Ребека Брандуейн
Дива кръв (26)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Животът продължи все същият, само че в къщата вече нямаше бебе, а под самотното, посадено от Рейчъл дърво, имаше не четири, а пет гроба.

От време на време, рано сутрин или по здрач, тя отиваше там, за да остане насаме с мислите си и да сложи полски цветя върху хълмчето сред покритата с високи треви безкрайна прерия. Рейчъл се грижеше за гроба на Джонатан не по-малко, отколкото за останалите. Беше простила на мъртвия онова, което не можа да му прости, докато беше жив.

Сийкс си бе отишъл — и без туй този път остана по дълго от обикновено, — а Рейчъл се питаше със свито сърце дали ще го види пак. Изведнъж разбра, че колкото и да вярва, че той никога няма да се промени, Сийкс е стар човек с душа омрачена от предвиждания за бъдещето, в което няма място за него и събратята му. Техният начин да живеят в хармония с природата изчезваше заедно с огромните стада бизони, за които й беше разказвал. Всяка зима смъртта го следваше все по-отблизо по петите и сега вече знаеше, че в душата си Сийкс се радва на идването й.

Тя тъкмо бе коленичила в тревата до гробовете и утринното слънце позлатяваше косата й, когато Сийкс дойде да се сбогува. Приближи се бавно на коня с вързани за седлото два денка и още преди да спре и с мъка да се спеши, тя вече знаеше, че Сийкс си отива и стана, за да изрази уважението си към него. Болка прониза сърцето й, защото знаеше, че един ден ще трябва да понесе и неговата загуба. Питаше се вярно ли е, че бог слага върху плещите на всеки човек само толкова тежест, колкото той може да носи.

Сийкс стоя един миг неподвижен, загледан в самотното дърво на хълма. Въпреки дългото горещо лято, лютата зима и безспирния вятър, то простираше храбро клони към небето, сякаш се молеше, или искаше да стигне слънцето и звездите.

После той каза:

— Добро място за гроб.

— Да — отвърна тя тихо и знаеше, че той който нямаше семейство освен нейното, иска да лежи тук, когато настъпи и неговият час.

— Ти ще се погрижиш. — Беше констатация, не въпрос.

— Да — каза тя.

Той кимна — не беше и очаквал друг отговор. После тъмните му очи се взряха в лицето й, за да го запомнят добре, той протегна ръка да я положи с изпълнен с обич, толкова познат за нея жест, върху косата й.

— Все си мисля — тя е като слънчева светлина — каза той тихо.

— О, Сийкс, Сийкс! — възкликна тихо Рейчъл. С плувнали в сълзи очи тя прегърна приятеля си и го притисна силно към себе си. Един дълъг миг той я държа в обятията си, а разкривените му стари пръсти галеха с любов косата й. После той поклати тъжно глава и отстъпи внимателно, но решително стъпка назад, извърнал глава, за да не види Рейчъл колко е разстроен. Преди да яхне коня, измъкна предвидливо чадъра от товара върху гърба му. Погледна още веднъж към Рейчъл, която стоеше мълчалива и разплакана.

— Другото лято пак дойда — обеща той и се престори, че изобщо не вижда сълзите й — надявам се тогава друсам на колене малкото на Воин и Полско Цвете. Воин мъдър мъж, като Сийкс, а мъдър мъж никога не се опитва заповядва на любовта, но когато тя дойде, слуша песента на сърцето си.

После индианецът отвори с леко изщракване чадъра и препусна — горда, странна фигура на фона на безкрайния хоризонт. Рейчъл гледаше подире му, докато той се изгуби от погледа й, сълзите блестяха върху почернялото й от слънцето лице, сърцето й преливаше от нежност. По свой начин Сийкс току що й бе казал, че я обича, а също, че и Слейд я обича.

Беше краят на юли и август вече навлизаше победоносно в страната. Равнините бяха изпълнени с дъха на прясно ожънати ниви. Мъжете се трудеха от ранно утро до късна вечер, жънеха онова, което бяха посели. По това време работната ръка не достигаше, та и момчетата трябваше да помагат, даже Андрю. А момичетата, дори Нейоми, помагаха на Рейчъл да готви за гладните мъже. В цялата околност мъже обикаляха от ферма на ферма да помагат, а жените ги следваха, за да поемат готвенето. Във фермата на Гюс всички ратаи бяха от Средния запад и той ги задържа след жътва, да помагат и да се веселят на сватбата му.

Рейчъл пожела от все сърце щастие на младоженците. Но вече знаеше, че що се отнася до Ливи, наистина не се е лъгала. Като езическия бог Янус, тя имаше две лица. Привидно беше сърдечна, весела, доброжелателна, но зад тази маска се криеше лош характер. Беше ужасно ревнива и намрази Рейчъл, защото Гюс я е ухажвал, макар да знаеше, че тя никога не му е давала дума. Сега Рейчъл често улавяше враждебните, остри погледи на момичето и се чувстваше като избоден игленик, смаяна от омразата и неприязънта на младата шведка. Ливи умееше майсторски да прикрива злобата си и на сватбата успя да убеди всички, освен Рейчъл, че е сладко и любвеобилно женче, чудесна съпруга за Гюс.

Тя наистина ще е добра съпруга, защо не? — мислеше си Рейчъл. Не се съмняваше, че Ливи много ще работи, за да убеди всички съседи на десет мили наоколо, че е идеална жена и домакиня. Изобщо нямаше да проумее, че тук всеки е така зает с грижите за собствената си ферма, че изобщо не го интересуват успехите или неуспехите на околните. Рейчъл не харесваше шведката, но искрено я съжаляваше, защото според нея Ливи никога няма да е истински щастлива, ще държи само на външния блясък и, което беше още по-тъжно, изобщо няма да забелязва разликата. Още повече съжаляваше Гюс, че се остави така лесно да го измамят. Но може би с течение на времето неговата любов ще помогне на Ливи да се освободи от несигурността и страха, ще я направи по-добра и по-обичлива. Не беше изключено Гюс никога да не прозре колко злоба се таи в душата на съпругата му, кой знае.

Рейчъл имаше предостатъчно собствени проблеми, пък и човешката природа, добра, или лоша, е такава, че собственият настъпен пръст е много по-важен от отрязания крак на съседа и тя скоро престана да мисли за брака на Гюс и Ливи. Беше ги забравила, когато Адам се появи един ден с новина, която трябваше да стане съдбоносна за Слейд.

Рейчъл нямаше да забрави до края на живота си този ден, защото не беше виждала и нямаше да види втори път Слейд така силно разстроен. От очите му сякаш изхвърчаха искри, когато Адам му подаде една нищо и никаква карта за игра, беше толкова страховит, че въпреки безмерната си любов към него, Рейчъл усети как кръвта се смразява в жилите й. Обезумяла от страх, разбра инстинктивно: случило се е нещо ужасно и така е променило всичко между тях двамата, че то едва ли ще стане някога каквото е било преди.

— Играх вчера фаро в една кръчма в Дилейно — започна Адам, за да обясни как се е озовала у него тази карта. Изчерви се при това признание и не смееше да погледне в очите Ева, която настръхна при тази новина и го изгледа укоризнено. — Както и да е, няма значение — продължи младежът. — Важното е, че на същата маса седеше някакъв тип. Не приличаше на обичайните посетители на Дилейно, беше добре облечен джентълмен. Отначало помислих, че е някой глупак, току що пристигнал с дилижанса от Изтока, някой френски франт — не го казвам, за да те обидя Слейд, но се оказа, че не е.

— Пи доста и все от скъпите вина, но изобщо не му пролича, въпреки че трябва да е бил пиян, защото не мога да си обясня по друг начин държането му. Докато играехме, той изведнъж реши, че крупието го мами — може и така да е било, не знам. Не си представям по кой начин, но не е изключено, нали? Стана кавга, крупието измъкна от ръкава си нож и докато някой успее да се намеси, французинът извади мълниеносно от джоба си пистолет „Деринджър“ и улучи крупието точно между очите. През живота си не бях виждал такова нещо, Слейд, кръвта беше изпръскала всичко наоколо. — Адам млъкна, уплашен, когато видя, че Ева пребледня. Но после продължи:

— … Работата е там, че след като всичко свърши, след като отнесоха крупието, а французинът даде на бармана пари, за да не вика шерифа, — имам чувството, че е от издирваните — този тип седна най-невъзмутимо и хладнокръвно на масата, сякаш нищо не се беше случило.

— Уф, нали знаете колко се интересувам от оръжие, та го заговорих и както си приказвахме, споменах между другото, че си имаме в Уйчито един прочут стрелец. — О, че кой е той? — попита французинът и аз рекох: — Слейд Меверик. Той ме изгледа изведнъж много странно и млъкна, да речеш, че го бях цапардосал с нещо по главата. После взе тестето карти, заизмъква ги една по една, докато не намери тази, която ви донесох, Слейд. Той дълго я гледа, като да беше за него нещо съвсем особено. После ми я даде и ме помоли да бъде така любезен да ви я донеса, понеже ви познавал, поръча също да ви попитам, дали още ви бива да играете фаро. Какво значи това, Слейд? — попита любопитно Адам. — Знаете ли какво значи?

Стрелецът мълча толкова дълго, че Рейчъл вече си помисли, че не желае да отговаря на младежа, но Слейд най-после изръмжа:

— Да, зная.

После скочи и излезе от къщата. Никой не каза нито дума, а Рейчъл стана и тръгна да търси Слейд. Отвори тихо вратата и излезе в нощния мрак. Той стоеше неподвижен на лунната светлина, малко по-надалеч, в прерията. Бавно, без да знае какво я очаква, Рейчъл се приближи към него. Сърцето й туптеше в гърлото.

Слейд не я чу да идва, беше сякаш в транс, втренчил поглед в картата в ръката си. Беше тройка купа — картата, с която Дигър Тибо загуби на фаро през онази нощ, когато Слейд му отне неговата възлюбена Терез Дювалие. Тройка купа — символ на преливащия от страст и ревност триъгълник, който бяха образували те тримата преди повече от десет години. Тройка купа, картата, върху която Дигър беше надраскал безсрамното си предизвикателство, отвело и тримата под прочутите брястове, където ставаха дуелите в Ню Орлиънс. Тройка купа, Терез беше мъртва, а Дигър още жив. Още жив! Слейд усети как кръвта нахлува в главата му и трябваше да направи усилие, за да се върне към действителността.

Беше така потънал в спомените си, че дочу шумолящите стъпки на Рейчъл по сухата трева, когато тя беше вече почти до него. Със школувания инстинкт на стрелец, Слейд пусна картата и посегна мълниеносно към колтовете.

— За бога, Рейчъл! — изруга той, когато я видя и прибра пистолетите в кобурите. — Друг път не се промъквай по този начин до мен!

— Не съм се промъквала, Слейд. — Тя се наведе и вдигна картата. — Какво значи това, Слейд? — попита тя и му я подаде с трепереща ръка.

— Не ме питай, Рейчъл! — заповяда той. — Още повече, че изобщо не би искала да знаеш.

— Напротив, искам. Имам право да зная, Слейд!

— Не, нямаш!

— О да, имам. Ти ми даде това право, Слейд. Защото прогони Гюс и разказа на семейство Кейфе, че съм ти годеница. Не биваше да го вършиш, ако не искаш да имам права върху теб, ако не искаш да стана част от твоя живот. Затова те питам: Какво означава тази карта?

— Е добре — отвърна той, след като поразмисли. — Ще ти разкажа. Но това, което ще чуеш, няма да ти хареса. Да не кажеш после, че не съм те предупредил, че не си настоявала. Той си пое дъх, после каза навъсено: — Това е безвкусна шега, съзнателна обида, предизвикателство, на което не мога да не отговоря. Това означава, че ако са ми останали поне капчица гордост и смелост, — а ти знаеш, че те не ми липсват, Рейчъл, — трябва да отида в града и да убия един човек.

Още докато Адам подаваше картата на Слейд, Рейчъл си помисли подобно нещо, но въпреки това сега стана бяла като платно.

— Но… защо? Защо?

Слейд не отговори веднага. После отвори най-сетне заключената врата към спомените за тъмното си минало, разказа й за бурната си младост, за скандалния дуел в Ню Орлиънс и непознатото момиче, което бе обичал. Рейчъл го слушаше мълчаливо, не смееше да го прекъсне, защото усещаше, че е първият човек, комуто той разказва всичко това.

— Спомняш ли си, че ти бях разказвал за едно момиче в Ню Орлиънс, което обичах и, което… което умря — попита той? — Рейчъл кимна и той продължи: — Името й беше Терез Дювалие, беше крупие в игрален дом във Френския квартал. Имаше и черна кръв в жилите си, беше проститутка, защото по онова време за жени като нея нямаше друга възможност, ако искаха да получат нещичко от живота. — Слейд замълча, спомни си какво беше тогава положението на жени като Терез Дювалие. После продължи и сега думите се изливаха като поток, сякаш са били заключени прекалено дълго в него. — О, Рейчъл, тя беше толкова тъмнокоса, колкото ти си руса, с дълга гарваново-черни коси, а кожата й беше почти бяла. Беше толкова хубава и аз толкова я обичах — изповядваше се той и думите му се забиваха като нож в сърцето на Рейчъл. — Обичах я, макар да знаех, че заради черната й кръв, няма да мога да се оженя за нея. Това би убило моя баща. Той нямаше да го преживее и макар да не го почитах, не исках да ставам причина за смъртта му.

— Но аз имах приятел, или поне в началото ми беше такъв. Дигър Тибо също беше влюбен в Терез и тя предпочете изпърво него. Беше пет години по-голям от мен, по-опитен и светски така поне си мисля сега, — всеки случай имаше и повече пари, защото моят баща ме беше изпъдил от къщи без петак в джоба. Но Дигър беше бесен, Рейчъл, по-бесен и от мен, а в семейство Тибо са ставали ужасни неща. Бяха се женили толкова дълго помежду си, че почти всички бяха на границата на лудостта, а Дигър беше измежду най-тежките случаи. Въпреки това привличаше симпатиите на плантаторските синчета.

— Разбира се, Дигър не беше истинското му име, казваше се Доминик. Наричахме го Дигър, защото имаше неприятния навик, излезе ли на дуел, да изпраща съперниците си в гроба. Прякорът беше зловеща шега, защото в Ню Орлиънс мъртвите се погребват над земята, иначе има опасност, когато реките придойдат, водата да ги отвлече.

— Дигър се държеше зверски с Терез, биеше я с камшик, както беше шибал преди войната робите си, унижаваше я по начини, които не искам да ти описвам. Много пъти се опитвах да я склоня да го напусне. Но тя ужасно се боеше от него, от това, което е способен да й стори, въпреки че междувременно се бяхме влюбили един в друг и не изпускахме случай да се срещаме тайно. Уверявах я, че ще я защитя, но тя продължаваше да се бои.

— А после, една нощ, докато играехме фаро в дома, където работеше Терез, Дигър изведнъж почна да твърди, че тя е подменила в моя полза картите в тестето, за да може той да загуби, а пък аз да спечеля. Той стана от масата, разтърси я, удари я и тогава Терез не издържа. Тя се развика, почна да го ругае и не спря, докато не каза всичко: колко го мрази и че ние тайно се обичаме, че ще избяга с мен, че не иска повече да го вижда. Това беше истерия и аз я заведох у дома й. Там дойде вест от Дигър — той ме викаше на дуел, а предизвикателството си беше надраскал на върху тройка купа, картата, с която беше загубил тази нощ. Беше пиян и не искаше да чака дуелът да бъде подготвен както му е редът. А понеже аз също бях пиян, приех, бесен от яд, предизвикателството.

— Въпреки възраженията ми, Терез настоя да ме придружи. Тя чакаше в каретата под брястовете, докато Дигър и аз допряхме гърбове, а после отмерихме крачките, всеки с един от пистолетите на Дигър в ръка. Тогава не можех да си представя какво изживява в този миг Терез. Но в последния миг, когато вече се обръщахме, за да стреляме, тя изскочи от колата и се затича между дърветата към мен. Може би Дигър се бе обърнал измамно по-рано, отколкото трябваше и тя е искала да ме предупреди. Но не е изключено и да се е държал почтено, а тя просто да е полудяла от страх, че няма да го убия — та той беше изпратил толкова хора на онзи свят — и сега се опитваше да ми спаси живота. Казах ти — не знаех и никога няма да го разбера, защото това проклето копеле Дигър, вместо да стреля в мен, просто разстреля Терез. Беше я улучил хладнокръвно и безмилостно. Той уби Терез пред очите ми, защото знаеше колко я обичам. Понякога, понякога си мисля, че никога няма да го забравя… — Слейд млъкна и се опита да се овладее, а после продължи тихо:

— … Никога няма да забравя как стоеше там и се хилеше като луд, продължи да се смее дори когато натиснах спусъка и стрелях, а той падна. Не знаех дали е мъртъв. Вдигнах Терез на ръце, сложих я в каретата и препуснах като луд до първия лекар. Но беше късно. Когато стигнахме, тя беше мъртва. Гласът на Слейд стана зловещо глух. — От тогава прочиствам света от мръсници като Дигър Тибо — каза той, — а сега, когато зная, че е още жив, ще довърша онова, което започнах през онази нощ в Ню Орлиънс. Дължа го на Терез. Дължа го на самия себе си.

Сълзите по лицето й проблясваха като малки призми на лунната светлина и Рейчъл понечи нещо да каже, да протестира — тя го обичаше и се боеше да не го загуби, както се бе страхувала от това и Терез Дювалие. Но Слейд я накара с един само жест да замълчи.

— Не, нито дума, Рейчъл. Губиш си само времето, ако искаш да ме придумаш да не отида. Не мога да не отида. Известни са ми всички разумни доводи за това, че е по-добре да не се срещам с Дигър, но имам и една единствена, но толкова неумолима причина да го сторя, и тя е предостатъчна. Тя натежава над всичко. Затова, моля те, прибери се. Моля те, Рейчъл. Трябва да остана за малко сам и да помисля всичко, за да го видя ясно.

Рейчъл напразно се опита да сподави хълцането си, обърна се и изтича към къщата. Слейд гледаше подире й с буца в гърлото и се опитваше да не се поддаде на чувствата си. След малко тръгна е решителна крачка към обора да впрегне колата и да отведе децата у дома им.

В обора свари Поук. Скитникът го погледна мълчаливо на трепкащата светлина на фенера и пак се обърна рязко към конете. Поук въздъхна. Задачата, която си бе поставил нямаше да е лесна. Но той не се отказа.

— Слейд, имаш ли минутка време за мен? — попита той.

— Да не си решил случайно да се набъркваш в моите работи, Поук? По дяволите, човек не може да остане тук минута спокоен — отряза го грубо Слейд. После попита недоверчиво: — Рейчъл ли те изпрати?

— Не-е-е, не ме е пращала. И бъди, ако обичаш, малко по-учтив, като приказваш с мене, Слейд Меверик. Войната свърши и аз съм свободен чернокож. — заяви Поук. — Не съм един от негрите в плантацията на баща ти. Не го забравяй, освен това не съм и чак толкова дърт, та да не мога да те опердаша. Но все трябва да се намери някой да защити госпожица Рейчъл. Фремънт май вече не може да те понася, понеже си наскърбил момичето и вече е готов да посегне към пушката. Поук си пое дъх, после каза: — Ти добре знаеш, че Рейчъл те обича, Слейд.

Негърът видя със задоволство как Слейд направо се вцепени, но успя да се овладее и да продължи да се занимава с конете си.

— Ти май нещо си сънувал, Поук — измърмори той.

— Ами, няма такова нещо. Човече, помниш ли деня, когато Окс те фрасна със стола по главата, а? Амче аз си рекох, момичето ще припадне, като те гледа проснат на земята. Беше побесняла, награби крак от стола и за малко да претрепе стария Окс. Би го, ти казвам, яко го би. Познавам Рейчъл откакто се е пръкнала на тоя свят, и ти казвам, толкова разтревожена не бях я виждал. Понеже тя тогава помисли, че си умрял. А сега искаш да ходиш да се стреляш с оня французин и да рискуваш той тебе да утрепе, така ли?

— Това Рейчъл ли ти го каза? — попита Слейд, разярен.

— Ами. Трябва ли някой да ми го казва? Нали те гледах как я зяпаше тая карта — като че призрак беше видял. Аз съм от Юга и зная много за дуелите. Туй, дето го разправи Адам и като зная, че преди да дойдеш тука, си бил наемен убиец, то ми стига, няма нужда да съм ясновидец. Нали зная, че картата е предизвикателство за дуел. Но сега съм тук, за да ти кажа, че днес хората вече не се дуелират и миналото е погребано, Слейд. Не можеш вече нищо да промениш. Нито сега, нито когато и да било. Никой не може, това е положението!

— И така да е, но мъж, с поне капчица смелост в сърцето, не се отказва от дуел — отвърна упорито Слейд.

— На времето и аз мислех така — съгласи се Поук, — но Улис ме научи на нещо по-добро. Ти не познаваш Улис, таткото на Рейчъл. Но той и госпожа Виктория, нейната майка бяха добри хора, такива рядко се срещат. Те ме прибраха преди години, още преди войната, преди госпожица Рейчъл да се роди. Бях роб, избягал от Юга и бях стигнал криво-ляво до Севера. Крадях, за да не пукна от глад, спях по улиците, когато Улис ме видя и ме доведе в дома си. Бях се почти побъркал от страх от ловците на избягали роби, а се срамувах, че съм избягал. Все ми се струваше, че е било подло. Но Улис ми каза, че в този живот често се иска повече кураж, за да избягаш, отколкото за да останеш и да се бориш.

— Вече нямах семейство, децата ми ги продадоха нагоре по реката, а жена ми… ами белият човек… ако може да се нарече човек — тоя, дето му бяхме роби, той една вечер се напи и я би и я изнасили, понеже отказала да легне с него и с негови приятели. И тогава й се изредили всичките. Като свършили, тя вече била мъртва. И тогава аз го убих. Затова избягах и затова ме беше толкова страх да не ме спипат ловците на роби. Щяха да ме обесят. Но Фремънт, Улис и Виктория ме скриха и ме запазиха, и после те ми станаха семейството.

— Затова искам да поговорим, Слейд, понеже не понасям да причиняват мъка на щерката на госпожа Виктория, затова. Зная, че на онуй момиченце в къщата ще му се пръсне сърцето, ако ти се случи нещо и не се върнеш. Нали имаш почтени намерения за детето, или? Искам да кажа… както наобикаляш вече от месеци тук и се държиш като да си от семейството, реших, че сте се разбрали с госпойца Рейчъл и ще се жените. Да не би да съм на погрешен път?

— Не, не си — отговори кратко Слейд.

— Защо тогава рискуваш госпойца Рейчъл да овдовее преди да е станала омъжена жена? Не е честно, първо натири стария Окс, а сега ще избягаш и ще я оставиш на сухо, така ли? Нея Окс много не я интересуваше, но тебе те обича, Слейд, а госпойца Рейчъл е от жените, дето си дават цялото сърце на обикнатия мъж. Казвам ти го тук и сега, случи ли ти се нещо, детето няма да те забрави, докато е живо. Според мен, ако един мъж обича една жена, той не рискува да я изостави така.

— Не, Поук, прав си — съгласи се Слейд и се качи на капрата. — Но, дали му харесва или не, един мъж трябва да изпълни дълга си. И не се тревожи за мен или за Рейчъл, чу ли какво ти казах? Тя е силна жена и ако ме обича, както твърдиш, сърцето ще й подскаже, че съм длъжен да загърбя миналото си, да очистя всичко пред себе си, ако искаме да заживеем заедно, както тя си го представя и както си го представям и аз. Щях ли иначе толкова да се замислям какво мога да й причиня. Не бой се! Зная да как да се пазя и ще се върна. Бъди сигурен!