Сакьо Комацу
Потъването на Япония (6)

6

Младият моряк, който придружаваше Онодера до палубата, се извини, че тъй като високите гости са много, не му е осигурена самостоятелна каюта. На леглото в каютата лежеше Юуки.

— Все още ли се чувствуваш зле? — попита Онодера.

— Не — каза Юуки. — Само малко съм уморен. Завърших напълно регулировката. Утре рано сутринта ще се потопим.

— Извини ме, че ти създадох толкова грижи — каза Онодера, като хвърли вещите си на леглото, на което щеше да спи.

— Да излезем на палубата на въздух — предложи Юуки. — Тук е задушно.

„Дайто-мару“ дрейфуваше в тихата нощ със загасени двигатели. Намираше се на около десет километра източно от потъналия остров и бавно го отнасяше на североизток. Бялата луна ярко осветяваше морската повърхност. Нямаше вятър. Излязоха на палубата. Там също не беше много прохладно, но по-приятно, отколкото в каютата. Двамата заобиколиха кърмата. Някой свиреше на хавайска китара.

Нощта беше тиха, навяваща сън. Нямаше силно вълнение. Шумът на плискащите кораба вълни беше глух. Прислонилият се към борда Юуки извади лулата си. В тъмнината тук не проникваше лунна светлина, само от време на време малкото жълто пламъче ту проблясваше, ту изчезваше, сякаш дишаше.

Тихият океан… Въплъщение на спокойствието. Но под тези тъмни, заспали води се крият поразителни сили, щом само за една нощ са способни да потопят без шум остров, дълъг километър и половина. Невероятно, но именно тук, по тъмното дъно на това море, се простира от север на юг по протежение на три хиляди километра „огненият пояс“. А още по-дълбоко този огнен змей от векове се бори със скалите. Някакъв скок, някакъв удар на двата борещи се противника и ето че се пропуква земната кора, развихря се морската повърхност, поразявайки човешкия взор и разум. Но това е само капка от потта на гиганта, едно издихание от неговото свирепо дишане.

„Какво ли става на дъното на това тъмно море? До какво ли ще доведе сблъскването на огнения змей и скалите?“ — мислеше си Онодера, като гледаше морската повърхност.

— А? Ето къде сте били! — бляскащите стъкла на очилата и бялата нощна риза не оставяха съмнение, че това е Юкинага. — Утре в седем часа ще пристъпим към работа. Вероятно командирът ще ви съобщи за това. Кога ще можете да се потопите?

— Мисля, че е най-добре час и половина след като започнем подготовката — отговори Юуки. — Ако без щателна проверка се хвърлим веднага във водата, не след дълго можем и да берем душа.

— Ще вземем ли някакви специални прибори? — попита Онодера.

— На сегашното място — не — поклати глава доцент Юкинага. — Може би вече са пристигнали две-три нови устройства за сеизмографски измервания на морското дъно, но те сигурно нямат отношение към „Вадацуми“.

— А какво е положението на остров Тори? — попита Юуки. — Ще има ли изригване?

— Засега изглежда спокойно. Изригването на Байонезкия архипелаг е затихнало. Образувал се е един малък остров.

— Тук потъна остров, а там се образува… — промърмори Юуки, като изчука лулата си о борда, за да я изчисти.

Младият моряк, който свиреше на китарата, се приближи към тях. Тримата замълчаха за миг, слушайки го.

— Какво ли може да става там? — Онодера многозначително посочи с пръст надолу към морето.

— Не знам — поклати глава доцент Юкинага. — Но във всеки случай нещо става. Какво именно и защо — не бихме могли да кажем въз основа на данните, с които разполагаме. Дори причините за земетресенията все още не са ни известни. Струва ми се, че в дълбочините се извършва нещо непознато до сега за нас.

— Но — продължи настойчиво Онодера — ясно е, че в земната кора започва някаква огромна по мащабите си дейност по протежение на Японската морска падина, във вулканичния пояс Фуджи и по целия Японски архипелаг? Не ви ли се струва, че се е активизирала някаква сила в дълбините на земята под Японските острови?

— Не знам — повтори Юкинага. — Доказателствата са недостатъчни.

„Неизвестно“, „Не знам“, „Нещо става“, „Доказателствата са недостатъчни“ — мислеше си Онодера раздразнено; дръпна се от перилата и се приближи към все още свирещия моряк.

— Ха сега да видим — извика той и взе китарата от матроса. Импровизацията му във вихрено темпо покори момчето.

— Браво! Колко хубаво свирите! — възхити се то. Поласкан от похвалата, Онодера съчиняваше думи в ритъма на мелодията.

— Каква е тази песен? — възторжено попита морякът. — За пръв път я чувам.

— Току-що я съчиних. Тя се нарича „Нищо не знаем и нищо не можем“.

— Колко интересно! — удиви се морякът и като взе от Онодера китарата, почти без грешка изсвири току-що чутата песен. — А не е ли по-добре да се изсвири ето така — и момчето показа как…

— Разбира се, че е по-добре — кимна Онодера, смутен от своя детински порив, породен от раздразнението. — Да, по-добре е.

— Да отидем в трюма, а? Може би ще съчините до края тази песничка?

— Не, ще отида да спя. Продължението съчини сам.

След като се хвърли в леглото, Онодера си спомни за изсвирената песничка и се замисли: „Е, какво пък…“. Той легна по корем и си записа мелодията на първото попаднало му късче хартия.

 

На следващия ден в седем часа сутринта „Дайто-мару“, като се движеше бавно, измери дълбочината и спря над потъналия остров.

„Тацуми-мару“, в случая изпълняващ функцията на спомагателен и носещ горивото кораб, бе пристигнал още миналата нощ и сега стоеше на триста метра от „Дайто-мару“. На него също се извършваха приготовления за потопяването. Стрелата на подемния кран повдигна „Вадацуми“ бавно и го спусна върху тихата морска повърхност. Онодера и Юуки скочиха на палубата му. Онодера се скри в гондолата и получавайки указания от Юуки, който беше застанал до открития люк, насочи „Вадацуми“ към „Дайто-мару“. От ниската работна кърма хвърлиха въже, край борда се изду червен маркуч от пластмаса. Манипулаторите леко прегърнаха „Вадацуми“ и като го закрепиха неподвижно, повдигнаха маркуча и започнаха преливането на бензин в поплавъка.

Дълбоководният плавателен съд „Вадацуми“ беше конструиран по прототип на първия батискаф, създаден от Пикар през 1948 година, и се считаше за остарял. Съществуваха вече по-съвършени дълбоководни съдове с голяма плаваемост, направени от литиева стомана, с относително тегло, по-малко от това на водата. Два такива съда имаха САЩ и един Франция. Имаше и в други страни.

И все пак името на Огюст Пикар се обезсмърти не от създадения от него стратостат FNRS № 1, който позволи на човека за пръв път да се издигне над земята на височина тридесет хиляди метра, а от дълбоководния батискаф FNRS № 2.

Пикар е владеел до съвършенство тайните на подемната сила и плаваемостта. Той мечтаел да изобрети кълбо, което така свободно да плава в дълбоководните простори, както стратостатът плава във въздуха, благодарение на подемната сила на водорода.

През 1934 година Уйлям Биби постигна световен рекорд, като се потопи с батискаф на дълбочина деветстотин осемдесет и четири метра. Но принципът на потопяване с батискаф по същество не бе претърпял изменения още от времето на Александър Македонски — пътят в морските дълбочини се ограничаваше от стоманено въже.

Пикар мечтаел за „подводен стратостат“, който, освободен от тежките въжета, ще може свободно да се потопи в морската дълбочина, като маневрира и се издига на повърхността благодарение на тежест, наречена баласт, осигуряваща неговото равновесие и устойчивост. А какво представлява подводницата? Тя няма достатъчно твърд корпус за тази цел. На голяма дълбочина, където налягането е един тон на квадратен сантиметър, кухата лодка ще се сплеска. Дори коркова тапа в тези дълбочини се пресова до твърдостта на гранит и като камък пада на дъното. Но ако се повиши твърдостта на корпуса? Тогава неизбежно ще се повиши и теглото и плавателната способност на лодката ще се окаже недостатъчна. А какво ще стане, ако се увеличи плавателността на подводницата с помощта на спомагателен поплавък. Дори и огромен поплавък няма да може да противодействува на изключително високото налягане. Ами ако поплавъкът не е херметически затворен и водата има свободен достъп в него? Тогава налягането върху вътрешните и външните стени ще се изравни, но същевременно обемът на въздуха, неизолиран от водата, под въздействието на налягането ще се намали няколкостотин пъти, а с толкова ще се намали и плавателната способност на тялото. Дори и въздушен балон на определена дълбочина под водата потъва като камък.

И ето, на Пикар му хрумнала идеята да използува вещество, което почти не се поддава на свиване, дори при налягане от много атмосфери. Такова вещество се оказал бензинът. На 3 ноември 1948 година първият автоматично управляван батискаф FNRS № 2 с бензинов поплавък се потопи на деветстотин метра дълбочина в открито море, недалеч от столицата на Сенегал — Дакар. Следващите подводни съдове от този тип FNRS № 3, „Триест № 1“, „Триест № 2“ и „Архимед“ неведнъж покоряваха морските дълбочини на повече от хиляда метра.

„Вадацуми“ принадлежеше към същия тип съдове и макар да се считаше за остарял в сравнение с американския „Алюминаут“ или френско-белгийския „Литий-марин“, но все пак по технически данни притежаваше максимална маневреност и продължителност на пребиваване под водата като всички съдове от този тип. Снабден с високоефективни свръхлеки водородни акумулатори, „Вадацуми“ беше постигнал рекорд за двадесет и четири часово пребиваване под водата с екипаж от двама души. Неговата гондола, дълга три и половина метра и с диаметър два метра и двадесет сантиметра, беше снабдена с каюти и дори с минитоалетна. Максималната скорост на „Вадацуми“ под вода достигаше седем възела, а средната — четири. Той можеше да извършва скоростно потопяване до четиристотин метра в минута. Снабден бе с подводни осветителни ракети и подводна телекамера с панорамен обектив и разполагаше със сигурна радиовръзка на ултра дълги вълни. Над палубата на „Тацуми-мару“ се вееше червен флаг, което означаваше „Огнеопасно!“ Въздухът миришеше на бензин. Бяло-червено-оранжевите бордови линии на „Вадацуми“ постепенно се потопяваха във водата.

Когато резервоарите се напълниха и червеният флаг беше сменен с жълт, от „Дайто-мару“ се отдели моторна лодка с шест души на борда. Двама от тях трябваше да останат на „Тацуми-мару“ за свръзка, а останалите — по двойки да извършат три поредни потопявания, всяко от които щеше да продължи по два часа и половина. Веднага след завръщането на празната лодка, „Дайто-мару“ даде сигнал и започна да се изтегля. На него остана ръководителят на комисията.

В същото време завършиха подготвителните работи за потопяването на „Вадацуми“. От палубата на батискафа Юуки бързо се прехвърли на „Тацуми-мару“ и махна с ръка на Онодера.

— Ще държа връзка с теб чрез радара — каза той. — Средната дълбочина тук е малко повече от четиристотин метра. Все едно отиваш на разходка.

— Не съвсем — Онодера посочи с пръст през рамо професор Тадокоро, който в този момент делово преминаваше по палубата. — Всички са твърде възбудени и казват, че ако им се удаде възможност, биха искали да надникнат в морската падина.

Екипажът на първата смяна се състоеше от професор Тадокоро и млад специалист от Управлението за морска промишленост. Онодера ги настани в гондолата и даде сигнал за тръгване. Механичните ръце се разтвориха и отблъснаха „Вадацуми“ от борда. По съществуващия обичай Онодера сложи пръсти в уста и свирна. От палубата на „Тацуми-мару“ изсвири в отговор Юуки. През четириметровия цилиндричен проход от вътрешната страна на поплавъка Онодера се спусна в гондолата и затвори люка.

— Да тръгваме! — каза той и като провери още веднъж работата на предавателя на ултра дълги вълни, се обърна към седящите в напрегнато очакване пътници и попита: — Е, удобно ли се настанихте? Илюминатори има пред вас и на кърмата. А ето и екранът на телевизора. Телекамерата с панорамен обектив, чийто ъгъл на обхвата е сто и четиридесет градуса, е поставена в носовата част.

Онодера намали осветлението и протегна ръка към лоста, за да отвори електромагнитните клапани. Предният и задният въздушни резервоари се отвориха. От „Тацуми-мару“ се виждаше как оранжево-бялата командна кула на „Вадацуми“ бързо изчезна в кипящата пяна на вълните.

Онодера включи двигателя.

Страничният винт над кърмата на поплавъка бавно започна да се върти.

— Дълбочина шестдесет метра. Започваме потопяването. Моля, хванете се за дръжките!

Онодера завъртя кормилото, което беше точно като на самолетите, и „Вадацуми“ като свредел се спусна надолу под ъгъл петнадесет градуса. В зрителното поле на носовите илюминатори на бавно въртящия се батискаф се появиха тъмни сенки. Двама водолази от „Тацуми-мару“, които бяха поставили шамандура над набелязаната цел, сега стояха на специална платформа. Макар че изолационните помещения на платформата бяха напълнени с азот, а не с хелий, на водолазите очевидно не им беше съвсем лесно да се крепят на малката площадка, намираща се на деветдесет метра дълбочина. Те се държаха за корабната верига на котвата, но неведнъж размахваха ръце, също като регулировчици на кръстовище.

Онодера включи подводната телекамера. Изображението беше чисто и ясно.

— Ако желаете, можете да направите видеозапис — каза той на професор Тадокоро. — Достатъчно е да натиснете това копче. Лентата е предвидена за запис в продължение на тридесет минути. Разполагаме с три ленти.

Професор Тадокоро и специалистът от Управлението за морска промишленост мълчаливо гледаха ту в екрана на телевизора, ту в илюминатора.

— Ето го, това е той! — възкликна изведнъж професорът. — Точно той.

Беше едва десет часът. Слънчевите лъчи падаха косо върху морската повърхност и слабо осветяваха дълбочината, но водата беше съвсем прозрачна и на екрана на телевизора се виждаше ясно бавно отместващия се тъмен силует на потъналия остров. Върхът му се открояваше като светло петно, а склоновете потъваха в мрака на бездната.

— Насочете се право към острова — заповяда професор Тадокоро, като включи видеозаписа. — И ако е възможно, продължавайте потопяването, без да изменяте положението на съда…

Като направляваше внимателно кормилото, Онодера с кратки и резки тласъци изведе батискафа от въртеливото спускане и като изви носа му към острова, на заден ход спря. След това, под същия ъгъл, без да се изменя положението на батискафа, започна потопяването. На екрана като на театрална сцена бавно се издигаше върхът на „безименния остров“. До него оставаха около триста метра. Професорът отново натисна копчето за видеозапис. Лентата започна да се върти с едва доловимо шумолене.

Онодера включи ехолота.

— Не се увличайте много със записа — каза той, като внимателно следеше треперещата стрелка на ехолота, която все повече приближаваше към червеното нулево деление, и показанията за скоростта на потъването. — По-нататък ще бъде още по-интересно.

На десет метра от върха Онодера даде внимателно заден ход. „Вадацуми“, запазвайки наклон от петнадесет градуса, отскочи назад.

— Да се потопим ли по протежение на склона? — попита Онодера.

— Хей, скъпи, не си играй с нервите ни! — прозвуча по ултра дългите вълни гласът на Юуки. — Мислех си, че ей сега ще се врежеш…

— Заобиколете върха — каза професор Тадокоро, — а след това се спуснете надолу по склона.

— Съобщение от „Дайто-мару“ — разнесе се глас от високоговорителя. — На изток от острова морското дъно образува наклон от три градуса. Дължината му още не е установена. Според морските карти дъното в този район е равно, а дълбочината му е със сто и осемдесет метра по-малка.

— Свличане ли има? — попита специалистът от Управлението за морска промишленост.

— Професоре — даде пълен ход Онодера, — как да си обясним, че при спадането на морското дъно с около двеста метра, не се е появила цунами?

— Не знам — промърмори Тадокоро. — Това явление е компенсирано с нещо друго, какво именно — не мога да си представя.

„От вчера казват само: «Не знам! Не знам!»“ — мислеше си Онодера.

На петдесет метра от върха „Вадацуми“ започна потопяване със скорост три възела в час. Преминаха деветдесетте метра. Дори и на тази дълбочина беше много светло. Ясно се очертаваха гънките на кратера на древен вулкан. Не беше дори необходимо да се включат прожекторите с далечен обхват на действие.

Без да се задълбочава в подробности, Онодера разбираше, че на морското дъно се е образувал остров, който дълго време се е намирал под водата, а след това за кратко време „се е издигнал“, за което свидетелствуваха следите от ерозията. Сега този пустинен остров отново се бе спуснал на дъното. Кратерът на върха му имаше диаметър около двеста-триста метра, а вътрешните му стени се спускаха почти отвесно надолу. По тях се забелязваше дълбока V-образна пукнатина. Тя беше явно от не вулканичен произход и бе възникнала след образуването на кратера. Ехолотът показваше, че вътрешната дълбочина на кратера е сто метра. Онодера си мислеше обезпокоен дали професорът няма да предложи да се спуснат в кратера. Направиха полукръг над острова, но не откриха признаци за скорошна вулканична дейност. Като студен блок островът стабилно лежеше на дъното, сякаш вечно е бил тук…

Онодера даде сигнал за потопяване. Като включи хидролокатора, той наведе носа на батискафа под ъгъл приблизително тридесет градуса спрямо склона на острова, превключи хидролокатора на ехо и каза по микрофона на високоговорителя:

— Юуки, потегляме… Дръж ни под наблюдение!

— Виждам ви добре — отговори Юуки. — Сега сте точно под мен.

Онодера завъртя ръкохватката. Зад дебелата стена на гондолата се чуваше шумът на водата. Чувствуваше се вибрацията на винта, който изтласкваше водата. Професор Тадокоро и младият специалист, след като притегнаха коланите към седалките, преместиха поглед от илюминаторите върху екрана на телевизора. В гондолата гърмеше ехото на хидролокатора: „Ко-н, ко-н“. „Вадацуми“ се спускаше по склона.

Стада от риби пресичаха екрана. От време на време се мяркаха силуетите на акули. В десния илюминатор се виждаше склонът на потъналия остров или по-точно върхът на подводния морски вулкан.

„Вадацуми“ се спускаше все по-ниско. Двеста метра, двеста и петдесет. Слънцето навярно се бе издигнало доста високо, защото наоколо ставаше все по-светло и водата зад стъклата изглеждаше яркосиня. Онодера почти не гледаше пиезометъра. В същност тази дълбочина беше разходка за „Вадацуми“. Триста метра. Онодера постепенно изравни батискафа. Склонът ставаше все по-полегат и плавно отиваше към синьо-виолетовото дъно. Температурата на водата беше петнадесет градуса. На екрана почти нищо не се виждаше и Онодера изключи телевизора. А когато изключи и електрическото осветление на гондолата, в илюминаторите нахлу прозрачна светлина. Дълбочина триста и петдесет метра. „Вадацуми“ почти хоризонтално вървеше към подножието на силно полегатия склон, който се губеше в мрака на дъното. Онодера увеличи скоростта до половин възел и изхвърли малко баластни топчета.

— Ето го дъното!

На пръв поглед по дъното нямаше никакви изменения. Едва забележим наклон, и то само ако се вгледаш.

— Съвсем очевидно е, че снижаването е станало скоро и преместването е било много рязко — каза специалистът. — Ето, погледнете тук!

— Хм, ясно е, че снижаването в този район пълзи надолу по склона — добави професорът.

— А не е ли по-точно да се каже, че тук се е извършило пропадане на земните пластове?

— Онодера-кун^[1], моля ви, вървете към източната страна на стръмния склон — каза професорът.

 

Когато изплаваха на повърхността, на „Тацуми-мару“ кипеше спор. Той се беше разгорял още преди момента, когато „Вадацуми“ изхвърли баласт и започна да изплава на повърхността, като съобщи за това по ултра дългите вълни на „Тацуми-мару“ и „Дайто-мару“. Механичните ръце захванаха „Вадацуми“ и „Дайто-мару“ с много малка скорост се отправи на изток. Започна подготовката за второто потопяване. Докато запълняха изолираното помещение с нов баласт и сменяха видеолентата и авто регистраторите, спорът на кораба достигна своята връхна точка. Още малко и учените щяха да се нахвърлят един срещу друг с юмруци. Професор Тадокоро упорито настояваше на това, че границата между наклонения участък на шелфа и възвишението е почти изчезнала. Специалистът по морска промишленост го подкрепяше, но считаше, че до неотдавна тя е съществувала. Достатъчно доказателство за това е разголеното обширно пространство.

По това време подготвиха „Вадацуми“ за второто потопяване в самия участък на шелфа. На борда бяха Юкинага и вулканологът. Много бързаха, дори взеха обеда със себе си в батискафа. Онодера, както и предишния път, направи скоростно потопяване до шестстотин метра дълбочина, а след това се спуснаха по склона на дълбочина хиляда осемстотин и петдесет метра. Двамата учени, като видяха картината, която се разкри пред тях, се развълнуваха. Дори винаги спокойният Юкинага загуби своята невъзмутимост и издаде някакво възклицание.

Когато батискафът изплава на повърхността, започна слабо вълнение. Повдигнаха „Вадацуми“ на кърмата и „Тацуми-мару“ даде пълен ход.

— Третото потопяване е отложено за утре — каза професор Тадокоро. — „Дайто-мару“ ще изследва измененията в Бонинската падина, която е на сто и двадесет километра оттук. Ще се опитаме да се потопим на дъното на падината. Надявам се, че батискафът ще издържи, нали?

— Теоретично той може да се потопи на десет пъти по-голяма дълбочина — отговори Онодера. — Преминал е невероятни изпитания при удар в хидродинамичния басейн на корабостроителната фирма „Ай“.