че нищо не съм чул — безнадеждно махна с ръка Юкинага. — Ще се доверя на вас. Доколкото ми е известно, в последно време някой в международния съвет по геодезия и геофизика е започнал да проявява повишен интерес към измененията в земната кора на Японския архипелаг. Но ако учените от целия свят съсредоточат своето внимание върху Япония, тогава…

— Колкото и да работим, работата няма край. От утре започваме изследванията — силно извика Наката, като хвърли на масата записките. — Тази вечер да се напием, а? Онодера-кун, няма ли да отидем да пийнем нещо вместо сънотворно? По случай запознаването ни. Впрочем, твоят случай е особен — ти поне за известно време ще излезеш от Токио, затова…

— Идеята не е лоша — каза Онодера и като погледна часовника си, стана. — Ако е за час-два — чудесно.

Ясукава остана сам в кантората. Всички отидоха в бара, който се намираше на последния етаж на построения неотдавна небостъргач в района Ойоги.

Нощно Токио както винаги бе потопено в потоци светлина. Студената синкава светлина на живачните лампи се сливаше с бялата на автомобилните фарове и с червената на стоповете. Скоростната магистрала, осветена с жълти натриеви лампи, се извиваше като гигантски смок. Небостъргачите, наподобяващи черни чудовища, в този час гледаха с милиарди ярки очи. Токио, най-оживеният град в света, където живеят дванадесет милиона жители… славни и жизнерадостни хора, знаещи чудесно да се забавляват. И Японският архипелаг, на който е разположен този град — гигант… Наистина ли може да се повярва в това?! Нима може да се очаква, че ще се случи такова нещо? Този град, най-големият в света… Може да се каже, че земята, на която се намира той, е малка, но все пак тя се простира на дължина две хиляди километра и заема площ триста и седемдесет хиляди квадратни километра. Тази земя носи върху себе си не само един три хиляди метра висок връх, но и планини, гори, поля и реки… и сто и десет милиона жители с необходимите за техния живот градове, промишлени предприятия, жилищни домове и пътища… Едва ли! Такова нещо не може и да се помисли. Абсурд! Онодера с неподвижен поглед гледаше нощта през тъмното стъкло. А ако все пак това се случи, ако все пак се сбъдне това, от което се плаши професор Тадокоро… Какво ще стане тогава с този гигантски град и с кипящия в него живот? А скромните надежди на тези сто и десет милиона хора? Надежди, които те таят в сърцата си и възлагат на утрешния ден на своята процъфтяваща върху тези острови страна. Те мечтаят да си построят собствен дом, да си родят и отгледат деца, които да влязат в университет, да пътуват в чужбина. Какво ще стане с надеждите на тези сто и десет милиона души? На момичетата, мечтаещи да станат певици, на момчетата, които искат да станат художници, на мъжете, търсещи мимолетно удоволствие във виното, във веселата беседа с жени или получаващи малка радост от риболов, от игра на голф или на карти. Какво ще стане със скромните надежди на тези хорица?…

„Наслаждавайте се! — почти молитвено си помисли Онодера, като гледаше морето от светлини. — Поне сега, докато е все още възможно, се веселете както трябва. От всеки миг извличайте радост, защото той няма да се върне, няма да се повтори. Дори и да останете със спомена за скромна, малка радост, е по-добре, отколкото нищо. Радвайте се сега, веднага, без закъснение. Страхувам се, че «утре» може и да няма.“

— Тръгваме ли? — Наката погледна часовника си и стана.

— Тази нощ всички ще се наспим както трябва.

— Мисля, че твоят апартамент е в ред — каза Юкинага на Онодера. — Ясукава поръча на администрацията да се погрижи за него.

Когато приближиха към касата, миниатюрно момиче с рокля в моден за този есенен сезон бежов цвят със зеленикав оттенък, погледна Онодера в лицето и силно възкликна:

— А! Дали не греша, но вие сте…

— А-а… — Онодера изведнъж си спомни това момиче. — Мако-чян, нали…

— Да, точно така. Значи сте ме запомнили! Благодаря ви, вие ме трогнахте Онеда-сан… не, Онодера-сан.

— Вярно. Вие работехте в „Мирт“, нали?…

— Да, но оттогава изобщо не сте идвали там. Юри-сан така съжалява, че не сте я научили да се гмурка с акваланг — проговори момичето, което се казваше Мако. Без да обръща внимание на своя солиден партньор, тя се прилепи към Онодера. — Моля ви, елате да ни видите! Йошимура-сан ми каза, че сте се уволнили от тяхната фирма. Истина ли е?

Онодера мрачно кимна.

— Но… — запъна се момичето — заповядайте отново… Позвънете… Непременно…

— Много е мила — не без ирония забеляза Куниеда. — Хостеса ли е?

— Да, за какво ли ме срещна — промърмори Онодера, като погледна момичето, което чуруликайки си със своя партньор, се отправи в залата. — Може би трябваше да я предупредя на никого да не разправя…

— Мисля, че не си струва, тя в нищо не ни подозира — каза Наката. — При това утре ти ще си вече в морето, по-скоро на неговото дъно.

Като се прибра в квартирата си в Аояма, Онодера завари телефонната касета за запис на телефонни разговори в отсъствие на абоната напълно използувана.

Той я пренави и прослуша. Повечето от позвъняванията бяха от фирмата. Последен зазвуча женски глас. Като върна още веднъж на това място, Онодера започна да слуша внимателно и разпозна гласа на Рейко:

„Пристигнах в Токио и позвъних… Благодаря, че тогава… Скоро след това баща ми почина. Смятам да замина за Европа, след като привърша погребението, може би през втората половина на септември. Ако имате възможност, позвънете ми в Хаяма. Наистина, между нас няма нищо особено, но…“

Тук гласът спря и настъпи тишина. Онодера тъкмо се готвеше да пренавие лентата, когато гласът прозвуча отново тъжно и дрезгаво: „Искам… с вас… Извинявайте?“.

Той пренави лентата, помисли малко, след което изтри записа.

С куфар в ръка Онодера излезе в общия коридор и погледна през прозореца. Долу до една кола, скрита в храстите, се прегръщаше влюбена двойка. Онодера се отдръпна с въздишка. Изведнъж земята отново заехтя, блокът се залюля. Изгаснаха всички лампи, разнесе се звън на счупени стъкла. Някой завика в тъмното. Като се хвана за рамката на прозореца, той още веднъж се заслуша в бученето и трясъка. „Силно е“ — помисли си. Един след друг трусовете разлюляха тъмнината. Зад прозореца със счупеното стъкло избухна синя светлина. Земята се клатеше, сякаш възнамеряваше да събори мрака.