Ребека Брандуейн
Дива кръв (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

През един горещ юнски ден във фермата дойде старият полуиндианец Сийкс. В почти безцветното небе палещото жълто лятно слънце светеше безмилостно над Рейчъл и над ширналата се прерия, сякаш искаше да унищожи всяка следа от живот, или поне да изкорени всичко недостойно да оцелее. Защото, въпреки името си, Хартланд беше през лятото твърде негостоприемна земя и само най-силните можеха да понесат температурите, достигащи в лоши дни до четиридесет и пет градуса на сянка, ако изобщо можеше да се намери сянка. Лятото караше хората да копнеят за люта зимна буря.

Рейчъл беше плувнала в пот, приведена над мотиката, с която ожесточено изкореняваше избуялите бурени, застрашаващи да унищожат зеленчуковата й градина. В слепоочията й пулсираха тъпи болезнени удари, от които й се виеше свят и даже й се повдигаше. Раменете и гърбът я боляха и макар да беше с ръкавици, от дървената дръжка по мазолестите й длани пак бяха наизскачали мехури. Изправи се за миг, опря се на мотиката, отметна кичурите от лицето, избърса потта. Поразтри си уморено гърба, та дано схванатите мускули се поотпуснат. После вдигна длан над челото и хвърли поглед към къщата.

На двора, там, където къщата хвърляше оскъдна сянка и създаваше поне илюзия за прохлада, си играеха Андрю и Нейоми. Залисваха се със стъклените си топчета и пропъждаха от време на време досадните мухи от Тобиас, който лежеше, гол и неспокоен, на одеялото, от което дупенцето и бедрата му се бяха изприщили. Рейчъл му беше махнала пеленките и го беше напудрила с царевично брашно, но това не беше помогнало кой знае колко.

Тя изпъшка и отиде до кладенеца, изтегли кофа вода и загреба малко с окачения встрани калаен черпак. Пиеше много бавно, защото знаеше от опит, че пиеш ли през лятото бързо студена вода, или почваш да хълцаш, или след малко я изпишкваш. Палещото слънце и без туй щеше да превърна водата в пот. Като я видяха, Андрю и Нейоми зарязаха топчетата и дотичаха да пият и те. После Рейчъл напълни и шишето на бебето.

Застана за миг, измъчена и изтощена, неспособна да направи още една крачка. Погледът й се зарея в равнината, където наситеното пролетно зелено на тревите вече бе почнало да избледнява и да отстъпва тук-там на златистите багри, които щяха да залеят през август цялата прерия. Априлските и майските полски цветя бяха прецъфтели, сега цъфтяха димитровчетата, дъхавата мащерка, бодливите тръни и нежната люцерна, а млечката се стрелкаше над мустачките на дивата тиква, в съседство с шипковите храсти, киселеца и кактусите.

Въздухът се олюляваше на лъскави талази, хоризонтът се губеше в мараня. Там Рейчъл съзря самотен ездач, който се приближаваше бавно, последван от две товарни мулета. Кафявобелият кон и мулетата бяха провесили глави но старият човек се държеше стоически изправен върху одеялото, хвърлено на гърба на коня. В едната си ръка държеше вехт сламен чадър, за да се предпази от слънчевите лъчи, а на тила му от косата стърчаха, като рога на антилопа, две орлови пера. Този човек Рейчъл би разпознала веднага и навсякъде.

— Сийкс! — извика тя и се затича към него. — Сийкс!

Рейчъл не знаеше на колко години е Сийкс, той беше вече стар, когато тя беше още дете. Сега движенията му бяха сковани, като на възрастен човек, но макар беше изтощен след изпитанията на изминалата тежка зима, всяко негово движение беше изпълнено с покоряващо достойнство, дори сега, когато просто сгъна чадъра и слезе с известно усилие от коня. Изпърво не каза нищо, само гледаше безмълвно и изпитателно Рейчъл. Кафявите му очи проникваха до дъното на душата и сърцето й.

На мнозина можеше да се стори смешен, застанал така със съдраното си карирано наметало. Но не и на човек, който познаваше Сийкс. Въпреки занемарената му външност и странната смесица от облекло на белокож и на индианец, държането му и чувството му за достойнство бяха всичко друго, но не и смешни.

Светлочервена лента препасваше челото му, а във възлите й бяха закрепени, още от годините на неговата младост, две орлови пера. Дългата му тъмносива, прошарена коса падаше свободно, като се изключат двете плитчици отпред. В тях бяха вплетени ивици кожа, стъклени мъниста и перца. Гордото му лице с орлов нос и високи скули, сухо и прорязано от бръчки, приличаше на географска карта. Беше среден на ръст, набит, мускулест и силен, носеше отпечатъка на трудния и примитивен живот, който водеше. Свободно пуснатата бяла риза с дълги ръкави беше закопчана до горе. На шията му беше вързана весела пъстра кърпа с лъскави месингови топчета в двата края, от врата му висяха кожени ремъчки с мъниста и две пухкави мечи опашки. Обут беше в панталон от еленова кожа и вехти мокасини. Тъкмо такъв си го спомняше от край време Рейчъл, сякаш се сменяха само годишните времена, но не и той.

Тъкмо беше навършила тринайсет, когато го намери, през своята първа, толкова трудна и мъчителна зима в прерията. Някакви безскрупулни и пияни търговци го бяха нападнали и пребили от бой, бяха го обрали и захвърлили, сигурни, че е мъртъв. Но той беше успял да се довлече през прерията до светлинката, зърната някъде далеч. Пламъчето на газената лампа, сложена на прозореца на тъмната, влажна къща, в която живееха тогава, се беше превърнало за него в спасителен фар. Рейчъл го намери полумъртъв върху вкочанената земя, когато излезе да загребе сняг, за да го стопи на печката, защото водата в кладенеца беше замръзнала. Фремънт, Поук и Улис, нейният баща, го внесоха вътре и го настаниха до печката, а майка й, Виктория и тя бързо му приготвиха чай с коняк, супа и дебели вълнени одеяла.

За няколко дена Сийкс се пооправи, а откакто разбра, че го е намерила Рейчъл, вече я наричаше своя спасителка. В знак на благодарност й разкри постепенно всички тайни, които знаеше, тези на индианците, и тези на белокожите. А тя му стана прилежна ученичка.

Рейчъл го обичаше, както обичаше дядо си и Поук, с цялото си сърце и с безкрайно уважение. Но със Сийкс я свързваше още нещо — и двамата бяха сякаш сраснали със земята, бяха неделима част от природата. Сега беше щастлива да го види, защото присъствието му винаги сваляше от раменете й част от тежкия товар. Мъдрият съвет на Сийкс щеше да й помогне и сега. С него можеше да сподели неща, които не можеше да довери нито на Поук, нито на дядо си, защото и двамата само я подиграваха, или я коряха. Сийкс не осъждаше никого, бил той мъж или жена, бил той добър или лош. Той само слушаше и дълго размисляше, преди да даде съвет. На Рейчъл толкова й се искаше да се хвърли на врата му, да разкрие сърцето си. Но се сдържа, защото Сийкс не обичаше такива изблици и той щеше много внимателно, но категорично да я накара да се овладее.

Но Сийкс сякаш отгатна състоянието й. Той протегна бавно ръка и я положи внимателно и с любов на главата й. Макар да я обичаше като своя внучка, това беше единственото докосване, с което й бе показвал привързаността си. Русата й коса го привличаше неотразимо. Тя беше мека като коприна, Сийкс с удоволствие я докосваше и си мислеше, може би, че допирът би му открил тайната на златния цвят. Сега косата й беше бледо руса, избеляла и изтъняла от лятното слънце. То беше дало на кожата й цвета на тъмен мед, беше осеяло носа и бузите й с лунички. Тя затвори очи при докосването му. Усети как в нея сякаш преминават и вътрешната му хармония, и любовта му, сякаш това докосване е като благослова на свещеник. След миг той отдръпна ръка и каза с дълбокия си, звучен глас:

— Радвам се, че си добре, Полско Цвете. Това беше индианското име, с което я беше кръстил още преди години. — Но през погледа ти преминават сенки, — продължи той, — преди многото луни, откакто не съм те виждал, те не забулваха очите ти. Сега твоето сърцето едновременно пее и плаче.

— Да — отвърна Рейчъл точно така е. — През луните, докато те нямаше, се случиха много неща и аз всичко ще ти разкажа. Най-страшното беше смъртта на милата ми приятелка Индия миналата зима, онази, която ти наричаше Гарванова жена.

— Много ми е мъчно да чуя толкова тъжна новина, Полско Цвете и сърцето ми скърби за Индия. Тежко е да загубиш приятел. Тя беше добра жена, беше ти вярна и предана сестра, разбирам, че ти липсва.

— Да, беше ужасна загуба за мене, Сийкс, но осемте й деца, за които се грижа оттогава, са ми голяма утеха. С общи усилия успяваме да се справим, пък и братът на Индия, който пристигна малко след смъртта й, също ни помага. — Рейчъл замълча, потънала в спомени за приятелката си. После успя да потисне болката и го подкани: — Разкажи ми сега за твоите пътувания, Сийкс. Изглеждаш добре и, както виждам, зимният ти лов е бил както винаги, успешен, — посочи тя тежко натоварените мулета.

— Да — кимна индианецът — зимните луни бяха студени, но великодушни, като последните лъчи на умиращото слънце, преди снегът да покрие земята. Взех само колкото ми е необходимо, но дори това изпълни сърцето ми с тъга. Откакто дойдоха белокожите, могъщият бизон е на колене и няма скоро да се изправи. Вятърът разпилява побелелите му кокали из цялата прерия и те разказват какво е станало. Но белокожите са затворили очи и уши, не виждат и не чуват. Сърцето ми кърви, Полско Цвете, защото когато изчезне последният бизон, ще изчезнат и старите ни обичаи. — Сийкс въздъхна и се загледа в далечината, сякаш виждаше вятъра на промените, чието идване беше предрекъл.

Сийкс се върна бързо към действителността и продължи:

— Радвам се само, че това време ще настъпи след моята смърт — каза той. — Хайде, ела Полско Цвете. Ела да си избереш, както всеки път, една кожа, в торбите има и по нещичко за децата.

Сийкс отиде при мулетата, развърза денковете и разстла кожите на земята. Рейчъл видя потвърждението на разказа му. Носеше съвсем малко бизонски кожи, въпреки че в града за тях даваха добра цена. Затова си избра черна меча кожа, от която можеше да ушие елек или ръкавици, защо не и за Слейд, за идната зима. Благодари на Сийкс за подаръка и го покани да влезе в къщата.

Андрю, който дотогава беше изчаквал учтиво, макар и не много търпеливо, сега дотича радостен, да поздрави индианеца. Нейоми беше много малка и не помнеше последното му идване, затова стоеше по-надалечко, почтително, но и малко страхливо. Но Сийкс скоро спечели сърцето й и след като настани коня и мулетата в обора, влезе с децата в къщата, където Рейчъл тъкмо се опитваше да успокои разплаканото бебе.

Сийкс видя колко е загрижена и се взря внимателно в Тоби. Индианецът протегна ръка, пъхна показалец в устата на плачещото бебе, опипа внимателно венците му и широко се засмя.

— Малкото му никне първо зъбче, Полско Цвете — установи той, доволен. — Дай му малко сладник. Не трябва да си учена лекарка, за да разбереш.

Рейчъл се усмихна, засрамена от доброжелателната му шега. Наистина трябваше да се досети. Изтича в кухнята, където имаше голяма кошница набрани рано сутринта пресни треви и цветя. Сладникът тъкмо цъфтеше и тя взе един кафяво-червеникав стрък, отряза и обели сладкото коренче. След малко Тоби вече дъвчеше, забравил за зъбобола, суров сладник.

След залез слънце Слейд, Фремънт, Поук и по-големите деца се върнаха от нивите. Катерача по мачтите и Ловеца на бизони, както Сийкс бе нарекъл Фремънт и Поук, искрено се зарадваха на индианеца. А той се обърна към Слейд, изгледа го продължително с проницателните си очи и каза делово:

— Тебе ще нарека Войника, защото мисля, че си смел воин, спечелил много победи.

Тази вечер, а после още много дълги вечери скитникът и децата оставаха до късно, омагьосани от разказите на Сийкс, седнал на пода със скръстени крака, засмукал дългата си лула, украсена с мъниста и пера. През деня отиваше с коня до града, обикаляше да търси треви и цветя, за да попълни запасите си, или се отдаваше на размисли във вигвама, който беше вдигнал до къщата, тъй че Рейчъл рядко имаше възможност да си поприказва с него насаме.

Най-сетне дойде все пак вечерта, когато, застанали на прага на къщата, двамата можаха да поговорят за онова, което я измъчваше. Гласът на Сийкс беше малко дрезгав на влажния вечерен въздух, а думите, които се отронваха от устните му, идваха от дълбините на мъдростта и на годините. В тишината на лятната нощ, те падаха като скъпоценни камъни в скута й. Тези думи Рейчъл щеше да пази като безценно съкровище до края на дните си.

— Въпреки мълчанието ти, Полско Цвете — подхвана индианецът — аз чух неизречените думи, легнали на езика ти като нестопен сняг по далечните върхове, закопнял да се превърне в шумящ поток. Но като пътя на този поток, стръмен и скалист е и пътят пред тебе, затова те е страх и се колебаеш накъде да поемеш, затова не знаеше дали да ми кажеш онова, което виждам в очите и в сърцето ти. Зная, че си готова да ми разкажеш за надеждите и страховете си. Но за нас двамата думите са излишни, Полско Цвете. Аз съм стар и познавам света. Видях как гледаш вечер Воина, сигурна, че никой не го забелязва, но аз видях сърцето ти в твоите очи. Все едно, че си ми казала всичко, а аз съм го чул и вече съм размислил. Сега аз ще говоря, а ти трябва да ме слушаш мълчаливо и да се учиш. Ако желаеш, чуй сега моя съвет. — Сийкс помълча малко, поразмисли какво да каже и какво не. А после продължи:

— Ти вече си жена, Полско Цвете, но в тези неща си все още като неопитно, оставено на себе си дете. То мисли само за себе си, за своите сълзи и болки. Затова те питам: — Замисляла ли си се за сълзите на Воина? За неговата болка? Мислиш ли, че за един мъж е лесно да търси в сърцето си, без да знае какво ще открие? Повярвай ми — никак не е лесно. Като упорито дете, ти не си поискала да го разбереш, Полско Цвете. Решила си, че ако една жена обича, достатъчно е да носи сърцето в очите си. Но чуй какво ще ти кажа в тази нощ не, не е достатъчно. Защото, ако една жена обича истински един мъж, тя има очи и в сърцето си.

А сега отвори очи и виж. На всяко нещо му идва времето, всяко нещо си намира пътя и както вятърът стига до тази земя, така стига и любовта до сърцата ни. Както тя пожелае и когато пожелае, това всеки човек трябва сам да разбере. Би ли се опитала да озаптиш дивия вятър? Не, нали, той е сила, която не бива да се улавя, защото ще изчезне завинаги. Не бива да се опитваш да се противиш на любовта, Полско Цвете, защото и тя е дух, който трябва да има пълна свобода, иначе умира. И още нещо: сигурен съм, че сърцето ти може да открива верния път, защото си част от първоелементите, защото си неделима част от тази земя.

И тъй, казвам ти: последвай зова на сърцето си, Полско Цвете. Бъди търпелива, както е търпелива всяка божа твар. Ако искаш, си поплачи, защото сълзи, пролети от любов, са по-сладки от най-сладкото вино и знай, че който умее да чака, вижда, в края на краищата, осъществени всичките си желания, защото е устоял на изпитанията. Защото истината е всемогъща и както високите треви се полюшкват само, ако ги погали волният вятър, така и сърцето пее само докоснато от любовта. Всеки, който се вслушва в сърцето си, го разбира рано или късно.

След тези думи Сийкс млъкна и изчезна във вигвама си. Рейчъл беше така потънала в мислите си, че не забеляза как седна на прага и дълго остана там, замислена над мъдрия съвет на индианеца. Трябваше да признае, че наистина е била егоистка и дебелоглава като глупаво дете. О да, така беше! Но сега всичко й стана ясно и тя можеше само безкрайно да съжалява.

Била е всякога обкръжена от любовта на близките си — на Фремънт, на Поук, на Сийкс, на родителите си, преди да умрат, по-късно и на Индия. Бе очаквала и Слейд да я обикне само защото тя го обичаше. Нещо повече, да я обикне, въпреки че тя никога не му призна любовта си. Като разглезено дете беше плакала да й дадат месечината, без да помисли, че и той може да иска месечината, защото и той беше самотен, много повече от нея дори.

Да, Слейд си нямаше жива душа на този свят.

Когато го осъзна, то беше за Рейчъл като гръм от ясно небе и очите й се плувнаха в горещи сълзи. Деспотичният му баща го беше пропъдил без пукнат грош, беше задраскал дори името му от семейната библия, сякаш никога не е съществувал. Майка му беше починала млада…

Когато майка ти умира, с теб става нещо… ставаш по-голям, отколкото си. Божичко, тя ли не го знаеше!

Рейчъл си спомни, че му бе казвала тези думи и отново заплака. Да, зная, беше й отвърнал Слейд. И наистина го знаеше, но тогава тя не беше обърнала внимание, беше отблъснала грубо признанието му, заета твърде много със собствените си чувства. А в дълбоката си мъка по Индия, не беше ли забравила отново за тъгата и мъката на Слейд? Та Индия беше негова любима сестра, а той не бе имал нито веднъж възможност да й каже колко я обича. Сега беше късно. Индия беше мъртва, както всички, които Слейд бе обичал, както и онова момиче от Ню Орлиънс… Божичко, ужасно, ужасно е, че не беше и помислила за него. Мъчително чувство за вина изпълваше сърцето й.

Как, за бога, можеше Слейд да й говори за чувства? Беше получил през живота си толкова малко любов, а онази, която беше познал, му е била брутално отнета. Дали не се боеше да я обича, или, ако я обичаше, да го изкаже с думи, от страх съдбата да не му я отнеме? Дали не беше скрил чувствата си толкова дълбоко, та вече не знаеше какви са? Тези мисли й късаха сърцето, защото нали Слейд се опита тъкмо това да й обясни. Да, да, опита се. По свой начин, защото държеше на нея, защото дълбоко в себе си я обичаше. Опита се, макар да не му беше никак лесно да произнася такива думи.

А сега, когато не гледаше със сърце в очите, а с очи в сърцето, вече можеше да различи под грубото му, арогантно, присмехулно държане, спотаилото се в него объркано, самотно момче, което се молеше, по свой начин, да бъде чуто.

Помислила ли си за сълзите на Воина, Полско Цвете? За неговата мъка?

Рейчъл скри лице в длани и горчиво заплака. Беше си въобразявала, че обича Слейд. Сега знаеше, че го е обичала твърде малко. Сърцето й пееше, но много тъжна песен и тя гледаше, със заслепени от сълзи очи, танца на високите треви под напора на вятъра.