Сакьо Комацу
Потъването на Япония (7)

7

На другия ден…

Този път и двата кораба следяха „Вадацуми“, който под спокойната морска повърхност се насочи към морската бездна и започна да потъва. Пасажери бяха професор Тадокоро и доцент Юкинага. Долу, на дълбочина няколко хиляди метра, беше царството на непрогледния мрак. Там, на дъното, температурата на водата се понижаваше почти до нула, а налягането върху човешката длан достигаше сто тона.

Чувствуваше се всеобщо напрежение. Онодера ръководеше потопяването в падината особено внимателно. Потъваха със скорост четири километра в час. Отначало Онодера използуваше низходящо течение, но на сто метра под морската повърхност вече започна един почти неподвижен свят. Изчезнаха стадата от риби — обитатели на горните слоеве на водата.

„Вадацуми“ премина през облаци светещи микроорганизми, наподобяващи падащ сняг. Мяркаха се дълбоководни медузи и светещи риби. На дълбочина около седемстотин метра изчезна дори и смътната светлина зад илюминаторите, а вече на хиляда метра батискафът навлезе в царството на мрака. Ставаше студено. Върху вътрешната страна на гондолата влагата се отлагаше на едри капки.

— По-добре ще е да се облечете — каза Онодера. Приборите в батискафа светнаха със зеленикава светлина. На дълбочина хиляда и петстотин метра Онодера включи прожекторите. В лъчите им водата едва доловимо се полюшваше и обгръщаше „Вадацуми“ със сиво-зелена мантия. От време на време наоколо преминаваха чудновати дълбоководни обитатели, но не проявяваха никакъв интерес към странния пришълец. Като фойерверк пламна и се разпръсна ято светещи скариди и медузи. Нещо непознато, черно и огромно, шаваше на границата между светлината и мрака.

— Три хиляди метра — съобщи Онодера, като гледаше показанията на пиезометъра. — Отляво започва склонът към морската падина. Разстоянието е единадесет километра, наклонът е двадесет и пет градуса.

Фотонно-мазерният хидролокатор неприятно прищракваше с отразения звук и ясно рисуваше върху Брауновата тръба релефа на далечното морско дъно.

Съдейки по картата, континенталният склон на морската падина трябваше да бъде много стръмен, а в действителност бе доста полегат, като точно на това място най-големият наклон бе тридесет градуса. А склонът откъм страната на Тихия океан бе още по-полегат — приблизително десет-петнадесет градуса. Само на отделни места в дълбоките долове наклонът достигаше петдесет-шестдесет градуса.

Когато уредът за измерване на дълбочината показа, че до дъното остават четири хиляди и петстотин метра, Онодера изключи ехолота. В гондолата се възцари мъртва тишина. На такава дълбочина „Вадацуми“ запазваше стабилно равновесие, сякаш беше неподвижен. Само ако се погледнеше през илюминатора, щяха да се забележат летящите нагоре фигури на подводните обитатели, които показваха, че стоманеното елипсовидно тяло непрекъснато потъва със скорост метър и половина в секунда. Температурата в каютата бе шестнадесет градуса по Целзий, а на водата три градуса. Доцент Юкинага старателно се загърна. Заработи сушителят и всички капчици от вътрешната страна на стените изчезнаха. Пиезометърът показваше четиристотин и двадесет атмосфери налягане, което продължаваше да се увеличава. В гондолата беше тихо и мрачно.

Пет хиляди метра… Юкинага помисли, че се задушава. Струваше му се, че с цялата си кожа усеща прекомерната тежест на водата. Налягането на водната маса върху гондолата беше няколко стотици хиляди тона. Доцент Юкинага изплашено се огледа, беше доловил неясен шум.

— Нищо страшно няма — успокои го Онодера, досетил се за състоянието му. — Поради ниските температури се обаждат детайлите от инсталацията за закрепване на гондолата. Да включа ли радиатора?

— Не — каза професор Тадокоро. — Вече сме близо до морското дъно.

— Дълбочина пет хиляди и седемстотин метра — погледна пиезометъра Онодера. — До морското дъно…

Фиуу… и звуковата вълна се изстреля надолу. Ехото веднага се върна.

— Остават хиляда деветстотин и петдесет метра… Дъното е равно.

Живите същества, които се отразяваха в илюминатора, бяха почти изчезнали. Понякога в блясъка в прожектора отплуваха надалече дълги, подобни на змиорки призраци. Това бяха дълбоководните медузи с поразителна приспособяемост. Но само да се изключеше прожекторът, ставаше тъмно като в рог и тук-там проблясваха като звездички светещите микроскопични организми. Температурата на водата се беше понижила до едно цяло и осем десети градуса, а в гондолата — до тринадесет. Хронометърът отчиташе час и четиридесет и две минути от потопяването на гондолата във водата.

— Седем хиляди метра…

— А това пък какво е? — едва чуто попита Юкинага. Морска котка ли е?

Същество подобно на огромна завеса бавно отплува, като закриваше левия илюминатор.

— Не може да бъде… — промърмори професор Тадокоро, — много е грамадно за живо същество. За да премине ивицата светлина, му бяха необходими пет-шест секунди, което показва, че дължината му е около тридесет метра.

— Ще се опитаме ли с хидролокатора да проверим какво е? — попита доцент Юкинага.

— То вече отплува нагоре — отговори Онодера. — А скоро ще бъдем на дъното.

Той натисна превключвателя, с който се отделяше баласт. Последва глух шум и скоростта на потъването се намали. Но изведнъж нещо силно блъсна „Вадацуми“. Носът му се измести с двадесет градуса на ляво, а после с тридесет на дясно.

— Какво става? — почти извика Юкинага. — Авария ли има?

— Не — Онодера се усмихваше хладнокръвно. — Изглежда е дълбоководно течение.

— На такава дълбочина? — учуди се професор Тадокоро. — И толкова силно?

— Не знам — каза Онодера. — И преди сме наблюдавали нещо подобно, но толкова силно за първи път ми се случва. Ако това е морско течение, би трябвало скоростта му да е повече от три възела и половина.

— Толкова много ли? — недоверчиво попита доцент Юкинага. — На дълбочина седем хиляди метра такова бързо течение?

— Каква е причината не знам — повтори Онодера. — Ширината на потока бе сто и петдесет метра.

След като „Вадацуми“ благополучно премина този пласт, Онодера включи хидро ракетата и отново обърна батискафа право на юг. Друг страничен удар не се появи.

— До дъното остават четиристотин метра — обяви той, като не снемаше поглед от приборите и малко по малко започна да изхвърля баласт. Скоростта на потъване намаля — от метър и половина на метър и двадесет сантиметра, на един метър, още по-малко… С едно завъртане на ръчката двата винта заеха вертикално положение. Батискафът с тихо бръмчене все повече и повече забавяше спускането. Моторът спря, когато скоростта достигна половин метър в секунда. Продължаваха бавно да потъват. До дъното оставаха петдесет метра. Гондолата леко потръпна и се олюля от спускането на предпазната котва. Поради отделянето на баласт, скоростта на потъването падна до двадесет сантиметра в секунда.

— Показа се — въздъхна доцент Юкинага.

При кръстосването на лъчите от носовия и кърмовия прожектори се появи неясен жълто-кафяв кръг. Постепенно светлината се засилваше и контурите му се очертаваха по-добре. Тук-там над него кръжаха малки мътни кръгове, които наподобяваха гевреци, образувани от неотдавна изхвърлените баластни топчета. Предпазната котва се заби в дъното. Батискафът постепенно преустановяваше потъването и накрая спря на метър и половина от дъното.

Когато едва забележимото течение започна да отнася жълто-кафявата мътилка, съвсем ясно се очерта студената пустиня на морското дъно. Лъчите на всички прожектори падаха отвесно, без да се разсейват. До самото дъно водата изглеждаше тъмновиолетова, почти отговаряше на човешката представа за морска бездна. Непрогледен мрак плътно настъпваше от всички страни към осветеното пространство. Водата в морската падина беше съвършено прозрачна.

„Вадацуми“ висеше във водата като неподвижен балон, завързан с къса котвена верига. Той беше замрял като живо същество, удобно застанало на последното звено на веригата, или наподобяваше йога, седящ в поза на съзерцание на края на хвърлено във въздуха въже… Шестте му очи изпускаха шест снопчета светлина. Великата мъртва тишина на гигантските морски дълбини притискаше от всички страни тази крехка черупка, която понасяше върху себе си налягане от осемстотин атмосфери. Дори и плътността на водата беше с четири процента по-висока от обикновената. Огромна маса вода тегнеше над обширното пространство на дънната пустиня, покрита с лепкава кал. Температурата в гондолата се понижи до дванадесет градуса, а на водата — градус и половина. Тримата пасажери, потиснати от непосилното бреме върху плексигласовите илюминатори с диаметър петнадесет сантиметра, едва дишаха.

— И така — проговори Онодера с пресипнал глас, — намираме се на дъното на морската падина. Дълбочината й е седем хиляди шестстотин и четиридесет метра.

Сякаш събудени от неговия глас, двамата учени възбудено зашепнаха.

— Ето там — професорът посочи с пръст.

Доцент Юкинага кимна. По дъното от запад на изток се простираха вълнообразни следи.

— Неотдавна — започна доцент Юкинага — тук от запад на изток е преминал внезапен и достатъчно силен дълбоководен придънен поток. А там има стари вълнообразни следи, преминаващи от юг на север.

— А онова какво ли е? — попита професор Тадокоро. — Толкова дълго, приличащо на канавка.

— Не разбирам — поклати глава доцент Юкинага. — Не е ли следа от някакво животно?

— Нима считате, че морското дъно се обитава от такива огромни голи охлюви! — възкликна професор Тадокоро. — Дебели по няколко метра.

В гондолата на няколко пъти прищракна фотоапарат и на дъното пробляснаха къси пламъчета. Професор Тадокоро стискаше в ръцете си силно чувствителен гравитомер.

— Ще можем ли да се придвижим на такава дълбочина? — попита Юкинага. — Напред и надясно под ъгъл седем градуса.

Онодера включи телевизора и изхвърли малко баласт. Зад илюминатора отново се вдигна мътилка. „Вадацуми“ едва-едва се дигна, така че корабната верига само леко потрепера. С помощта на хидро ракета Онодера внимателно завъртя кораба, заобиколи котвената верига и насочи батискафа с минимална скорост напред.

Мътилката постепенно се утаи, при което на морското дъно се откри дълъг ров с ширина седем-осем метра. Той приличаше на следа от пропълзяването на огромно животно или от търколил се огромен камък.

— По-нататък има още… — измърмори под носа си доцент Юкинага. — И много…

— Какво е това според вас? — попита професор Тадокоро.

— Нищо не разбирам — поклати глава Юкинага. — Два-три пъти съм слизал в морски падини, но такова нещо виждам за първи път.

Широки ровове пресичаха морското дъно от изток на запад. Беше трудно да се определи дължината им, а ширината беше от четири-пет до осем-девет метра. Сякаш нещо се бе придвижило по морското дъно. Гигантско нещо, непознато досега…

— Намираме се на дълбочина седем хиляди и деветстотин метра — съобщи Онодера. — Наклонът на дъното става по-стръмен.

— Водата помътнява — забеляза професор Тадокоро.

Наистина, видимостта значително се влошаваше. Под светлината на прожекторите можеха да се видят само облаци мътилка. Изведнъж с внезапен удар носът на кораба се повдигна нагоре. По инерция батискафът отскочи на двадесет метра. След което започна да се люлее надлъжно.

— Всичко наред ли е? — попита Юкинага, като се вкопчи в седалките. Под мъждукащата светлина на лампата върху челото му се виждаха едри капки пот.

Вместо отговор Онодера притегли към себе си ръчката и повдигна батискафа с още тридесет метра. Веднага надлъжното клатене намаля.

„Да съществува такова силно течение по дъното на морската падина на дълбочина осем хиляди метра, за каквото дори и в учебниците не може да се прочете! Та това е откритие!“ — помисли си Онодера.

На разстояние шестдесет метра от дъното той върна кораба в хоризонтално положение. Люшкането почти престана.

„Вадацуми“ измина вече три километра, а краят на падината все още не се виждаше. Нейната ширина в най-тесните участъци достигаше няколко десетки километра. Разстоянието до дъното беше около шестдесет метра, а видимостта не превишаваше десет метра. Бяха изминали повече от три часа след потопяването.

— Спрете! — почти извика професор Тадокоро.

Онодера даде заден ход, след което изключи двигателя. По инерция „Вадацуми“ малко се потопи. И макар колебанието на водата, предизвикано от въртенето на винта, да беше престанало, височината на пиковете върху лентата на осцилографа не се понижи.

— Ще се спуснем ли още веднъж до дъното? — попита Онодера.

Батискафът продължаваше бавно да се потопява.

— М-да — неуверено промърмори под нос професор Тадокоро.

— Може да пуснем осветителната ракета.

— Добре, пуснете я.

Онодера отвори капака на кутията, в дясно от пулта за управление. Той си представи как сребристият цилиндър ще изскочи веднага от поплавъка и косо, с ръмжене ще тръгне нагоре, оставяйки след себе си дълга опашка от пяна, и дръпна лоста. След едва доловимото сътресение в горната част на екрана се появи ослепително ярко кълбо. Като пускаше огромни мехури, то бавно заплава по диагонала.

Двете прилепени към илюминаторите фигури изразяваха безмълвно учудване. Онодера, който гледаше екрана на телевизора, където картината се менеше с изключителна бързина, също беше изумен.

От дъното се вдигаха причудливи мътни облаци, които се осветяваха от мощните лъчи на бяло — синкавото слънце. Наоколо нямаше нищо друго, освен тази кълбеста облачност в морското небе. Оказа се, че и тук, на такава страшна дълбочина, мътните облаци се вълнуват, дишат…

— Онодера, вие…

Но без да чува професора, Онодера натискаше лоста за изстрелване на следващата ослепителна ракета. Като забеляза, че дъното, изобразено на екрана на ехолота, помътня, той бързо включи фононно-мазерния хидролокатор.

И изведнъж стана нещо съвършено неочаквано.

Остро насочената вълна с висока енергия проби шестдесетметровата дълбочина и премина по-нататък през слоя, който всички до този момент бяха приемали за морско дъно, и след сто метра описа релефа на истинското, твърдо морско дъно. А на дълбочина шестдесет-седемдесет метра хидролокаторът показа смътно, замъглено изображение.

Онодера едва не извика, че това е рохкав слой. Но откъде би могъл да се вземе той на дълбочина осем хиляди метра. Та нали ехолотът дава изображение на така нареченото „псевдо дъно“ само на дълбочина от петдесет до триста-четиристотин метра. Това става в резултат от изплуванията и потопяванията на планктона? А тук? Нима натрупаните облаци от мътилка играят ролята на планктон?

— Можете ли да се потопите още по-ниско? — попита професор Тадокоро, като се вслушваше във всяка дума на Онодера.

— А не е ли опасно? — намеси се Юкинага.

— Да се спуснем още петдесет метра — предложи Онодера. — Измерителната апаратура за определяне на температурата, плътността на водата и съдържанието на морските соли ще може да спуснем с още петнадесет метра по-ниско.

— Внимателно само… — промърмори професорът. — Бъдете готови всеки момент за изплаване.

Онодера източи от регулатора малко бензин и „Вадацуми“ започна бързо да се снижава.

— Плътен активен слой — каза професор Тадокоро. Температурата е един градус и седем десети. Съвсем малко по-висока от обикновената.

— А този слой се простира от юг на север — забеляза доцент Юкинага.

— Плътността е едно цяло и петдесет и три хилядни! — изуми се професорът. — Та това е много повече от максималната плътност на морската вода!

— А плътността на солите — доцент Юкинага изведнъж се запъна. — Но естествено тя би трябвало да бъде по-висока. Нали в нея се съдържат голямо количество йони на метали, особено на тежките метали.

— Да се вземе проба от морската вода! — разпореди професорът.

Като пускаше третата осветителна ракета, Онодера изведнъж инстинктивно почувствува някаква опасност и изхвърли голямо количество баласт. Кълбата от мътни облаци рязко се отдалечиха към дъното.

— Какво правите? Та нали още…

В този миг дълбоководна придънна вълна със страшна сила удари „Вадацуми“ отстрани. От този удар той се завъртя на деветдесет градуса и в наклонено положение се измести с няколко метра встрани.

„Земетресение — помисли си Онодера. — За първи път изпадам на дълбочина в такова затруднено положение. Да не би…“

Гондолата се клатеше със скърцане. Онодера изхвърли баласт. След това съобрази, че част от колебанията на кораба са от провисналата корабна верига и от дебелото въже с бордовите прибори. Като вдигна едновременно приборите и веригата, той включи двигателя. Внезапно люшкането се прекрати. Онодера обърна батискафа на сто и осемдесет градуса. Скоростта на изплаване се оказа неочаквано малка. И именно тук Онодера забеляза, че вторият слой баласт поради неизправност на клапаните е останал не изхвърлен. Значи батискафът е започнал да изплава само защото са отрязали предпазната котвена верига.

— Да изплаваме — Онодера вече се беше овладял и гласът му звучеше спокойно. — От кораба съобщиха, че на повърхността на морето е започнало вълнение.

„Вадацуми“ се издигна на осемдесет метра над развихрените мътилки. Долу под тях по дъното бушуваше течение с висока плътност и неизвестен произход. То изпълваше най-дълбоката част на падината. „Вадацуми“, самотен, захвърлен в съвършено прозрачната чернота на бездната, поемаше обратен курс.

С освободена котва той наподобяваше балон, който увеличава с всеки метър скоростта си, устремен към едва мъждукащата някъде горе, на височина осем хиляди метра, светлина.

За да облекчи теглото, Онодера пусна останалите три осветителни ракети.

В този миг той съвсем осезателно усети стихията, в която се намираше. Светлината с мощност няколко десетки хиляди вата освети прозрачната, безкрайна и необятна морска шир. Отпред, отзад, отляво и отдясно — стена от съвършено неподвижна вода, притисната от своята собствена тежест от осемстотин атмосфери. На няколко километра наоколо нищо не закриваше зрителното поле. Някъде в далечината, от лявата страна на борда, на границата на светлинния кръг, чернееше, сякаш се разтваряше в тъмнината, склонът на морската падина. И това бе всичко, останалото прозрачна, студена стена от вода.

Онодера си представи гигантския, почти стокилометров разлом на земната кора. Той се простираше на много хиляди километра от тридесет и осмия градус южна до петдесет и третия градус северна ширина. Във вдлъбнатината на тази необятна и невероятна канавка, намираща се на дъното на океана, през тропиците, далече на север към бреговете на Камчатка проникват студените води на антарктическите полета.

Японската падина!

Една от най-дълбоките падини в света, простираща се на седем хиляди метра дълбочина под изпълнените със светлина и ветрове простори на Тихия океан. А там, на дъното на тази бездна, сега явно нещо става, нещо се заражда.

Гигантският студен змей на мрака, простиращ се от крайния юг до крайния север, като преодоляваше тежестта на чудовищното си налягане, едва забележимо потръпваше кожата си, сякаш още малко и щеше да се загърчи в конвулсии…

Но какво става там, какво?

Като гледаше изчезващите в безбрежната бездна на мрака звездички, Онодера почувствува цялото величие на океана и на скритото в него чудовище. Човек в сравнение с тях е песъчинка, а знанията му са нищожни.

Леден студ притисна гърдите му. Той усети прекомерното бреме на студената морска вода, усилвано от съзнанието за собствената безпомощност. Но какво може той? Другите двама, намиращи се в гондолата, трябва да са го почувствали също. Дори дишането им стана едва доловимо. Погледите им бяха приковани към мрачнозелените кръгове на малките илюминатори.

Какво ли се зараждаше там?