Ребека Брандуейн
Дива кръв (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Тази вечер, дълго след като Слейд, Адам и децата си отидоха, а Фремънт и Поук си легнаха, Рейчъл седя на прага на къщата, потънала в мълчалива молитва. Знаеше, че не може да възпре Слейд да се срещне с Дигър Тибо, че стрелецът би се презрял като страхливец, ако не приеме предизвикателството. По някакъв свой, странен начин, тя също не искаше да попречи на дуела.

Неочакваната поява на Тибо в живота на Слейд беше отворила всички стари рани, беше пробудила предишните му чувства към Терез Дювалие. Досега тези рани и чувства бяха само умиращи, почти забравени спомени — Рейчъл беше сигурна, че е така. Но Дигър им беше вдъхнал нов живот и предишната болка и страст бяха пламнали с нова сила. Рейчъл не се лъжеше: Слейд ще бъде свободен да я обича и да гради с нея новия си живот, само ако погребе миналото и затвори книгата със спомените.

Тя се опитваше да надвие страха си, като си повтаряше, че Слейд е добър професионалист, как иначе би останал толкова време жив. Но доводите на разума не бяха достатъчни. Нещо в разказа му беше я уплашило до смърт, но не можеше да каже какво именно. Знаеше само, че не се ограничава с факта, че Дигър Тибо е хладнокръвен убиец. Рейчъл си припомняше, отново и отново, трагичния разказ на Слейд. Но ужасяващото си оставаше неуловимо. Мислеше си, че Слейд може да умре, а тя никога да не му каже, че го обича. Дълбоката мъка след смъртта на Тоби и тежкият труд по жътва не й оставиха време, а тя все чакаше подходящ момент.

Не беше ли чакала прекалено дълго? Тази мисъл я терзаеше, не я напускаше и вече почти бе решила да препусне към фермата на Слейд. После съобрази, че и той и децата сигурно вече спят, че ще ги събуди и ще трябва да каже на Слейд пред всички какво изпитва към него. Рейчъл реши, че ще му го каже сутринта, още в зори. Господ й дължеше поне това. Нима можеше да е толкова жесток, та да й отнеме Тоби, а сега и Слейд, и то преди да му е признала любовта си. Не, не можеше да се примири, трябваше да намери изход.

В далечината проблясваха светкавици и напомняха фойерверк. Но не се чуваше гръм, не валеше и това уплаши Рейчъл. Нещо ужасно се надигаше в природата и страховете й се засилиха. Тя се прибра и си легна. Но дълго не можа да заспи, а после сънува кошмари, в които Слейд стоеше насред прерията под съвсем черно небе, а някъде наблизо тъмна фигура се смееше сатанински и от пистолета й бълваха пламъци.

На заранта небето беше оловно, дъждовните облаци в далечината носеха мрак, беше задушно и влажно, вятърът беше слаб, някак потискащ и наоколо не помръдваше нищо — беше неестественото затишие преди лятна буря. Яхнала Сънфлауър, Рейчъл се взираше тревожно в хоризонта, защото се боеше от проливен дъжд или дори нещо по-лошо. Въпреки това продължи да язди, решила да изпълни мисията си. Не й беше за пръв път да се прибере мокра от дъжда, положително нямаше да е и последният.

Ева каза на Рейчъл, че Слейд е потеглил още в зори, но не към града, а към далечните ниви. Беше взел два чувала шишета и консервени кутии. Затова момичето предполагаше, че е отишъл да се упражнява в стрелба, за да е готов за срещата си с Дигър Тибо. Рейчъл наистина свари стрелеца да се цели по шишета и кутии, които беше наредил върху една скала сред прерията.

Като я видя да слиза от коня, той я изгледа строго. После наведе сърдито лице към револвера, изхвърли празните гилзи и отново го зареди.

— Само си си губила времето да идваш дотука, Рейчъл — каза той рязко. — Няма да ме склониш да се откажа от намеренията си.

— Зная.

Това го накара да млъкне за миг. Завъртя, за да го провери, барабана на револвера, после пъхна, доволен, оръжието в кобура. Приближи се към нея, скръстил ръце на гърди.

— В такъв случай какво те носи насам? — попита с леден тон.

Рейчъл отдавна не се беше сблъсквала с някои неприятни черти в неговия характер и сега се почувства уязвена. Неприязнената му сдържаност я възпря да му прави тъкмо сега признания в любов. Не знаеше какво да каже, как да се държи. Почти съжали, че беше дошла. Въпреки това не можеше и да яхне коня и да се прибере. Преглътна, а после каза:

— Дойдох да се сбогуваме, за в случай, че… че… — Рейчъл си прехапа долната устна, очите й плувнаха в сълзи: — О, Слейд, Слейд — извика тя с треперещ глас. — Защо трябва да си толкова коравосърдечен тъкмо днес, та нали знаеш колко много, колко много… наистина, не съм го заслужила! Зная, зная, че аз…

— Наистина не си го заслужила — измърмори той и я прегърна, притисна я към себе си, целуна я по косата. — Прости ми, скъпа, съжалявам. Държа се така защото се боя да не отстъпя, страхувам се, че няма да мога да отида в града и да те оставя. Но аз съм длъжен да го направя, Рейчъл, ти трябва да разбереш, че не мога да не отида, още повече, че знаеш причината.

— Да, да, разбирам, че е твой дълг, но не мога да не го мразя, защото не искам да отидеш. О, Слейд, толкова ме е страх. Пази се, моля те, пази се!

— Обещавам ти. — Той помълча малко, притисна треперещото й тяло към своето, сякаш не можеше да понесе раздялата им.

Беше заровил лице в косата й, беше затворил очи и галеше нежно къдриците й. После изведнъж чу жребеца си тревожно да цвили. Слейд вдигна глава и се взря с безмълвен ужас в невероятната, ужасяваща картина пред очите си. — Боже милостиви! — възкликна той. — Какво, по дяволите, е пък това?

Рейчъл се обърна и пребледня като платно. Докъдето поглед стигаше, небето беше като огромен кръвоизлив. Беше бледо, болезнено-зелено, с жълто-сивкави жилки, неумолим, застрашителен черен мрак беше сякаш готов да ги погълне. Той сякаш кипеше в преливащ котел и се разливаше по целия небосклон. Лекият ветрец беше утихнал, всичко беше застинало, неподвижно, а това беше предостатъчно, за да всее страх, защото в прерията винаги нещо се движеше. Не се чуваше нито звук и нищо не помръдваше. Тишината беше зловеща, напрегната, създаваше чувството, че внезапно се е задушила цялата земя.

Рейчъл и Слейд се взираха, затаили дъх, в колоса, затъмняващ небето, двамата бяха като джуджета спрямо невероятната му големина и силата, с която напредваше и поглъщаше хоризонта, сякаш дошла откъм морето гъста мъгла. Не, това не бяха подлудели буреносни облаци, които след малко ще се разкъсат и ще излеят съдържанието си. Мълнии не прорязваха този могъщ облак, не се чуваше и боботещ гръм. Като на котешки лапи се приближаваше титанът, промъкваше се бързо и ловко като пума, готова за скок. Слейд не беше виждал нищо подобно. Но Рейчъл знаеше какво е.

— Това е торнадо — каза тя тревожно и усети изведнъж как тъпанчетата на ушите й се изопнаха. — Трябва да се опитаме да се приберем в къщи и да се скрием в мазето, само там можем да сме на сигурно място.

Изтичаха и двамата към конете, които сега цвилеха високо и тревожно, дърпаха се, кръжаха и се вдигаха на задни крака, показвайки бялото на очите си. Рейчъл и Слейд с мъка успяха да ги яхнат и конете препуснаха като бесни. Рейчъл се озърна и разбра, че въпреки всичко вече е късно. Черният облак почти ги беше настигнал, той се олюляваше и се издуваше, готов да им разкрие скритата си истинска същност — смъртоносна сатанинска смесица от демонична сила и адска ярост. Беше като гигантска чиния, която се въртеше в небето като дервиш, после взе да се издължава и се превърна в тръба, готова да се забие като свредел в земята.

Сега дойдоха и шумовете.

Беше като тътена на милиони и милиони скакалци, като бръмченето на безброй пчели и насекоми. Ставаше все по-силен, докато се сля в ревящ и виещ хор на ужаса, в смразяващ кръвта надгробен вой на безброй дяволски гласове, събрани в грозен, пронизителен крясък, който съпровождаше демоничното сливане на небе и земя, покорило цялата прерия.

Гладното изчадие адово беше разтворило паст, поглъщаше всичко на пътя си, помиташе кал и боклук, угояваше призрачното си тяло, докато то стана тъмно и се превърна в огромна извиваща се змия, а тя пълзеше през равнината, изблизваше с отровния си сатанински език всичко на пътя си, растеше и се издуваше от дяволския си пир.

— По-бързо, Рейчъл, по-бързо! — изкрещя Слейд, надвиквайки ужасния вой, когато се обърна и зърна този отвратителен изрод на природата, който се спускаше от небето и безмилостно ги преследваше. — Бързай, за да си спасиш живота, Рейчъл!

— О не, няма да успеем, Слейд — извика му тя, но силното бучене заглуши думите й. — Такова чудовище уби родителите ми! Те не са потърсили убежище, а са се опитали да избягат. Слез от коня, Слейд, слизай, Слейд!

Рейчъл спря кобилата, нави бързо юздите и скочи. Краката й току що бяха докоснали земята, когато Сънфлауър препусна презглава. Слейд изруга, сигурен, че Рейчъл си е загубила ума и сега неговият жребец ще трябва да носи и двамата. Той обърна коня и препусна обратно, за да вземе Рейчъл. Но тя не му позволи да я качи на седлото.

— Слизай, Слейд — извика тя пак. — Слизай, ако не искаш да умреш!

Стрелецът просто не можеше да я остави на съдбата й, ако не друго, щяха поне заедно да умрат. Той скочи от седлото, нави юздите и пусна Форчън. Бурята беше измъкнала фибите от косата на Рейчъл и сега тя се увиваше край лицето й и го шибаше. Приличаше на луда и Слейд помисли за миг, че е загубила разсъдъка си. С гръб към торнадото и развени поли, тя стоеше като знаме на вятъра. Опита се да се задържи на крака, отметна коса, присви очи, за да се запази от праха, който ги заслепяваше и пареше кожата като въгленчета.

— Натам! — извика тя и посочи с пръст. — Торната яма!

Запрепъваха се, превити о две, натам. Слейд я придържаше, помагаше й, опитваше се да я запази от праха и вятъра. Но дори той нямаше достатъчно сили, за да се противопостави на грубата сила, която ги накара най-сетне да коленичат. Изпълзяха на четири крака последните метри до издълбаната яма и се притиснаха към земята. Слейд почти прикриваше Рейчъл с тялото си.

Сега торнадото беше черно като нощно небе, защото беше погълнало в огромната си зейнала паст тонове черна пръст. То идваше право към тях. Бяха безсилни, както бяха безсилни пред божието могъщество и гняв. Вече се мислеха за мъртви. Сърцата им биеха като едно, гърди до гърди, и двамата бяха изпълнени с ужас, но и с някаква странна, дива, неудържима възбуда, защото ако наистина трябваше да умрат, оставаше им поне утехата, че само на едно торнадо се оказа по силите да ги убие.

Знаеха, че е вече близо. Шумът беше оглушителен, като на останал без машинист локомотив. Той се носеше към тях, свирката му цепеше въздуха, а земята тътнеше под безбройните му колела. След миг беше вече над тях и огромното черно чудовище профуча по ръба на ямата. Натискът беше толкова силен, че тъпанчетата им за малко не се спукаха, торнадото ги притисна към земята и дробовете им се изпразниха в миг. Пясъкът ги заслепяваше, смъкваше кожата им, а те се вкопчваха един в друг в безплодно усилие да си помогнат. Сега не съществуваше нищо освен ужасяващата, необяснима ярост на бруталното, неподвластно на нищо насилие на природата, което ги превръщаше в нищожни прашинки

Очакваха торнадото да ги засипе, или да ги издигне високо във въздуха, очакваха да преминат в царството на забравата. В този кратък миг, който ги отделяше от вечността, сърцата им преливаха от общи спомени и любов и всеки горчиво съжаляваше, че не е споделил чувствата си. Но беше твърде късно.

Но ето че само след миг двамата осъзнаха, че смъртта ги е отминала, пощадила ги е, защото торнадото беше направило капризен скок от края на ямата към близкия хълм. Там спря за малко, сякаш за да огледа околността. После продължи нататък, избрало нов път за поразиите си. Едва на много мили далеч то щеше да загуби силата си, да се откъсне от земя и небе, да падне като отскубнато перо и да почне да се върти все по-бавно, преди да се прекърши и да се превърне в нищо.

Земята отново задиша, отначало съвсем леко. Тъмният хоризонт се проясни, слънцето вече се опитваше да си пробие път през разкъсаните облаци и тънкия слой прах.

Дълго след като торнадото изчезна в далечината, Рейчъл и Слейд продължаваха да лежат, мълчаливи и неподвижни един до друг, още неспособни да повярват докрай, че ги е отминало, че не ги е помел хаотичният му, необуздаем гняв. Смаяна, Рейчъл чуваше как сърцата им продължават да туптят и усещаше върху кожата си топлия дъх на Слейд. Да, бяха останали живи.

Буря от непознати чувства я изпълваше сега, силна и тътнеща като същинско торнадо. Останала жива и невредима, тя се усещаше като богиня! Здрава и читава! Кръвта шумеше в ушите й, подхранваше, като мистична сила, живота в цялото й тяло. Тя се обърна към Слейд и прочете в пламтящите му очи, че и той изпитва същото, мисли по същия начин. Като наемен убиец навярно го е изживявал неведнъж, неведнъж е гледал смъртта в очите. Но за Рейчъл това беше зашеметяващо и ново усещане, което искаше да сподели с него. С цялото си сърце и душа тя го желаеше, искаше го.

Торнадото й показа още веднъж колко бързо и безпощадно може да дойде смъртта — за нея и за онези, които обичаше. Затова имаше само едно желание: ако на Слейд му е писано да загине в предстоящия дуел с Дигър Тибо, да й остане поне споменът, че го е любила в сладостната лятна трева. Искаше да носи в себе си този спомен до края на дните си. Искаше да зае, че макар и за кратко, но е бил изцяло неин, каквото и да се случеше след това.

— Желая те, Слейд — прошепна тя. — Вземи ме. Люби ме. Моля те.

Един миг той я гледа безмълвно. Виждаше сияещото й лице, разрешената коса, заприличала на разпиляна слама и така искаше да зарови в нея лице, да я обвие около шията си. Готов съм да потъна в зелените, мамещи дълбини на очите й — мислеше си той. Ноздрите на хубавото й носле трептяха от радост, че е оживяла, а сега и от чудесното очакване. В нея се надигаше нещо, от което дъхът й се учести, сърцето й биеше все по-лудо…

Страст и желание. Беше така, както го каза Рейчъл. Тя го желаеше. Слейд го усещаше по начина, по който трепереше под него. Беше едно цяло със земята и така тръпнеше от напиращия в нея живот, сякаш той щеше да се излее от нея като буен поток, сякаш тя инстинктивно желаеше тъкмо това. Слейд Меверик я разбра и сега, както бе я разбрал в нощта, когато Тоби умря. Но днес нямаше траур, днес това не беше слабост, нито беше срамно. Този път тя нямаше да съжалява, че е разкрила чувствата си.

Погледът му се помрачи и в този миг Рейчъл разбра, че Слейд няма да се дръпне от нея. Обзе я дива възбуда. Устните й се разтвориха в безмълвно очакване, когато Слейд се нахвърли с тихо ръмжене върху нея и брутално овладя устата й. С всяка фибра на съществото си тя се притискаше към него, отваряше се за него, приемаше го с жадни устни и прострени ръце, притиснала тялото си към неговото. Колко добре си подхождаха телата им, сякаш създадени едно за друго.

Целуваха се, прегърнати, търкаляха се по земята и смъкваха взаимно дрехите си, докато останаха най-сетне съвсем голи и без да изпитват капчица срам. На Слейд му секна дъхът, когато зърна Рейчъл, позлатена като житен клас, по-хубава отколкото бе могъл някога да си я представи. Посегна алчно към нея и тя дойде в обятията му, алчна като него и телата им се сляха. Плът преливаше в плът, — те се вкусваха един друг, докосваха се, обладаваха се и се отдаваха.

Рейчъл не се опитваше да сдържа бликналата страст, желанието си за наслада. Не беше си представяла, че ще бъде така, не беше подозирала колко силно е дивото, лудо желание, което я погълна цялата, помитайки всички отбранителни линии. Сега беше уязвима и беззащитна, но вече й беше все едно. Сърцето й биеше лудо в гърдите, туптеше в ушите й, в шията, виеше й се свят, като след продължително тичане. Впиваше се трескаво в сладостните устни на Слейд, в езика и ръцете му, искаше все повече и повече.

Пръстите му се заровиха в разпилените й коси, повдигнаха лицето й към неговото. Езикът му ближеше нагло устните й, повтаряше очертанията им, задържаше се в ъгълчетата, преди да проникне в устата и да се заиграе в тъмната, влажна долинка, толкова майсторски, че Рейчъл само стенеше и отговаряше радостно на целувките му. Езикът й се обвиваше около неговия, докато и двамата не си поеха, задъхани, въздух.

Устните му пиеха сладостно от нейните, мустаците му я гъделичкаха. Той хапеше устата й, сякаш искаше да я погълне. Божичко, искам да я погълна — помисли си тъкмо в този миг Слейд почти тъжен, че беше чакал толкова дълго този ден. Целуваше я отново и отново, езикът му се наслаждаваше на медения вкус на меките й, покорни устни, между които се потапяше упорито и грубо, за да пробуди в нея омайните чувства и желания, които можеше да събуди единствено той.

Ръцете на Рейчъл се вкопчиха в разчорлените му коси, притеглиха го по-плътно към нея, когато устата му остави пареща диря от бузата до слепоочието й. Той зарови лице в косата й, вдишвайки дълбоко аромата на люляк, който се смесваше сега с потта, покрила тялото й в задушния ден.

— Рейчъл, мила — шепнеше й той пламенно в ухото, а топлият му дъх я караше да тръпне от наслада. — Ма cherie, mon amour!

Той стенеше и шепнеше френски думи, сякаш английските бяха неспособни да предадат чувствата му. Тя не разбираше думите, но това не я смущаваше. Сладките, меки каденци бяха като музика за нейните уши, докато той я целуваше, галеше я, а нейното желание ставаше все по-силно.

Устните му чертаеха пареща пътечка по тънкото й вратле до гърдите, където сърцето й трепкаше като уловена пеперуда. Горещият му език се задържаше там, докато ръцете му се разхождаха мамещо по цялото й тяло и галеха гърдите й. Тя затаи дъх, когато вятърът погали голото й тяло и докосна пъпките на гърдите, както ги бе докосвал Слейд с пръстите си — нежно и леко, преди да ги натисне с палци. Устните му пътуваха смело през долчинката между гърдите и поемаха ту едната, ту другата пъпка. Той ги докосваше леко със зъби, всмукваше ги в топлата, влажна пещера на устата си. Езикът му описваше сладостни кръгове и караше Рейчъл да изгаря от страст. Усещаше как зърното се втвърдява, става кораво като сладка слива и узрява, а той продължаваше да смуче, езикът му продължаваше танца си, до мига, в който тя усети, че повече не може да търпи и се притисна силно в него, вкопчила пръсти в косата му. Като огън горяха устните му върху нейните гърди. Той я притисна силно към себе си.

Тъмните къдрици на гърдите му бяха като копринени под ръцете й, над чувствителните връхчета на нейните гърди. Дланите й се плъзгаха по гладкия му гол гръб и тя усещаше как мускулите му набъбват под пръстите й, тя прокарваше лекичко нокти по кожата му, изстена леко, когато Слейд впи зъби в шията я. Ухапването му се превърна в целувка. После устните му отново завладяха нейните, а ръцете му отново посегнаха към гърдите й. Пръстите му галеха коравите връхчета. Когато ги галеше с ноктите на палците си, пъпките примираха от удоволствие, а членът на Слейд се втвърдяваше от желание. Той погледна още веднъж гърдите й, наведе глава и всмука още веднъж жадно сладките пъпки.

Времето не съществуваше. В неговите прегръдки то нямаше никакво значение и тя го остави да си тече. Не я интересуваше нищо освен чувствата, пронизващи тялото й, откакто той се разпореждаше с него. Той беше като великолепно вино, замайващо, освобождаващо. Задъхани, те се опознаваха взаимно. Тя беше като тревите в прерията, огънати от вятъра, косата й като стръкове диви цветя, които ги примамваха, за да ги обгърнат с копринен пашкул. Като крила не пеперуда трептяха езикът и ръцете й над тялото на Слейд, вкусваха го и го докосваха навсякъде, водени от него и от инстинкта й. Докосванията й доставяха удоволствие, защото кожата му беше гладка като велур, но и корава като рог на бизон там, където се белееха белезите, свидетелства за неговата жажда за живот. Тя беше очарована от неговата сила, от упоритостта, с която я покоряваше, та макар и само в този миг, както го покоряваше сега и тя.

Сливането им беше диво като вятъра, брутално като прерията. Прекалено дълго го бяха чакали и сега грабеха алчно, ненаситни като торнадо, всичко, което можеха да досегнат. Тя не беше подозирала колко много има за другия във всеки от тях. По-силна и от двама им, страстта ги изпепеляваше и те се притискаха един към друг, поглъщаха се един друг, докато нито едно кътче, долчинка, извивка по тялото на единия не останаха непознати за другия.

— О, божичко, Рейчъл, толкова те желая! — шепнеше Слейд. — Прегърни ме, мила, нали разбираш колко те искам, Рейчъл. О да, Рейчъл, да!

Дълбоко в най-потайното кътче на сърцето й пареща страст лумна с високи пламъци. Той я усети и я покри с тялото си. Коляното му проникна между бедрата й, разтвори ги, а пръстите му затърсиха набъбналите гънки под гнездото от руси къдрици между краката й. Той нежно ги загали с длан. Тих, но див вик се изтръгна от гърлото на Рейчъл, после устата му я накараха да замлъкне, а той продължи да я гали, палецът му кръжеше около мъничката пъпка, ключа към нейните наслади. Рейчъл се огъваше, извиваше се със стенания под него, тялото й се мяташе, пленено от сладкия си палач.

Най-сетне той разтвори устата й с език и в същото време пъхна пръст в горещата й, влажна утроба. Рейчъл изстена, когато той започна да повтаря с проникващи пръсти движенията на езика си, въртеше ги, движеше ги, разширяваше я, за да го приеме. А палецът му продължаваше да кръжи около малката пъпка, да засилва до болка желанието, й.

Със свободната си ръка награби косата й. Той я целуваше, изнасилваше я с език. Коляното му принуди бедрата й да се разтворят по-широко. Палецът му не се откъсваше от чувствителното хълмче, а пръстите му засилваха пулсирането му до краен предел. Възбуждаше я все повече и Рейчъл вече не можеше да мисли, а само да чувства, понесена от вихъра на сладострастие безмилостно като торнадо. Струваше й се, че изгаря, снопове от искри танцуваха в нея, жаравата на желанието пареше все по-силно, запалваше фитила, който скоро щеше да причини експлозията.

Тя изкрещя думи на покорство и с извечния мъжки инстинкт Слейд разбра, че жената е близо до върховния миг. Треперещ от страст и от усилието да се обуздава, той легна върху нея. Върхът на члена му проникна така внезапно и яростно в нея че на Рейчъл й се стори, че той ще я прониже и ще я разкъса на две. Но й беше все едно. Дъхът й секна, когато пареща болка и безмерна наслада избухнаха едновременно в тялото й. Тя изви тяло към него и с това инстинктивно му помогна да я обладае. За миг Слейд се дръпна, а после проникна още по-грубо и по-дълбоко в нея.

— Вече го направихме, Рейчъл — прошепна триумфиращо Слейд, — и ти принадлежиш на мен, само на мен, ти си вечно моя, Рейчъл.

Остана да лежи за малко върху нея, за да й даде време да свикне с нашественика, а устните му се наслаждаваха на нейните устни, той целуваше шията и, гърдите, смучеше пъпките им, а тя беше все още само безволна маса, течна като живак, кожата й беше настръхнала от възбуда, а тялото й крещеше да бъде задоволено. После той започна бавно да се движи в нея, със силно изпънати мускули на гърба и ръцете. Тя инстинктивно долепяше до него бедра, а той я люлееше, проникваше отново и отново в нея, все по-бързо и по-бързо, докато целият свят наоколо й изчезна, а тя се усети устремена, сляпо и алчно, към нещо безименно, което трябваше да постигне или да умре. Изведнъж сякаш се вцепени под него, хиляди парещи ракети се пръснаха в нея и тя едва си поемаше дъх.

Усещаше, но сякаш на мили далеч, пръстите на Слейд, впити болезнено в тялото й, за да засилят още повече взаимната им наслада. Той стенеше, тялото му се разтресе и цялото се изпъна, когато той се изля в нея, а после остана неподвижно да лежи.

Бяха го направили. Рейчъл лежеше под него, изморена, изчерпана, сърцето й туптеше на пресекулки, пулсът й още биеше учестено. И тя чуваше ударите на Сърцето му, докато той бавно се отдели от нея, взе я в сигурната си прегръдка и притисна главата й към рамото си. Ръцете му го обгърнаха по-яко, сякаш нямаше никога да го пусне.

Но действителността вече се бе промъкнала незабележимо и Рейчъл си помисли какво ще стане с нея, ако трябва да загуби Слейд, след всичко, което бяха споделили и тя прокле миналото му и неговата гордост, въпреки че тя беше създала мъжа, когото обичаше.

— Обичам те, Слейд — шепнеше тя, ужасена. — Обичам те и не искам да те загубя!

— О, Рейчъл, скъпа — измърмори нежно Слейд. — До този ден бях готов да дам всичко, само за да чуя тези думи от твоите уста. Но не и сега. Сега бих предпочел да ме мразиш, защото не искам да скърбиш за мен, ако бъда убит…

— Не говори така! Не го казвай! Ти няма да умреш! Не, няма! Нали каза, че стреляш с бързината на светкавица, Слейд. Виждала съм те. На 4 юли, в града, те видях как стреляш. Ти не пропусна нито веднъж целта си, ти беше най-бързият.

— Да, аз наистина съм бърз — съгласи се той скептично. — Но Дигър е бил винаги още по-бърз.

Сега Рейчъл разбра какво я беше уплашило толкова в разказа на Слейд за миналото му. Ако Слейд беше стрелял пръв, Тибо щеше да е убит и нямаше да се прицели в Терез Дювалие. Но Дигър беше стрелял по-бързо от Слейд.

— Да, но при онзи дуел с Дигър вие сте се били с обикновени пистолети за дуел, а при тях спусъкът не трябва да се натиска, нали Слейд?

Той я погледна усмихнат и я целуна по носа.

— Скъпа, ти си най-умната жена, която познавам. Имаш пълно право и аз също разчитам на това, че този път Дигър няма да стреля по-бързо от мен.

Но един въпрос си оставаше неизречен между тях: — Какво ще стане, ако той все пак не успее да е по-бърз?

При тази мисъл сърцето на Рейчъл спря да бие. С вътрешния си поглед виждаше как Слейд пада, а земята под него попива кръвта му. Срещу него Дигър Тибо се смееше и въртеше пистолета си в ръка. Нейният сън. Нейният кошмар. Сега за Рейчъл вече нямаше и сянка от съмнение за това какво е изпитала Терез Дювалие през онази нощ под брястовете в Ню Орлиънс: страх за Слейд, страх за мъжа, когото е обичала, страх, че може да бъде убит, да й бъде отнет завинаги. Терез не е разсъждавала, не е искала да бъде разумна. Луда от страх, не си е правила сметки и е платила с живота си, убита от Дигър Тибо. Рейчъл се разтрепери, а Слейд я притисна по-силно към себе си.

Той я целуна нежно. После я облада безмълвно още веднъж, този път по-нежно и тя вече не изпитваше болка, а само горчива мъка, защото лежеше може би за последен път в прегръдката му, може би той за последен път я целуваше, притискаше я към лятната трева и я издигаше до звездите. Когато това свърши, двамата станаха и се облякоха.

— Рейчъл — каза той тихо. — Никога не съм ти го казвал, защото все не можех да намеря подходящите думи. Но сега трябва да знаеш, че те обичам. Обичам те отдавна, а не исках да се откажа от Терез само защото мислех, че съм й длъжник. Но днес дългът ми ще бъде изплатен. — Той млъкна за малко, а после продължи:

— Странно, но от дълго време имам чувството, че тя е тук, в сърцето ми и се опитва нещо да ми каже, а сега разбирам какво. Иска да ми каже, че е мъртва и нищо не може да я върне, каквото и да сторя. Затова трябва да забравя миналото и да започна нов живот с друга жена. Защото когато обичаш някого, искаш той да е щастлив, а не да прекара остатъка от дните си в траур. Разбираш какво искам да ти кажа, нали Рейчъл? Ако не се върна не ме забравяй, но и не се отдръпвай от живота. Не ме превръщай в светец. Обещаваш ли ми го, скъпа?

— О, Слейд, не! Как бих могла?

— Ти можеш да го направиш и ще го направиш. Защото си силна и защото те обичам и искам да си щастлива, дори ако не се върна. Затова те моля да ми обещаеш.

— Добре, Слейд! — изхълца Рейчъл. — Обещавам ти.

Той й се усмихна нежно, а от очите му струеше любов.

Изпи с устни сълзите по бузите й.

— Терез щеше да те хареса, Рейчъл — каза той тъжно. — О да, тя щеше много да те хареса.

После се обърна на пети и тръгна бързо, и я остави разплакана.

През целия си живот не беше изживявал по-трудни мигове.