Ребека Брандуейн
Дива кръв (14)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Няколко дена по-късно Рейчъл се събуди посред нощ от долитащо отдалеч тревожно мучене на добитък. Отначало не му обърна особено внимание, помисли, че е вятърът. Но после изведнъж се изправи рязко в леглото. Разбра, че вятърът е донесъл мученето и затова го е чула. Скочи, ругаейки, от леглото и навлече набързо под нощницата само чорапите и ботушите.

Дръпна бързо пердето и слезе по стълбата, после се промъкна внимателно между спящите деца и изскочи навън. Там се наметна с палтото и хвана здраво пушката.

Скърцането на вратата на плевнята събуди Слейд. Години наред беше спал нащрек, затова веднага отвори очи. Свикнал с непрекъснатите опасности, бързо пъхна ръка под седлото, което му служеше за възглавница, издърпа внимателно пистолетите. Само за миг препаса колана, а после се примъкна тихичко по корем до ръба на сеновала и слезе предпазливо по стълбата, готов да посрещне нашественика с крайно неприятна изненада. В сумрака не виждаше почти нищо, но въпреки силното хъркане на Поук, чу звънтенето на юзда и нервното цвилене на Сънфлауър.

Някой проклет конекрадец се опитва да отмъкне кобилата на Рейчъл! — помисли си ядосано. Е да, но тук има човек, който ще му строши главата.

Запристъпва по чорапи през плевнята, докато стигна до бокса на Сънфлауър. Там се обърна рязко и се озова точно пред вратичката на бокса.

— Не мърдай! Остани където си! — изсъска той. — И горе ръцете! Иначе си мъртъв!

Рейчъл изкрещя и подскочи от ужас. Беше се придвижил толкова безшумно, че не го беше чула. За миг реши, че чужд човек иска да я нападне. Насочи колкото може по-бързо пушката към едрия силует, който се приближаваше в тъмното към нея.

В следващия миг Слейд прибра е ръмжене пистолетите си, а тя позна гласа му и наведе е облекчение пушката.

— За бога, Рейчъл! — каза той сърдито и влезе в бокса. Защо се моткаш тук като коне крадец, глупачко такава! И това повече да не се повтаря, разбра ли? — разтърси я той гневно. — Нали можех да те застрелям!

— Ами не исках да те будя — измърмори тя, разтреперана от страх и от изненада, защото той беше гол до кръста и вече я държеше в обятията си.

Тъмната му кожа беше гладка и блещукаше меко на светлината на месеца, проникваща през процепите в покрива. Тук-таме по тялото му просветваше белег от стара рана. Черни къдрици покриваха гърдите му, както и стегнатия корем и изчезваха в панталона. Рейчъл вдигна глава, засрамена, че го беше разглеждала така любопитно, прехапа устни и го погледна в очите:

— Съжалявам, просто не помислих. Трябваше ми кобилата…

— По това време? И за какво? — попита Слейд и прие ви очи, като забеляза, че под палтото тя е само по една тънка нощница. — По дяволите, Рейчъл! Та ти си почти гола. Закъде се беше запътила в този вид? — Изведнъж някакво подозрение му мина през ума и дъхът му секна. — Не отиваш на среща с Гюс, нали?

— Разбира се, че не — отвърна тя, ядосана и засрамена че изобщо е могъл да си помисли подобно нещо. — Боя се за добитъка си. Чух мучене, което ме събуди. Нещо ги е уплашило и трябва да отида да видя какво става. Изглежда, в този момент някой проклет крадец ми отмъква половината стадо. Предполагам, че е пак онова смърдящо животно Рей Крипън! Да, да, сигурна съм. Ще го спипам на местопрестъплението и ще го откарам при шерифа, а той ще го обеси.

— Мили боже, акълът ти е колкото на Нейоми — изкрещя Слейд, бесен, че е могла изобщо да си науми подобно нещо. — И какво, ако смея да попитам, щеше да направиш, ако беше срещнала там четирима или петима въоръжени мъже? Щеше да ги изпозастреляш до един? По дяволите! Та те сигурно биха те смъкнали от седлото и биха ти прерязали гръкляна, ех, обзалагам се, че първо щяха да те изнасилят, всичките под ред. Да си помислила за това, малка глупачке? Крадците на добитък, както и убийците, са изметта на обществото. А сега марш обратно в къщи, докато не съм ти насинил задника! Остави останалото на мен.

— Но ти не знаеш даже къде е стадото — протестира упорито Рейчъл. Страхът й за животните беше по-силен от страха от Слейд.

— Ще ги намеря — отговори той кратко. — А сега изчезвай!

Той я изтласка от бокса, убеди се, че е тръгнала към вратата и се качи да си вземе останалите дрехи. Докато обуваше ботушите, чу изведнъж долу в обора звънкото тракане на подкови. Скочи и успя да види как Сънфлауър изчезва през вратата с Рейчъл на гърба. Слейд изруга, натъпка ризата в панталона, нахлупи шапката и се загърна в наметалото. После слезе светкавично по стълбата, оседла жребеца си и препусна с главоломно темпо подир нея.

Рейчъл имаше значителна преднина, но на светлината на месеца той я виждаше отдалече, благодарение на бялата нощница, която беше вдигнала до над коленете. Слейд Я зърна върху един хълм и препусна, кипнал от гняв, подире й. Докато я настигаше, трябваше да признае, че ездата й е майсторска. Като ангел на отмъщението се носеше тя през прерията и разпиляната й коса се развяваше на вятъра като знаме. Най-сетне я настигна, но само защото Жребецът му, Форчън, беше много по-бърз от нейната кобила и много по-издръжлив. Когато се изравни с нея, той се наведе, грабна юздата на Сънфлауър и накара кобилата да спре.

— Ха кажи сега, да ти насиня ли хубавичкото дупе? — изръмжа той. — Не ме ли чу? Казах ти да се прибираш в къщи, казах ти, че аз ще се погрижа за останалото.

— Да, каза — отговори сдържано Рейчъл. — Само че добитъкът е мой, а ти не си ми ратай, Слейд.

— По дяволите, Рейчъл, защо трябва да си такъв инат? И бодлива като кактус, на всичкото отгоре. Не можа ли поне да ме почакаш, щом си толкова твърдо решена да изпълниш налудничавия си план?

— Ами защото се боях, че няма да ме вземеш, а пък ако там не е оня тип Рей Крипън, ако наистина са цяла банда въоръжени мъже, ще имаш нужда от помощта ми. Стрелям доста добре, а ти, макар и да си голям майстор, Слейд, нещо, в което съм напълно убедена, все пак не можеш да се справиш сам с четирима или петима мъже.

— Е да, нямаше да имам кой знае какви шансове, така е съгласи се той. — И въпреки това не искам да ти се случи нещо, Рейчъл. А сега, предполагам, няма да проявиш благоразумие и няма да се прибереш в къщи, така ли е?

— Разбира се, че е така и това е последната ми дума.

— Трябва да ти се признае, че си поне откровена. Е, хубаво, ела тогава с мен. Но ще правиш каквото аз ти кажа, разбрахме ли се? Не искам да ми тежи на съвестта, че си си свършила живота с куршум в тялото, само защото си била глупава, упорита и не си следвала съветите ми. Е, казвай, къде е това стадо?

— Зад ей този хълм — посочи му Рейчъл.

— Е, тогава пълен напред!

Продължиха мълчаливо да яздят, като се стараеха да стигнат до хълмчето колкото може по-безшумно. После се спешиха и се запромъкваха през високата трева, дока то най-сетне видяха добитъка.

— Това ли е стадото ти? — изтръгна се от искрено изненадания Слейд. Ако не се боеше, че може да привлече крадците, щеше високо да се разсмее. — Амче то, ако има повече от дузина парчета, готов съм да изям цяла метла!

— Да съм твърдяла някога, че стадото ми е голямо? — прошепна му ядосано Рейчъл. — Но си е мое и аз ще го браня.

— Но Рейчъл, скъпа, ами че това твое стадо не си заслужава да стоим тук — опита се да й обясни Слейд и, за съжаление, беше прав. Пък и ядосан, че го накара да препуска посред нощ за нищо и никакво. — Обясни ми сега, кой ще си сложи главата в торбата, за да открадне най-жалкото, най-мършавото стадо, което съм виждал?

— Ами Рей Крипън например, ако искаш да знаеш! Тази смърдяща твар! Освен това животните ми не са мършави и жалки! Джамбазите изоставят телета, които нямат сили да продължат по дългия път към Севера. Аз ги прибирам и им изгарям на левия хълбок марката си. Джамбазите обикновено ги колят, но се случва и да ги оставят на някой фермер. Аз вземам колкото ми дадат, защото не плащам пари, а не мога да си позволя да си купя нещо по-добро. Храня ги със суроватка, а после ги отбивам и ги пускам да пасат. Още са млади, но аз ще ги угоя. Един ден ще имам хубаво стадо и тогава ще мога да не се притеснявам, ако реколтата не е добра, тогава ще имам достатъчно храна на масата си и достатъчно пари в касичката върху кухненския шкаф.

На светлината на месеца Рейчъл изглеждаше толкова млада и толкова сериозна, че на Слейд не му даде сърце да продължи да я подиграва. Да, той забравяше понякога колко й е трудно, сама, без родители. Нейният дядо и ратаят Поук бяха единствените й близки хора на този свят. Нищо чудно, че прибира осиротели същества — изоставени деца, изоставени животни и един изоставен наемен убиец — помисли си той. — Получаваше толкова малко любов, че раздаваше със шепи собствената си, за да уравновеси някак всичко това. Не беше допуснала самотата и мъката да заключат сърцето й, както беше станало със Слейд.

— Но кой, моля те, е този Рей Крипън? — попита той.

— Един отвратителен вагабонтин от града. Повечето време се мотае в Дилейно, пие и играе. Подозирам, че играе нечестно, че е дребен мошеник, който краде, изглежда, от време на време и добитък. Видях го веднъж в ливадата с желязо за белязване на животни в кончова на ботуша. Не си правеше дори труд да го крие. Казах му, че само за притежание на такова желязо, могат да го обесят, а той ми отговори с вулгарни закани и се омете. Разказах, разбира се, всичко на шерифа Маг, ама Рей не е толкова глупав, та да язди през Уйчито с желязото в ботуша. Оттогава непрекъснато ми изчезва добитък, теле след теле. Мисля, че само от злоба ми ги краде.

— Това наистина на нищо не прилича — да крадеш за отмъщение добитъка на една жена. Само че виж какво, Рейчъл, даже да е бил тук, този вагабонтин очевидно си е отишъл. Аз виждам само говеда. Ех, да пообиколим за по-сигурно, ако искаш.

Яхнаха конете и препуснаха край животните, които вече спокойно спяха, или доволно преживяха. Рейчъл бързо ги преброи и взе да ругае.

— Знаех си аз! Сигурна бях! Бътербийн е изчезнал.

— Бътербийн ли? — Слейд вдигна високо вежди и изцъка доволен с език. — Рейчъл, да не би да искаш да кажеш, че измисляш за тези жалки създания имена?

— То се знае!

— А какво, ако смея да запитам, означава симпатичната малка марка на левия им хълбок? Не, излишно е да ми отговаряш. Господи, такова нещо може да измисли само жена! Сърце! Ами какво ти рече чиновникът, когато трябваше да запише в тефтера си твоя знак?

— Тази земя тук се нарича, както знаеш, Хартланд, тоест Сърцевинна земя и един ден земята, върху която си застанал сега, ще се нарича Хартланд Ранч, а ей това сърце, моята марка, ще бъде известна в цялата страна. Затова не мога да допусна Рей Крипън да ми отвлича добитъка! Той е моето бъдеще, онова, за което отдавна си мечтая. — Рейчъл замълча, защото изведнъж осъзна, че разкрива пред този майстор на пистолетите най-съкровените си желания, мечтите, които не беше доверявала дори на дядо си или на Индия. Миг по-късно каза тихо: — Ти сигурно ме смяташ за побъркано момиче, защото желанията ми са може би точно толкова осъществими, колкото ако си бях пожелала месечината.

— Не, не е вярно. Мисля, че ти си една много смела и много хубава жена — каза той и в гласа му нямаше подигравка.

Рейчъл не знаеше как да реагира. Още никой не й беше казвал, че е смела и хубава и тя просто не можеше да повярва, че Слейд Меверик наистина мисли така, въпреки че в момента не беше ухилен. И все пак, сигурно я вземаше на подбив. Най-добре щеше да е веднага да забрави думите му.

След като установиха, че тази нощ няма да успеят да заловят Рей Крипън, препуснаха, всеки потънал в мислите си, към къщи. При вратата на плевнята Слейд каза, че ще се погрижи за кобилата на Рейчъл, за да може тя да поспи още малко. Каза още, че му изглежда уморена, защото се претрепва от работа. Нали утре отново ще стане в зори, за да успее да свърши куп неща, преди да ги викне за закуска. Не, наистина, не беше мързелива жена.

— Рейчъл — попита той любопитно — Откога не си имала свободен ден? Нямам предвид неделите. Защото да заведеш осем деца на църква съвсем не означава да си починеш, нали?

— Ами и аз не зная. Може би денят, в който погребахме Индия.

Слейд можеше добре да си го представи: Рейчъл, която се опитва да приведе що-годе в ред занемарената къща на Бийчъм, та Индия да не се притеснява, че има да я разнасят, защото къщата можеше не само всеки миг да се срути, но беше и ужасно мръсна. Представяше си Рейчъл, как готви за всички гости, които ще се съберат след погребението да похапнат безплатно. Рейчъл, която се е погрижила осем деца да бъдат измити, вчесани и облечени и ги е завела след това на гроба, за да изпратят достойно майка си и да я заровят както подобава. Рейчъл, която стиска ръка на свещеника и му плаща…