Ребека Брандуейн
Дива кръв (19)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Мартенският вятър беше станал по-топъл и Слейд беше завършил най-сетне новата тухлена къща на Бийчъм и се беше преместил там заедно с децата. Макар те да не бяха вече непрекъснато с нея, Рейчъл не се чувстваше толкова потисната, колкото бе очаквала, защото всяка заран, когато закарваше петте по-големи деца в Уйчито на училище, Слейд й оставяше за през деня Андрю, Нейоми и Тобиас. Вечер, когато идваше да прибере малките, двете семейства се хранеха заедно.

За вечерите, които Рейчъл приготвяше с помощта на Ева и Сюзън, Слейд честичко донасяше ту месо от бизон, ту дивеч — антилопи, зайци, диви патици, пъдпъдъци и прочее, а понякога и риба от Голям или Малък Арканзас, най-често сомове и костури. Откакто се грижеше за децата, на Рейчъл не й оставаше време за лов и риболов. Последицата беше, че запасите й, както и малкото суха пара, с която разполагаше, значително намаляха, защото преди успяваше да продаде излишното месо и риба в Уйчито, било на магазина на Уилям „Буфало“ Бил, или този на Метюсън на Дъглас авеню, в който освен фураж, се продаваше и дивеч.

Но Рейчъл жертваше с готовност и времето си, и скромните си доходи заради децата, а беше и по-удобно двете семейства заедно да вечерят. По този начин на Ева и Сюзън, които вече ходеха на училище, не им се налагаше да се занимават след това и с вечерята, при Рейчъл храната стигаше за всички.

Слейд и децата често оставаха до късно след залез слънце. На меката светлина на газените лампи петте по-големи си учеха уроците, мъжете водеха яростни битки на дама, а Рейчъл си шиеше нова копринена рокля от плата, купен в магазин „Ню Йорк“. После Фремънт си пушеше лулата, Поук дъвчеше тютюн, а Слейд свиреше на хармониката. За голямо облекчение и радост на Рейчъл, всъщност нищо не се беше променило, като се изключи това, че Гюс вече рядко идваше на гости и то, както й беше обещал, само като приятел.

Гюс ходеше напоследък много по-издокаран и разказваше оживено за родната си Швеция, за детските си години и за приятелското семейство Свенсон, което скоро щеше да пристигне в Америка. Най-много говореше за Ливи Свенсон и Рейчъл трябваше да признае, радостна, но и малко тъжна, че е отстъпила на това шведско момиче мястото си в неговото сърце. Защото той вече и дума не споменаваше за женитба и беше престанал да я ухажва.

Гюс беше вече само приятел и Рейчъл се радваше, че нещата взеха такъв обрат. Въпреки това й беше мъчно, че го е загубила като обожател, защото той от дълго време беше последната й надежда да не остане стара мома, ако реши все пак да се омъжи за него. Макар да разбираше, че подобни сметки не са съвсем почтени, беше му давала надежди. Сега трябваше да приеме, че Гюс си отива и за пръв път от много време насам Рейчъл се почувства безкрайно самотна, убедена, че е осъдена да си остане цял живот стара мома. Щом мъж като Гюс можеше да даде толкова бързо сърцето си на друга жена, как да очаква, че човек като Слейд Меверик изобщо ще даде някому своето.

И все пак за всички беше ясно, че той е заел мястото на Гюс и дори шведът се държеше така, сякаш скитникът е неин кандидат. Слейд също не гледаше вече на шведа като на съперник, а като на стар приятел, негов, и на Рейчъл, като че бяха вече сгодени или дори женени.

Това Рейчъл не можеше да го проумее, защото Слейд не беше споменал нито дума за сериозни намерения и не беше променил отношението си към нея. И все пак в държанието му се промъкваше някакво собственическо чувство, сякаш беше я белязал със знак, че е само негова и сякаш това го знаеха всички, с изключение на нея. Можеше ли да предположи, че веднъж решил да се ожени за нея, Слейд смяташе въпроса за приключен. Въпреки че беше влюбена в него, подобно нахалство би я накарало да побеснее от яд. Та той не беше благоволил дори да я попита дали е съгласна! Но на Слейд Меверик подобно нещо не му минаваше през ума. На свой ред и той не беше сигурен дали тя го обича и се боеше да не бъде отблъснат, нещо, което в никакъв случай не искаше да допусне.

Вечер тя често улавяше върху себе си преценяващия му поглед, който се плъзгаше, лаком и похотлив, по тялото й, караше я да се изчервява и да не смее да вдигне към него очи. Но не по-малко я смущаваше и това, че той вече не я закачаше. Което беше право, и тя не му даваше повод, защото нямаше доверие нито в него, нито в себе си и смяташе, че е по-добре да не остават насаме. Знаеше, че, ако се случи, Слейд отново ще я вземе в прегръдките си, а тя ще е неспособна или, което беше още по-лошо, няма да иска да се брани. Тревожеше я и мисълта, че би била щастлива, дори ако той не се ожени после за нея, да й остане поне споменът за любовната игра, да й остане и дете, което ще запълва нейната самота. Трябваше да си признае, че копнее и за това, готова е и на това.

И така, Рейчъл странеше от Слейд и се мъчеше да брани сърцето си. Тя не подозираше, че вече му принадлежи с тялото и с душата си.

Откакто фермата на Бийчъм стана негова законна собственост, Слейд работеше още по-усилено. За оранта и сеитбата освен Гюс му помогнаха Фремънт и Поук, срещу което и той им помогна на свой ред в полската работа. С четирима мъже всичко потръгна по-леко. Щом привършиха с оранта, засяха зимницата, някакъв нов, устойчив на сушата сорт, идващ от Турция и разпространен от руските менонити. Дядото, Гюс и Поук знаеха от дългогодишен опит, че в Канзас е опасно да се разчита на един единствен сорт зърнени храни. Затова тримата насърчиха Слейд да засее и царевица, ръж, овес, ечемик и просо. Зася даже памук, защото предишната година Уилям Графенщайн беше основал своята „Уйчито Котън джининг енд пресинг къмпани“, а Слейд беше запознат с отглеждането на памук още от детството си в Луизиана. За ориз не можеше и дума да става, защото в Канзас нямаше достатъчно вода, но той насади голяма овощна градина и се залови да ашладисва ябълки, праскови, сливи, круши и череши като още една осигуровка срещу непостоянния канзаски климат и нашествията на скакалците. В по-малката градина до къщата насади зеленчуци, ягоди и малини.

Слейд просто не можеше да си позволи лоша реколта, защото когато отиде да уреди смяната на собственика, разбра, че Джонатан не само е ипотекирал фермата, но от два месеца не е плащал лихви и банката го е предупредила, че ще му вземе земята. С последните си пари Слейд погаси дълга към банката. Сега зависеше напълно от фермата и трябваше да се справи с всичко, ако не искаше да поеме отново пътя на наемен убиец и картоиграч.

Със същата решителност, с която беше усвоил изкуството да стреля, сега се залови за фермерската работа. Всяка вечер, щом прибереше децата и ги сложеше да спят, той сядаше над книгите, за да разшири познанията си по земеделие и животновъдство. Така можа да внесе подобрения не само в своята ферма, но и в тези на Фремънт и на Гюс.

Когато с април дойдоха дъждовете, нивите и на тримата бяха вече засети и всеки беше инсталирал новата си напоителна система. Слейд я конструира от железни цистерни и дълги надупчени тръби с надеждата, че тя ще опази реколтата през продължителното, горещо и сухо лято, което скоро щеше да настъпи.

Откакто бяха починали родителите й, Рейчъл първа година можеше да не излиза в полето и тя ревностно се залови за пролетното чистене. Чекмеджета и рафтове трябваше да се изпразнят от скромното им съдържание, да се измият със сапун и отново да се подредят. Желязната кухненска печка трябваше добре да се почисти от петната пръснала мазнина. Зимните дрехи и постелки да се изперат, изсушат и грижливо да се подредят в скриновете от кедрово дърво, а между тях да се сложат кесийки с дъхави треви срещу молците. Летните дрехи и постелки трябваше да се извадят на двора и да се проветрят. Рейчъл с радост разтвори широко всички прозорци, за да влезе слънце, а после се залови да бърше стъклата, докато заблестят. Пепелта от камините трябваше да се изгребе и да се почистят комините. Мебелите да се лъснат, килимите да се изтупат, от подовете да се измете внесеното от обора сено, старателно да се изстържат следите от кални обувки.

От мазето трябваше да се изхвърлят зеленчуци и плодове, които се бяха развалили въпреки студа. Оборът да се изрине, кочината и кокошарникът основно да се изчистят. Градинката на Рейчъл трябваше да се прекопае, за да се насадят зеленчуците и ягодите, от които наесен ще приготвя зимнина.

Андрю и Нейоми й помагаха колкото можеха, а Тобиас наблюдаваше любопитно от сандъка си цялата тази суматоха.

Наред с пролетното чистене Рейчъл си вършеше и всекидневната работа. Тя хранеше и поеше добитъка, готвеше, кърпеше, шиеше, переше дрехите на мъжете и на децата. Но работата не й тежеше. Особено удоволствие й правеше да натовари на колата малките, които бяха целия ден при нея и да откара обеда на мъжете, които работеха в полето. Това беше повод да види Слейд, защото въпреки твърдите си намерения и решения, Рейчъл трябваше да признае, че той продължава да я привлича като магнит.

Тя наблюдаваше тайничко високата му стройна фигура, когато крачеше след плуга, или вадеше от браздите тежки камъни. На мекото пролетно слънце тъмната му кожа се превръщаше в бронз, контрастираше още по-силно с тъмносините му очи и ослепително белите зъби. Не й отбягваше също, че, мокри от потта, ризата и панталонът му плътно прилепваха към якото красиво тяло и под тях ясно се очертаваха силните мускули на ръцете и краката. Когато денят беше много горещ, той сваляше ризата и гладката му гола плът светеше, мокра от потта, на жълтата слънчева светлина.

Тогава Рейчъл си спомняше какво бе изпитала, когато той лежеше върху нея, когато докосваше мускулестия му гръб и го притискаше към себе си. В такива мигове силната пареща болка отново я изгаряше. Понякога усещането беше толкова силно, че едва се сдържаше да не прилепи устни към кожата му, за да изближе потта, избила по гърдите, както той беше близал трапчинката между нейните гърди, преди влажната му уста да погълне пъпката на гърдата, а езикът му да я опари. Неканените спомени бяха често толкова възбуждащи, че трябваше да затвори очи и да прехапе устна, за да овладее чувствата, които я обземаха и да не нададе висок, издайнически вик.

Дори да забелязваше нещо, Слейд не се издаваше.

Когато се появяваше по обяд в прерията, Рейчъл изобщо не подозираше с какво удоволствие Слейд Меверик би дръпнал кърпата от главата й, би разпилял фибите, за да се развеят русите й къдрици свободно на пролетния вятър, да се увият около стройното й младо тяло. Не подозираше как силно мечтае той да я хвърли в избуялата зелена трева, да разкопчае копченцата на блузата, да види пълните й закръглени гърди, голи и златни под слънцето, да целува закопнелите за милувки розови пъпки.

Слейд беше сигурен, че цялото й тяло е златисто, че краката й са дълги и грациозни като на сърна. Представяше си как се преплитат с неговите и се сключват зад гърба му, докато той я люби. Струваше му огромни усилия на волята да не я хвърли още същия миг в тревата и да я обладае. Минаваше му през ума да утоли страстта си при някоя проститутка в града. Но никога не го стори. В сравнение с мекотата и чистотата на Рейчъл тези жени бяха толкова груби и вулгарни с изрисуваните си устни и подканващия смях.

Слейд обичаше дъха на Рейчъл, тънкия аромат на сапун и люляк, който излъчваше кожата й, свежата миризма на колосаните й простички рокли от домашно тъкан плат, украсени с някоя панделка или дантела. Тя заслужава да тъне в коприна — мислеше си Слейд — и съжаляваше, че не може да й купува скъпи дрехи. В такива мигове изпитваше омраза към новия си живот, започнал с писмото от Индия, защото като наемен убиец винаги беше имал достатъчно пари. Сега беше без пукнат грош, а докато не се видеше с пари, гордостта нямаше да му позволи да направи предложение на Рейчъл, та ако ще и сто пъти по-силно да я желае.

Затова не проронваше дума за намеренията си да се ожени за нея, а тя се връщаше от полето с разбито сърце.

Вечер тя седеше пред камината, която продължаваха да палят през хладните пролетни вечери, кърпеше ризите на Слейд, зашиваше изгубените копчета. Понякога върху ризите капеха сълзи, защото си мислеше, че никога няма да върши за него всички тези дребни, но мили ежедневни неща, като за свой съпруг.

Още по-мъчителни мигове изживяваше, когато вземаше Тоби на ръце, за да го нахрани и приспи, защото той с всеки изминат ден заприличваше все повече на своя вуйчо Слейд. Обичаше Тоби с цялото си сърце, обичаше черната му къдрава коса, любопитните сини очи, сладкия му смях и милото гукане. Майчински чувства препълваха Рейчъл, когато гледаше бебето, или го държеше на ръце. То можеше да е нейно дете, нейно и на Слейд. Всъщност именно те двамата бяха единствените родители, които Тоби познаваше.

Не подозираше, че същите мисли вълнуваха и Слейд, когато я наблюдаваше и виждаше с колко любов отглежда Тоби. Понякога, когато светлината на лампата образуваше ореол около златистата й коса, той си казваше, че Рейчъл прилича на мадона с младенеца, а чувствата, които смяташе, че е погребал заедно с Терез, се пробуждаха в него, пускаха корени и даваха плод.

Тези дни откри, че му е вече трудно да си спомни лицето на Терез. То избледняваше все повече, а на неговото място възникваше лицето на Рейчъл, както се наслоява понякога нов образ върху олющените по-стари. Започваше да изпитва чувството, че Рейчъл е била винаги тук до него и за своя изненада трябваше да признае, че не може да си представи живота си без нея.

Така минаваха дните, един след друг, а мечтите и надеждите в техните две сърца бяха като пъпки, които бавно, едва забележимо, но все повече се разтварят, всяка невидима за другия.