Ребека Брандуейн
Дива кръв (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Преди години на мястото, където се сливат Голям и Малък Арканзас, дошли хора и вдигнали град в самото сърце на Хартланд, сред безкрайната равнина, наричана Грейт плейн.

С течение на времето станало ясно, че съвсем не са сбъркали, защото заселниците тук ставали все повече и временните пазарища се превърнали в постоянни. Корави и пресметливи хора се оказали онези трапери, търговци и авантюристи, които първи се решили да дойдат чак в Канзас, освен това и достатъчно далновидни, за да си представят бъдещето и достатъчно предприемчиви, за да превърнат мечтата в действителност.

Обладани от желанието да оставят своя диря в историята, да подчинят съдбата на собствената си воля и да оставят на поколенията един град там, където дотогава е било равнина, неговите основатели прогонили индианците уйчито, същите с които дотогава заедно залагали капани и пушели най-приятелски лулата на мира. Трябва да им се признае, че направили възможното, за да избегнат чрез договори големите кръвопролития. Но толкова много индианци загинали от болести, донесени от заселниците, от глад и студ, че по време на прогонването им една река край Чизъм Трейл била кръстена Скелтън Крийк (Реката на Скелетите). По ирония на съдбата основоположниците на града му дали индианско име, Уйчито, което означава Пръснати колиби.

Още от самото основаване на града през 1870 година, Уйчито се прочу с агресивните си жители, но и с богатството си и така стана трън в очите на установените тук по-отдавна съперници, като гражданите на близкия

Парк Сити например. С тези съседи не преставаше борбата за търговията с добитък с Тексас, за стадата, които подкарани към кланиците на Севера и вече преполовили тук пътя си, се нуждаеха от място за почивка. Първенците на Уйчито не се спираха и пред подкупи за джамбазите, та да прекарват стадата си не през Парк Сити, а през техния град. Плащаха им освен това и по петнайсет долара за всяко животно, загубено заради по-дългия път през Уйчито.

Но и вътре в самия град ставаха кавги. „Дъч Бил“ на Уилям, „Дъглас Авеню Фрекшън“ на Графенщайн и „Норт Ендърс“ на Дари Мънгърс се препираха за всичко, като се почне от градостроителния план на Уйчито и мястото на мостовете над Голям Арканзас, та до имената на улиците и всяка групировка беше твърдо решена последната дума да е нейна. Но тъкмо това ревностно противопоставяне допринесе за бързото разрастване на града, защото и търговците в Уйчито се конкурираха безпощадно. Ех, градът може и да изглеждаше все още доста примитивно с неугледните си къщи, набързо скованите дървени тротоари и прашните (или кални) улици, но в него имаше и приятни неща.

Не беше минало много време и Уйчито можеше да се похвали с повече от 175 сгради, между които три черкви, два колониални магазина, шест дърводелски работилници, два ресторанта, три хотела, две билярдни зали и четири бюра за недвижимо имущество. Магазинът за дрехи се наричаше „Ню Йорк“, превозите се осигуряваха от „Саут Канзас Къмпани“ и „Канзас Стейдж Къмпани“. Освен това, по нареждане на управата, бяха насадени много дървета, за преминаващия добитък бяха изградени огромни обори, а „Уйчито енд Саутистън къмпани“ прокара железопътна линия. Всичко това помами Маршъл Мърдок от Бърлингейм да дойде да издава тук ежедневника „Уйчито Игъл“, с който започна по-късно да си съперничи седмичникът „Уйчито Бийкън“.

Градът си имаше, разбира се, и свои лекари, адвокати, учители, но много по-уважавани от тях бяха търговците. Беше разбираемо, защото повечето лекари нямаха университетско образование и, да си кажем правичката, бяха не повече от знахари. Адвокатите честичко се посбиваха по време на процесите, а тъй наречените учители знаеха понякога по-малко от учениците си.

Хаосът не можеше да продължава до безкрайност. Бяха издадени разпоредби, с които да се въведат право и ред. Пиянство, непристойно държане, или използуване на огнестрелно оръжие в чертите на града, както и сбиванията се наказваха с глоби от десет, двайсет и пет и петдесет долара. Продажбата на алкохол в неделен ден беше строго забранена, та трябваше да притежаваш хитрината на койот, ако искаш да си утолиш жаждата в почивния ден.

Въпреки всички мерки и добри намерения, и в Уйчито човек беше изложен на немалко неприятности. Защото прогресът си има и обратна страна и Уйчито не можеше да прави изключение. Така градът се разрастваше, общо взето, според добре обмислен план, но в някои насоки далеч не така, както бяха предвидили основателите. На западния бряг на Голям Арканзас се намираше неизбежният квартал на червените фенери, същински срам за иначе почтения и покорен на законите град. Тъкмо това място бе спечелило на Уйчито съмнителната слава на див разбойнически град, свърталище на джамбази, пируващи денонощно в това гнездо на разврата, където не стихваше и смъртоносната револверна стрелба на пиянските дуели.

„Уест Уйчито“ или „Дилейно“, този квартал на насилието и порока, беше обект на унищожителната критика на всеки политик, който желаеше да си спечели сред обществеността славата на моралист, независимо от това колко пъти се беше наслаждавал, тайничко, разбира се, на забранените плодове. Важното беше да се присъедини към възмущението на почтените и богобоязливи дами в града.

Рейчъл Уайлдър беше една от тях. Затова се почувства обзета от ярост и срам, когато се озова, яхнала кобилата си Сънфлауър, затъваща до глезените в калта, пред кръчмата „Силвър Слипър“ на една от по-широките улици в Дилейно. Зъбите й тракаха от студ, защото дъждът я беше измокрил до кости, гласът й беше дрезгав, защото приканваше високо и съвсем не по дамски, Джонатан Бийчъм веднага да излезе.

Знаеше, че я е чул, защото той отиваше от време на време до някой прозорец на първия етаж, разтваряше го и й изреваваше с пиянски глас веднага да се разкара. Преди малко го беше направил за трети път.

— Я се махай, госпожице Вирнат нос Уайлдър, хайде, изчезвай! — крещеше той и размахваше заканително полупразната си бутилка уиски. — Я си върви в къщи — хлъц — я ме остави на мира! Проклета женска — хлъц — що си вреш гагата, дето не ти е работа? Кой, по дяволите, те е назначил за мой пазач? Да не си ми жена случайно? — Той отпи продължителна, жадна глътка от шишето и си избърса устата с ръкава. — Ти изобщо нямаш мъж, ти си един съдран син чорап! Чу ли ме какво казах, дрислива благодетелко? Нямаш право да ми заповядваш какво да правя и затова се омитай! Пречиш ми да си гукам с хубавата — хлъц — с мъничката Емалу… Той прегърна яко проститутката, която си беше купил миналата вечер и започна безсрамно да я целува и да я съблича. — Тя ни пречи, нали миличка? — смигна той, глупаво ухилен, на момичето и го ощипа по бузата. Беше горд при мисълта за половата си сила и затова как Емалу ще крещи и ще стене от удоволствие, когато я обладае още веднъж. Ами да, срещу седем и половина долара тя трябваше добре да се потруди. После отново се сети за Рейчъл, обърна се пак към прозореца и изрева:

— Ей, чу ли ме, госпожице Почтена Уайлдър? Хайде да ти видя гърба! Върви да си легнеш в студеното празно легло! Ние в Дилейно нямаме нужда от нахални девственици, най-малко от такива луди крави, пасли отровни треви — хлъц.

От яд, от срам след всички тези обиди, Рейчъл се разплака, защото той беше улучил болното й място. Знаеше, че на нейните осемнайсет години за повечето хора тя е стара мома, знаеше, че според някои „й хлопала едната дъска“. Това, че не беше омъжена и навярно никога нямаше да се омъжи, беше факт. А това, че другите приказки бяха лъжливи и злобни измислици, разпространявани преди всичко от Бийчъм, не ги правеха по-малко мъчителни.

След тази не твърде изискана тирада, Джонатан се изсмя садистично, остави шишето и зарови лице между високите, почти голи гърди на Емалу. А проститутката го хвана безсрамно за члена и погледна със самодоволен смях право в очите на Рейчъл, за да е сигурна, че е успяла да шокира младата жена. После притисна сладострастно Джонатан към себе си, дръпна го от прозореца, за да прати от там няколко мръсни думи и жеста, предназначени за Рейчъл, преди да го затръшне с оглушителен шум. За нещастие едно от четирите стъкла беше счупено и след няколко минути през него долетяха весели крясъци и недвусмислени стонове, от които Рейчъл се изчерви от срам.

Ако не трябваше да мисли за клетите сирачета на Индия, които сега трябваше да се оправят сам-сами в полусрутената колиба, тя щеше веднага да пришпори коня и да препусне с все сили към къщи. Но сърцето й се свиваше, само като си представеше изплашените, тъжни детски личица тази сутрин и това й даваше сили. Когато тази заран отиде да ги навести, разбра, че са прекарали нощта сами. Страхът бе превръщал сенките в индианци, койоти и гърмящи змии, във всички ужасни привидения, познати на децата в прерията. Тогава реши да преглътне гордостта си. Рейчъл никога не се беше предавала, а сега бе решила да накара Джонатан Бийчъм да изпълнява дълга си, та каквито ще усилия да й струва това. Беше най-малкото, което можеше да стори за децата на клетата Индия.

При спомена за покойната си приятелка, тя вирна брадичка и се изправи върху коня. Изобщо не я засягаха минувачите, които я зяпаха, защото знаеше, че не са малко нехранимайковците, убедени, че в Дилейно всяка жена, та макар и дама, е доброволна жертва, която те по всяко време могат да награбят и да изнасилят. Затова не сваляше пръст от спусъка на пушката си. Сега ръцете й, изтръпнали от студ въпреки ръкавиците, стиснаха още по-силно оръжието.

— Джонатан Бийчъм! — изкрещя тя, разтреперана от гняв. Джонатан Бийчъм, жалък страхливецо! Излез веднага! Как не те е срам! Няма месец от смъртта на Индия, а осемте ти сирачета са самички в къщи. Джонатан Бийчъм, чуваш ли ме?

Отговор не последва и Рейчъл тихичко изруга. После отново вдигна глас:

— Заклевам се, че ако до няколко минути не излезеш през вратата на кръчмата, много ще съжаляваш, отвратително животно такова, паразит мръсен!

Единственият отговор беше непристойният смях на Емалу и якото и затова много шумно скърцане на желязно легло. Рейчъл отново се изчерви, а устните й се превърнаха в презрително извита резка. Тогава се обърна с войнствено святкащи очи към яхналия дърто муле чернокож, който я придружаваше.

— Поук — заповяда му тя — слез веднага от мулето и изведи господин Бийчъм от кръчмата.

Едрият ратай се намести бавно в седлото и поклати отрицателно глава, покрита с мокра кафява шапка.

— Господ да ни е на помощ, госпойце Рейчъл — изпъшка той. — Знаех си, че ще ми го кажете. Но забравихте ли какво стана миналия път, когато поискахте да измъкнете този мъж от кръчмата? Амче те за малко не ме претрепаха, госпойце Рейчъл и вие и това го знаете. Тук в Дилейно черен по-добре хич да не им се мярка и хич не ми се ще да ми заковат кожата на вратата на някоя плевня заради тоя нехранимайко Бийчъм. А-а-а, не, не ща и това ми е последната дума по въпроса.

Чернокожият поклати енергично глава и се отпусна удобно на седлото, без изобщо да поглежда към разярена та Рейчъл.

— Поук — каза тя ядосано — наистина не зная защо търпя всичко от тебе, много си позволяваш.

— Ами защото с изключение на вашия дядо, аз съм комай единственият човек в Канзас, който не се бои от острия ви език, госпойце Рейчъл — отговори той спокойно.

— Остър език ли? — възкликна тя. — Поук, внимавай какво говориш! Само защото си казвам честно и откровено мнението, така ли? Нямаше ли да е по-добре, ако повече хора го правеха, вместо да го усукват и безсрамно да лъжат, нямаше ли тогава светът да не е в такова плачевно състояние?

— Може и да сте права, госпойце Рейчъл — призна Поук, — ама никой не ще да слуша истината за себе си и това е най-важното. Тя трябва да се дава само по мъничко и само на хора, които могат да я понасят. Зная, че искате да сте винаги справедлива, госпойце Рейчъл, защото сте най-добросърдечният човек, когото познавам, но в очите на света вие сте прекалено смела и туй никому не харесва, а страхливците такива неща не прощават, особено на жена. Затова разправят, че сте злобарка, госпойце Рейчъл.

— Хъм — изсумтя пренебрежително Рейчъл, но разбра, че ратаят е непоколебим в нежеланието си да й помогне. Тя въздъхна и каза: — Добре, Поук, щом не искаш да ми помогнеш, не ми остава нищо друго, освен да измъкна аз господин Бийчъм от кръчмата.

 

Силен вятър плющеше над подгизналата равнина, от надвисналите набъбналите сиви облаци се изливаше дъжд. От време на време далеч на хоризонта в земята се забиваше кривата вилица на мълния, заканително избоботваше гръмотевица. На пресекливата светлина върху заснежения връх на един хълм се появяваше силуетът на самотен конник. Под широкото поле на сомбрерото си Той гледаше с присвити очи към небето. Идеше буря.

Мъжът дъвчеше разсеяно крайчеца на пурата си, сега той вдигна високо яката на наметалото, загърна се по-добре в него и потрепери от вятъра и студа. Беше уморен от продължителната езда и копнееше да се избръсне, да се изкъпе, да хапне нещо топло и да си легне. Подвикна на коня и го пришпори. Ако побърза, може да стигне в града преди да се стъмни.

Самотният конник вече си помисли, че се е заблудил сред тази пустинна, безрадостна прерия, но в същия миг зърна с облекчение града, който приличаше сега на самотен кораб сред тъмно море. Дългоочаквана гледка сред тази равнина. Конникът препусна натам и намали темпото, чак когато влезе в града. Спокойно пренебрегна предупреждението върху голямата табела известяващо, че носенето на огнестрелно оръжие в границите на Уйчито е забранено. Само разкопча малко наметалото, за да може по-лесно да извади пистолетите.

 

Както всеки път щом се озовеше в многолюдно място, мъжът беше напрегнат като струна. Озърна се недоверчиво, видя двусмислената светлина на баровете и бордеите от двете страни на улицата, мърлявите дребни мошеници и проститутките, които се мотаеха, въпреки отвратителното време, по тротоарите. Сви презрително устни. Значи това е известното с лошата си слава Западно Уйчито… Или още Дилейно. Ех, не изглеждаше по-зле от други подобни места, които познаваше, може би дори по-добре. Самотният конник усещаше скритите любопитни погледи, които го следваха, докато минаваше със звънтящи юзди и шпори по улицата.

Местните хора го заобикаляха инстинктивно по-отдалеч, защото бързо разбираха що за човек е. Тук, в Запада, само три категории мъже носеха по два револвера: неопитните младоци, глупаците и, много рядко, професионалистите. А този мъж със сякаш изсечено от скала, напрегнато лице, слаб и мускулест, той не беше нито младок, нито глупак. Бяха виждали и други като него, затова и най-големите нехранимайковци предпочитаха да си нямат работа с такива: майстори на пистолета, наемни убийци, те имаха твърде двусмислени отношения със закона. Хора в този град, които нямаха чиста съвест, предпочитаха да се потулят, всеки с надеждата, че този мъж не е дошъл тъкмо заради него. Никой не подозираше, че не беше дошъл да убива.

Конникът се ухили, като видя извърнатите лица. Хъм, дали пък нямаше да е възможно да свърши тук добра работа. Но после си спомни за причината, която го бе довела, и смехът му секна. Ръцете му в ръкавици стиснаха по-яко юздите и това беше единственият жест, който издаде вътрешната му обърканост и гнева му.

В същия миг чу гюрултия малко по-надолу по улицата. Продължи по-бавно и внимателно се огледа. Разбра, че цялата шумотевица я вдига някаква ужасно разярена жена — бас държеше, че е съпруга или любовница на някой изпаднал тип. Реши, че е точно така, защото жената беше яхнала хубава кафява кобила и размахваше пушка, сякаш бе пристигнала в града, решена на всяка цена да си прибере мъжа. В момента ругаеше някаква жалка, изпаднала проститутка, която надничаше през прозореца на първия етаж.

Този спектакъл накара конника да поклати, отвратен, глава. Слава богу, не беше изглупявал дотолкова, че да се остави да го върже жена. О, жените бяха прекрасни, великолепни бяха през дългите самотни нощи, когато на един мъж му се дощяваше нещо меко и топло. Но на другата заран човек трябваше овреме да си продължи по пътя, преди някоя да го впримчи така, че повече да не може да се откачи. С развързани ръце и накъдето ти си ще! Това беше неговото мото. Нали виждаше и сега какво става, ако си се хванал на въдицата. Не можеш да пийнеш спокойно чашка уиски, за друго да не говорим.

— Женоря! — изсумтя той пренебрежително. — О, боже!

Фурнаджийски лопати са тия жени, понеже щом се видят с халка на пръста и в миг се променят. Дори най-скромните и най-сладките се превръщат за една нощ в отвратителни чудовища. Мърморят за всичко наред, ако не за пиенето — за пушенето, или за ходенето по жени. Беше виждал стотици такива случаи. Тежко и горко на непредпазливия съпруг, посмял да пренебрегне желанията на жена си, клетникът си плащаше скъпо и прескъпо, както, навярно, и този тук.

Горкият глупак — помисли си презрително конникът. Личи си, че комай не е много смел. Тая пощуряла кобилка, да беше негова, отдавна щеше да я е научил как да се държи.

Искаше вече да си продължи по пътя, но думите, произнесени от фурията, го накараха да дръпне юздите на коня си. Впери учудено поглед в стройната й, разтреперана от гняв фигура.

— Аз те предупредих, Джонатан Бийчъм — ревеше тя. — Няколко пъти те предупредих пред всичко живо. Да не речеш после, че не съм.

Въпреки бързите си реакции, конникът не успя да стори нищо, а Рейчъл Уайлдър вече беше изпразнила своя Паркър „Дамаск“ модел 1869-та в прозорците на кръчмата.

За голям късмет на Джонатан проститутката Емалу притежаваше безпогрешен инстинкт за самосъхранение и веднага го накара да залегне на пода до нея, само миг преди прозорците и голяма част от рамките да се пръснат на парченца и дъжд от стъкла и трески да се изсипе и вътре, и на улицата. Шумът беше оглушителен, а прикладът удари яко жената по рамото. Но Рейчъл и кобилата й Сънфлауър бяха свикнали с такива неща. Рейчъл се държеше здраво в седлото и наблюдаваше последиците от изстрела си (за които скоро щеше дълбоко да съжалява). Доброто й конче отметна глава и направи няколко танцови стъпки встрани.

За съжаление плашливото муле на Поук не беше толкова спокойно. Уплашено от писъка на жените в кръчмата и последвалата паника, то се задърпа неспокойно и взе да се вдига на задни крака. Едва не хвърли ратая, който се беше вкопчил отчаяно в седлото, но успя да ритне кобилата.

Сънфлауър не беше свикнала с подобни обноски, тя загуби самообладание, изцвили високо, вдигна се на задни крака и препусна. Рейчъл не успя да реагира достатъчно бързо, защото не очакваше подобно нещо от животното, дотогава кротко като агне. Успя само да прибере пушката в калъфа и да се наведе, за да не удари глава в ниската, издадена напред стряха на „Силвър Слипър“, защото само след миг кобилата беше вече на стълбището. Беше набрала такава инерция, че Рейчъл не можеше да я обуздае, а върху малкото пространство между коневръзите и кръчмата нямаше и място за маневриране. Сърцето на Рейчъл биеше лудо в гърдите, не можеше да направи нищо друго, освен да се приведе към шията на коня, когато той мина с трясък през тясната врата на „Силвър Слипър“, изкърти едното й крило от пантите и натроши другото.

Ако не беше всецяло погълната от усилията да си върне контрола над кобилата, Рейчъл щеше да се разсмее при вида на клиентите в бара. Те бяха наскачали бързо на крака и в желанието си да намерят някакво прикритие, бяха преобърнали маси и столове. Но животното беше сякаш полудяло и тя не можа да го спре. Едва се задържаше в седлото и в края на краищата престана да мисли и се остави на инстинкта си за самосъхранение.

Сънфлауър нахлу като пощръкляла в кръчмата, тя трошеше мебели, преобръщаше препълнените пепелници и гадното им съдържание се разхвърча наоколо. На Рейчъл й се повдигаше от смрадта на фасове и от резките движения на коня. Всичко се въртеше и се люлееше като изтръгнала се изпод контрола въртележка. Мократа й шапка изхвърча нанякъде, фуркетите се разпиляха по пода, кичури руса коса се изтръгнаха от кока и сега й пречеха да вижда. В края на краищата и юздите се изплъзнаха от ръцете й. Въпреки студения вятър и дъжда, които проникваха сега през широко отворената врата на „Силвър Слипър“, лицето й беше плувнало в пот. Тя стисна зъби и се вкопчи, колкото можеше по-здраво, в седлото.

За неин голям срам някои от нехранимайковците в кръчмата, намерили сигурно прикритие зад бара, или зад разкривената стълба, сега вече се забавляваха от неочаквания спектакъл. Те крещяха, превиваха се от смях и я обсипваха с обидни възгласи.

— Яхни го, момиче! — викаха те с пиянски гласове и празнеха пистолетите си в тавана, от което Сънфлауър се паникьосваше още повече. — Покажи му къде зимуват раците! Йо-хо-хо!

За кратко време въздухът така се насити с прах от падащата мазилка и от пръснатите по пода стърготини, които кобилата разхвърляше с копита, че Рейчъл се закашля и с мъка си поемаше въздух. Междувременно конят й отново се бе насочил към изхода, където, от двете страни на вратата, имаше по един широк прозорец. Рейчъл разбра с ужас, че Сънфлауър има намерение да скочи през прозореца. Безсилна срещу тази катастрофа, тя зарови лице в дългата копринена грива на кобилата, а щом усети, че тя се готви за скок, затвори очи и почна да се моли. В следващия миг наоколо й се чу звънтене на натрошено стъкло и двете, тя и кобилата, изхвърчаха през прозореца.

Сънфлауър се приземи на тротоара с гръм и трясък, сред дъжд от стъкла, но закачи при скока ъгловата подпорната греда, на която се крепеше покривът на „Силвър Слипър“. Олюляващата се греда поддаде и се прекърши на две, защото основата й се отдели от тротоара. Покривът се срути точно когато кобилата изхвърча на улицата и се подхлъзна в калта.

Един дълъг ужасен миг Рейчъл беше сигурна, че сега ще се врежат във фургона на отсрещната страна на улицата, но изведнъж нечия здрава ръка посегна към юздите на Сънфлауър и накара с рязко движение животното да спре.

— Сто-о-ой! — изръмжа нисък мъжки глас. — Сто-ой! Хайде, стига!

Кобилката направи още няколко стъпки, а после се успокои, с все още треперещи ноздри и хълбоци, сякаш беше признала мъжа за свой повелител. Рейчъл усети, че животното се успокоява, разбра, че е дошъл краят на целия този кошмар, а тя, сякаш по чудо, още е в седлото.

Пребледняла като платно, разтреперана от ужас след случилото се, тя дишаше тежко и с мъка вдигна глава да погледне непознатия си спасител.

Когато го видя, думите на благодарност заседнаха в гърлото й и тя можеше само да го зяпа с отворена уста. Мъжът беше толкова красив, че в състоянието, в което се намираше, Рейчъл реши, че е привидение, едно от онези демонични създания, които суеверни жители на прерията твърдяха, че са виждали в тъмни и мъгливи нощи. Златистите й мигли бяха натежали от капки дъжд и тя виждаше като през тъмна призма мъжа, когото очите й оглеждаха, сякаш хипнотизирани, от глава до пети.

Беше висок и гъвкав като пантера, целият в черно и сребърно, като обсипано със звезди нощно небе. Носеше черно сомбреро с нахлупена широка периферия, хвърляща сянка върху мургавото му лице. Дългата къдрава коса беше синкавочерна, като козината на неговия жребец. Под катраненочерните вежди и тежките клепачи тъмносините му очи светеха като на хищно животно. Рейчъл съзря в тях лека насмешка, но и затаена закана, от която неволно се уплаши. Римският му нос над тежките черни мустаци и чувствените устни беше с безукорна форма. Между белите зъби стискаше тънка черна пура. От пламтящото й крайче се вдигаше призрачен дим и се разтапяше на вятъра и дъжда. Имаше изпъкнали скули, хлътнали бузи, лицето му напомняше хищник. Обраслата с четина брадичка беше горда и арогантна, сякаш беше свикнал да заповядва и да получава каквото пожелае.

На врата си носеше черно вълнено шалче, дългото черно наметало беше закопчано от плоския, стегнат корем чак до брадичката, то обгръщаше широки рамене и гърди. На кръста си беше препасал кожен колан с гравирана сребърна тока и ножница с опасно святкащ нож. На бедрата му се олюляваха две черни кобури с пистолети с дръжки от слонова кост, на които отдалеч личеше емблемата на фирмата Семюел Колт — два коня, вдигнали се на идни крака. Под тесния черен панталон се очертаваха мускулести бедра и прасци. Обут беше в черни кожени ботуши със сребърни шпори.

Беше въплъщение на гъвкавост и изящество, имаше стойка на безукорен ездач. Беше очевидно предпазлив, но и смел. Мъж, който не бяга от опасностите и разчита на собствените си сили, за да се пребори с житейските несгоди, каквито и да са те.

По дрехите и държането му Рейчъл разбра, че е от професионалистите, майстор на оръжието, платен убиец, все неща, които я отблъскваха у един мъж и от които се боеше. Този тук беше хладнокръвен, саркастичен, животински брутален. Сигурен в себе си и в превъзходството си човек, способен да вземе всичко, което пожелае и то без да пита. Беше мъж, който не понася някой или нещо да застане на пътя му.

При тези мисли кожата й настръхна и я обзе някакво странно, всепокоряващо, неизпитвано чувство. То прониза неочаквано цялото й тяло, уплаши я, възбуди я и я обърка. Изведнъж й стана горещо. Устата й пресъхна. Сърцето й затуптя като сърчицето на мъничко колибри. Изведнъж осъзна колко неприлично се е втренчила в мъжа и колко ужасно изглежда след случилото се. Лицето й пламна. Той сигурно е решил, че съм някоя най-обикновена, вулгарна повлекана, — помисли си, потисната, макар да не можеше да каже защо мнението му толкова я интересува, та той не беше за нея нищо, както и тя за него.

Най-лошото беше, че мъжът хвърли поглед към онова, което бе останало от „Силвър Слипър“, а после и към нея, ъгълчето на устните му подигравателно трепна, и той заяви безсрамно:

— Миличка, ако това е представата ти за приятен дъждовен следобед, дума давам, не бих искал да отида някоя хубава събота на разходка с теб.

Това я довърши. Идеше й да потъне в земята от срам. Но и нейният гръбнак беше от стомана, човек или го има от рождение, или го няма, а нейният и този път й беше дал възможност да издържи. Тя се изправи гордо п се опита да си възвърне самообладанието. Как се осмеляваше този арогантен нехранимайко да й говори като на някоя уличница! Не беше никакъв джентълмен, поне това беше вече сигурно. Рейчъл беше убедена, че всяко нещо си има мястото, а този тук трябваше да бъде словен на място.

— Понеже това никога няма да се случи, сър — отговори му тя високомерно — излишно е да си казвате мнението. Но въпреки това, не мога да не ви благодаря за бързата намеса при тези изключителни обстоятелства. Ако бъдете така любезен да пуснете сега кобилата ми, няма да ви отегчавам повече с присъствието си. Уверена съм, че Верн Лънди, собственикът на „Силвър Слипър“, колкото и да избягва подобни решения, този път положително ще прати да викнат шерифа Map, а пък аз нямам никакво желание да се озова в затвора и затова най-добре ще е да изчезвам.

Въпреки намерението си да го сложи на място, беше говорила твърде много и прекалено дълго, даваше си сметка за това. Но просто не можа да се възпре. Проклет нехранимайко! Защо трябваше да има най-сините очи, които бе виждала? Бяха като дълбоки езера под лятно небе. А как само я гледаше! Сякаш, да, сякаш я разсъбличаше. Това беше наистина прекалено, а на всичкото отгоре я изнервяше.

Що се отнася до мъжа, той реши, че е непривлекателна, неприятна жена, която си въобразява без всякакво основание, че е кой знае какво, но без основание. Седеше на коня права като метла и се опитваше да играе ролята на обидена и да го слага на място, въпреки че изглеждаше твърде зле и освен това сякаш изобщо не мислеше за евентуалните последици от държането си. На всичкото отгоре тази шантава идиотка взе че се изчерви, сякаш се е приближил на неприлично разстояние до нея. Върху пламналото й лице изпъкваха доста грозно луничките по скулите, а зелените й очи, единственото хубаво нещо на това лице, бяха станаха още по-зелени, тези очи върху сърцевидното лице приличаше на бездомна котка, която, въпреки гордия си вид си остава просто уличница. Като си спомни и думите, които беше изкрещяла на пияния тип на прозореца, преди да стреля в него, направо го засърбяха ръцете хубавичко да я напердаши.

— Ако ми позволите един въпрос, госпожице — дали не забравихте нещо? — попита той с ледено присмехулен глас. — Какво ще стане с вашия съпруг? — и той посочи долния етаж на разгромената кръчма, където Джонатан Бийчъм продължаваше да псува като хамалин.

— За мое голямо щастие — отговори Рейчъл с гримаса на отвращение, предизвикана от гнева на Джонатан — този пиян идиот не ми е съпруг. Не добави че е в същност доволна, дето не го уби, но съжалява, че не го е ранила. — Аз не съм омъжена, господине — продължи Рейчъл, а след днешния епизод, благодаря на бога, че бях достатъчно благоразумна да не се омъжвам.

Нейният спасител беше пуснал междувременно юздите и с тези думи Рейчъл пришпори Сънфлауър и препусна към края на града, последвана от Поук и неговото разкаяло се муле.

Скитникът я наблюдаваше с присвити, студени като лед, тъмносини очи, чак докато падащият дъжд разми силуета й на хоризонта. После се запъти с решителна крачка към остатъците от „Силвър Слипър“.