Ребека Брандуейн
Дива кръв (9)

ГЛАВА ОСМА

Прерията, Канзас, 1875

Рейчъл би предпочела Гюс, както тя наричаше Густав Оксенбърг, да не я беше посетил тъкмо тази вечер, за да я ухажва. Просто нямаше сили да води с него учтив разговор, нещо, което винаги я напрягаше. Още по-лошо беше, че Гюс доведе коза и козле — чул, че за бебета козето мляко е за предпочитане пред кравето. Мъжът направо се разстрои, когато разбра, че с изключение на Гидиън, Кейлеб и Филип, децата са вече при вуйчо си, наемен убиец. Сега и той не знаеше какво да прави с блеещите животни, беше ги докарал, защото на него не му трябваха.

Рейчъл би предпочела шведът да престане да я ухажва, но беше трогната все пак, че е, помислил за малкия Тобиас. Затова му каза любезно да затвори двете живот ни в плевнята, а тя щеше да се погрижи Поук да ги закара след вечеря заедно с момчетата в дома на Бийчъм. Освен това разбра, че няма начин да не покани, макар и без особено желание, поклонника си на вечеря.

Атмосферата беше тягостна. Гюс по начало не беше от приказливите, но пък ядеше като прегладнял. Винаги беше смятал, че разговорите на маса са си чиста загуба на време, защото много по-важно е да се яде. Останалите също едва проронваха дума, потиснати от мисълта, че момчетата на Бийчъм ще последват момичетата и ще ги напуснат. Тъй че Рейчъл искрено се зарадва, когато вечерята приключи.

Момчетата веднага скочиха и почнаха да раздигат, нещо, което вършеха обикновено сестрите им. Правеха всичко колкото може по-бавно, за да поотложат неминуемата раздяла. Рейчъл разбираше, че не трябва да ги поощрява, но не й даваше сърце да ги подканва. Въпреки чувството за вина, работеше по-бавно и от момчетата, движеше се сякаш ръцете и краката й бяха от олово. Фремънт го забеляза, но не каза нищо, той разбираше какво й е. Запали лулата, облегна се на стола и зачете библията си. Поук разбираше, че Рейчъл не е в настроение да занимава Гюс и го подкани да изиграят някоя и друга партия дама. За което Рейчъл му беше безкрайно благодарна.

Въпреки всичко, моментът настъпи: и последните трохи бяха събрани от масата, и последната чиния избърсана и сложена в шкафа, последната кърпа грижливо сгъната И оставена в коша. Рейчъл и момчетата се спогледаха тъжно, в стаята се възцари тишина. Но преди някой да успее да каже нещо, тишината беше прекъсната от тропота на конски копита и скърцането на влизаща в двора кола. — Кой ли може да е? — запита се, изненадана, Рейчъл. С газената лампа в ръка тя отиде да отвори и видя, смаяна и гневна, че на вратата стои Слейд Меверик.

Има толкова лошо мнение за мен, че сигурно се е уплашил да не попреча на Поук да отведе момчетата — помисли си тя ядосано. Тъкмо се канеше да му заяви какво мисли пък тя за него, когато чу радостни викове и смях и видя, смаяна, малките Бийчъм, насядали в каруцата на баща си. Те й махаха и щастливо се смееха. Сърцето й подскочи от радост и тя отправи към Слейд изпълнен с надежда въпросителен поглед, макар да й се струваше толкова малко вероятно мъжът да е променил намеренията си и да е решил да й върне децата. А той се изкашля и каза, явно много смутен:

— Аз… хъм… много се извинявам за ненадейното нападение, госпожице Уайлдър — подхвана той, но понеже бях видял къщата само отвън, аз… аз просто нямах представа колко силно я е повредила бурята. Половината покрив е хлътнал, водата стига до глезените. Вътре гъмжи от змии и плъхове, откровено казано, госпожице, тя е направо необитаема. Не бих държал там свине, та камо ли своите племеннички и племенници. Помислих си дали да не ги заведа на хотел, но е вече късно, пък и без туй им дойде множко днес и… тъй де, искам да кажа, госпожице Уайлдър, че ще съм ви много признателен, ако могат да останат при вас, докато вдигна къща от тухли. — Слейд млъкна, бръкна в джоба си и извади пачка сгънати банкноти. — Ще си платя, разбира се, храната и квартирата.

Като видя парите, на Рейчъл й се подкосиха краката. През живота си не беше виждала толкова накуп. Сега размисляше трескаво какво може да свърши с тези пари: да наеме повече ратаи за фермата, та дядо й да може да се радва спокойно на старините си, да увеличи малкото си стадо, което отглеждаше с толкова мъка, защото можеше да купува само мършави телета, които джамбазите от Тексас изоставяха тук, когато изтощените животни не можеха да продължат пътя. А откога мечтаеше и за хубава нова рокля, божичко, откога не си беше купувала нищо. Но, за бога, как може тъкмо сега да мисли за подобни неща? Въпреки всичко Рейчъл се почувства ужасно обидена от предложението на Слейд да й плаща за грижи те около децата, та нали само от любов към тях ги беше прибрала веднъж и беше готова веднага да ги вземе пак. Имаше чувството, че този убиец иска нарочно да сложи ясна граница между нея и семейство Бийчъм, да й даде ясно и безпощадно да разбере, че колкото и да обича децата, той им е роднина, а не тя. Така радостта й от завръщането на децата се оказа омрачена.

— Разбира се, че ще взема децата — изсъска Рейчъл. — Само че, господин Меверик, аз не съм за тях чужда лелка, която държи пансион. Обичам децата като свои и няма да ви взема пари. — Тя се извърна, за да устои на изкушението да издърпа все пак банкнотите от ръката му. — За каква ме мислите, изобщо? Как можете да ми предлагате пари, след като… след като Индия беше най-добрата ми приятелка… беше ми като сестра, въпреки че нямахме кръвно родство, нещо, което вие така любезно обичате да подчертавате…

— Моля да ми простите, госпожице Уайлдър — каза смутено Слейд. — Не исках да ви обидя, честно слово. Просто си помислих, че това са разходи, които не можете да си позволите… понеже имате само една малка ферма… искам да кажа, че времената са тежки и… — Той млъкна, объркан и си помисли, че не е нищо повече от нетактичен идиот, а опасните искри в очите й му подсказваха, че с неуместни позовавания на нейната бедност само я е ядосал още повече.

Животът на земеделеца беше много труден, особено в Канзас, където зависеше от толкова непредсказуем фактор като времето, или от строежа на почвата. „Тружениците на земята“, както наричаха понякога обитателите на Голямата равнина, бяха богати на надежди и молитви, но бедни на добри реколти и суха пара. От писмото на Индия Слейд знаеше, че миналата година скакалците са опустошили преди всичко малките ферми, като тази на Рейчъл, затова с основание смяташе, че се държи така заради доброто си възпитание, а не защото е надиплила под дюшека си цяло състояние. Долавяше, как зад фасадата от възмущение и гняв се крият гордостта й, нейната обич към децата и съперничеството в борбата за тях. Но тя положително би предпочела да умре, но не и да го признае тъкмо на него, на мъж, когото презираше. Слейд разбираше, че трябва да й помогне по някакъв начин, но още не знаеше как. Нямаше голям опит в отношенията със жени като нея, с дами. Жените, които познаваше, винаги бяха приемали охотно парите му.

— Все още се справям не по-зле от останалите, господин Меверик — каза студено Рейчъл, точно както беше очаквал. — Ще се оправям и занапред — продължи тя. — Освен това, колкото и да ми е неприятно, съм ви задължена за сумата, която платихте за щетите в „Силвър Слипър“. Ще ви я възстановя при първа възможност…

— Нима не съм ви казал, че не е необходимо, госпожице Уайлдър — прекъсна я Слейд и изведнъж му хрумна нещо. — Щом толкова държите на това — предложи й той — съгласна ли сте да ви опростя дълга срещу грижите за децата? В края на краищата причина за неприятната случка в „Силвър Слипър“ е било желанието ви да помогнете на моите племеннички и племенници, обстоятелство, за което не мога да не се чувствам отговорен. И така, съгласна ли сте, госпожице?

— Но да, да… разбира се — отговори Рейчъл, след като поразмисли. Това поне не беше хладнокръвна сделка между чужди хора, беше нещо съвсем различно от онова, което този пистолетаджия й предлагаше преди малко и което така дълбоко я беше обидило. Лицето й изведнъж просия и Слейд си помисли, че със златистата си коса, сияеща като ореол на светлината на газената лампа, тя прилича сега на ангел. — Но заповядайте, господин Меверик, защо не влезете? — покани го тя с усмивка, а той усети как тръпка пронизва цялото му тяло.

Безкрайно учуден от собственото си поведение спрямо тази почтена и сдържана жена, която не беше и негов тип. Слейд свали шапка и се наведе, за да не удари глава в ниската рамка на вратата. Без изобщо да подозира какво влияние има върху този мъж, Рейчъл се отмести, за да го пусне да влезе и миг по-късно децата за малко не я събориха, така неудържимо я запрегръщаха всички наведнъж Беше й невъзможно и да отговори на безбройните им въпроси. Все пак успя да ги успокои и да представи на Слейд Фремънт, Поук и Гюс. Направи й добро впечатление, че майсторът на пистолетите стисна ръка не само на нейния дядо и на шведа, но и на чернокожия. Слейд Меверик отново беше спечелил в очите й червена точка, защото само малцина бели мъже, особено пък от Южните щати, биха го сторили. Дори да го мразеше, трябваше да му признае това достойнство.

На светлината на газената лампа, която Рейчъл сложи на една малка масичка, сега Фремънт мереше Слейд от глава до пети. Изглежда видяното му хареса, защото старият човек кимна кратко и му предложи стол.

— Поседнете малко с нас — каза Фремънт. — Рядко имаме гости и с удоволствие бих послушал какво ново има по белия свят. — Рейчъл, кажи на Бийчъм да закара конете си в обора, а после да дойде при нас — обърна се той към внучката си. — За кой дявол ще стои вънка като проклет идиот на вятъра и студа и ще си мърмори под носа.

— Добре, дядо — отвърна тя послушно, въпреки че изобщо не я интересуваше, дали Джонатан ще замръзне или не.

Въпреки това Рейчъл почти го съжали, когато го видя да седи на капрата. Изглеждаше като прегазен от влак. Но само след миг се увери, ядосана, че той е пил. Навярно беше скрил в къщата си бутилка, която тя не бе успяла да намери, а уж беше сигурна, че е унищожила всичките му запаси.

— Джонатан, господин Меверик знае ли, че си пиян? — попита тя.

— Хабер си нямам — изръмжа той. — Освен това не е негова работа, нито пък твоя! Разкарай се и ме остави на мира! Вие двамата вече направихте всичко възможно, за да превърнете живота ми в ад и да настроите срещу мен собствените ми деца.

— Ти това сам си го направи, Джонатан — присви тя устни. — От години вече си женен само за бутилката си. Ракията е съсипала много мъже, и ти не правиш изключение. Но още не е късно, Джонатан, сложи край, преди алкохолът да те е убил.

— Трогнат съм от грижите ти, госпожице Въздържание — каза той презрително. — Само че покорно благодаря. — После извади най-нахално шишето от джоба си и пое голяма глътка. — Пръждосвай се! — изкрещя той и избърса устни с ръкава. — Не желая да слушам проклетите ти проповеди, нямам нужда нито от тях, нито от идиотското ти гостоприемство. Писнало ми е и от Меверик, и от тебе. Мен ако питаш, можете да се омитате направо за ада!

С тези думи Джонатан изплющя с юздите по гърбовете на кончетата. Рейчъл едва успя да се дръпне встрани, когато те потеглиха и за малко не я оставиха под колелата. Разтреперана от яд, задето Джонатан толкова я мрази, тя тръгна към къщата. На прага затвори за миг очи и се облегна на вратата, за да се овладее, преди да влезе. После натисна дръжката и пристъпи напред.

Ева тъкмо слагаше по-малките да спят. Фремънт и Слейд седяха до огнището, пушеха и си приказваха. Гюс беше загубил повече от обикновеното в партията на дама срещу Поук. Шведът явно не можеше да се съсредоточи върху играта, защото наблюдаваше Слейд Меверик. Като видя смръщеното му чело, Рейчъл тутакси разбра, че за него Слейд е възможен претендент за ръката й. Тя се изчерви, защото до този миг изобщо не се беше замисляла за това как ще погледнат околните на нейните, наложени от обстоятелствата, отношения със Слейд Меверик. Изобщо не й беше минало през ума, че някой може да го види в ролята на неин ухажор. Подобна перспектива я обърка, защото нямаше съмнение, че ако този мъж реши да я ухажва, изобщо няма да го интересува дали отговаря, или не, на нейните изисквания, изобщо няма да се съобразява с каквито и да било норми на поведение. Рейчъл усърдно си повтаряше, че този мъж я отблъсква, но беше достатъчно честна да си признае, че всъщност едва ли е точно така. Затова твърдо реши да внимава никога да не остава с него насаме. Защото, въпреки доброто си възпитание. Слейд Меверик не беше джентълмен и принадлежеше по-скоро към категорията хора от рода на Рей Крипън. Крипън беше един от местните нехранимайковци, когото подозираше освен това и в кражби на добитък. Колкото и да обичаше децата на Бийчъм, тя не биваше да забравя, че вуйчо им е подозрителна личност и съвсем не е изключено за главата му да е определена награда.

Рейчъл не знаеше как става, но срещнеше ли погледа на Слейд, тутакси забравяше всички тези съображения и тайничко си признаваше, че през живота си не беше срещала толкова привлекателен мъж.

— Къде е Бийчъм? — попита той, като я видя да се връща сама.

— Замина си — отговори Рейчъл. — Предполагам, че отиде в града.

Слейд кимна, сякаш не беше и очаквал друго.

— Утре ще се погрижа за всичко това — каза той доста спокойно.

Въпреки тона му, Рейчъл цялата настръхна и си каза, че не би искала да е на мястото на Джонатан, когато шуреят му го намери. За да не покаже внезапния си страх, тя седна в стола-люлка и почна да плете. После си помисли, че съвсем не се държи като домакиня и подхвана разговор с Гюс, който беше отклонил втора партия дама. Но разговорът някак не потръгваше, прекъсван от дълги паузи и тя пламна от яд, като видя неприкритото хилене на Слейд. Изглежда добре се забавляваше, като гледаше колко нескопосно я ухажва Гюс и колко вяло му отвръща тя. Изпита облекчение, когато Гюс погледна джобния си часовник и реши, че му е време да си тръгва. Бързо стана да го изпрати и затвори енергично вратата зад себе си. Но само няколко мига по късно, когато Гюс й подаде ръка за лека нощ (през цялото време, откакто я ухажваше, той не беше намерил смелост да я целуне), тя чу идващи откъм къщата радостни звуци на устна хармоника и ужасно се изчерви, защото някой свиреше песничката „Жабокът станал ухажор“. Нейният дядо и Поук не свиреха на този инструмент, а децата вече спяха, следователно нахалникът можеше да е само Слейд.

Ще го убия — помисли си тя. Направо ще го застрелям. Какво си позволява!

За щастие шведът Гюс не можеше да знае старата шотландска народна песен. Въпреки това беше ужасно ядосана, на шегата на този главорез. Веднага щом Гюс си замина, тя закрачи решително към къщи с твърдото намерение да прочете на Слейд Меверик дълго конско евангелие. Но когато влезе, разтреперана от гняв, трябваше само да стисне устни, защото дядо й весело й смигна, а Поук сияеше от кеф. Причината беше, че, щом тя се появи на прага, нахалникът засвири „Сърничката обича зелената гора“, като се преструваше на всичкото отгоре, че не я вижда. Старата английска песничка направо я вбеси, защото много добре знаеше текста:

Сърничката обича зелената гора,

а зайчето пък хълма с храсталака.

Обича конникът стоманений кинжал,

а всяка дама да си прави кефа.

Разбра колко ще е глупаво да почне сега да му чете конско, въпреки че я сърбеше езикът, затова пренебрегна задълженията си на домакиня, вирна глава и прошумоля с фустите си покрай веселата компания право към кухнята. Най-сетне Слейд стана, скри хармониката и благодари, ужасно сериозен, за приятната вечер, но тя не се съмняваше, че вътрешно й се подиграва и с сега с най-голямо удоволствие би му ударила плесник. Гневът й преля, когато Фремънт, решил очевидно, че неочакваният гост е много симпатичен, взе че го покани да пренощува в плевнята.

— Наистина много мило от ваша страна — каза Слейд. — Мисля, че ще приема поканата.

— Е, чудесно — просия Фремънт, а на Рейчъл й идеше да извие врата на дядо си. — Поук ще ви покаже къде можете да си разстелете одеялото, а утре заран ви чакаме за закуска.

Без мене! — каза си внучката му, извън кожата си от яд.

После изведнъж се сети за нещо много, много злобно. Реши, че би трябвало всъщност да благодари на дядо си за възможността да си отмъсти на Слейд Меверик, на този безсрамен никаквец.