Ребека Брандуейн
Дива кръв (24)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Ева Бийчъм се обърна бавно към огледалото върху тоалетката на „леля“ Рейчъл и дъхът й секна. Тя затвори очи, после пак ги отвори, за да е сигурна, че наистина собственото й отражение й се усмихва от огледалото.

— О, лельо Рейчъл! — прошепна тя и лека руменина обагри страните й. — Наистина ли съм аз? Възможно ли е?

— Само ти, Ева и никоя друга — разсмя се Рейчъл на откровената радост на момичето и на тази хубост на прага на женствеността и любовта.

От ухажването на Адам Ева разцъфтя като цвете след априлски дъжд. Сега, в белоснежната си дантелена рокля, тя беше толкова красива, че Рейчъл я гледаше със затаен дъх и плувнали в сълзи очи. Сякаш Индия се беше събудила за живот, млада и свежа, каквато Слейд я е познавал преди мъките да я състарят и да я пратят без време в гроба.

Дългата копринена коса на Ева беше катраненочерна, като среднощно небе над прерията, меката й кожа — бяла като лилия, с лека руменина по бузите. Черните й вежди бяха като изписани тъмносините очи блестяха като скъпоценни сапфири. Носът беше прав, класически, а устните като розова пъпка.

На тази сутрин на 4 юли, американския национален празник, вчесаната нагоре коса подчертаваше грациозната извивка на шията, а няколко къдрици с вплетени бели панделки, падаха върху раменете й. Тесният, украсен с волани корсаж на роклята подчертаваше младите, закръглени гърди и тънката талия. За пръв път през живота си носеше пола, дълга до земята. Сега Ева изтанцува весело няколко стъпки из стаята и развялата се дреха откри за миг стройните й глезени. Изведнъж смехът й секна, тя се погледна още веднъж в огледалото и лице то й помрачня, очите й бяха пълни с мъка, когато каза: — О, лельо Рейчъл, защо не е жива мама, да ме види! Вярваш ли, вярваш ли, че би се гордяла с мен?

— Да, Ева, да! Как можеш да се съмняваш? — Ева, мила, твоята майка беше най-добрата ми приятелка, беше ми повече от сестра и затова зная, че да беше днес тука, да можеше да те види, тя щеше да се гордее с тебе, щеше да си каже, че си й утехата за всички мъки, които трябваше да изтърпи през живота си.

— Наистина, наистина ли мислиш така, лельо Рейчъл?

— О да! И съм сигурна, че тя седи сега горе на небето, усмихва ни се и си пожелава повече от всичко на света, да може да ти каже колко много те обича.

— О, лельо Рейчъл! — В очите на Ева блестяха сълзи, нежна усмивка се появи на устните й. — Мисля, че това е най-хубавото нещо, което си ми казвала откакто, откакто мама не е жива. Благодаря. Благодаря ти, че си толкова добра към мен и към всички нас. Не зная, наистина не зная какво щяхме да правим без теб и без вуйчо Слейд.

— А пък аз не зная какво щях да правя без вас — каза тихо Рейчъл. — Помогнахме си взаимно и в живота трябва да е тъкмо така. А сега слизай бързо долу, че да мога и аз да се преоблека и внимавай, внимавай да не се изцапаш, преди да те е видял Адам! Сигурна съм, че ще загуби ума и дума, ще забрави коя ръка му е лявата и коя дясната.

Объркана, поруменяла от щастие и радостни предчувствия, Ева слезе по стълбата. Рейчъл се приближи бавно към тоалетката, но с мислите си още беше при Индия. Наложи си да отпъди тъжните спомени и усети, че Ева я е заразила е нетърпението си. Щяха да отидат всички заедно в града за големия празник на печените бизони, който ставаше всяка година на 4 юли на източния бряг на Голям Арканзас. Рейчъл вече губеше търпение.

Тя се огледа критично и си призна, че е много доволна. Дългата й коса беше сресана на път, двете плитки, сплетени с небесносиня панделка, вдигнати на главата й като корона. Свободни къдрици обрамчваха лицето й. Лятното слънце беше изрусило още повече косата й, кожата на лицето беше станала златиста и подчертаваше сиянието на светлозелените очи, примамливото розово на устните.

Но най-много се гордееше Рейчъл със светлосинята си копринена рокля. Беше наистина прекрасна. След като я скрои, майсторски я забоде върху дървения манекен, за да е сигурна, че ще й стои като излята. Търпеливо и старателно се беше трудила над всеки малък бод. Буфан ръкавите и раменете бяха украсени с кремава дантела, в чудесен контраст със скромния корсаж и малкото деколте, което не оголваше почти нищо от красивите й, пищни гърди. Изрезът на гърба беше по-смел и стигаше почти до тънката талия, подчертана още повече от хубавата рокля. Полата се олюляваше като камбана, тя също беше поръбена с дантела, а под нея се подаваха копченцата на ботушките.

Бяха й останали плат и дантели за дълъг шал с ресни и малка чантичка. Наметна шала, за да прикрива гърба й до вечерта, когато щеше да е вече пристойно да го махне. Върза краищата му на кръста, сложи широкополата сламена шапка и върза панделките й под брадичката, взе чадъра, белите ръкавици, ветрилото от паунови пера и слезе долу да помогне на Ева да привърши приготовленията за празника.

Малко по-късно в стаята влезе Слейд. На Рейчъл й секна дъхът. Толкова хубав не го беше виждала. Вместо обичайните риза и панталон, беше сложил черен вълнен костюм. Сакото с хубава кройка му стоеше като излято и подчертаваше широките рамене и мускулестите ръце. Ризата беше от колосана бяла батиста с дъхаво дантелено жабо, на връзката от черен сатен беше забодена карфица с перла. Под сакото носеше раирана жилетка в сиво и черно, от джобчето й се подаваше сребърният ланец на часовник с малко украшение. Панталонът подчертаваше мускулестите му бедра и прасци. От ежедневните дрехи бяха останали само черното сомбреро, ботушите със сребърни шпори и коланът с пистолетите.

Слейд погледна двете жени и лицето му видимо пребледня, колкото и да беше загоряло от слънцето.

— Индия — прошепна той тъжно и сякаш не повярва на очите си. После лицето му просветна от радост. Индия! След миг осъзна, че вижда не сестра си, а Ева и се засмя. — Ева, съкровище, ама че ме уплаши! Не съм те виждал толкова издокарана и за миг помислих, че е майка ти. Не бях си давал сметка колко си приличате.

— Наистина ли, вуйчо Слейд? — попита, просияло, момичето.

— Можехте да сте близначки, толкова си хубава! Адам трябва да внимава, ако не иска да загуби завинаги сърцето си.

Ева се изчерви от щастие, а Рейчъл се усмихна на Слейд — беше му благодарна, задето преодоля предубежденията си спрямо Адам. Беше му признателна и за разбирането и деликатността, проявени към осиротялото девойче, което сигурно мъчително му напомняше покойната му сестра.

— Дядо! — извика Рейчъл, за да не оставя Слейд за дълго с мъчителните му спомени, да не им се отдаде и тя. — Дядо, готов ли си? Тебе чакаме.

— Идвам, идвам веднага — обади се Фремънт от стаята си. — Не почвай да мърмориш, Рейчъл, само минутка още.

След малко се появи и дядото, просто неузнаваем. Толкова добре изглеждаше в празничния си костюм. Беше си подстригал бакенбардите и лъхаше на одеколон. Като го видя, Рейчъл просия от обич и гордост. Дядото направи сърдита гримаса и измърмори нещо за „проклетите жени, дето правят мъжете на маймуни, като ги принуждават да се издокарват“. Но Фремънт изведнъж млъкна, зяпна Слейд и се запревива от смях.

— Хубава двойка сме, няма що! — възкликна старецът и присви подигравателно очи. — Слейд, ама ние приличаме на две градски контета от Изтока, току що слезли от файтона си.

— Нищо подобно — извика Рейчъл, още преди Слейд Меверик да успее да отговори. — И двамата изглеждате чудесно! — добави тя по-тихо.

— О, благодаря ти, Рейчъл — ухили се Слейд. — Ще позволиш ли да кажа, че и аз никога не съм те виждал по-хубава. — В погледа му се четеше нескрито възхищение, а тя се изчерви и сведе очи с разтуптяно сърце. Той й предложи галантно ръка. — Ако сте готова, госпожице, каретата ви чака.

Рейчъл взе от масата кошницата с провизии за пикника, която бяха приготвили с Ева, защото след залез децата сигурно щяха да огладнеят. Подаде я на Слейд, хвана го под ръка и се усети безкрайно щастлива да излезе с него навън, в слънчевия ден. Поук беше докарал колата пред къщата и вече настаняваше част от децата, за да има място за всички. Семейство Кейфе, което щеше да пътува с тях, също беше пристигнало. Адам не отстъпваше на Слейд в кавалерството и веднага скочи от колата, за да помогне на Ева да се качи. Беше така зашеметен при появата й, че брат му се разсмя и го попита дали някой го е цапардосал по главата. Адам изръмжа нещо на брат си, а после малкият керван потегли с весели шеги и закачки по пътя към Уйчито.

Леките изпарения от реката, обвиващи града с тънко було, вече се бяха стопили под юлското слънце. Сега двете реки бяха придобили по криволичещия си път през прерията цвета на непрозрачен топаз, защото бяха затлачени с тиня и небето не можеше да се отразява в тях. Патици и гъски се гмуркаха доволни във водата, а тополите по двата бряга, залюлени от лекия ветрец, приличаха на цветни петна, нахвърляни небрежно от художник върху лененото платно на хоризонта. Сред този мирен декор въздухът ехтеше от шумовете на празненството, което вече беше в разгара си. Глъчката събуждаше любопитството на Рейчъл и тя се озърташе нетърпеливо на всички страни, докато Слейд караше по Дъглас авеню към центъра на града.

Тук свиреха няколко оркестъра, а върху издигнатия подиум вече танцуваха двойки. Наблизо имаше още един, от който хората пускаха в небето балони. По цялата главна и по страничните улици духови оркестри рекламираха удоволствията, които очакваха посетителите на кръчми и игрални домове, представленията на артистите, разпънали палатки из целия град. Улични търговци предлагаха евтината си стока, продавачи се разхождаха с плакати в ръце пред магазините, хвалеха стоките и услугите си. „Най-гладкото бръснене в този град. Горещи и студени бани, цена 50 цента“ — пишеше на един плакат. „Продаваме оригинален тютюн «Бул Дърам» и първокласни хавански пури (пет цента парчето)“ — гласеше друг.

Жителите на града се разхождаха из улиците, тълпяха се край пъстрите палатки и будки, които се точеха от западния край на Дъглас авеню чак до източния бряг на Голям Арканзас. Тексаски джелепи, бързащи да похарчат месечната си заплата от трийсет долара, пълнеха кръчмите и игралните домове, а търговците и фермерите придружаваха съпругите си до сергиите, за да ги почерпят с лимонада, ябълков сладкиш или някое друго лакомство.

Откъм голямата река долиташе апетитната миризма на бизонско, което печаха на огромни шишове над нарочно изровени ями. В тях още вчера бяха напалили огньове и сега дупките бяха пълни с червена жарава. Лютивият, приготвен с ароматни треви сос за печеното, се смесваше с мазнината и сока на крехкото бизонско и капеше върху нажежените въглени, от тях в аквамариненото небе се вдигаха малки, апетитно миришещи облачета. Печен дивеч, пуйки, гъски, кокошки и речна риба също пръскаха аромати, от които устата се пълнеше със слюнка.

Развлечения имаше предостатъчно — от състезания по стрелба и конни надбягвания до хвърляне на топки през обръчи, занимание, увлякло голяма група мъже и жени Те се опитваха да хвърлят топките през обръчи, които едва се виждаха във високата трева. Трупа пътуващи артисти даваше представлението си върху кола. Публиката освиркваше злия герой и щом се появеше, почваше да го замеря с лешници. Пред кукления театър децата крещяха от възторг, а от колата на някакъв лечител хората купуваха хапчета от чер дроб, илачи за сърце и бъбреци, настойка от змийска отрова. По-възрастни господа си вземаха течност за подмладяване.

Поук, Слейд и господин Кейфе най-сетне намериха място за колата, всички слязоха и се смесиха весело с празничната тълпа. Въпреки усилията си да се държи като възрастна, Рейчъл беше не по-малко очарована от децата и ги следваше, зяпнала, от будка на будка, смаяна от невижданите неща и многото примамки, които се предлагаха. Имаше толкова неща за гледане и за правене, че денят отлетя като миг.

Всички ядоха толкова много бизонско печено, че на децата им стана лошо и Слейд трябваше да им купи ментови пръчици, за да им се успокоят стомахчетата. Докато ги ближеха бавно, децата придумаха вуйчо си да вземе участие в едно от състезанията по стрелба. Рейчъл можа лично да се убеди, че той е наистина майстор на пистолетите. Въпреки че няколко от съперниците бяха професионалисти като него, Слейд успя да улучи една след друга сто бутилки и да спечели наградата от петдесет долара. Адам, който отпадна при третия кръг, защото се заинати да размахва вехтия колт на баща си, сега можеше само да завижда на Слейд и да му се възхищава.

— Адам, нагълтал си се с евтини романи — закачи го доброжелателно Слейд. — Револверът не е направен за игра и фукня. Да държиш оръжието в едната ръка и да натискаш спусъка с другата, това може да е забавно и ефектно, но ако нямаш опит, а смея да твърдя, че го нямаш, това не е начин да улучиш. Тази техника е приложима само на къси разстояния. Мини някой следобед да те науча да стреляш.

— Слейд, ти сериозно ли говориш? Много ти благодаря! — отвърна Адам, толкова зарадван от предложението, че забрави за подигравката.

Слънцето беше почти залязло, когато Слейд Меверик успя най-сетне да остане насаме с Рейчъл. Не обърна внимание на полуискрените й протести и я заведе на вечеря в прочутия „Оксидентъл хотел“ на ъгъла на Секънд и Мейн стрийт, може би най-красивата сграда в Уйчито и положително най-големият и най-луксозен хотел в цял Канзас. Фирмата „Милис и Стем“ го беше построила през 1873 година за 29,985 долара. Местната фирма „Хартел и Лонгботъм“ беше доставила за него 600,000 тухли, бяха използувани и четири хиляди фута каменни плочи и 140,000 фута греди. Двуетажният хотел беше боядисан в бяло, разполагаше със 76 стаи и апартаменти, а в приземния етаж имаше пет магазина. Ресторантът беше толкова елегантен, че на Рейчъл й секна дъхът. Слейд наистина ли имаше намерение да вечеря тук? Боеше се да не би цената на вечерята да надмине възможностите му, въпреки парите от наградата в джоба. Но когато изказа опасенията си, Слейд просто не й обърна внимание и я побутна да прекрачи прага.

— Аз те каня, Рейчъл — каза той строго — и — край! Толкова пъти си ме гощавала с чудесните си гозби, че напълно си заслужила една по-специална вечеря. А сега си укроти острото езиче и върви!

Големите овални маси в ресторанта бяха покрити със снежнобели покривки от дамаска, сервизите бяха от скъп порцелан и сребро. По тогавашния обичай, чиниите бяха преобърнати, а приборите кръстосани върху тях, във всяка кристална чаша за вино беше пъхната навита колосана салфетка. В средата на всяка маса имаше въртяща се кръгла поставка с шишенца олио, оцет и подправки, бяха сложени и щипка за захар, каничка е каймак и чинийка с късчета масло в лед от хладилника на ресторанта.

Слейд издърпа един от дървените столове стил „Уйндзор“ и го предложи на Рейчъл. Тя внимателно седна и оправи притеснено полата на роклята си, защото се боеше, че се държи глупаво. Тук се хранеше елитът на Уйчито и не беше си помисляла дори, че може да се озове сред него. Келнерът й подаде менюто и тя се залови да изучава списъка от чудесни супи, ястия от месо, дивеч и зарзават, изредените многобройни студени ястия, пасти, бисквити, пудинги, кремове и сладоледи. Към едно единствено меню от няколко ястия, се сервираха 16 горещи соса. Изобщо не беше чувала за поне половината от ястията, затова предостави на Слейд да направи поръчката.

След като си похапнаха чудесно, танцуваха валс под звуците на оркестъра. Докато се плъзгаха по паркета, Рейчъл не беше в състояние да мисли за друго, освен за ръката му в ръкавица върху нейния гръб. (Един джентълмен не биваше да слага гола ръка върху гърба на дамата си), нито да я притиска прекалено близко до себе си. Слейд не спазваше последното, но и тя нямаше нищо против, беше млада и влюбена, а той чудесно валсираше. Шампанското, което пиха на вечеря, й беше позамаяло главата и сега й се струваше, че би танцувала с него цяла вечност.

Най-сетне излязоха, сгорещени и без дъх, от „Оксидентъл хотел“ и тръгнаха на запад срещу хладния вечерник, повяваш, откъм реката. На брега Рейчъл и Слейд видяха в здрача огромна раирана палатка, която сутринта още не беше тук. Беше така претъпкана с хора, че стените й се огъваха. Двамата решиха, любопитни, да влязат и те. Така се озоваха на проповедта на отец Профит, тъкмо когато нещата вече бяха излезли от всякакъв контрол.

Като разбра, че това е религиозно събиране, Слейд понечи да си тръгне, но междувременно палатката така се беше напълнила, че двамата с Рейчъл не можаха да си проправят път към изхода. Освен това срещнаха толкова злобни погледи, задето пречат на богослужението, че се отказаха от намерението си. Слейд поклати примирено глава.

— Не си представях по този начин завършека на една приятна, прекарана заедно, вечер — извини се той. — Надявам се все пак, че това тук няма да трае цяла нощ.

— Представа нямам, никога не съм присъствала на такова събиране — призна си Рейчъл.

— Тихо, тихо! — изсъскаха хората зад тях. — Мълчете, искаме да чуем какво казва проповедникът Профит.

Двамата направиха гримаса. Наистина не бяха си представяли подобен завършек на вечерта. Бяха мислили по-скоро за разходка на лунна светлина покрай реката и няколко целувки под звездното небе. Рейчъл и Слейд замълчаха учтиво и насочиха по неволя вниманието си към трибуната, където проповедникът Профит пуфтеше като набиращ скорост локомотив.

Откровено казано, Финеас Ф. Профит, не беше посветен в свещенически сан. Беше незаконен син на „доктор“ Профит, пътуващ лечител. До деня, в който Финеас пое пътя на божи човек, библейските му познания се ограничаваха с няколко изопачени цитата, повтаряни от неговия баща, като например: „Любовта към парите е всичко на този свят“ или „По-благословено е да вземаш, отколкото да даваш“.

За тази цел малкият Финеас беше изучил още върху коленете на баща си триковете, с които доктор Профит си изкарваше прехраната: да увива в листа пшенична или царевична каша и да я продава като лек (той не помага, разбира се, на хората, но и не им вреди, — казваше баща му). Знаеше също да смесва алкохол с опиум и царевичен сироп като средство за сън (ако друго не помагаше). Приготвяше плодови сокове с алкохол (хората си въобразяват, че от това питие се чувстват по-добре, даже да не е така — обясняваше баща му). Е да, Профит-младши го биваше да приготвя хапчета, пудри и настойки, които имаха единствената цел — да измъкват на хората парите от кесиите (крив ли им е някой, че са толкова глупави!)

В края на краищата баща му беше линчуван от тълпа разярени мъже, един от които беше загубил преди няколко дена съпругата си. Тя се беше отровила, изпивайки две пълни лъжици от силното успокояващо лекарство на д-р Профит, предназначено, според него, да премахва болката чрез изтръпване на цялото тяло. Оказа се, че въздействието му се дължи на малко, но достатъчно силно количество змийска отрова. За щастие на Финеас, след дълъг спор хората решиха, че е много млад, за да бъде обесен и го пуснаха да си върви след строго предупреждение да не се мярка повече наблизо. Та по този начин беше наследил съмнителната титла и медицинския фургон на баща си.

Въпреки страшния и позорен край на доктор Профит, Финеас продължи да практикува занаята на баща си, докато не избяга един божи ден по чудо от тълпа разлютени мъже, чиито плешивини силно се бяха изринали от препоръчаната от доктор Профит тонизираща течност.

След този провал Финеас стигна до убеждението, че е време да си смени професията. Трябва да му се признае, че добре познаваше човешката природа и по време на пътуванията си беше установил, че мнозина се оставят лесно да бъдат манипулирани в името господне. Затова реши да извлече от това капитал и да стане евангелист. Беше роден проповедник, обичаше да има публика, беше страстен и въздействащ оратор.

За да реализира новия замисъл, Финеас се върна у дома си да прибере пачаврата, за която се бе оженил преди години в пияно състояние и двете курвички, изглежда, негови дъщери. Продаде запасите от сиропи и други илачи, купи боя и пребоядиса яркожълтия медицински фургон. Купи и огромна вехта циркова палатка, която можеше да се сгъва и пренася с фургона. Набави дрехи, подходящи за сериозните роли, които семейството щеше да играе. После дълго ми и три безпощадно в коритото жена си и двете щерки, накара ги да се вчешат и да се облекат прилично, а накрая даже ги гримира леко, за да подчертае естествената хубост, която откри, за щастие, под слоевете мръсотия, пудри и червила. След което потегли за първата си проповед на пробудената съвест. Пришпорен от собственото си сладкодумие и възторжената реакция на пъстрата сбирщина нови енориаши, Финеас хвърляше гръм и мълнии, сипеше закани, призоваваше, бичуваше и обединяваше. Беше успял да събере толкова много хора, че беше сигурен — чул е послание божие и то гласеше: долари! От този ден Финеас стана дълбоко вярващ последовател не само на златния телец, но и на всемогъщата религия, която позволяваше на парите да текат така изобилно и лесно в дискосите, с които дъщерите му обикаляха богомолците.

Сега обгърна с поглед плътната тълпа, която беше събрал на източния бряг на Арканзас и се възпламени от собствената си фанатична проповед. Главата му с дълга, къдрава бяла коса трепереше като глава на ранен бизон, докато крещеше от подвижния си дървен амвон, впил в множеството пронизващи сини очи, целите в кървави жилки и стъклено-прозрачни от непрекъснатото пиене. Така се беше изпотил в задушната палатка, че дългите, засукани краища на мустаците му бяха увиснали, а лицето му беше станало кръв червено. Рейчъл го гледаше и се питаше дали не го стяга яката, та кръвта е нахлула в главата му. За пръв път виждаше толкова силно възбуден човек и ако пастор Профит не беше свещеник, щеше да реши, че е пиян. Той се олюляваше като в транс и сякаш всеки миг щеше да се строполи. Потокът от сантиментално-сълзливи изречения, който се изливаше от устата му, би изпълнил със завист всеки тексасец. Докато крачеше като луд напред-назад, една грозна синя жила пулсираше толкова силно на слепоочието му, че Рейчъл се боеше да не получи удар. Но когато се озърна, разбра, че е очевидно единствената, изпитваща подобни опасения. Всички останали го бяха зяпнали като хипнотизирани, не изпускаха нито една негова дума и така силно му ръкопляска ха, че неколцина също бяха заприличали на луди.

Изглежда от време на време, чувствата завладяваха толкова силно проповедника Профит, че той обръщани гръб на събралите се, навярно за да си избърше потта. В действителност отпиваше глътка от плоската, скрита в огромната му носна кърпа — и този трик беше научил от добрия си баща. После се обръщаше с нови сили към публиката и продължаваше фанатичната си проповед.

— Братя и сестри — крещеше той с пяна на уста и удряше силно с библията по амвона — вярвайте ми, библията не лъже, когато казва, както и евангелието, че ако пълзиш пред друг човек, за да спечелиш благоволението му, ти не си Христов слуга. Затова и аз не търся тази вечер тук никакви облаги за себе си. Искам само едно — да разпростра над вам словото на бога, който ме е призовал за свой верен, предан слуга, за да спасявам грешниците на тази земя. Чуйте! Вие, които сте мързеливи и грешни, вие, които растете сякаш цветя в полето, без да орете и сеете, вие, които се отдавате на пиянство и разпътни жени, вие, които търсите порока, бъдете предупредени: с мързел и пороци няма да постигнете нищо! Отворете ушите си и разберете: всеки ще пожъне каквото е посял. Затова не се уморявайте да вършите добро, трудете се и в уречения час ще приберете жътвата, както ще прибера и аз своята. Той помълча, после посочи, двете си дъщери, застанали до него на подиума. Сестра Джемайма и сестра Орейли ще минат сега с дискосите обяви той, — а сестра Танзи Мий ще ни поведе, за да издигнем към Всевишния радостната си песен. Позволете да ви замоля, братя и сестри, пригласяйте й, пейте: „What a Friend We Have in Jesus“, защото той наистина е наш приятел! — и Профит посочи с патетичен жест към небето.

Когато Танзи Мий (която си въобразяваше, че има глас на славей) запя, публиката ревностно й заприглася, докато проповедникът Профит кресливо подканяше присъстващите да бръкнат по-дълбоко в джобовете си и великодушно да жертват. Събраните очевидно взеха поканата му присърце, защото Рейчъл чуваше как монетите иззвънтяват в двата дискоса, направени от сита за промиване на злато.

Макар да не смяташе, че отец Профит е много подходящ за проповедник на божието слово, Рейчъл бръкна драговолно в кесийката си, да даде нещо и тя, но Слейд задържа ръката й.

— Задръж си парите, скъпа — пошепна й той на ухото, ти имаш много по-голяма нужда от тях, отколкото впиянченият дърт шарлатан на амвона. Готов съм да си изям шапката, ако дава поне една десета от събраното на църква, мисия, сиропиталище или нещо подобно.

— Мислиш, че е измамник?

— О, не бих се изразил толкова категорично. В края на краищата той наистина проповядва божието слово, ако имаш това предвид, съкровище мое. Но въпреки това заслужава да бъде нашибан с камшик, защото внушава на тези честни, отрудени хора, че милостинята, която с мъка отделят, отива за добри дела. Обзалагам се, че от нея ще се възползуват само проповедникът Профит и трите му жени. Готов съм да си изям и ботушите, ако свежият цвят на лицата им не е постигнат с пудра и червило.

Рейчъл се вгледа учудено и недоверчиво в сестра Джемайма и сестра Орейли, които се промъкваха с дискосите между редиците. Трябваше да признае, че майката природа няма нищо общо със свежия им вид, забеляза също, че корсажите на скромните им рокли са скроени толкова изкусно, че всеки път, когато се навеждаха с дискосите напред, те се разтваряха достатъчно, за да привлекат погледите към пищните им гърди. Един по възрастен фермер така се зарадва на сестра Орейли, че за да позяпа по-дълго, бръкна на три пъти в джоба си.

Щом химнът свърши, пастор Профит хвърли тайничко поглед към събраното. После се залови с удвоена ревност за избрания текст и сервира на присъстващите такава майсторска смесица от библейски цитати и собствени измислици, че дори Рейчъл, която знаеше библията почти наизуст, не би могла да каже кое откъде е. Но енориашите очевидно нищо не забелязваха. Хората ръкопляскаха като луди, тропаха с крака и насърчаваха проповедника Профит със свиркането си.

— Братя и сестри! — изкрещя той, сочейки с укоряват показалец полупразните дискоси — това ли е жалкото подаяние, което можахте да откъснете от сърцата си? Срам и позор! Както разбирам, не съм подранил с нито ден да дойда във вашия град. Слуховете не са лъгали — това е на истина град на порока и корупцията, същински Содом и Гомора!

— Но каква е наградата на човека за огромния му труд, за всичките му надежди и усилия тук, на земята? — ще ме попитате вие. — Не е ли най-доброто да ядеш, да пиеш и да се веселиш? Не — отговарям ви аз, защото къде е ползата от всичко това? Парите са отговорът на всички въпроси и да ги пилееш безразсъдно, значи да мамиш господа, защото не е ли казал и той, че го мамите, ако не му плащате онова, което е негово? Ако не отделяте принадлежащата нему дан? Не ни ли е казал той, че проклятие тегне върху всеки, който го лъже. Не ни ли призовава да внасяме данъците си в хазната, всички до един… както ще го сторим и ние сега! Сестра Джемайма и сестра Орейли, обиколете още веднъж с дискосите, а ние ще запеем със сестра Танзи Мий „Bringing in the Sheaves“ и ще се радваме, че проклятието, пратено от бога на жалките и недостойни грешници, ще бъде заличено от тяхната доброта и щедрост!

По време на второто събиране на пари, Рейчъл чу долетял отвън силен трясък. Отначало помисли уплашено, че се вдига буря, но после разбра, че са ракетите, с които завършваше националният празник. Звездите вече бяха обсипали небето и сега хората палеха ракети. Рейчъл много искаше да види фойерверка, но палатката беше така претъпкана, че човек едва можеше да помръдне, та камо ли да си пробие път към изхода.

Но не само тя беше разтревожена. Много от хората в палатката, които си вееха досега с ветрилата, взеха силно да кашлят и да тропат с крака, докато сестра Тензи Мий мяукаше поредната строфа от „Bringing in the Sheaves“. Една млада жена си позволи даже да отблъсне нетърпеливо дискоса на сестра Джемайма и да направи хаплива забележка, навярно много обидна, ако се съди по гневното лице на закръгленката сестричка. Когато сестра Джемайма се отдалечи с яден отговор, Рейчъл можа да разгледа по-добре неучтивата жена и беше малко учудена да види, че тя се впила като пиявица в ръката на Густав Оксенбърг.

Та това трябва да беше Ливи Свенсон, шведското момиче, за което Гюс искаше да се ожени, ако то се съгласи. Рейчъл се наведе леко напред, за да разгледа по-добре младата жена, застанала две редици пред нея. Беше си я представяла съвсем иначе.

Рейчъл беше очаквала някоя едра, руса валкирия. А Ливи Свенсон, (защото наистина беше тя), беше нисичка, закръглена, с дебел кестеняв кок на тила и кръгло като месечина бяло лице. Такива са симпатични при децата, но възрастен с такова лице напомня затлъстял, одъртял гном. Имаше съвсем кръгли кафяви очи с дебели черни мигли, които бързо-бързо примигваха, когато Гюс гледаше към нея, бузите й бяха пълни, червени, обсипани с лунички, носът чип. Приличаше на малко лисиче и Рейчъл нямаше да се изненада, ако от присвитите устица се подаде розово езиче, но те бяха създадени сякаш повече за да се цупят, отколкото за да бъбрят. В момента Ливи фиксираше пастор Профит с престорено набожен поглед и фалшива, уж добродушна усмивка. Но очите й се сториха на Рейчъл жестоки и студени, а в брадичката й имаше нещо, напомнящо упорито муле, Гюс заслужаваше съчувствие. Ако се ожени за Ливи Свенсон, а нещата явно отиваха натам, бракът нямаше да му донесе много радост.

— Братя и сестри! — изрева дрезгаво пастор Профит и върна Рейчъл към действителността. — Сърцето ми е преизпълнено от радост, защото вие чухте словото божие и то ви просветли. Щедрите ви дарения ясно го доказват. Когато дойде ужасният, но неизбежен ден на второто пришествие, онези, които са били щедри тази вечер, със сигурност ще преминат реката Йордан и ще заемат мястото си в небесния дом на Отца, защото всекиму се отдава според заслугите!

Събраните посрещнаха тези думи с високи възгласи „Амин, отче!“ и възбудата достигна своя връх. Рейчъл се питаше тревожно дали тези хора няма да започнат да се търкалят в транс по пода и да говорят на чужди езици. В нейната черква подобна служба никога не бе имало, там всичко беше тихо, сериозно и достолепно. Дори религиозните церемонии на чернокожите в Пенсилвания, на които беше присъствала, бяха наистина весели и оживени, но всякога в рамките на добрите нрави. А тези разюздани крясъци напомняха за бясната, необуздана ярост на въстанали плебеи. Това тук беше бъчва с барут, която можеше всеки миг да експлодира. Но пастор Профит не предприе нищо, за да успокои разбуненото множество. Тъкмо обратното, продължаваше да го разпалва. Рейчъл не подозираше, че в палатката, някъде в задните редици, стоеше и пияният Джонатан Бийчъм, увлечен и екзалтиран като всички.

Бийчъм беше изпил в „Силвър Слипър“ толкова много ракия, че вече не би могъл да каже как е стигнал до брега на реката, още по-малко как се е озовал на тази проповед. Но сега пияницата беше убеден, че бог е водил стъпките му, защото нямаше съмнение, че Всевишният говори с устата на проповедника Профит, а сестра Тензи Мий с червените си коси и зелените очи, с яркочервените устни и млечнобяла кожа е ангел, долетял от небето. В замъгленото съзнание на Джонатан гласът й звучеше като ангелска арфа, пищният й бюст беше по-мек от облак. Той копнееше почтително да я целуне, да я погали и да сложи покорно глава между двете прекрасни кълба.

Сестра Тензи Мий щеше да спаси него, клетия грешник. Да, трябваше да го спаси. Той не иска да свърши като онова жалко прасе Рей Крипън — намазан с катран и облепен с пера, направен за посмешище на целия град. Една нощ се появи в Дилейно върху мършавата си дърта кранта с ръждясали тенекии, вързани за опашката й. Олюляваше се на седлото като пиян. От всички кръчми и игрални домове наизскачаха хора да го видят — да това беше Рей, направен за посмешище от Слейд Меверик и Рейчъл Уайлдър. Щом тези двамата бяха подредили така жестоко Рей, само задето се опитал да открадне — според него на шега едно от мършавите добичета на Рейчъл, какво ли щяха да му сторят на него, на Джонатан, след като открай време го мразеха? Знаеше само едно, — че не иска да си има вземане даване с тези двамата. Трябваше да намери начин да се спаси от тях, преди да е станало твърде късно.

— Братя и сестри! Братя и сестри, въпреки доброволните ви пожертвувания — крещеше проповедникът Профит, — много се боя, че сред вас още има грешници и ви призовавам от все сърце: Разкайте се! Разкайте се! Разкайте се веднага, ви казвам, разкайте се докато не е късно и ще бъдете спасени! Държи ли дъртият демон Уиски и вас в ноктите си? — попита той и отпи голяма глътка от плоската. — Отречете се от дявола, ви казвам! Бягайте от неговите слугини, от тези изписани вавилонски грешници! Защото, не го ли сторите, ще бъдете прокълнати и ще горите в пламъците на ада, ще горите, ще горите до свършека на света, докато пламъците ви погълнат…

По волята на съдбата, тъкмо в този миг един от празнуващите бе запалил ракета. Тя разсече въздуха като артилерийски снаряд и избухна точно над палатката. Ракетата се разпадна на пламтящи късове, които се изсипаха върху покрива на палатката и я подпалиха. Изпърво всички вътре се вцепениха като от гръм, защото никой не знаеше какво се е случило и всички бяха оглушени от ужасния трясък. Но когато пламъците почнаха да проникват през раираните стени, някой посочи нагоре и извика: Божият съд ще ни съди!

Настъпи паника, хората викаха, опитваха се с ръце и крака да си проправят път към изходите. А понеже те бяха задръстени от тълпи, някои се устремиха към платформата, където проповедникът Профит, жена му и двете му дъщери стояха, пребледнели като платно и вцепенени от ужас, сякаш наистина се бояха, че ги е сполетял божият гняв. Мнозина пълзяха на четири крака и се промъкваха под стените на палатката, от което тя застрашително се олюляваше и можеше всеки миг да се срути. Други коленичеха с викове и се молеха, сякаш вярваха, че тях огънят няма да ги стигне, защото молитвите им ще ги спасят. Дъжд от искри валеше от покрива, обхванати от ярък пламък ивици плат се навиваха нагоре, после падаха и подпалваха сухата лятна трева. Лют дим изпълваше въздуха, заслепяваше хората и не им даваше да дишат.

Слейд веднага извади носна кърпа и я сложи пред устата на Рейчъл. После силните му ръце обгърнаха раменете й, той я притисна силно към себе си и взе да я бута грубо през паникьосаната тълпа. Извика й да държи главата си наведена и да не вдишва дима, а после си запроправя със сила път през множеството. В страха си за нея Слейд се бореше като диво животно, крещеше на околните да мируват, за малко не изкълчи ръката на една старица, когато я дръпна, за да не я стъпчат. Но по токът обезумели хора отвлече бабичката и можеха само да се надяват, че е успяла да се измъкне.

Рейчъл не беше изпитвала през живота си такъв страх, но, за разлика от околните, не изпадна в паника, защото дълбоко в себе си беше сигурна, че стига това да е по силите на човек, Слейд ще я измъкне, няма да я остави в този ад. Вярваше го с цялото си сърце и тази вяра беше молитвата, която мълвеше, докато се препъваше, кашляше и се давеше от лютия дим.

Секунди по-късно някакъв мъж блъсна Рейчъл и за малко не я събори. Когато Слейд я задържа, Рейчъл вдигна поглед и видя, ужасена, че мъжът, който се блъсна в нея, е Джонатан Бийчъм. Помътнелите му очи трескаво блестяха. Преди тя да успее да го задържи, Бийчъм вече беше скочил върху обзетия от пламъци подиум и сега крещеше: — Разкайвам се, разкайвам се! Спасете ме! Спасете ме! — Тя хвърли още един поглед през рамо и го видя за последен път; беше коленичил на подиума, стенеше и се вкопчваше отчаяно в сестра Тензи Мий, заровил лице между увисналите й гърди, а тя се опитваше отчаяно да се откъсне от него и да избяга от горящата палатка.

Мигове по-късно Рейчъл зърна Гюс, който дърпаше Ливи през полудялата тълпа. Тя крещеше и хълцаше истерично:

— Густав, биволе проклети, изведи ме от тука! По-бързо! По-бързо! Изведи ме оттук! Побързай, Густав!

Най-сетне той я вдигна на рамо и си запробива грубо път към изхода, при което събори една стена и скъса няколко от поддържащите въжета. Вятърът, духащ откъм реката тутакси изду с див рев палатката и я вдигна като огромно хвърчило, от което се скъсаха и последните поддържащи въжета. Ленената стена плющеше, бълваше огън и дим към нощното небе, в което ракетите продължаваха да се пръскат като бомби. После огромната палатка отново падна на земята. Множеството едва успя да се пръсне, преди палатката да рухне и да погребе всичко под пламтящите си стени.

Слейд успя да измъкне Рейчъл в последната секунда. Но преди да въздъхне с облекчение, зърна, ужасен, че полата на роклята й гори и пламъците вече са плъзнали към гърба. Рейчъл не подозираше, че гори, докато Слейд не се хвърли като луд върху нея и не я повали на земята. Тя вече се задушаваше, когато той почна да я търкаля по земята и да тъпче роклята, докато угаси и последното пламъче. После я притисна към себе си и прошепна: — О, скъпа, скъпа! — Притискаше я така силно, сякаш нямаше никога да я пусне. Тя трепереше в прегръдката му. Шокът, мисълта, че роклята й е изгоряла и че Слейд й е спасил живота — твърде много й се събра.

Сега палатката пламтеше като факла и виковете на болка на останалите под нея кънтяха в ушите на онези, които успяха да се спасят и сега гледаха от няколко метра разстояние този ад, в който и те за малко не оставиха живота си. Рейчъл се питаше, ужасена, дали Джонатан Бийчъм не е сред онези, чиито викове вече преминаваха в стенания, докато замлъкнаха съвсем. Тя не знаеше.

Нещастието дойде толкова бързо, че някои го бяха помислили за част от тържествата. Но хората постепенно разбраха какво е станало и от всички страни тичаха жени, мъже и деца с напълнени от реката кофи с вода. Уйчито разполагаше само с една доброволна пожарна команда, затова гражданите не очакваха помощ и бързо направиха верига от широката река до палатката, за да угасят пламъците, преди пожарът да обземе и други палатки. В този град всеки знаеше какво значи пожар в прерията и се страхуваше от него. Това беше една от най-големите опасности в равнината. Рейчъл и Слейд гасяха наред с другите и не след дълго пред тях останаха само купчина овъглен плат и няколко опушени от дима трупа.

На местопроизшествието се появиха журналисти и пазители на реда. Повечето бяха свидетели на не една такава катастрофа и бяха въоръжени срещу ужаса, обзел останалите. Вестникари и пазители на закона задаваха въпроси на събралите се зяпачи. Какво бе станало причина за ужасната трагедия? Дали някой злодей не е подпалил палатката? Жадните за сензации репортери се тълпяха оживено край хората, опитваха се като ловджийски хрътки да надушат следа. Някакъв нахален репортер забеляза обгарялата рокля на Рейчъл и въпреки че тя се разплака, се опита даже да я снима. Слейд така се разяри, че в края на краищата награби човека за яката и го натири с ритник в задника, а за по-сигурно му строши и фотоапарата. Пазителите на закона бяха малко по-внимателни, но и те упорито искаха да получат отговори на въпросите си. Кой е бил в палатката, когато е пламнала и още по-лошо кой не е излязъл жив от нея — това искаха на научат чиновниците. Постепенно успяха да възстановят всичко, което се беше случило и да идентифицират труповете. Проповедникът Профит и цялото му семейство бяха сред жертвите, а също и Джонатан Бийчъм.

Тази последна новина сложи край на зловещото тържество. Мълчаливи, целите в сажди, Рейчъл и Слейд се запътиха към своите две коли и тази на семейство Кейфе. Питаха се как по-внимателно да съобщят на малките Бийчъм, че баща им е мъртъв.

На другия ден всички вестници излязоха със специални издания с огромни черни заглавия, свеждащи ужасната нещастие към няколко банални фрази от рода на:

АДСКИ ПЛАМЪЦИ ПОГЛЪЩАТ ПАЛАТКАТА НА ПРОПОВЕДНИК,

или

ГРЕШНИЦИ ИЗГАРЯТ ЖИВИ В ДЯВОЛСКИ АД.

 

Още рано сутринта всички вестници в Уйчито бяха разпродадени за по пет цента броя. Чиновниците предадоха овъглените трупове на семействата на умрелите и градът отново се потопи в ежедневните си грижи. Престъпникът, изстрелял ракетата, запалила палатката и отнела живота на толкова хора, изобщо не бе намерен.